Джейн Фийдър
Брачни игри (14)

14

Частити с мъка намери халата си в бъркотията от чаршафи и завивки. По някакъв незнаен начин той се бе озовал под леглото заедно с нощницата й. Тя ги изтърси и бързо се облече — вече беше осем и двайсет и нямаше време да се облече както трябва. Освен това в първия ден на Коледа можеше да си позволи известна небрежност.

Посегна към четката за коса и се опита да приглади бъркотията от червени къдрици. Кожата й пламтеше, сякаш беше спортувала на чист въздух, очите й сияеха. Сексът прави жената красива, реши тя и се засмя на себе си. Самодоволна и щастлива, тя си каза, че днес нямаше да се чувства ощетена от съдбата, ако сестрите й бяха прекарали нощта по същия начин. Напъха босите си крака в пантофите и бързо излезе в коридора.

— Весела Коледа, лельо Час. — Сара изскочи от вратата на детската стая, още по нощница, задъхана и сияеща, разрошена от съня и вълнението. — На леглото ми беше окачен чорап! — Момиченцето го размаха гордо. — Вътре намерих портокал, гумена топка, кутийка за моливи, опаковка цветни моливи, шнола с форма на пеперудка и друга с форма на щурче, както и панделки за коса в най-различни цветове. Погледни, не са ли красиви?

Тя извади съкровищата си от чорапа и Частити им се възхити търпеливо, преструвайки сеq че никога не ги е виждала и че пълният с подаръци чорап сутринта на Коледа беше и за нея също такава голяма изненада като за Сара.

— Беше ли вече долу? — попита тя и се запъти към стълбата.

— Не — отговори момичето. — Още не съм облечена.

Частити избухна в смях.

— И аз не съм, но в първия ден на Коледа правилата са други. Ела да видим елхата.

Сара заподскача весело пред нея и изведнъж спря като вцепенена.

— Мили боже! Никога не бях виждала толкова много подаръци — пошепна тя. Кръстът на елхата беше скрит от купчини опаковани подаръци.

— Те са за персонала — обясни Частити, която наблюдаваше със задоволство учудването и възхищението на Сара. Имаше чувството, че самата тя преживява Коледата заедно с момиченцето.

— Мога ли да ги разгледам отблизо?

— Да, но не ги вземай.

Сара я погледна шокирано.

— Никога не бих си позволила подобно нещо, лельо Час. Не искам да разваля изненадата.

— Знам, че не би го направила.

Частити остави момичето да се възхищава отдалеч на малките съкровища и тръгна да търси сестрите си и съпрузите им.

Намери ги в малкия семеен салон в задната част на къщата. В камината гореше буен огън, газовите лампи бяха запалени. Ясната нощ беше отстъпила място на студен сив ден, който обещаваше сняг.

— Весела Коледа — поздрави ведро тя, прегърна и целуна всички поред. — Боже, колко благопристойно изглеждате… моля да извините размъкнатия ми вид.

— Май не си се наспала — промърмори с леко злобна усмивка Констанс и Частити усети със смущение, че се изчервява. Тя предпочете да не отговори, защото бе забелязала как Макс и Гидиън избягваха да се погледнат. Очевидно сестрите й не бяха скрили от съпрузите си, че са намерили вратата й заключена. Естествено, това можеше да се очаква. Но тя и без това нямаше причини да отрича.

— Сара не е на себе си от възбуда — отбеляза весело тя и отиде до масичката да си налее чай.

— Никога досега не е прекарвала толкова хубава Коледа — рече Гидиън с нежна, но и малко меланхолична усмивка. — Жалко е, че едно единайсетгодишно момиче разбира едва сега какво е семеен празник.

— Прав си, но от друга страна, ако го познаваше от най-ранните си години, вече щеше да й е омръзнало — възрази Прюдънс.

— Точно така, и щеше да скучае — подкрепи я Частити.

— Щеше да се чувства твърде голяма, за да се поддаде на магията.

— Може би сте прави. — Но Гидиън не изглеждаше съвсем убеден.

