Роберт ван Хюлик
Лакираният параван (12)

ГЛАВА XI

Съдията Ди открива тъжно стихотворение в едно гостоприемно легло. Той произнася похвално слово за китайския народ пред млада проститутка.

Госпожица Розов Карамфил вече очакваше съдията. Беше се облякла в тъмносиня рокля и елек от черна коприна. С прибраните си в скромен кок коси дори изглеждаше очарователна, въпреки пресиления грим. Нямаше никой освен нея в пивницата и тя обясни на съдията, че останалите са се качили да дремнат горе.

— И аз мисля да дремна — заяви Цяо Тай. — Това винце май се оказа силничко — и той се стовари в изтърканото плетено кресло — Обаче не ми се качва до горе.

Съдията и Розов Карамфил излязоха на напечената улица. Госпожицата тръгна на няколко крачки отпред по обичая на проститутките, когато водят клиент. Почтените съпруги, обратно, винаги следват мъжа си. Розов Карамфил очевидно добре познаваше града. Двамата скоро се озоваха на една тиха улица със спретнати къщи. По всичко личеше, че кварталът е обитаван от забогатели търговци. Госпожицата се спря пред една черна лакирана порта, зад която едва ли някой случаен минувач би подозрял бардак. Съдията Ди почука, но когато вратата се отвори и се показа една пищна матрона, облечена в подплатена копринена роба, Розов Карамфил побърза да попита има ли свободни стаи. Това означаваше, че е довела на адреса клиента си и й се полага процент.

Съдържателката се разтопи в усмивки, докато ги вкарваше в малката приемна и заяви, че е готова да им предостави най-хубавата си стая за целия следобед срещу три наниза медни грошове. Започна се дълъг пазарлък, накрая цената бе смъкната на два наниза. Щом ги получи, съдържателката ги качи на първия етаж и отвори пред тях вратата на една обширна, богато обзаведена стая.

Когато двамата останаха сами, госпожица Розов Карамфил каза на придружителя си:

— Това наистина е най-добрата стая. Можете да бъдете сигурен, че дамата се е срещала с любовника си точно тук.

— Остава да я огледаме внимателно — заяви съдията.

— Изчакайте малко! Съдържателката ще се върне, за да ни поднесе чай. Не забравяйте да й пуснете нещо за благодарност, такъв е обичаят.

Съдията се настани пред масата и тя вметна небрежно:

— Не зная какви са ви намеренията, но е по-благоразумно да се разсъблечем. Тук хората имат тънък нюх. По-хубаво да не събуждаме подозренията им с необичайно поведение.

Тя се изправи пред тоалетката и свали елека и роклята си, развърза и широкия долен панталон. Съдията също се съблече и наметна доста чистия на вид прозрачен бял нощен халат, който висеше на закачалката. Съвсем гола пред тоалетката, госпожица Розов Карамфил пристъпи към интимния си тоалет със спокойната безучастност, присъща за представителките на нейната професия. Съдията бе смаян от изяществото на тялото й. Когато тя се наведе напред, той забеляза дълги бледи белези по целия й гръб.

— Кой те е подредил така? — попита съдията със смръщени вежди. — Ефрейтора ли?

— О, не! Това е стара работа — отвърна тя спокойно. — Малко като поотраснах, и ме продадоха в един бардак. На шестнайсет години бях непохватна в занаята и от време на време ме пердашеха с камшик. Но пък винаги ми е работил късметът. Един ден се яви Ефрейтора и взе, че се влюби в мен. Отидохме двамата при съдържателя и Ефрейтора му каза, че иска да ме откупи. Онзи му показа разписката за четири сребърника, които бил платил за мен — тя се обърна, за да си сложи нощницата, и продължи със замечтана усмивка, докато завързваше копринения колан: — Съдържателят започна да изрежда какво още съм му била струвала, но Ефрейтора му издърпа разписката от ръцете и заяви: „Добре, добре. Пито — платено!“ Онзи отвори уста да си иска парите, но Ефрейтора го изгледа свирепо и каза: „Добре де, нали ти платих всичко? Ти какво, да не искаш да ме изкараш лъжец!“ Ама не можете да си представите какви очи облещи съдържателят! Е, накрая все пак се усмихна накриво и изфъфли едно: „Разбира се, че ми платихте, почитаеми господине. Много Ви благодаря.“ Дума не обели, докато се изнизвах, защото си знаеше, че ха е рекъл да се оплаче в съда или в своята гилдия, ха е пристигнал Ефрейтора с хората си, за да направи всичко на трески. Обаче наистина съм си късметлийка! Ефрейтора лесно кипва, но не е лош по душа. А от белезите не ме е срам, те са ми един вид професионално свидетелство.

