Айзък Азимов
Двестагодишният човек (13)

13.

Не беше лесно да се уреди дори с тежестта на името на Пол. Но накрая срещата се състоя и Харли Смайт-Робертсън, който по майчина линия произхождаше от основателя на корпорацията и бе поставил тирето в името си, за да не се забравя, имаше напълно нещастен вид. Той наближаваше пенсионна възраст и през целия период, докато беше президент, се бе посветил на проблема за правата на роботите. Сивата му коса бе като залепена на тънък пласт върху черепа, лицето му не беше гримирано и той от време на време поглеждаше Ендрю с нескрита враждебност.

— Сър — започна Ендрю, — преди близо един век Мертън Мански от вашата корпорация ми каза, че математиката, която управлява конструирането на позитронните схеми, е толкова сложна, че позволява само приблизителни решения и че поради това моите способности не биха могли напълно да се предвидят.

— Това е било преди един век — Смайт-Робертсън се поколеба и после каза с вледенен глас: — сър. Вече не е така. Сега нашите роботи се изготвят с голяма точност и се обучават специално за работата, която трябва да извършват.

— Да — потвърди Пол, който бе дошъл, както сам каза, за да се увери, че корпорацията ще „играе честно“, — и в резултат моята секретарка трябва да получава точни указания, когато събитията се отклонят от конвенционалните, макар и съвсем малко.

— Щеше да ви бъде значително по-неприятно, ако тя импровизираше — отвърна Смайт-Робертсън.

— В такъв случай вие вече не произвеждате роботи, подобни на мен, които могат да се пригаждат — рече Ендрю.

— Вече не.

— Изследванията, които направих във връзка с книгата ми — продължи Ендрю, — показват, че аз съм най-старият робот, който понастоящем е активно действуващ.

— Най-старият понастоящем — съгласи се Смайт-Робертсън — и най-старият завинаги. Най-старият, който въобще съществува. Никой робот не е полезен след двадесет и петата си година. Те се прибират от корпорацията и се заместват с нови модели.

— Никой от роботите, които се произвеждат понастоящем, не е полезен след двадесет и петата си година — каза Пол любезно. — Ендрю е изключение в това отношение.

Ендрю, придържайки се към набелязания си план, продължи:

— В качеството си на най-стария робот в света и най-приспособим не съм ли достатъчно необикновен, за да заслужа по-специално отношение от страна на компанията?

— Съвсем не — заяви с леден глас Смайт-Робертсън. — Вашата необикновеност е неудобство за компанията. Ако бяхте даден под наем, а не направо продаден по някакво нещастно стечение на обстоятелствата, отдавна щяхте да бъдете заменен.

— Точно в това е същността — рече Ендрю. — Аз съм свободен робот и се самопритежавам. Поради това идвам при вас и ви моля да ме замените. Вие не можете да го направите без съгласието на собственика. В днешни дни такова съгласие се изнудва като условие в договора за даване под наем, но по мое време това не ставаше.

Смайт-Робертсън имаше едновременно стреснат и озадачен вид и за миг настъпи мълчание. Ендрю се бе загледал в холографната картина на стената. Тя представляваше смъртна маска на Сюзън Калвин, светица-покровителка на всички специалисти по роботика. Тя бе умряла преди близо два века, но в резултат на работата над книгата си Ендрю я познаваше толкова добре, че дори би могъл да убеди себе си, че я е срещал, докато е била жива.

— Как бих могъл да ви заменя? Ако ви заменя като робот, как ще мога да дам новия робот на вас като собственик, след като със самия акт на заменяне вие ще престанете да съществувате? — каза! Смайт-Робертсън и се усмихна мрачно.

— Съвсем не е трудно — намеси се Пол. — Личността на Ендрю се намира в неговия позитронен мозък, а това е единствената му част, която не може да се замени, без да бъде създаден нов робот. Поради това именно позитронният мозък е Ендрю, собственикът. Всяка друга част от тялото на робота може да се замени, без да се засегне личността му, а тези други части са притежание на мозъка. Бих казал, че Ендрю иска да достави на мозъка си ново тяло на робот.

— Точно така — заяви спокойно Ендрю. Той се обърна към Смайт-Робертсън. — Вие сте произвеждали андроиди, нали? Роботи, които имат външния вид на хора, дори до структурата на кожата?

— Да, произвеждахме — отвърна Смайт-Робертсън. — Те работеха много добре със синтетичните си кожи и сухожилия. В тях нямаше метал никъде освен в мозъка и въпреки това бяха здрави като металните роботи. Дори по-здрави при еднакво тегло.

Пол се заинтересува.