— Както и да е — намеси се Констанс, за да върне разговора в безопасен коловоз, — ще ми каже ли най-сетне някой какво правим тук в този безбожно ранен час?

— Не е чак толкова рано — поправи я меко мъжът й.

— Съжалявам, вината е моя — каза Частити и отпи голяма глътка чай. — Но защо е тази тайнственост?

— О, няма никаква тайнственост — отговори провлечено Макс.

— Напротив, има — възрази жена му с престорено възмущение. — Хайде, отворете си устите.

— Този израз е, меко казано, неелегантен — промърмори измъчено Макс.

Като по команда трите сестри скръстиха ръце и втренчиха погледи в двамата мъже. Неспособни да се справят с трите двойки искрящи очи, те разпериха примирено ръце.

— Предавам се — каза Макс. — Хайде, Гидиън, говори. Гидиън се обърна към писалището в ъгъла и вдигна дебел плик. Измъкна от него няколко листа и ги подаде поред на сестрите.

— Един за теб, Прюдънс, един за Констанс и един за Частити. — Връчи на всяка по един документ и отново се отпусна до шурея си. Сега беше ред на двамата мъже да се втренчат в сестрите.

Те прочетоха документите и си размениха неразбиращи погледи.

— Какво е това? — попита Констанс.

— Шу Лейн? — Прюдънс вдигна рамене. — Какво означава това, Гидиън?

Частити проговори бавно:

— Прилича ми на договор за наем.

— Точно така — кимна Гидиън и намигна на Макс. — Това наистина е договор за наем.

— Какво сте наели? — попита все още неразбиращо Констанс.

— Обектът е на Шу Лейн и Флийт стрийт.

— Но защо? — попита Частити. — И за какво?

— Тази сутрин сте забележително недосетливи, и трите — отбеляза с усмивка Гидиън. — Нима не ви е ясно като слънцето какво означава това?

— Нищо не разбирам — отзова се нетърпеливо Прюдънс.

Макс избухна в смях.

— Не вярвах, че ще доживея деня да видя и трите сестри Дънкан да не разбират нещо.

— Не, почакай… — Прюдънс вдигна ръка. — На Флийт стрийт е пресата…

— Виждам, че умът ти се връща — отбеляза мъжът й.

— Продължавай в тази посока.

— Редакциите на вестниците… — промълви Констанс.

— „Мейфеър Лейди“ — завърши Частити и почука с пръст по договора. — Това е договор за наем на редакция. Права ли съм?

— Точно така — отговори Гидиън. Двамата с Макс се засмяха гордо. — Решихме, че е време вестникът ви да има официален адрес. В края на краищата вече не живеете под един покрив.

Сестрите въздъхнаха шумно. Най-сетне бяха схванали значението на договора.

— Ще си имаме редакция — пошепна възхитено Частити.

— Обаче не можем да сложим имената си на вратата — рече замислено Прюдънс. — Трябва да запазим анонимността си. Нали не искаме постоянно да ни нападат клиенти, които пускат обяви, или търсещи услугите на посредническата агенция.

— Правилно. Затова ще си запазите адрес до поискване — предложи Гидиън. — В редакцията обаче има телефон и спокойно можете да го публикувате във вестника. Това ще оживи дейността ви.

— Прав си — кимна Констанс. — Освен това никой от кръга на познатите ни няма да се покаже в онзи квартал, така че можем спокойно да идваме и да си отиваме.

— Правилно — каза Макс. — В стаята има три писалища, три пишещи машини, две шкафчета и телефон.

— Пишещи машини? — учуди се жена му. — Но нито една от нас не може да пише на машина.

— Ще се научите. Толкова ли е трудно? — попита с усмивка той.

— О, разбира се, че ще се научим. — Очите на Частити блестяха все по-силно. — Само си помислете колко по-бързо ще пишем, а и печатарите ще се справят по-добре.

— Значи все пак се радвате? — попита Гидиън, който още не можеше да прецени реакцията им.