Докато я слушаше, съдията отваряше едно по едно чекмеджетата на тоалетката.

— Нищо… нищичко — промърмори той.

— А вие какво очаквате? — попита госпожицата, седнала на ръба на леглото. — Който идва тук, гледа да не оставя никакви следи подир себе си. Всеки знае, че съдържателките на такива домове не се гнусят и от изнудване, стига да им падне случай. Най-много да надушите нещо от надписите и рисунките по вътрешната страна на леглото. Чувала съм, че хората слагали отдолу измислени имена, но вие знаете да четете и току-виж излязло нещо.

В този момент в стаята се появи съдържателката с голям поднос, върху който бяха наредени чайник и чинийки с плодове и сладкиши. Съдията пусна в дланта й шепа грошове и тя се оттегли със захаросана усмивка.

Госпожица Розов Карамфил дръпна завесите и се покатери на леглото. Съдията остави шапката си на масичката за чай и я последва. Кръстоса крака на безупречно чистата рогозка и се огледа. С големия си балдахин, подпрян на три резбовани абаносови колони, ложето само по себе си представляваше умалена стая. Коленичила пред стената в дъното, госпожица Розов Карамфил заби една игла от косата си в някакъв процеп между дъските.

— Какво правиш? — любопитно попита съдията.

— Запушвам шпионката. Едва ли има и други клиенти толкова рано, но човек никога не знае. Вярвам, че няма да ви е много приятно някой да ни гледа какво правим — и тя седна срещу съдията, облегната на една голяма възглавница.

Съдията си каза, че научава куп полезни неща. Преди да се ожени за първата си съпруга, му се бе случвало да посещава столичните куртизанки, но онези госпожици принадлежаха към най-висшите рангове от „света на цветята и върбите“ и той на практика не знаеше нищо за нравите в по-долнопробните домове и извратените вкусове, които се налагаше да задоволяват съдържателките им.

Поглаждайки си бакенбардите, се зае да изучава стихотворенията и малките рисунки между рамките на абаносовата преграда.

По креватите на почтените съпрузи вътрешната страна обикновено е украсена с поучителни надписи и рисунки, които припомнят градивното значение на брака и високите образци на добродетел, завещани от древността. Тук, разбира се, намеците бяха по-недвусмислени. Образованите посетители на подобен род заведения нерядко се забавляват да импровизират стихове в чест на придружителките си или пък да нахвърлят рисунки, осенени от моментно вдъхновение. Ако се получи нещо интересно, съдържателките гледат да го запазят като украса, докато се изличи съвсем, и отгоре му бива нанесена нова рисунка или стих. Съдията прочете на глас едно двустишие, изписано от умела четка:

Вратата, през която си влязъл в живота — не забравяй, —

може да бъде и врата, през която да влезеш в смъртта.

Той поклати глава и промърмори:

— Вярна мисъл за съжаление, макар и изразена малко цинично.

Едно четиристишие привлече погледа му. Първите два стиха несъмнено бяха дело на същата майсторска ръка, изписала рисунката с лотоси в кабинета на Лън Циен. Дребните отчетливи йероглифи на вторите два издаваха калиграфската школовка, която обикновено получават госпожиците от добри семейства. Подписи нямаше. Съдията Ди бавно прочете на глас първите два стиха:

Бързотечна е реката на нашите дни, на нашите нощи,

Грабва и отнася всеки рядък цвят, отронен в потока.

