Роберт ван Хюлик
Лакираният параван (7)

ГЛАВА VI

Магистратът на Уейбин прави мъчителна изповед пред своя колега; Студента говори за загадъчен план

Вратата се отвори по-бързо, отколкото съдията Ди очакваше. На прага стоеше домоуправителят, чието лице просветна, и старият прислужник възкликна:

— Значи получихте все пак съобщението, което остави началникът на стражниците? Господарят не си е легнал още, господин Дън, той така ви очаква!

Той отведе съдията право в библиотеката. Две свещи в сребърни свещници осветяваха сгърченото лице на магистрата, задрямал в едно кресло. Когато старият човек почтително го събуди, Дън се хвърли към съдията Ди и щом останаха сами, извика:

— Слава на небесата, ето ви и вас! Аз съм в ужасно положение, Ди! Имам огромна нужда от съвета ви. Седнете, моля ви.

Съдията се настани пред масичката за чай и попита:

— Става въпрос за убийството на вашата съпруга, нали?

— Откъде знаете? — изумен подскочи Дън.

— Първо ще ви разкажа какво знам аз, а после вие ще ми кажете какво се е случило.

Дън посегна към чашата с чай. Ръката му трепереше и част от течността се разля върху полираната масичка.

— Когато ви посетих днес следобед — започна съдията Ди, — не можех да не забележа, че сте доста потиснат и притеснен. Попитах господин Бан дали не сте болен от нещо, но той ме увери, че здравословното ви състояние е отлично. Тогава си помислих, че непосредствено преди моето идване се е случило нещо неприятно. Спомних си за една подробност: домоуправителят беше учуден, че стаята на жена ви е още заключена. Вие му обяснихте, че е заминала спешно при сестра си в нейната вила извън града. Но защо в такъв случай стаята ще стои заключена? Нали прислужницата трябва да оправи леглото, да проветри и прочее? Освен това домоуправителят ви съобщи, че е била счупена една старинна ваза, намираща се в тоалетната стаичка на вашата съпруга. Вие посрещнахте новината невъзмутимо. Скоро след това господин Бан ми каза, че тази ваза е била скъп семеен спомен и че вие сте държали на нея като на зеницата на окото си. Нима не бе очевиден изводът, че загубата вече ви е била известна, но нещо много по-тревожно е обсебвало съзнанието ви? Затова заключих, че в стаята на вашата съпруга се е случило нещо, което ви е разстроило дълбоко. Но вашите домашни тревоги не са моя работа и аз скоро престанах да мисля за това.

Съдията замълча и отпи глътка чай. Магистратът Дън стоеше безмълвен и Ди продължи:

— Впоследствие по стечение на обстоятелствата в ръцете ми попаднаха накити, които някакъв просяк снел от женски труп, захвърлен при блатото. Особено привлякоха вниманието ми чифт обеци с формата на лотосов цвят от сребро в скъп обков от злато и рубини. Съвсем очевидно обковът бе многократно по-скъп от сребърните цветове и беше явно, че съчетанието има някакъв символичен смисъл. С опасение си помислих, че накитите може би са принадлежали на вашата съпруга, нали нейното име е Сребърен Лотос? Разбира се, не е изключено в града да има и друга жена със същото име, но като си припомних възбудата ви и внезапното отсъствие на съпругата ви, заподозрях, че всички тези обстоятелства са свързани по някакъв начин. Дотук бях стигнал със заключенията си, когато началникът на стражниците дойде да ме потърси в хотела. Предположих, че желаете да се посъветвате с мен, но реших, че няма да е зле преди това да науча нещо повече за убитата. Затова се измъкнах през задната врата и помолих да ме отведат до блатото. Намерих без затруднения трупа и го огледах. Несъмнено беше на жена с високо обществено положение. Голотата й подсказваше, че е била убита в леглото й, от състоянието на трупа личеше, че смъртта е настъпила скоро след обедния час. Блатото не е далеч от Ямън и всички тези обстоятелства ме доведоха до заключението, че тялото е на вашата съпруга, убита по време на следобедния й сън и довлечена до блатото, след като се е стъмнило. Вечер мястото не е никак оживено, вашата резиденция има заден изход към безлюдна уличка, която извежда право при блатото, така че малка е била вероятността някой да забележи пренасянето на трупа. Прав ли съм?