— Но разбира се, че се радваме — извика Прюдънс и устремно го прегърна. — Просто за момент загубихме дар слово.

— Подаръкът ви е великолепен. Трябва да мине време, докато осъзнаем напълно с какво сме се сдобили — каза Констанс. — Но въпреки това е прекрасно. Много ви благодаря!

Двамата мъже приеха самодоволно прегръдките и целувките, с които ги обсипаха сестрите. Само след няколко минути обаче Частити, Прюдънс и Констанс се настаниха удобно пред огъня и поведоха оживен разговор за предимствата на коледния си подарък и за бъдещите си планове. Макс и Гидиън си кимнаха примирено и тръгнаха да си търсят закуска.

След половин час вратата се отвори. Влезе лорд Дънкан.

— Вече се питах къде сте се скрили — каза той. — В случай, че сте забравили — къщата ни е пълна с гости.

— О, не сме забравили. Само че… Гидиън и Макс ни направиха страхотен коледен подарък и сега се опитваме да си изясним значението му — уведоми го Частити и остави празната си чаша на масичката.

— Така ли? И какъв е подаръкът?

— Не съм много сигурна, че ще го одобриш — засмя се Констанс. — Може би е по-добре да не знаеш.

— Глупости — възрази категорично той. — Държа да чуя какво е.

Прюдънс му разказа за редакцията, лорд Дънкан поклати укорно глава и рече:

— Е, мисля, че вече не съм в състояние да променя нещата. Макс и Гидиън са зрели мъже и щом са решили да подкрепят безумствата на жените си, аз няма да им се бъркам. — На път към вратата каза през рамо. — Все пак ще си позволя да ви посъветвам да приключите дискусията и да се опитате да въведете малко ред в хаоса на коледното утро.

— Няма никакъв хаос, татко — възрази Частити, стана и се протегна. — Сега е време за закуска.

— А ти си още по нощница — обърна й внимание бащата с леко смущение. — Прюдънс, доведената ти дъщеря умира от нетърпение да започне празникът.

— Ей сега идваме — успокои го Прюдънс. — Но Час първо трябва да се облече прилично, нали, скъпа?

— Веднага — отговори с готовност младата дама и последва баща си. — След половин час съм тук.

Лорд Дънкан изръмжа нещо неразбрано и се понесе към стаята за закуска. Дъщерите му се спогледаха с виновни усмивки.

— Той взема много сериозно задълженията си на домакин — отбеляза тихо Частити.

— О, за това е виновна контесата — обясни Констанс. — По-рано никога не се притесняваше за коледните празненства и ние се радвахме, че предоставяше на нас и на лелите да ги организираме и да изпълним обществените си задължения.

— Е, аз отивам да се облека, за да не го вълнувам повече — реши Частити и се запъти към вратата.

— Още не сме говорили за случилото се миналата нощ — спря я Прюдънс. — Трябва ли, Час?

Частити се настани на облегалката на едно кресло и размаха босия си крак, обут в топла пантофка.

— Той знае, че нямам пари — каза тя, изричайки мислите, които я бяха преследвали в сънищата й. — Затова сигурно търси само кратка страстна афера. Реших, че мога да си позволя този коледен подарък. Имате ли нещо против?

— Сигурна ли си, че нещата няма да се усложнят? — попита остро Констанс.

Частити захапа долната си устна и се опита да разсъждава разумно.

— Няма как да се усложнят — каза след малко тя. — Не мога да му кажа, че аз съм псевдофранцузойката в Националната галерия… Не мога да му кажа, че посредническата агенция сме ние трите… Ще се почувства толкова унизен, че никога няма да ми прости. Затова ще приема тази коледна връзка като подарък от небето, а когато се върнем в Лондон, ще му потърсим друга жена. Миналата нощ нямаше да се случи, ако той поне малко бе харесал Лаура. Защото Дъглас не е от хората, които се отказват от веднъж взето решение и не преспиват с друга жена, ако са започнали да ухажват някоя сериозно.