После и следващите:

Не се опитвай да го задържиш, ще увехне в дланта ти.

Остави го да краси на друг мъж любовта, на друга жена.

Според старинния обичай първото двустишие бе изписано от мъжа, а второто представляваше отговор, добавен от жената. Като че ли всичко съвпадаше.

Стиховете с намеци за отронени цветове и мимолетните земни наслади се връзваха с тайна извънбрачна връзка. Просякът бе описал любимия на госпожа Дън като елегантен младеж със зачервени скули. Вместо белег за необуздан живот не беше ли тази руменина признак на гръдната болест, от която бе починал Лън Дъ? И нима любовта на младия художник към лотосовите цветове не представляваше допълнителна улика? Съдията каза на госпожица Розов Карамфил:

— Това стихотворение може би е общо творение на госпожа Дън и нейния любовник.

— Не ми е много ясен смисълът му — отвърна тя, — но ми се струва тъжно. Да не би да разпознавате мъжкия почерк?

— Така ми се струва, но не съм сигурен, че това ще ни помогне да открием убиеца на госпожа Дън. Онзи, който е написал началото на стихотворението, също не е вече сред живите — той се замисли за миг и добави: — Ти сега отиди долу и накарай съдържателката да ти опише двойката.

— Вие май наистина гледате само да се отървете от мен — горчиво поклати тя глава. — Ще трябва обаче още малко да ви досаждам с присъствието си, за да не будим подозрения.

— О, моля те да ме извиниш — с виновна усмивка изрече съдията. Не бе и помислил, че незаинтересоваността му може да огорчи младата жена. — В момента съм много зает, но иначе се чувствам извънредно приятно в твоята компания — побърза да добави той. — Защо не примъкнеш насам подноса с чая? Така ще можем да хапваме и да си пийваме, докато бърборим.

Без да каже дума, Розов Карамфил скочи от леглото. Върна се и разположи подноса между двамата на рогозката, наля чай в двете чаши, отхапа от един захаросан плод и подметна:

— Сигурно е голямо удоволствие за една жена да бъде с вас в истински креват. В такъв, какъвто си имате у дома.

Съдията рязко вдигна глава, стреснат в своя унес.

— Какво говориш? — попита той. — У дома ли? Нали знаеш, че скитниците като мен нямат дом.

— Е, хайде стига с тази комедия! Играете чудесно ролята си и пред Ефрейтора и неговите хора номерът минава. Но не си въобразявайте, че можете да заблудите една опитна жена, с която, на това отгоре, делите постелята.

— Какво искаш да кажеш? — попита съдията, раздразнен, че са го разкрили.

Младата проститутка се наведе към него и издърпа халата, докато оголи рамото му.

— Че погледнете си кожата! — предизвикателно извика тя. — Да не би тази мекота да се добива другояче освен с всекидневни бани и втриване на скъпи мехлеми? И само не ми разправяйте, че вятърът и дъждът са направили косата ви толкова бляскава! Як сте, но по бялата ви кожа няма нито един белег, а мускулите си поддържате с фехтовка и бокс в гимнастически салони. Ами пренебрежението ви към мен? Че вие не ме и поглеждате, а няма разбойник, който ще си седи да пие чай, докато е в едно легло с мен! Да не би да им се случва всеки ден да срещат такава жена? Колкото и да им пари под краката, няма начин да не ми скочат веднага, щом си развържа панталона. Всичко друго може да изчака! Те не гледат толкова отвисоко като вас, дето имате четири-пет съпруги и наложници, които по цял ден и цяла нощ ви глезотят и си мажат с помада ненашарените задници. Не знам кой сте, и не ме интересува, но поне пред мен не се правете на това, което не сте.

Объркан от този ненадеен изблик, съдията остана безмълвен и младата жена продължи с горчив тон:

— След като не принадлежите към нашият свят, защо идвате да ни шпионирате? Защо си врете носа в работите на Ефрейтора, който е мъж на място и ви има доверие? За да се кикотите по-късно с приятели, докато им разправяте за нас?

В очите на младата жена избиха ядни сълзи.