— Вашите разсъждения са абсолютно точни, Ди — бавно изрече магистратът. — Но…

Съдията Ди вдигна ръка:

— Преди да изслушам вашите обяснения, държа да уточня следното: каквото и да се е случило, аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна, доколкото не влизам в противоречие със закона и не създавам затруднения на следствието. Така че длъжен съм да ви предупредя: думите ви ще бъдат повторени пред съда, ако бъда призован за свидетел. Оттук насетне вие ще решите дали разговорът ни може да продължи.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна с глух глас магистратът Дън, — че тази ужасна трагедия трябва да бъде докладвана на префекта. Но вие бихте ми помогнали извънредно много, ако изслушате разказа ми и ме посъветвате как да формулирам защитата си, защото аз убих жена си.

— Защо? — спокойно попита съдията Ди.

Дън се отпусна назад в креслото и каза уморено:

— За да ви отговоря, трябва да се върна доста назад във времето. Преди повече от седемдесет години.

— Та вие според мен сте на не повече от четирийсет, а съпругата ви ми се стори около двайсет и пет годишна… — изненадан забеляза съдията.

Магистратът Дън поклати глава и попита:

— Несъмнено ви е известно името Дън Гуояо?

Съдията Ди свъси гъстите си вежди.

— Дън Гуояо… — замислено повтори той. — Почакайте. Имало е един много способен генерал с това име, който се е прочул с героизма си при големия поход в Средна Азия. Предричали му бляскава кариера в двореца, но той ненадейно си подал оставката, защото… — съдията внезапно спря и се вторачи в своя домакин: — Небеса… да не би да сте внук на генерала?

Дън бавно кимна:

— Да, негов внук съм. И позволете ми да кажа направо онова, което вие се поколебахте да изречете. Той е бил принуден да си подаде оставката, тъй като убил с нож най-близкия си приятел в пристъп на лудост. Оправдали го, но, естествено, трябвало да напусне армията.

В стаята се възцари за миг мъртва тишина, след което магистратът продължи:

— Баща ми беше напълно уравновесен човек и нима можех да предполагам, че болестта е наследствена? Преди осем години се ожених за Сребърен Лотос. Не ми се вярва да е имало по-безрезервно предани един на друг съпрузи. Дори си спечелих името на необщителен човек просто защото ничия компания не можеше да замени за мен общуването с обичната ми съпруга. Един ден, беше преди седем години, жена ми ме откри припаднал в спалнята ни. Когато дойдох на себе си, имах страшно главоболие и в трескавия ми мозък витаеха странни спомени. Дълго се колебах, но най-сетне признах на Сребърен Лотос, че в умопомрачението си бях видял себе си да убивам с кръвожадна наслада един човек. Разказах й за наследственото проклятие, тегнещо над мен, обясних й, че тя не може да живее с луд човек и че ще направя необходимото, за да й възвърна свободата с бърз развод.

Дън покри лицето си с длани. Съдията Ди го наблюдаваше с дълбоко състрадание. След известно време магистратът се овладя и продължи разказа си:

— Сребърен Лотос категорично отказа. Тя заяви, че никога няма да ме напусне, че ще бди нищо лошо да не ми се случи, ако отново получа пристъпи. Настояваше, че нищо не било сигурно, че не се знаело дали припадъкът ми наистина се дължи на наследствено заболяване. Не исках да приема саможертвата й, но тя беше непреклонна, заяви, че ако се разведа с нея, ще се самоубие, и накрая аз, жалкият подлец, се предадох… Нямахме деца до този момент и решихме и занапред да нямаме. Надявахме се, че плодовете на общите ни литературни занимания ще заменят радостта да гледаме как растат рожбите от плът на съпружеската ни любов. Ползвам се с името на затворен и студен човек и се надявам, Ди, че сега разбирате причината за това.

Съдията кимна безмълвно. Какво би могъл да каже човек пред лицето на подобна скръб? Дън продължи:

— Преди четири години получих втори пристъп, две години по-късно — трети. Последния път съм бил изпаднал в такова буйство, че жена ми насила изляла в устата ми приспивателно, за да не се стигне до най-лошото. Единствено нейната всеотдайност ме крепеше, но преди четири седмици се случи нещо, което ми отне и тази утеха, и вече не можех да споделям страданията си с нея.

Дън посочи големия червен лакиран параван зад посетителя и каза бавно:

— Лакираният параван обсеби душата ми.

Съдията Ди се извърна. Трепкащата светлина на свещите хвърляше причудливи сенки върху изящно гравираната повърхност на старинната вещ.