— Сигурна ли си? — попита Прюдънс и погледна сестра си с присвити очи.

— Да, сигурна съм — отговори Частити и двете сестри чуха съвсем ясно въздишката й. — Той е открит и целенасочен. Знае какво иска, отива и си го взема. Не се срамува от онова, което прави, нито от средствата, които използва за постигането на целта си. Но бих искала да го гледам как работи.

Тя погледна сестрите си. В очите й светеха тъга и убеденост.

— Мъж, който е способен на безкористно отдаване, не може да бъде измамник. — Сведе глава и стъпи на пода. — Затова съм сигурна, че ще се почувства измамен, като разбере какво съм направила. Не бива да узнае нищо, ясно ли ви е? Никога. Няма да допусна нещата да се усложнят. Ще се радваме на кратка сладка връзка. И толкоз. — На излизане тя се обърна и кимна бодро на сестрите си.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Констанс въздъхна.

— Дамата протестира твърде шумно…

— И аз си помислих същото — кимна Прюдънс. — Ако Час се е влюбила в Дъглас, ще страда, колкото и да се преструва, че това е само кратка връзка.

— Час не спи с „кратките си връзки“ — отбеляза Констанс. — В момента обаче не можем да направим нищо. Но когато се върнем в Лондон…

— Ще видим — проговори замислено Прюдънс. — Отивам да намеря Гидиън и Сара. Ще отидем на църква с Мери и момичето, макар че никак не ми е приятно да взема двойна доза от проповедта на Денис. А ти и Макс ще дойдете ли?

— О, не мисля, че Макс ще се съгласи — засмя се Констанс. — Той няма страх пред бога. Една коледна проповед му е достатъчна.

 

 

Частити отвори вратата на стаята си и спря смаяно на прага. Дъглас седеше във високото кресло до прозореца и четеше последния брой на „Мейфеър Лейди“. Като я видя, се изправи с усмивка.

— Чаках те — обясни той. — Знаех, че рано или късно ще се появиш отново тук. — Остави вестника и прекоси малкото помещение с протегнати ръце. Хватката му беше топла и здрава. Наведе се и я целуна по устата. — Преча ли?

Частити поклати глава.

— Не, но не очаквах да заваря някого тук.

— Остана твърде дълго време със сестрите си — каза той, сякаш това беше обяснение за присъствието му, и пусна ръцете й.

— Да, знам. — Частити посочи нощницата си. — Все още не съм облечена. Гидиън и Макс имаха подарък за нас и ни трябваше доста време, докато оценим значението му. — Погледът й неволно се плъзна към изданието на „Мейфеър Лейди“, оставено на рамката на прозореца.

Дъглас проследи погледа й и каза:

— Ти очевидно четеш всеки брой на вестника. Намирам го навсякъде.

— Вече ти казах, че този вестник има особено значение за нас — отвърна тя и се възползва от шанса да даде своя принос към делото, започнато от сестрите й. — Баща ми загуби по-голямата част от богатството си заради човека, който обвини вестника в клевета. Естествено татко не си върна отнетото, но за нас беше известно удовлетворение, когато измамникът бе изобличен. — Тя отвори гардероба си. — Семейството ни вече няма пари, но все някак се оправяме.

— Не съм сигурен, че финансовото положение на лорд Дънкан ме засяга по някакъв начин — отговори почти враждебно Дъглас.

— О, всички знаят какво е финансовото му положение — отзова се небрежно Частити и буквално влезе в гардероба. — Ние нямаме тайни. — Тя затвори за миг очи, ужасена от лъжата си, и се напъха още по-навътре.

— Както и да е — рече той. — Би ли излязла за малко? Не без причина пуснах корени тук.

Частити се измъкна заднешком от гардероба, съзнавайки, че бузите й са силно зачервени. Дъглас се извърна и посегна към красиво опаковано пакетче.

— Исках да ти връча коледния си подарък на четири очи. — Подаде й пакетчето и в очите му се появи страхливо очакване, което безкрайно я учуди.

