Айзък Азимов
Двестагодишният човек (14)

14.

Беше също като да те създават отново. Цели дни, седмици и накрая месеци Ендрю се чувствуваше сякаш не е същият и най-простите действия водеха до колебания.

Пол беше побеснял от гняв.

— Повредили са те, Ендрю. Ще трябва да заведем дело.

Ендрю заговори много бавно.

— Не трябва. Никога няма да докажеш зла…

— Зла умисъл?

— Зла умисъл. Освен това ставам все по-силен, по-добре се чувствувам. Това е от тре…

— Тревогата?

— Травмата. Все пак никога досега не е извършена такава оп… оп… оп…

Ендрю усещаше мозъка си отвътре. Никой друг не можеше да го стори. Той знаеше, че е добре и през месеците, които прекара, за да се научи на пълна координация и позитронно взаимодействие, той прекарваше часове пред огледалото.

Не беше напълно очовечен! Лицето беше безизразно — прекалено безизразно, а движенията прекадено отмерени. Липсваше им безгрижната грациозност на човешкото същество, но може би това щеше да дойде с времето. Поне сега можеше да носи дрехи без смешната аномалия на металното лице, което се подаваше от тях.

Накрая той един ден заяви:

— Ще започна отново работа.

— Това означава, че си добре — изсмя се Пол. — Какво ще правиш? Нова книга?

— Не — отвърна Ендрю. — Живея твърде дълго, за да може някоя професия да ме увлече така, че да не ме пуска. Имаше време, когато бях преди всичко артист и мога да се върна към това. Имаше време, когато бях историк и може отново да се заема с писане. Но сега искам да стана роботобиолог.

— Искаш да кажеш роботопсихолог?

— Не. Това би означавало да изучавам позитронните мозъци, а засега ми липсва подобно желание. Роботобиологът според мен трябва да се занимава с тялото, което е прикрепено към този мозък.

— Това не е ли специалист по роботика?

— Специалистът по роботика работи с метални тела. Аз ще изучавам органично хуманоидно тяло, каквото само аз притежавам, доколкото ми е известно.

— Стесняваш си полето на действие — каза замислено Пол. — Като артист всички понятия ти принадлежат; като историк се занимаваше предимно с роботи; като роботобиолог ще се занимаваш само със себе си.

— Така изглежда — кимна утвърдително Ендрю.

Ендрю трябваше да започне отначало, защото не познаваше дори основите на биологията, не знаеше почти нищо за науката. Той се превърна в постоянен посетител на библиотеките, където се заседяваше с часове при електронните индикатори и изглеждаше напълно нормално, облечен в дрехи. Малцината, които знаеха, че е робот, не му пречеха.

Създаде лаборатория в допълнителната стая, която пристрои към къщата, а библиотеката му нарасна.

Минаха години и един ден Пол го посети и каза:

— Жалко, че вече не се занимаваш с историята на роботите. Корпорацията „Ю. С. роботс“ възприема радикално нова политика.

Пол бе остарял и увредените му очи бяха заменени с фотооптични клетки. В това отношение се беше приближил до Ендрю.

— Какво са направили? — заинтересува се Ендрю.

— Произвеждат централни компютри, всъщност гигантски позитронни мозъци, всеки от които е във връзка чрез микровълни с десетки до хиляди роботи. Самите роботи нямат мозъци. Те са само крайници на гигантския мозък и са физически отделени от него.

— Това по-ефикасно ли е?

— Фирмата твърди, че е. Смайт-Робертсън създаде новото направление, преди да умре, и ми се струва, че това е удар по теб. „Ю. С. роботс“ е решена да не произвежда роботи, които могат да й създават неприятности като теб и поради това разделя мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което да иска да подмени; а тялото няма да има мозък, който да иска каквото и да било.

— Изумително е, Ендрю — продължи Пол, — какво влияние оказа ти върху историята на роботите. Твоят артистичен талант подтикна „Ю. С. роботс“ да правят по-точни и по-специализирани роботи; твоята свобода в резултат установи принципа за правата на роботите; настояването ти да получиш андроидно тяло накара корпорацията да раздели мозъка и тялото.

— Предполагам, че накрая корпорацията ще създаде огромен мозък, който да управлява няколко милиона тела на роботи. Всички яйца ще бъдат в една кошница. Опасно е. Съвсем не е правилно.

— Смятам, че си прав — съгласи се Пол, — но ми се струва, че няма да се осъществи поне до един век и аз няма да съм жив, за да го видя. Всъщност вероятно няма да доживея и до следващата година.

— Пол! — възкликна загрижено Ендрю.

— Ние сме смъртни, Ендрю — повдигна рамена Пол. — Не сме като теб. Не е от голямо значение, но е важно да те уверя в едно. Аз съм последното човешко същество от семейството Мартин. Има роднини по съребрена линия, но те не са от значение. Парите, които притежавам лично, ще бъдат оставени на твое име и доколкото всеки може да предвижда бъдещето, ще бъдеш финансово осигурен.

— Не е необходимо — рече Ендрю с мъка. Той въобще не можа да свикне със смъртта на хората от семейството Мартин.

— Нека не спорим — поде Пол. — Така ще бъде. Сега над какво работиш?

— Конструирам система, която ще позволи на андроидите — на мене — да черпят енергия от изгарянето на въглеводороди, а не от атомни батерии.

Пол повдигна вежди.

— Значи те ще дишат и ще ядат?

— Да.

— От колко време работиш в това направление?

— Доста отдавна, но ми се струва, че съм проектирал подходяща горивна камера за управлявано каталитично разграждане.

— Но защо, Ендрю? Атомната батерия е безкрайно по-добра.

— В някои отношения може би, но атомната батерия не е човешка.