— Разгледайте го отблизо — прошепна Дън със затворени очи. — Аз ще ви го описвам, знам го наизуст целия.

Съдията Ди се изправи и пристъпи към паравана^[1]. Той бе съставен от четири крила, четири изображения, изящна инкрустация на червен лак с частици зелен нефрит, седеф, сребро и злато. Явно беше много ценна антика, на не по-малко от двеста години, реши съдията. Дън продължи разказа си с едва доловим шепот:

— Четирите крила представят, както обикновено, четирите годишни времена. На първото, най-лявото, е изобразена пролетта. Един млад студент е заспал над книгите си на верандата на своя дом под клоните на висок бор. Слугата му приготвя чай, а в неговия сън са се явили четири девойки. И четирите са прекрасни, но една от тях е завладяла сърцето му. На второто крило се вижда лятото, сезонът на зреещите амбиции. Студентът е вече мъж. Следван от слугата си, той пътува за столицата, където ще положи последния си изпит и ще поеме чиновническата кариера. На третото крило е есента, време за събиране на плодовете. Младият мъж е издържал изпитите си и вече е на държавна служба. Облечен е в дворцов костюм, вози се на колесница, следва го прислужник с голямо ветрило, белег за ранга му. Той минава край една красива къща, на чийто балкон са четирите момичета от младежкия му сън и сред тях онази, която ще направи своя съпруга.

Магистратът замълча. Съдията Ди пристъпи пред четвъртото крило и го заразглежда внимателно.

— На четвъртото крило е зимата — поде Дън. — Време за размисъл, за озарен поглед към постигнатото, за спокойна радост. Това е картина на семейното щастие.

Съдията Ди се вгледа в любовната двойка, разположена зад маса в богато жилище. Художникът бе нарисувал двамата съвсем близо един до друг, като мъжът обгръщаше с една ръка раменете на жената, а с другата й подаваше чаша чай. Той се обърна и понечи да седне в креслото, но магистратът извика:

— Почакайте малко! Попаднах на този параван у един антиквар в столицата малко след като се ожених за Сребърен Лотос. Купих го веднага, макар че търговецът поиска много висока цена и трябваше да заложа някои неща. Не се поколебах нито за миг, защото на четирите крила с най-голяма точност бяха изобразени решителните моменти в моя живот. Като студент в родния ми град веднъж наистина ми се явиха насън четири девойки. По-късно, когато отивах с колесница в столицата, ги зърнах на балкона на една двуетажна къща, която се оказа жилище на излезлия в пенсия префект У. И след това се ожених за втората му дъщеря — Сребърен Лотос, възлюбената от моя сън! Този параван беше нашата най-ценна придобивка и винаги го вземахме с нас, където и да пътувахме. Колко пъти сме стояли пред него и сме се взирали в най-малката подробност, припомняйки си времето, когато ухажвах бъдещата си съпруга, и после сватбата! Преди една луна… беше голяма жега следобеда и аз накарах домоуправителя да ми постели тук в библиотеката, защото винаги има един свеж полъх. Възглавницата ми беше точно срещу четвъртото крило и двамата влюбени се намираха пред очите ми. Тогава направих ужасяващо откритие: рисунката не беше същата. Сега мъжът забиваше нож в гърдите на жена си!

Съдията Ди се наведе, за да разгледа по-отблизо сцената, и сподави възклицанието си. Лявата ръка на мъжа, онази, с която бе обгърнал раменете на своята любима, стискаше кама, насочена към сърцето й. Смъртоносното оръжие бе изобразено с тънка ивица сребро, инкрустирана в лака. Съдията поклати изумен глава и се върна да седне при масичката за чай.

— Не зная кога е станала промяната — продължи магистратът. — Най-внимателно огледах тази част. Отначало помислих, че вероятно майсторът е изпуснал едно парченце сребро и то е потънало в горещия лак, за да се появи сега, когато повърхността е започнала да се лющи. Но после открих за жалост, че парченцето е добавено след завършването на паравана… и то доста несръчно, както личи от малките пукнатини по лака наоколо.

Съдията Ди кимна мълчаливо. И той бе забелязал пукнатините.

— Значи аз бях този, който бе добавил там изображението на смъртоносното оръжие в безпаметен пристъп на безумие. Оттук следваше второ заключение: в болната част на моя мозък назряваше план за убийство на съпругата ми.

