Роберт ван Хюлик
Лакираният параван (13)

ГЛАВА XII

Съдията Ди задава лукави въпроси; един сборник със стихове внася смут в душата му

Този път съдията Ди влезе в Ямън през главния вход. Подаде на един от пазачите червена визитна картичка с името на господин Чън Мо, добави малък бакшиш и го помоли да я отнесе на господин Бан. Почти веднага се появи един служител, който го отведе при съветника.

Бан Удъ отмести купчината официални документи и посочи един стол на своя посетител. Наля му чаша чай и заговори бързо с разстроено лице:

— Сигурно вече сте научили лошата новина, господин Чън! От мъка нашият магистрат едва ли не си е изгубил разсъдъка. Тревожа се за него. Тази сутрин най-ненадейно ми заповяда да арестувам господин Лън Циен. А той е банкер, една от най-уважаваните личности в Уейбин, и сега целият град говори само за това. Днес всичко е тръгнало накриво. Не можем да извършим аутопсия, защото регистраторът на смъртните случаи взел, че заминал за някъде, без дори да предупреди. А иначе не е човек, който си позволява да нарушава етикета! — тази забележка, изглежда, го накара да осъзнае, че и той самият се е разпалил повече, отколкото позволява благоприличието, и затова попита любезно: — А вие как прекарахте деня, господин Чън? Посетихте ли храма на градския покровител? Голяма жега беше следобед, но пък…

— Посетих едно много интересно място — прекъсна го съдията Ди. — В предпоследната улица преди Западната врата.

Той внимателно наблюдаваше лицето на съветника, но по него не трепна нищо.

— Предпоследната улица? — повтори той два пъти и после бързо добави: — Аха, сещам се! Само че бъркате малко, искате да кажете третата, като се брои от вратата. Да, наистина, този старинен будистки параклис е много интересен. Строен е преди триста години от един индийски монах, който…

Съдията го остави да разкаже цялата история на параклиса, без да го прекъсва. Ако Бан беше мъжът, който бе следил двойката, наистина притежаваше забележително актьорско дарование! Когато съветникът най-сетне привърши историческия си преглед, съдията му каза:

— Съвестно ми е да злоупотребявам с времето ви. Сигурно много работа ви се е стоварила на главата с убийството на госпожа Дън. Има ли вече някакви следи?

— Не, доколкото ми е известно. Но може би нашият магистрат е научил нещо повече. Той сам пое разследването, което е естествено, защото жертвата е негова съпруга. Каква ужасна трагедия, господин Чън!

— Вестта ще опечали и всичките им приятели — подметна съдията Ди. — Навярно госпожа Дън като поетеса е участвала в някакъв женски литературен кръжец?

— Както виждам, вие не познавате много добре семейството на нашия магистрат — усмихна се Бан. — И двамата се показваха много рядко навън. Съдията по задължение участваше в официалните церемонии, но иначе никого не посещаваше и нямаше приятели. Неведнъж е заявявал, че за да запази безпристрастието си, един съдия не бива да се сприятелява с никого в района на юрисдикцията си. А госпожа Дън на практика никога не излизаше от къщи. Само от време на време прекарваше по няколко дни при сестра си, която е вдовица. Нейният съпруг беше богат земевладелец, но почина млад, на трийсет и пет години, когато жена му беше на трийсет. Остави й прекрасна къща недалеч оттук, близо до Северната врата. Полският въздух действаше много здравословно на госпожа Дън. Прислужничките разказваха, че винаги се връщала по-весела и по-жива след такъв престой. Но от две седмици здравето й явно се влоши. Беше все бледа… като попарена. А сега дойде и най-лошото!

Съдията Ди възпитано помълча известно време и после отново се впусна в атака, подмятайки небрежно:

— Днес видях в някакъв магазин една картина, рисувана от тукашен художник. Казаха ми, че се казвал Лън Дъ и че се познавал добре с госпожа Дън…

Върху лицето на съветника се изписа почуда. След няколко мига той заяви:

— Не съм го знаел, но като се замисля, виждам, че не е изключено. Този художник беше далечен сродник на покойния земевладелец и често навестяваше вдовицата му, сестрата на госпожа Дън. Нищо чудно двамата да са се запознали там. Жалко наистина, беше много даровит, а почина толкова млад! Картините му с цветя и птици са несравними, а най-много обичаше да рисува лотоси. Беше си изработил собствен стил, съвсем личен и неповторим.

