Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (7)
Оригинално заглавие
A Loving Scoundrel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 294 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2008)
Корекция и форматиране
maskara (2008)
Корекция
Nelg (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Преводачи: cheetah, lindsey, pepetia, thefunfamily, 2008

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Христина Стоева)
  3. — Корекция

Глава 45

Дани със сигурност съжаляваше за решението си да чака в стаята на следващата сутрин, тъй като огладня скоро след като се събуди. Но понеже си беше легнала рано, се събуди преди останалите дами, с които делеше стаята, а може би и преди всички останали гости. Така че се промъкна долу, за да хапне набързо и успя да се върне в стаята, без да срещне никого, освен персонала.

Когато другите момичета се събуждаха една друга за закуска, тя се оправда отново с главоболието си и остана в стаята. Те не бяха взели със себе си прислужнички, а и явно бяха свикнали да си помагат при обличането при подобни събирания. Всички завиждаха на Дани, тъй като бяха чули клюките, че Джереми Малъри я ухажва, които се потвърдиха, когато тя пристигна с него и роднините му.

Наложи й се да слуша превъзнасянията им за това колко бил красив и как бил най-подходящия ерген в цяла Англия. Едва се удържа да не се разсмее. Ерген — да. Най-подходящ — как не!

Отново сама, тя се настани до вратата така, че да може да чува стъпките на останалите гости, тръгнали надолу. Не възнамеряваше да легне на пода да гледа минаващите, както бе направила в къщата на Хедингс, понеже някоя от младите дами можеше да се върне за нещо и да я цапардоса с вратата по главата. Вместо това реши, че ще е по-безопасно да остави вратата съвсем леко открехната. Така можеше да наблюдава стаята на Ейми — единствената стая, която имаше значение.

Не й се наложи да чака дълго. Добре облечен джентълмен, на средна възраст, се появи в полезрението й. Беше висок, атрактивен, с черни коси, леко посребрели над слепоочията. Той се спря пред вратата на Ейми, огледа коридора в двете посоки и натисна дръжката. Вратата не бе заключена и той се шмугна в стаята.

Дани бе изумена. Не очакваше той да е толкова глупав, но Джереми се оказа прав. Освен, ако това не беше лорд Хедингс. Но кой друг, ако не той? Тя се бе запознала с повечето гости вчера на вечеря и този мъж не беше един от тях. Беше твърде добре облечен, за да е от прислугата. Предпазливостта, с която се бе огледал, преди да влезе в стаята, й доказваше, че той не бе дошъл с добри намерения.

Ослушваше се за Джереми, но никакви други шумове не се чуваха от коридора. Надяваше се, че той не бе дал на Хедингс голяма преднина. Не знаеше какво да прави, ако лордът напусне стаята на Ейми преди Джереми да се появи. Може би той дори не е забелязал мъжа като се е качил по стълбите? Хедингс щеше да се измъкне безнаказано, ако Джереми не побързаше. Би могла сама да го обвини. В крайна сметка тя беше станала свидетел как влиза в стаята на Ейми. Обаче това нямаше да помогне особено, ако той се отървеше от бижутата преди това.

Отсрещната врата се отвори отново толкова тихо, че тя за малко да не чуе. Той обаче не излезе веднага — огледа се в едната посока, после надникна към другия край на коридора. Не видя никого и направо изхвърча от стаята, затваряйки вратата след себе си, забърза надолу по коридора, извън полезрението на Дани.

Тя трябваше бързо да реши какво да прави. Вероятно би могла да го забави, докато Джереми дойде.

Тя излезе и каза:

— Почакайте, лорд Хедингс!

Той се обърна. Дани се оглеждаше дали в коридора имаше място, където той би могъл да скрие бижутата временно. Не видя нищо подходящо за тази цел, дори и ваза. Прозорецът също беше доста далече, така че скъпоценностите бяха все още у него.

Забеляза, че той я гледа учудено. Значи щеше да се прави на невинен, а? Да беше почакал първо да го обвини в нещо.

Пое нещата в свои ръце и го предупреди:

— Откажете се, милорд! Зная какво направихте.

— Значи той се провали отново в опита да се отърве от теб! — отвърна Хедингс, изпълнен с отвращение. — Същият некадърник е, както преди петнадесет години! Обаче каквото и да ти е казал, ти не можеш да го докажеш.

Дани се олюля. Задъхваше се. Той не говореше за кражбата. Той говореше за мъжа, който два пъти се опита да я убие, както и за собственото си участие в това подло дело.

В следващия момент тя наистина не можеше да диша, защото ръцете му я бяха стиснали за гърлото. Тя го чу да просъсква:

— Аз сам ще те довърша!

Тя се бореше, опитвайки се да отслаби хватката му, но скоро цялата изтръпна и започна да губи сила. Очите й бяха замъглени. Последното, което видя беше омразата в неговите очи…

Джереми се появи иззад ъгъла в края на стълбището. Изпсува тихо като видя Дани, застанала пред Хедингс. Беше я предупредил да не се намесва. Щеше да е добре, ако от време на време го слушаше.

Почти беше стигнал до тях, когато Дани се свлече в краката на Хедингс.