— О! — пошепна тя, пое пакетчето и го завъртя между пръстите си. — Но аз нямам нищо особено за теб. Купили сме обичайните дреболии и сме ги сложили под елхата.

— Няма нужда от ответен подарък — отвърна тихо той. — Отвори го, моля те.

Частити развърза панделката и разви хартията.

— О, небеса! — Лицето й засия. — Каква красота! — Раздипли шала и кехлибарените перли паднаха на пода. Дъглас се наведе да ги вдигне.

— Великолепни са, направо съвършени — пошепна тя, когато той й ги показа. — И подхождат на шала. Колко умно си ги избрал. — Обхвана лицето му и го целуна с искрена благодарност. — Чувствам се ужасно, че не съм ти избрала нищо особено.

— Не е нужно — отговори той и леко се смръщи. — Достатъчно ми е да знам, че коледната ми изненада ти харесва. Ще ми отнемеш радостта от подаряването, ако започнеш да си блъскаш главата за някакъв скъп подарък.

Тя кимна, осъзнала, че той е съвсем прав, и отново го целуна.

— Ще ги сложа още сега. Имам рокля, с която ще стоят чудесно.

— Покажи ми я. — Той се запъти към все още отворения гардероб.

— Какво разбираш ти от женски тоалети? — засмя се тя.

— О, доста много, благодарение на сестрите ми — увери я той и започна да преглежда роклите на закачалката. — Я да видя…

— Виж какво — предложи засмяно тя, — аз ще отида да се измия, а през това време ти ще избереш нещо за мен, става ли?

— С радост — отговори той, скрил глава в гардероба. — Иди и се приготви. Ако не заключиш вратата, след минута ще дойда да ти измия гърба.

— Идеята ти не е добра. — Частити се запъти към вратата. — Това означава никога да не слезем долу, а къщата ми е пълна с гости.

— Ах, да… — Дъглас въздъхна драматично. — Тогава ще се въздържам.

— Ще обуздаваш поривите си — поправи го Частити. — Това е правилният израз.

— Ще се обуздавам и ще се упражнявам в добродетелност — уточни той и се появи на светло с царевичножълта рокля в ръце.

Частити се засмя и го остави сам, преди да се поддаде на изкушението.

Свърши бързо в банята и когато се върна в спалнята и я намери празна, изпита разочарование. На леглото беше просната царевичножълтата копринена рокля, шалът беше изкусно драпиран върху нея, а най-отгоре бяха кехлибарените перли. Невероятна комбинация, това трябваше да му се признае. Доктор Фарел имаше отличен вкус.

Частити се облече бързо и слезе в залата. Половината гости бяха отишли на църква, масата за закуска беше вдигната и тя продължи към кухнята. Мисис Хъдсън надзираваше строго прислужничките, които тичаха между тенджерите със супа, тиганите със сосове, шишовете с печени гъски и купите с димящ коледен пудинг.

— Весела Коледа, мисис Хъдсън. Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Частити, отряза си филия хляб и я намаза дебело с масло и мармалад.

— О, не, с нищо, мис Час — отговори весело икономката. — Всичко върви по план. В един часа ще поднесем обяда.

— Прекрасно. А къде е Дженкинс? Още не съм го виждала днес. — Частити си отряза още една филия хляб. — Искам да разбера кога ще поднесем подаръците на персонала.

— Взе среброто и се оттегли в портиерската стаичка — отговори мисис Хъдсън и продължи енергично да бърка пълнежа от салвия и лук.

Частити кимна, изяде филията си и отиде в портиерската стаичка, където седеше Дженкинс, препасан с кожена престилка, и лъскаше сребърните прибори.

— Защо не възложите тази задача на някой друг, Дженкинс? — попита Частити.

— В никакъв случай, мис Час. Среброто си е мое задължение — отвърна сърдито възрастният мъж. — Не бих поверил тази важна дейност на никой друг.