От целия този словесен поток съдията в крайна сметка не успя да научи кой знае какво. Вече му беше известно и как са се запознали влюбените, но най-важното — самоличността на третия човек, техния преследвач — си оставаше загадка. И все пак описанието на сводницата точно прилягаше към външността на Бан: висок и слаб… куцащ… властен на вид. Съдията реши да направи последен опит. Наведе се към съветника и зашепна доверително:

— Вчера ме упътихте за историческите забележителности на града. Дума да няма, прекарвам чудесно през деня, но нали знаете как се чувства вечер самотният пътник… Мислите му неволно се насочват към… как да кажа… по-осезаеми прелести. Не може в Уейбин да няма местенца, където чаровни госпожици…

— Нямам нито охота, нито време да се занимавам с подобни неща — сухо го прекъсна съветникът. — Не от мен би трябвало да търсите подобни сведения — но като се сети, че този пътник с неутолими щения все пак носи препоръчително писмо от самия префект, побърза да добави с крива усмивка: — Ожених се доста млад. Имам две съпруги, осем синове и четири дъщери.

Съдията Ди унило си помисли, че за да достигне до тези внушителни цифри, старият Бан едва ли е имал време да се отдава на перверзии. Самоличността на неизвестния преследвач си оставаше загадка. А дали някаква следа не би изскочила от писанията на госпожа Дън? Той изпи чая си и подхвана:

— Аз като човек, изцяло затънал в покупко-продажби, нямам особени претенции, че разбирам от литература. Но много ми харесаха стиховете на вашия магистрат. И си помислих, че може би и тези на съпругата му ще са интересни. Дали бихте могли да ме насочите къде да се сдобия с томче нейни стихове?

Съветникът прехапа устни.

— Не е лесно — каза той. — Госпожа Дън страдаше от прекомерна скромност. Нейният съпруг ми е казвал, че често й предлагал да публикува стиховете й, но тя винаги отказвала.

— Жалко наистина! Смятах, че ако ги прочета, ще мога да кажа няколко по-прочувствени слова на магистрата, когато му поднасям съболезнованията си.

— Мисля, че все пак ще мога да ви помогна — каза Бан. — У мен остана една тетрадка с нейни стихове, която сама ми изпрати. Молеше ме с едно писъмце да й помогна да поправи евентуалните грешки, свързани с историческите паметници, които споменава. Мога да ви покажа тетрадката, преди да я върна на негово превъзходителство.

— О, това ще е чудесно! — възкликна съдията Ди. — Ще имате ли нещо против да седна там до прозореца и да почета, без да ви преча, докато си вършите работата?

Съветникът кимна и отвори едно чекмедже. Извади дебела тетрадка, подвързана със синя хартия, и я подаде на посетителя. Съдията я пое, седна в ъгъла и запрелиства набързо страниците. Несъмнено отчетливите йероглифи бяха същите като на вторите два стиха от кревата в бардака. Незначителните разлики в почерка се обясняваха лесно: едните стихове бяха писани на спокойствие в работен кабинет за разлика от другите, нахвърляни набързо по време на любовна среща.

След като се увери, че е така, той започна да чете от началото и скоро бе изцяло запленен от великолепния стил. Като прилежен ученик на Конфуций приемаше, че единствената достойна поезия е тази с нравствена или поучителна тематика. В подобен дух сам бе написал на младини една дълга поема за ползата от земеделието. Гледаше с пренебрежение на стихове, посветени на някакво мимолетно чувство, или на чисто лирическите излияния. Но сега бе принуден да признае в себе си, че съвършеното владеене на езика и находчивият подбор на оригинални образи изпълваха тази поезия със завладяваща красота. Необходимото прилагателно сякаш от само себе си бе излязло точно на място изпод четката, за да въплъти в една дума някакво чувство или да нарисува цяла сцена. Тук-там запомнящи се сравнения му напомниха за сходно звучащи фрази в стиховете на нейния съпруг. Очевидно двамата неведнъж бяха работили заедно.

Той постави тетрадката на коленете си и замислено поглади бакенбардите си. Съветникът го изгледа учудено, но съдията изобщо не забеляза това. Питаше се как се е стигнало дотам, че една голяма поетеса, чувствителна и богата душевно жена, омъжена щастливо за човек, който споделя вкусовете й, се е превърнала в невярна съпруга. Мислеше си за унизителните подробности на тази изневяра… за тайните срещи в долнопробни бардаци… за бакшишите, подпъхвани в шепата на подхилкващи се сводници. Невъзможно му изглеждаше жена с толкова тънък усет за нещата, запечатан в поезията й, да падне дотам. Да се отдаде на някой зализан младок, тласната от неудържим безумен порив — както и да е, жените са толкова странни същества! Но художникът беше мъж от същия тип като нейния съпруг, със същите вкусове. Съдията нетърпеливо подръпна мустака си: не, нещо не се връзваше в тази история!

Изведнъж си припомни леката разлика в почерците. Дали пък жената, ходила тайно на срещи, не е била сестрата на госпожа Дън, младата вдовица? Вярно, че е носела обеците и гривните на съдийската съпруга, но пък сестрите често си разменят накитите. Художникът е бил далечен сродник на покойния съпруг, значи вдовицата е имала много по-често случай да се среща с него, отколкото госпожа Дън. А останалите две сестри? Той се обърна отривисто към съветника:

— Кажете ми, другите две сестри на госпожа Дън също ли живеят в извънградския дом?