Магистратът Дън прокара ръка по челото си, погледна за миг паравана и побърза да извърне глава. С глух глас той продължи разказа си:

— Оттогава това изображение не ми даваше мира. На няколко пъти през последните седмици сънувах, че убивам жена си… страшни кошмари, от които се събуждах целият облян в пот. Денем навред ме преследваше една и съща мисъл, образът от паравана бе неизменно пред очите ми. Какво можех да направя? Нима можех да разкажа на жена си? Тя би понесла всичко, само не и това, че аз, съпругът й, мога да се превърна в неин враг, дори и в момент на умопомрачение. Не, това би я сломило!

Дън остана за миг вторачен с невиждащи очи в масичката за чай, после като че ли се посъвзе и продължи с безстрастен глас:

— Днес обядвахме заедно отвън, на сянка в градината. Аз се давех от задуха, главата ме цепеше непоносимо. Казах на Сребърен Лотос, че ще почивам в библиотеката, защото трябва да прегледам някои документи. Но и тук беше душно, не можех да си събера мислите и реших да отида при жена си — Дън се изправи и подкани слушателя си: — Елате, ще ви покажа.

Той взе една от свещите и поведе съдията по тесен коридор. След няколко завоя спря в едно преддверие, отвори някаква врата и от прага показа на съдията тоалетната стая на жена си. Вдясно се виждаше тоалетна масичка от червено дърво с полирано сребърно огледало. Вляво, пред тясна врата, имаше ниска бамбукова кушетка. В средата на пода, покрит с червени мраморни плочи, бе поставена изящно изваяна абаносова масичка.

— Върху тази масичка — каза магистратът Дън — стоеше старинната ваза, която съм съборил. Вратата отляво води към малка вътрешна градина с езеро и златни рибки в него. Прислужницата на жена ми винаги спи на тази кушетка. Голямата червена лакирана врата насреща е към спалнята. Почакайте ме за миг, моля ви.

Той прекоси стаичката, вадейки от пазвата си ключ със сложна изработка, и отвори червената врата, след което се върна при съдията.

— Когато влязох тук рано следобеда, прислужницата спеше на кушетката. Последното, което си спомням, е жена ми, която зърнах през вратата насреща. Лежеше гола на леглото и спеше спокойно, положила глава върху дясната си ръка, свита в лакътя. Виждах нейния красив, обичан профил, но десният й крак беше преметнат върху левия и долната част от тялото й оставаше скрита от очите ми. Дългата й коса, с която толкова се гордееше, бе разпусната и образуваше възглавница под главата й, а надолу се разливаше в копринен водопад по леглото. Тъкмо когато тръгнах да я събудя, пред очите ми притъмня. Дойдох на себе си, лежащ на пода сред отломките на старинната ваза. В главата ми бръмчеше, пред очите ми имаше мъгла, чувствах силна болка в слепоочията. Погледът ми падна на момичето върху бамбуковото легло. То продължаваше да спи. Надигнах се с мъка и едва-едва стигнах до вратата на спалнята. Съпругата ми лежеше все така, със затворени очи. Слава на небесата, помислих си, този път тя нищо не разбра! Но когато пристъпих навътре в стаята, видях, че от гърдите й стърчи дръжката на моята кама. Бях я убил.

Дън зарови лице в дланите си и изхлипа сподавено, подпрян о рамката на вратата.

Съдията Ди влезе в спалнята и огледа широкото легло, покрито с фина рогозка от мека тръстика. До възглавницата имаше няколко кървави петна. Вдигна очи нагоре и забеляза на стената до прозореца празна кания от кама, овесена на копринен шнур. До нея бяха окачени старинна сабя в медна ножница с тънка изработка и седемструнна лютня. Як дървен прът затваряше единствения прозорец от бамбукови летви, облепени с плътна бяла хартия. Освен леглото мебелировката се състоеше от масичка за чай, прекрасна старинна изработка от сандалово дърво, и две подобни столчета. В ъгъла стояха един върху друг четирите традиционни сандъка за дрехи от червена кожа, по един за всеки сезон.

След като огледа набързо всичко, съдията Ди се върна при магистрата и го попита загрижено:

— После какво направихте?

— Този втори шок напълно ме извади от равновесие. Излязох, заключих вратата след себе си и се запътих към библиотеката. Как съм стигнал, не помня. Тъкмо се опитвах да събера мислите си и кошмарната истина малко по малко започваше да се налага в размътеното ми съзнание, когато домоуправителят съобщи за вашето посещение.