Частити се усмихна и не повдигна повече възражения. Зададе въпроса си, получи отговор и се върна в главното крило на къщата. Обиколи всички салони със засилващото се чувство, че дори стените и мебелите са затаили дъх и очакват празникът да започне. Свещите на елхата бяха запалени, в голямата камина в залата пламтеше буен огън, в библиотеката също беше топло и уютно. В къщата сякаш нямаше жив човек. Знаеше, че Прюдънс и семейството й са отишли на църква. Лелите вероятно ги бяха придружили, но къде бяха баща й, Макс и Констанс и дамите Дела Лука? Даже Дъглас Фарел блестеше с отсъствието си.

— Заваля сняг, мис Час — съобщи Мадж, която излезе от кухнята с кофичка въглища. — Бяла Коледа… както му е редът.

Частити хукна към входната врата и я отвори. В залата нахлу студен въздух. Тя затвори вратата зад себе си и спря на най-горното стъпало, скръстила ръце под гърдите. Вдигна поглед към оловносивото небе, от което безшумно падаха едри снежинки. Беше абсолютно тихо. Земята постепенно изчезна под девствено бяла завивка.

Най-сетне се чуха гласове: дълбокият баритон на баща й, високият, приятен глас на контесата, тънкото, превзето гласче на Лаура. След групата, която се появи иззад ъгъла, вървеше Дъглас Фарел. Изглежда ядосан, установи с усмивка Частити. В този миг той вдигна глава и я видя. Разбърза се, буквално затича и стигна пръв до вратата.

— Не бива така, Частити, ще настинете и ще се разболеете — изрече загрижено той. — Нямате даже палто. Бързо влезте на топло. — Хвана я за лакътя и я отведе в залата.

— Нали съм с шал — отговори безгрижно тя и попипа фината материя. — Толкова е голям, че ме покрива цялата.

— Но не е предназначен за навън — укори я той, но веднага се усмихна. — Трябва да кажа, че ти стои прекрасно.

— Прав си — отвърна тихо тя и се наслади на топлината на усмивката му, напомняща за споделената страст. — Знам.

— Влизайте, скъпа контесо, влизайте бързо — извика весело лорд Дънкан, докато изтърсваше палтото си от снега. — Май не биваше да излизаме навън. Знаех си, че ще завали. Дайте ми палтото си, мис Дела Лука, и идете до огъня. Изглеждате замръзнала.

Лаура наистина изглеждаше замръзнала — бяла, с още по-остри черти от обикновено, със синкави устни.

— Не съм свикнала с такъв студ, лорд Дънкан — отговори тя, треперейки. — Климатът тук е наистина брутален.

— Абсолютно нецивилизован — кимна весело Частити. — Седнете до огъня, а аз ще ви донеса кафе или нещо друго, което да ви стопли.

— Уиски — извика лорд Дънкан, — единственото средство, което затопля истински. Нищо не може да се мери с него.

Лаура изкриви уста в отвратена гримаса.

— Благодаря, лорд Дънкан, но аз не се докосвам до спиртни напитки.

Негово благородие, макар и смаян от това заявление, прояви обичайната си дискретност и се обърна към контесата.

— Но вие, скъпа, ще изпиете една чашка с мен, нали? Отивам да донеса гарафата. Вие също, Фарел! Виждам, че имате нужда. — Без да чака отговор, той се запъти към библиотеката, където беше масичката с бутилките.

— Искате ли кафе, Лаура? — попита Частити. Изпитваше съжаление към младата жена, която изглеждаше наистина измръзнала и жалка. — Или може би топло мляко, или горещ шоколад?

— Кафе, ако обичате. — Лаура въздъхна. — Естествено никой не умее да прави кафе като италианците.

Частити извъртя очи и срещна подигравателната усмивка на Дъглас Фарел. Това момиче беше непоправимо.

— Ние всички много се стараем, Лаура — отговори спокойно тя. — Ще се погрижа да ви сварят специално кафе, гъсто и силно. Влезте в салона, там не е толкова ветровито като в преддверието. Дъглас, моля ви, заведете Лаура и контесата до камината в салона. Или може би носите средство против настинка?