— Не го знаех. Има ли много от тях продадени?

— Нито един — отвърна Смайт-Робертсън. — Те бяха значително по-скъпи от металните модели и проучванията на пазара показаха, че няма да бъдат приети. Видът им беше прекалено човешки.

— Но както разбирам, корпорацията е запазила специалните си възможности в това отношение — рече Ендрю. — И като така аз искам да бъда заменен с органичен робот, андроид.

Пол беше изненадан.

— Господи! — възкликна той.

— Напълно невъзможно! — заяви твърдо Смайт-Робертсън.

— Защо да е невъзможно? — попита Ендрю. — Ще заплатя всякаква разумна сума, разбира се.

— Ние не произвеждаме андроиди — отговори Смайт-Робертсън.

— Вие не желаете да произвеждате андроиди — намеси се веднага Пол. — А това не означава, че не можете да ги произвеждате.

— Въпреки това производството на андроиди е против обществената ни политика — заяви Смайт-Робертсън.

— Няма закон, който да го забранява — каза Пол.

— Въпреки това ние не ги произвеждаме и няма да ги произвеждаме.

Пол се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мистър Смайт-Робертсън, Ендрю е свободен робот, който може да се възползува от закона, гарантиращ правата на роботите. Предполагам, че го съзнавате?

— Прекалено добре, дори.

— Този робот в качеството си на свободен робот предпочита да носи дрехи. В резултат него често го унижават неразумни човешки същества въпреки закона срещу унижаване на роботите. Трудно е да се преследват неясни нарушения, които не предизвикват общо неодобрение сред онези, които трябва да решават кой е виновен и кой невинен.

— Нашата фирма разбра това още от началото. За съжаление фирмата на вашия баща не можа да го разбере.

— Баща ми почина — рече Пол, — но аз виждам тук явно нарушение и явен виновник.

— За какво говорите? — заинтересува се Смайт-Робертсън.

— Моят клиент, Ендрю Мартин — той току-що ми стана клиент — е свободен робот, който има правото да поиска от „Ю. С. роботс енд меканикъл мен инк.“ да извърши замяна, каквато корпорацията извършва за всеки притежател на робот на повече от двадесет и пет години. Всъщност корпорацията настоява за подобни замени. — Пол се усмихна и напълно спокойно продължи. — Позитронният мозък на моя клиент е притежател на тялото на клиента ми, а то е доста по-възрастно от двадесет и пет години. Позитронният мозък иска да бъде сменено тялото и предлага да заплати разумна цена за андроидно тяло. Ако откажете, ще унижите моя клиент и ние ще заведем дело. Общественото мнение едва ли би подкрепило искането на някой робот в подобен случай, но нека ви напомня, че „Ю. С. роботс“ не е популярна сред обществото. Дори онези, които най-много използуват и печелят от роботи, се отнасят с подозрение спрямо корпорацията. Това вероятно е остатък от времето, когато от роботите се страхуваха. Може да е и негодувание срещу мощта и богатството на корпорацията, която притежава световен монопол. Каквато и да е причината, негодуванието съществува и мисля, че ще предпочетете да не се забърквате в съдебен процес, още повече, че моят клиент е богат, ще живее още много векове и няма причина да не води битката вечно.

Смайт-Робертсън бавно се изчерви.

— Вие се опитвате да ме принудите…

— Не ви принуждавам нищо да направите — заяви Пол. — Ако пожелаете да откажете да изпълните разумното искане на моя клиент, можете да го сторите и ние ще си отидем, без да кажем дума повече. Но ще заведем дело, тъй като имаме това право, и ще видите, че накрая ще загубите.

— В такъв случай… — запъна се Смайт-Робертсън и млъкна.

— Виждам, че ще се съгласите — рече Пол. — Може би ще проявите колебание, но накрая ще се съгласите. Позволете ми в такъв случай да ви уверя още в нещо. Ако в процеса на прехвърляне на мозъка на моя клиент от сегашното му тяло в органично тяло той бъде макар и най-малко увреден, аз няма да се успокоя, докато не срина корпорацията със земята. Ако е необходимо, ще взема всички възможни мерки, за да мобилизирам общественото мнение срещу корпорацията, ако макар и една нишка от платинено-иридиевия мозък на клиента ми бъде повредена. — Той се обърна към Ендрю и го попита: — Съгласен ли си с това, Ендрю?

Ендрю се поколеба доста време. Това означаваше той да се съгласи с лъжа, изнудване, дразнене и унижаване на човешко същество. Но не означаваше физическо увреждане, не беше физическо увреждане, каза си той. Накрая успя да произнесе едва чуто:

— Да.