— Какво, по дяволите…

— Припадна — каза лорд Хедингс. — Спомена, че днес не е хапнала нито залък, а и вчера почти не се е хранила. Ще потърся амоняк.

Джереми коленичи до Дани, за да я вдигне и едва тогава забеляза червенината около врата й. Емоциите, преминали през тялото му, за момент го задушиха, после преминаха в сърцераздирателен плач. Повдигна отпуснатото й тяло към гърдите си и започна да я люлее в прегръдката си. Болка разкъсваше сърцето му. Не го бе боляло така, откакто загуби майка си.

— Джереми! — колебливо каза Уорън, докосвайки с ръка рамото му.

Той погледна нагоре. Не можеше да види Уорън ясно през влагата в очите си.

— Той я уби — промълви тихо с пресекнал глас.

Уорън се наведе и се опита да дръпне Дани от ръцете му, но Джереми не само не я пусна, но продължи да я люлее. Уорън прошепна:

— Джереми, не мисля, че е мъртва. Все още е топла.

Той спря и погледна към гърдите й, но тя не дишаше. Сложи ухо на устните й и чу съвсем слабия й дъх.

— О, господи! — проплака той и с облекчение я притисна до себе си.

Този път Уорън отсече рязко:

— За бога, Джереми, пусни я! Тя има нужда да диша.

Тези думи го изкараха от унеса му и ново чувство го заля, толкова първично и завладяващо.

— Погрижи се за нея — каза той, оставяйки нежно Дани в ръцете на Уорън. — А аз ще се погрижа за него.

— Ти го разобличи и то не само за кражба. Остави властите да се погрижат…

Нямаше смисъл Уорън да продължава, тъй като Джереми вече не го слушаше. Той тичаше надолу по коридора към единствената отворена врата. Хедингс тъкмо се бе покатерил на прозореца. Джереми го сграбчи с такава сила, че го захвърли през стаята. Обаче Хедингс не се опита да стане. Вместо това, посегна да извади от джоба си пистолета, който бе измъкнал от една от чантите си и който бе причината да не избяга веднага.

В опита си да хване Хедингс отново, Джереми не забеляза оръжието. Изстрелът проехтя край него. Не обърна внимание, защото онази първична жажда за мъст го бе завладяла напълно.

Застана до него, изрита пистолета от ръката му и започна да го удря с все сила. Искаше да го нарани, но не да го убие, макар че в момента не се интересуваше, ако това се случи. Джереми бе завладян от мисълта, че мъжът трябваше да си плати за това, че бе наранил Дани.

Едва го отдръпнаха от Хедингс. Сигурно Уорън го бе издърпал, като се имаше предвид колко беше разярен. Другите присъстващи бяха привлечени от изстрела. Джереми не бе убил Хедингс. Затова пък го бе потрошил доста добре, а лицето му никога нямаше да заздравее напълно.

Той остави Уорън да обясни случилото се и отиде да намери Дани. Тя беше в стаята на Андерсън, а Ейми седеше на леглото до нея. Дани бе седнала и разтриваше врата си. След като се убеди, че тя ще се оправи, той избухна.

— Ти го обвини, нали? — каза той ядосано.

— Ами, да, но той помисли, че го обвинявам за нещо друго.

— По-точно?

Без да дочака отговора й, Ейми го избута настрани.

— Сега не е моментът да я разпитваш. Погледни я, Джереми! Не разбираш ли колко отпаднал и дрезгав е гласа й?

Той се втренчи в Дани. Червенината по врата й избледняваше, но синините вероятно щяха да се появят след няколко часа.

Той коленичи до нея, взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и каза гузно:

— Съжалявам! Ейми има право. Трябва да си починеш. Не говори засега.

— Ще говоря, колкото си искам, приятел.

Джереми вдигна ръце при тази упорита забележка, но Ейми му напомни, че трябва да я оставят сама, за да си почине.

Не искаше да я оставя дори за секунда сама, а да я отведе у дома, където сам да се погрижи за нея. Но само кимна на братовчедка си. Все пак трябваше да говори със съдията лично, за да бъде сигурен, че Хедингс ще бъде обвинен не само за кражбата.

Дани искаше да попита толкова много неща, че не можа просто да си седи и да гледа как те си отиват.

— Почакайте! Какво стана с Хедингс?

Джереми се опита да съкрати историята максимално, така че да не й се налага да задава още въпроси:

— Той е в безсъзнание в момента. Повече няма да се опитва да бяга през прозорците. Мисля, че счупи поне едната си ръка, докато се пазеше от ударите ми.

— Ти си го пребил?

— Нещо такова. Съдията вече бе повикан и най-вероятно ще иска да разпита и теб, но аз ще се постарая да бъде кратък.

— Той щеше да ме убие — прошепна Дани. — И то не защото го хванах да краде, а защото знае коя съм аз. Знае и за другия мъж, който ме нападна. Мисля, че именно той го е пратил.

— Значи го разпозна?

— Не, въобще не. Не ми е ни най-малко познат. Но той ме разпозна веднага щом ме зърна. Би могъл да ми каже коя съм.

— Ако поиска. Съмнявам се да е особено сговорчив, предвид обстоятелствата, любов моя.