Айзък Азимов
Самите богове (38)

8

— Предполагам — подхвана Готстейн, — че колкото и досаден да е бил постът ви, докато се готвите да го напуснете, изпитвате лека болка.

Монтес повдигна красноречиво рамене.

— Доста голяма болка, когато си помисля за връщането към пълното земно притегляне. Затруднено дишане, болки в краката, изпотяване. Непрекъснато ще се обливам в пот.

— Някой ден ще настъпи и моят ред.

— Послушайте съвета ми. Никога не оставайте тук за повече от два месеца без прекъсване. Пет пари не давам какво ще ви кажат лекарите или на какви изометрични упражнения ще ви подложат… Връщайте се на Земята всеки шестдесети ден и оставайте поне една седмица. Трябва да си запазите усещането за земното притегляне.

— Няма да го забравя… О, срещнах се с моя приятел.

— Кой приятел по-точно?

— Мъжът, с когото пътувахме заедно на идване. Мислех, че ще си го спомня и действително така стана. Казва се Денисън, радиохимик е. Припомних си доста точно някои неща за него.

— Аха?

— Сетих се за една негова неразумна постъпка и се опитах да го поразпитам. Противопостави се по доста изтънчен начин. Говореше разсъдливо — толкова разумно, че изпитах подозрение. Някои смахнати развиват привлекателна разсъдливост; своего рода отбранителен механизъм.

— О, господи! — възкликна Монтес явно измъчен. — Май не ви разбирам. Ще поседна, ако нямате нищо против. Задъхах се да мисля дали всичко е правилно опаковано и за земното притегляне… Каква неразумна постъпка?

— Навремето се опита да ни убеди, че Електронните помпи са опасни. Смяташе, че те ще взривят Вселената.

— Наистина ли? А ще я взривят ли?

— Надявам се, че няма. Тогава го отпратихме доста безцеремонно. Нали знаете, когато учените работят върху нещо на границата на разбираемото, те се изнервят. Навремето познавах един психиатър, който наричаше този синдром „кой знае?“ Ако не се добирате до необходимите ви познания чрез нищо, което предприемате, накрая си казвате „Кой знае какво ще стане?“ и се намесва въображението ви.

— Да, но щом физиците разправят подобни неща, дори и само някои от тях…

— Но не ги разправят. Поне официално. Съществува така наречената отговорност на учения, а списанията внимават да не публикуват глупости… Или каквото смятат за глупост. В същност, знаете ли, въпросът бе повдигнат отново. Един физик на име Ламонт е разговарял със сенатора Бърт, с оня самопровъзгласил се за месия на околната среда Чен и с някои други. Той също настоява, че съществува възможност за космически взрив. Никой не му вярва, но цялата история се разпространява чрез слухове и при всяко повтаряне придобива все повече достоверност.

— И този човек тук на Луната вярва в нея?

— Подозирам, че е убеден — усмихна се широко Готстейн. — По дяволите, посред нощ, когато не мога да заспя — все падам от леглото между другото, — и сам вярвам в нея. Вероятно се надява тук да провери теорията експериментално.

— Е и?

— Ами да проверява. Намекнах, че ще му помогнем.

Монтес поклати глава.

— Рисковано е. Не ми харесва официално да се поощряват смахнати приумици.

— Знаете ли, съществува макар и малка възможност да не са напълно смахнати, но не това е същественото. Важното е, че ако успеем да го настаним на Луната, чрез него може би ще открием какво става тук. Той желае да се реабилитира, а аз му намекнах, че реабилитацията му ще бъде осигурена чрез нас, ако ни сътрудничи… Ще се погрижа да ви уведомяват дискретно. Като между приятели, нали знаете.

— Благодаря ви — каза Монтес. — И сбогом.