Айзък Азимов
Самите богове (2)

1

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: „Метал волфрам“ стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използувал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. В същност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис — сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно спрял преди десет часа, втренчил поглед в стъкленицата и я повдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:

— Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?

Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

На времето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който дочул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати стоели отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм.

Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото настроение, а Хелъм бил при това най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.

— Защо, по дяволите, ще ме интересува твоя волфрам? — попитал го той. — Защо изобщо да му обръщам внимание? Ако погледнеш добре стъкленицата, ще се увериш, че не е отваряна през последните двадесет години; и ако не я беше опипал с мърлявите си лапи, щеше да видиш, че никой не я е докосвал.

Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:

— Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.

Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.

— Ти пък как го разбра?

От такива неща — дребнави подмятания и безцелни намеци — се изгражда историята.

Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всеки случай. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка „Ти пък как го разбра?“, с явното и непогрешимо наблягане на местоимението „ти“, била достатъчна причина за всичко, което последвало.

Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най-великия и най-уважавания учен в историята, за да използуваме точния израз употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.

Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали — не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата — и на тяхното място имало чист желязно-сив метал. Естествено, той се заел да разследва случая…

Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като му дотегнало необяснимото събитие, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия — едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.

Но на язвителната забележка „Ти пък как го разбра?“ Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:

— Ще ти докажа, че зная.

След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни.

Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава.

Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.

Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.

Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:

— Ами не е волфрам.

Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.

— Много добре. Ще съобщим това на детето-чудо Денисън. Искам писмен отчет и…

— Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.

— Как така не знаете какво е?

— Искам да кажа, че резултатите са смешни. — Лаборантът се замислил за малко. — В същност те са невъзможни. Отношението заряд-маса е съвсем погрешно.

— В какво е погрешно?

— Много е високо. Не може да съществува такова отношение.

— Добре тогава — рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил — установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.

След няколко дни в стаята на Хелъм влязъл смутеният лаборант.

Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение — никога не проявявал чувствителност — и го попитал:

— Установихте ли… — на свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. — Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?

— Да, но стойността е невъзможна.

— Добре, Трейси, повторете изследването.

— Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.

— Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.

Трейси се почесал зад ухото и казал:

— Налага се, докторе. Ако се отнеса сериозно към измерванията, ще излезе, че сте ми дали плутоний 186.

— Плутоний 186? Плутоний 186?

— Зарядът е +94. А масата е 186.

— Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.

— Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.

— Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.

— Точно това ви разправям, докторе — повторил търпеливо Трейси.

Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му — волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.

— Има ли признаци на радиоактивност? — попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.

— Помислих и за това — отвърнал лаборантът. — Стабилен е. Напълно стабилен.

— Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.

— Непрекъснато ви го повтарям, докторе.

— Добре, дайте ми това вещество — рекъл безнадеждно Хелъм.

Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.

Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или…

Какво пък? Да забрави цялата история!

Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: „Не е волфрам, както твърдях“.

Денисън сигурно щял да попита: „Охо, и какво е в такъв случай?“ и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел на никого да се довери.

И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.

— Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?

— Какво вещество? — отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.

— Веществото, което нарекохте плутоний 186 — допълнил Хелъм.

— Аха. Ами то беше стабилно.

— Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.

— Добре, докторе — смръщил вежди Трейси. — Дайте го да опитаме. — По-късно казал: — Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.

— И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186?

Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново е направил замяна или е създал нов метал само и само, за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи… и ако е по силите му, но да разреши проблема.

Притежавал упоритост и енергия, които не бивало да се пренебрегват. Отишъл при Дж. К. Кантрович, който по онова време изживявал последната година от собствената си доста забележителна кариера. Трудно било да се осигури помощта на Кантрович, но щом веднъж успял, тя се оказала изключително ползотворна.

В същност два дни по-късно той се втурнал възбуден в лабораторията на Хелъм.

— Докосвали ли сте с ръце веществото?

— Малко — отвърнал Хелъм.

— Недейте. Ако имате още от него, не го докосвайте. Излъчва позитрони.

— Какво?

— Най-мощните позитрони, които съм наблюдавал… И данните ви за радиоактивността му са твърде ниски.

— Твърде ниски?

— Съвсем явно. Тревожи ме и това, че всяко измерване, което извършвам, дава малко по-висок резултат от предишния.