— Дълбоко съжалявам, че се появих толкова не на време — смутено промълви съдията. — Но откъде можех да зная…

— Аз ви моля най-смирено да ме извините за хладното ми държание, когато пристигнахте — учтиво отговори домакинът. — Ако не възразявате, да се върнем в библиотеката.

Когато отново седнаха от двете страни на масичката за чай, Дън каза:

— След като вие си тръгнахте, малко се посъвзех, а по-късно обичайната залисия на следобедното заседание ми помогна да дойда на себе си. Един доста любопитен случай на самоубийство ме откъсна за малко от собствената ми трагедия, но дори и за миг не съм имал намерение да избягвам законовите последици от деянието си. Правосъдието трябва да си свърши работата, моят дълг е да се явя пред префекта и да разкажа всичко. Но ме измъчваше въпросът, какво да правя с тялото на нещастната си съпруга и какво да кажа на прислугата. Тогава изведнъж си дадох сметка, какъв късмет е, че в тези трагични обстоятелства имам до себе си един мъдър колега, като вас. Изпратих началник-стражата да ви доведе колкото може по-бързо от хотела. Когато се върна и каза, че сте излезли, без да кажете къде отивате, ме обзе паника. Много разчитах на вашето присъствие, а излизаше, че щях да ви видя едва утре. Ами ако ви се случеше нещо… тогава трябваше да се оправям с всичко сам! Всеки миг прислужницата щеше да поиска да оправи леглото… да проветри стаята… ей сега щеше да се появи домоуправителят, за да поиска ключа… Една-едничка мисъл ме завладя изцяло: мъртвото тяло трябваше да изчезне. Издебнах, докато прислужниците вечеряха, промъкнах се в спалнята, набързо завързах косите й, грабнах някаква дреха и увих тялото. После го изнесох през малката врата отзад, спуснах се по уличката, без да ме види никой, минах през развалините и оставих ужасния си товар в храсталаците. Когато се върнах обратно, изведнъж проумях каква глупост съм направил. Изгубил ума и дума, не се бях сетил за най-простия начин да забавя разкритието: трябваше просто да кажа на домоуправителя, че ключът се е изгубил! Точно така и направих, когато той дойде да ми го поиска след вечеря. Но този инцидент ми показа до каква степен съм неспособен да се справя сам в такова състояние, и затова отново изпратих началник-стражата до вашия хотел, като му наредих този път да ви остави бележка с молба да дойдете независимо от часа. И оттогава ви чакам, надявайки се да се появите, колкото и да е късно. Слава на небесата, вие дойдохте! Какво ще ме посъветвате да направя?

Известно време съдията Ди остана безмълвен, поглаждайки дългата си черна брада. Погледът му обхождаше лакираните крила на паравана, после той се обърна към Дън и отсече:

— Нищо. Поне засега.

— Какво искате да кажете? — извика Дън и се надигна от мястото си. — Трябва утре сутринта да потегля колкото може по-рано за префектурата. Помогнете ми да съчиня писмото си до префекта. Още тази вечер ще пратя да го занесат, защото иначе…

Съдията Ди вдигна ръка.

— Успокойте се — каза той. — Аз направих оглед както на трупа, така и на мястото, където се е разиграла трагедията, и смятам, че не разполагаме с достатъчно данни, за да заключим, че извършителят сте вие.

Дън подскочи, закрачи напред-назад и извика:

— Това, което казвате, е несъстоятелно, Ди! От какво доказателство още се нуждаете? Моите припадъци и кошмари, този параван…

— Да, така е — прекъсна го съдията. — И все пак има някои доста любопитни подробности… които говорят за външна намеса.

Дън тропна с крак по пода.

— Не се опитвайте да пробуждате в мен напразни надежди, Ди. Много е жестоко! Да не би да смятате, че тъкмо когато съм изгубил разсъдък, се е появил някакъв непознат злосторник и е убил жена ми? Би било наистина нелепо съвпадение!

Съдията Ди сви рамене.

— И аз като вас не съм любител на съвпаденията — съгласи се той — и все пак съм попадал на най-невероятни. Та какво по-невероятно от това да слагате оръжие в ръката на фигурата върху този параван, без да си спомняте? Още нещо: когато първия път сте надникнали в спалнята, видели сте жена си да лежи на кревата в гръб, ако не се лъжа. Ами ако вече е била убита? Имате ли врагове в града, Дън?