— Имаш право — каза съдията със спокоен глас. — Аз наистина играя роля. Но не за да се смея за твоя сметка. Аз съм императорски чиновник и разследвам едно убийство. Както се и надявах, вие с Ефрейтора неволно ми помагате в моята работа и затова именно започнах комедията. Вярно е, че не съм от твоята черга, но пък трябва да знаеш, че съм дал клетва да служа на държавата и на китайския народ, а това значи и на теб, както и на първата съпруга на префекта, на Ефрейтора, както и на първият министър. Целият китайски народ е едно огромно семейство, Розов Карамфил. В това се корени вековечната ни слава, това е разликата между просветените поданици на империята в центъра и варварите, които населяват останалата част от вселената и се разкъсват един друг като диви зверове. Разбираш ли за какво говоря?

Розов Карамфил кимна. Гневът й се бе изпарил и тя изтри сълзите с ръкава си.

— Освен това — продължи магистратът — позволи ми да ти кажа, че те намирам за неудържимо изкусителна с това красиво лице и с прекрасното ти тяло. Ако неотложният дълг не ме поглъщаше изцяло, повярвай ми, за мен би било гордост да се възползвам от благосклонността ти.

— Ще взема и да ви повярвам — засмя се госпожица Розов Карамфил. — Но във всеки случай е мило, че ми го казвате! Изглеждате уморен. Защо не полегнете малко, за да ви повея?

Съдията се отпусна на меката рогозка. Жената смъкна от себе си леката роба, взе едно ветрило от палмови листа, окачено в ъгъла на леглото, и започна равномерно да маха с него. Съдията Ди затвори очи. Не след дълго спеше дълбоко.

Когато се събуди, видя Розов Карамфил напълно облечена, изправена до леглото.

— Добре си дремнахте — каза тя. — Аз през това време поприказвах със съдържателката. Не мога да се оплача от комисионната, която ми даде. Мисля с тези пари да си купя нещо за спомен от вас.

— Колко време съм спал? — тревожно попита съдията.

— Два часа. Съдържателката подметна, че сте вложили много плам. И според нея мъжът и жената са идвали два пъти, точно както ни каза Мокро Око. Жената била слаба, но извънредно изискана. Истинска дама! Мъжът също изглеждал от сой. Като че ли не бил много добре: през цялото време кашлял мъчително. Не се стискал. Освен това според съдържателката при всяко посещение някой ги следял.

Съдията замръзна с провесени от леглото крака.

— Следял ли ги? Как така?

— Дори и тук. И двата пъти малко след тях пристигнал един мъж и платил царски, за да го пуснат да гледа през дупката, която ви показах.

— Кой е бил този мъж?

— Трябвало е да предупредите да му искат визитната картичка! Съдържателката каза, че бил слаб и висок. Долната част на лицето му била закрита с шалче и гласът му не се чувал ясно. Но нямало съмнение, че е образован мъж и дори човек, свикнал другите да му се подчиняват. Леко куцал.

Съдията остана замислен, стиснал халата в скута си. Този загадъчен мъж не можеше да бъде друг освен Бан Удъ, съветника на съдията Дън! Той мълчаливо се облече. Когато госпожицата нагласи шапчицата на главата му и завърза колана му, той затършува из ръкава си и измърмори смутено:

— Извънредно много съм ти благодарен за помощта. Позволи ми да ти предложа…

— Сведенията са безплатни — рязко каза тя. — Но не би ми било неприятно, ако ме доведете тук друг път. Сигурна съм, че може да се прекара чудесно с вас… стига да не преследвате някой убиец! Тогава ще ви взема шейсет гроша, а ако ще е цяла нощ, сто. Това ми е обичайната тарифа, когато работя навън.

Тя тръгна към стълбата. Долу ги очакваше съдържателката, която ги изпрати до входната врата с раболепни поклони.

На улицата съдията каза на младата жена:

— Сега трябва бързо да отида в северния квартал. Ще се видим по-късно в странноприемницата.

Тя му каза по кои улици да мине, и двамата се разделиха.