— Доколкото ми е известно — отговори Бан, — имението се обитава само от една сестра на госпожа Дън: вдовицата на земевладелеца.

— Голям талант — каза съдията, докато връщаше тетрадката.

Сега вече бе сигурен, че любовницата на Лън Дъ е била младата вдовица. А приликата в почерците? Нищо по-естествено: най-вероятно един и същ учител бе направлявал ръцете и на двете сестри. Очевидно вдовицата е възнамерявала да се омъжи за художника, след като изтече обичайният срок за траур. Тайните срещи бяха нещо осъдително, но в крайна сметка това не беше негова работа. Нито пък порочните навици на непознатия, който е дебнел двойката. Тази следа не водеше доникъде. Той въздъхна и помоли господин Бан да уведоми съдията за посещението му.

След малко пристъпи прага на библиотеката с думите:

— Утре заминаваме за префектурата, скъпи Дън. Постарах се доста, но не можах да открия никаква улика, че някой се е вмъквал при вашата съпруга. Вие сте прав, би било прекалено голямо съвпадение. Съжалявам, повярвайте ми. Тази вечер ще измисля някакво правдоподобно обяснение за присъствието на трупа при блатото и ще заявим на префекта, че единствено моя е вината за закъснението, с което го уведомяваме за трагедията.

Дън сведе замислен глава.

— Изключително много съм ви признателен — каза той. — Аз трябва да ви се извиня за притесненията, които ви причиних, Ди. И то по време на отдиха ви! Вашето присъствие беше подкрепа за мен. Няма никога да забравя съчувственото разбиране, което проявихте, и вашата готовност да ми се притечете на помощ.

Съдията Ди се трогна. Дън би могъл с основание да го упрекне, че е унищожил важни улики и че е забавил официалното следствие. Да не говорим за лъжливите надежди, които бе подбудил. В този миг се сети за регистратора на смъртните случаи, когото бе отпратил надалече с лъжливо съобщение. В този случай поне бе излязъл прав. Докато се върне, трупът доста ще се е разложил за аутопсия в тази жега и Дън никога няма да научи какво е направил на жена си, преди да я убие. Странна постъпка, наистина, но знае ли човек какво може да роди един болен мозък? На глас той изрече:

— Ще приемете ли помощта ми, за да разрешим един друг случай, Дън? Имам предвид смъртта на Гъ Циюан. Ще кажете, че от моите теории вече ви се повдига, но стана така, че случайно се натъкнах на едно доста интересно разклонение на тази история. Банкерът Лън Циен призна пред мен, че е присвоил пари, принадлежащи на господин Гъ. Сумата е значителна и затова ви помолих с писмо да го арестувате. Както научих, вие сте изпълнили молбата ми. Вашето доверие в скромните ми способности ме натоварва с голяма отговорност, Дън, но в този случай, надявам се, няма да ви разочаровам.

Съдията на Уейбин прокара длан по клепачите си.

— А, да, вярно! Съвсем бях забравил за този случай.

— Днес едва ли ще сте в състояние да се занимавате с него. Ще го приема като голямо благоволение от ваша страна, ако ми позволите да проведа следствието заедно с вашия съветник.

— На драго сърце! — извика Дън. — Вие наистина сте прав, усещам се неспособен да отделя на тази заплетена история цялото внимание, което тя изисква. Не съм в състояние да мисля за друго освен за предстоящия разговор с префекта. Вие сте истински приятел, Ди!

Съдията се почувства смутен. Зад хладните обноски на Дън явно се криеше широко сърце. Глупаво беше да подозира, че жена му го е мамила.

— Благодаря ви, Дън — каза той. — Мисля, че няма да е зле, ако разкрием пред господин Бан истинската ми самоличност, за да можем двамата да проведем разследването.

Магистратът плесна с ръце. Когато се появи старият домоуправител, той му нареди да доведе Бан Удъ. Съветникът остана за миг като замръзнал, когато научи кой е всъщност „господин Чън“, после се впусна в дълги извинения, задето го е посрещнал толкова непочтително. Съдията Ди вдигна усмихнат ръка и помоли Дън за разрешение да се оттегли.

Когато последва изчервилия се до уши съветник в личния му кабинет, съдията забеляза, че вече се е мръкнало.

— Няма да е зле да се поразхладим малко — каза той на Бан. — Направете ми удоволствието да хапнете с мен в някой ресторант. Ще ме просветите в тънкостите на местната кухня!

Съветникът запротестира, че било невъзможно да приеме такава чест, но съдията настоя, като предупреди, че за всички други си остава господин Чън. Най-сетне Бан се съгласи и двамата излязоха от Ямън.