— Разбира се, че не! — гневно извика магистратът. — Освен това единствено на двамата с жена ми ни бе известно символичното значение на четирите крила. И параванът не е излизал от къщата, откакто дойдохме тук. Значи никой освен мен не би могъл да вложи в ръката на мъжа сребърното парченце! — след кратка пауза той продължи с малко по-спокоен тон: — Какво сте намислили, Ди?

— Дайте ми един ден, за да събера допълнителни доказателства — отвърна съдията. — Само един ден! Ако не успея, вдругиден ще тръгна заедно с вас за Биенфу и сам ще обясня всичко на префекта.

— Забавянето на донесение за убийство е сериозно нарушение, Ди! — възрази Дън. — Преди малко казахте, че не възнамерявате по никакъв начин да пречите на следстви…

— Поемам цялата отговорност за закъснението — прекъсна го съдията.

Със свъсени вежди Дън отново закрачи напред-назад из библиотеката като пленен звяр. После се спря и каза примирено:

— Така да бъде, Ди. Оставям всичко във ваши ръце. Какво трябва да направя?

— Няколко съвсем дребни неща. Първо вземете един плик и напишете на него името и адреса на вашата съпруга.

Дън отключи най-горното чекмедже на бюрото си и извади един плик. Написа на него няколко йероглифа и го подаде на Ди, който го мушна в ръкава си и каза:

— Сега идете да вземете един кат дрехи на вашата съпруга и ги увийте на вързоп. Да не забравите и чифт обувки!

Магистратът го изгледа учуден, но излезе, без да каже дума. Щом остана сам, съдията Ди бързо измъкна от незаключеното чекмедже няколко официални бланки за писма и пликове с големия червен печат на съдилището и прибра всичко в ръкава си. Когато Дън се появи с един вързоп, увит в син памучен плат, погледът му попадна върху изкаляните поли на съдията и той възкликна смутено:

— Моля да ме извините, Ди! Толкова съм затънал в собствените си грижи, че дори не се сетих да ви предложа дрехи за преобличане. Дрехата и ботушите ви са целите в кал. Позволете да ви заведа до…

— Не, не! — прекъсна го съдията. — Тази вечер имам още няколко ходения на места, където една безупречно чиста дреха ще бие излишно на очи. Ще облека тялото в дрехите, които донесохте, и ще го извлека на пътеката, за да може утре сутринта първият минувач да се натъкне на него. В ръкава ще пъхна плика, така че идентифицирането да е незабавно. Щом ви донесат тялото, наредете веднага да бъде извършена аутопсия. Предполагам, че имате добър регистратор на смъртните случаи?

— Да, това е собственикът на голямата аптека до пазара.

— Добре. Ще кажете, че жена ви е била убита, докато е отивала към Северната врата, и че се води следствие. След това можете да поставите тялото във временен ковчег — той пое вързопа с дрехите и потупа Дън по рамото. — Опитайте се да поспите, Дън. Утре ще се видим. Не, не си правете труда да ме изпращате — със сърдечна усмивка се сбогува съдията.

Завари Студента в окаяно състояние. Младежът се свиваше на камъка и тялото му се тресеше. Опита се да каже нещо, но зъбите му затракаха неудържимо.

— Не се страхувай, магистре на разбойническите науки! Аз съм — успокои го съдията Ди. — Ще хвърля още едно око на трупа и после тръгваме.

Младежът беше толкова уплашен, че не обърна никакво внимание на вързопа в ръката на съдията. Ди внимателно изтегли камата, уви я в парче навосъчена хартия и я прибра в пазвата си. После облече тялото и го изтегли на пътеката. Извика Студента и двамата мълчаливо поеха по заспалите улици.

Младежът се съвземаше с мъка от дългото чакане. Съдията си помисли, че цялата му кръвожадност по всяка вероятност бе само юношеско перчене. Момчето беше само на осемнайсет години, след някоя и друга година злополучният вкус към насилието щеше да отшуми и да се забрави. Нехранимайко беше, разбира се, но като че ли не изцяло покварен. Ако не загазеше сериозно, може би по-късно би могъл да се върне към нормалния живот! Някъде по средата на пътя обектът на тези съчувствени разсъждения внезапно се обади:

— Знам, че вие с Ефрейтора за нищо ме нямате, но ви казвам, че само след два дни ще ви накарам ей такива очи да ококорите! Толкова пари ще имам, колкото през живота си няма да помиришете!

Съдията Ди не отговори, този род хвалби го отегчаваха. Когато се показа странноприемница „Феникс“. Студента спря и заяви:

— Довиждане. Имам да свърша една работа.

Съдията Ди продължи сам.