Метаданни
Данни
- Серия
- Разкази за роботи
- Оригинално заглавие
- The Bicentennial Man, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Хрусанов, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 32,33,34,35,36,37,38/1979 г.
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция
21.
Ендрю беше уверен, че слабостта, която чувствуваше, е въображаема. Беше се възстановил от операцията. Въпреки това се облягаше, колкото е възможно по-незабележимо, на стената. Ако седнеше, щеше да се издаде.
— Окончателното гласуване ще се проведе тази седмица, Ендрю — уведоми го Лисинг. — Не можах да го отлагам повече и сигурно ще загубим… И това е краят, Ендрю.
— Благодаря ви за умелото забавяне — отвърна Ендрю. — То ми даде необходимото време и аз поех, известен риск, който трябваше да поема.
— Какъв риск? — попита загрижено Лисинг.
— Не можех да кажа нито на вас, нито на хората от „Фейнголд и Мартин“. Бях сигурен, че ще ме спрете. Виждате ли, щом спорът се свежда до мозъка, не е ли основната разлика въпросът за безсмъртието? Всъщност кого го е грижа как изглежда мозъкът, как е създаден или как е оформен? От значение е само, че мозъчните клетки умират; трябва да умрат. Дори всеки друг орган в тялото да е здрав или да бъде заменен, мозъчните клетки, които не могат да се подменят, без да променят и следователно да убият личността, все някога трябва да умрат. Моите позитронни клетки продължават да работят вече близо два века без забележими увреждания и ще издържат още векове. Не е ли това основната преграда? Човешките същества могат да търпят безсмъртен робот, защото не е от значение колко ще живее дадена машина. Те не могат да понесат обаче безсмъртно човешко същество, защото собствената им смъртност може да се понася само доколкото е всеобща. И по тази причина няма да ме обявят за човешко същество.
— Накъде избивате, Ендрю? — заинтересува се Лисинг.
— Отстраних този проблем. Преди няколко десетилетия позитронният ми мозък бе съединен с органични нерви. Сега с една последна операция връзките бяха подредени по такъв начин, че бавно — много бавно — потенциалът на позитронните ми клетки изтича.
За миг върху набръчканото лице на Лисинг не се появи никакво изражение. След това тя стисна устни.
— Нима сте уредили собствената си смърт, Ендрю? Това е невъзможно. Нарушава Третия закон.
— Не — обясни Ендрю. — Направих избор между смъртта на тялото ми и смъртта на стремежите и желанията ми. Да оставя тялото ми да живее за сметка на по-голямата смърт — това би нарушило Третия закон.
Лисинг го хвана за ръката, сякаш се готвеше да го разтърси. Но не го направи.
— Ендрю, няма да има полза. Върнете се към старото положение.
— Не е възможно. Бяха направени твърде много увреждания. Остава ми да живея около една година — малко повече или малко по-малко. Ще доживея двестагодишнината от построяването ми. Проявих достатъчна слабост, за да го уредя.
— Как може да си заслужава? Ендрю, вие сте глупак.
— Ако с това спечеля човешка принадлежност, ще си струва. Ако не — ще доведе до край на борбата и пак ще си заслужава.
И тогава Лисинг направи нещо, което я изненада. Започна тихичко да плаче.