— Няма нищо, което предпазва от настинка — отговори доста рязко Дъглас. — Нося лекарства, които облекчават симптомите, това е всичко. Но не вярвам, че сте настинали, Лаура. Ще поседите край огъня, ще изпиете чаша хубаво кафе и ще си възвърнете силите.

След като в продължение на половин час беше слушал нескончаемите оплаквания на Лаура от варварския английски селски живот и от английското гостоприемство като цяло, Дъглас не беше в състояние да прояви съчувствие. Все пак й предложи ръката си, подаде другата на майката и отведе двете дами в салона.

Констанс слезе по стълбата точно когато Частити се появи от кухнята с табла за кафе.

— Трябваше да го донеса сама — обясни малката сестра. — Всички са заети. В кухнята е като в ада — навсякъде кипящи тенджери и пръскаща мазнина.

Констанс кимна с разбиране.

— Шалът е великолепен, Час. А перлите са несравними. Защо още не съм ги виждала?

— Защото са коледен подарък — отговори Частити и се запъти с таблата към салона.

— Аха — кимна Констанс с многозначителна усмивка. — И от кого?

— Не си блъскай главата за такава дреболия — посъветва я Частити и влезе в салона. — Кафе, Лаура… надявам се да е по вкуса ви. Сама го сварих. — Остави таблата на ниската масичка. — Захар? Сигурно помага против настинка.

— Само една бучка — отговори със слаб гласец младата дама, потънала в дълбокото кресло пред камината. — И мъничко сметана.

Частити наля кафе и й подаде чашата.

— Искате ли и вие, Дъглас?

— Не, благодаря, аз чакам уискито.

— Ето това се казва приказка — засмя се лорд Дънкан, който влезе откъм библиотеката с гарафа и чаши в ръце. — Констанс, скъпа, искаш ли и ти глътка уиски?

— Не, татко, благодаря — отговори с усмивка тя. — Още е много рано за уиски, а и аз нямам вашето извинение за разходка в студа. Ще пия кафе.

Затръшването на вратата и шумният хор от гласове възвестиха завръщането на гостите, които бяха отишли на църква. Сара влезе в салона, подскачайки. Бузите й пламтяха от студа, по шала и шапчицата бяха полепнали снежинки.

— Бяла Коледа! — извика тя и разпери ръце пред прозореца. — Не е ли съвършено? Не може да бъде по-хубаво!

— Наистина не може — кимна сериозно Частити. — Освен това… нали знаеш какво предстои сега?

— Подаръци — отговори Сара и разви шала си. — Толкова съм развълнувана. Не си спомням друг път да съм била така развълнувана. Права ли съм, татко?

Гидиън кимна и я погали по главичката.

— Права си, скъпа.

— Ако ще обядваме в един, не бива да чакаме повече с подаръците — обади се леля Агата. — Как мислиш, Едит? Прислужниците също искат да празнуват.

— Правилно, лельо Агата, трябва да побързаме. — Частити размени многозначителен поглед със сестрите си. Лелите продължаваха да поддържат илюзията, че водят домакинството на брат си, и трите момичета изобщо не се опитваха да я разрушат.

— Дайте ни пет минути да свалим палтата — помоли Прюдънс. — Целите сме в сняг.

— Аз имам нужда само от три минути — заяви Сара и хукна към вратата. — Идваш ли, Мери?

— Следвам те по петите — отзова се весело гувернантката.

Прюдънс тръгна след тях, но спря пред Частити и я огледа с одобрение.

— Прекрасни перли, Час. А шалът е още по-прекрасен. Защо не съм ги виждала?

— Защото ги притежавам едва от тази сутрин.

Прюдънс хвърли бърз поглед към Дъглас Фарел, който стоеше до камината с чаша уиски. Веждите й се вдигнаха едва забележимо, тя наклони глава, сякаш искаше да му направи комплимент, и последва доведената дъщеря и съпруга си към стаите им.