Айзък Азимов
Самите богове (19)

2в

Трит никога не се бе чувствувал по-нетърпелив. Не се преструваше, че разбира защо Дюа постъпва така. Не искаше дори да се опитва. Пукната пара не даваше. Никога не му беше ясно защо Емоционалните постъпват по един или по друг начин. А Дюа не вършеше нищо като другите.

Тя не мислеше за важните неща. Вглеждаше се в Слънцето. Но изредяваше така, че светлината и храната само преминаваха през нея. После разправяше, че било красиво. Това не беше основното. Същественото бе да се храни. Какво красиво имаше в храненето?

Винаги настояваше да се сливат по-различно. Веднъж каза:

— Нека най-напред да поприказваме. Никога не си говорим за това. Не се замисляме.

Один винаги подхвърляше:

— Остави я да прави, каквото иска, Трит. По-добре е.

Один неизменно проявяваше търпение. Смяташе, че нещата ще се оправят, ако поизчакат. Или пък искаше да пообмисли.

Трит не беше сигурен дали разбира какво иска да каже Один с думите „да пообмислим“. Струваше му се, че са само оправдание за Один да не върши нищо.

Както самото довеждане на Дюа. Один все още щеше да обмисля. А Трит направо отиде и поиска. Така трябваше да се постъпва.

И сега Один не желаеше нищо да предприеме по отношение на Дюа. И какво щеше да стане с бебето-Емоционална, което единствено имаше значение? Щом Один не предприемаше нищо, Трит щеше да се погрижи за това.

В същност вече правеше нещо. Запромъква се по дългия коридор, още докато всички тези мисли се въртяха в главата му. Не съзнаваше, че е стигнал толкова далеч. Това ли означаваше „да пообмислим?“ Е, нямаше да се остави да го уплашат. Нямаше да се върне.

Огледа се с безразличие. Оттук беше пътят към пещерите на Твърдите. Знаеше, че скоро ще мине по него с малкия-ляв. Веднъж Один му беше показал пътя.

Но сега не знаеше какво да прави, когато стигне там. Въпреки това въобще не изпитваше страх. Искаше да има бебе-средна. Нищо не беше по-важно от това. Твърдите ще се погрижат да го получи. Нима не им бяха довели Дюа, когато ги помоли?

Но с кого да сподели? Дали да се обърне към кой да е от Твърдите? Някак неясно бе решил, че няма да обяснява на всеки Твърд. Ще пита за един от тях по име. После с него ще разговаря по проблема.

Помнеше името. Дори си спомняше кога го чу за първи път. Беше по времето, когато малкият-ляв бе пораснал достатъчно, за да може съзнателно да си променя формата. (Какъв забележителен ден! „Один, ела бързо! Енис е съвсем овален и твърд! И го постигна съвсем сам. Дюа, погледни!“ И те се втурнаха при тях. Тогава Енис беше единственото им дете. Толкова дълго трябваше да чакат за второто. Тогава нахлуха в помещението, а малкият се бе разстлал в ъгъла. Огъваше се и се разливаше върху леглото като мокра глина. Один си бе тръгнал, защото беше зает. Но каза: „Отново ще го направи, Трит.“ Наблюдаваха го часове, но не го повтори.)

Трит се обиди, че Один не остана. Щеше да го смъмри, но Один изглеждаше толкова уморен. Върху яйцеобразната му част явно се виждаха бръчки. И не си даде труд да ги изглади.

— Да не би нещо да не е наред, Один? — запита го загрижено.

— Труден ден и не съм сигурен дали ще стигна до диференциалните уравнения преди следващото сливане.

(Трит не си спомняше точните думи на Твърдите. Беше нещо подобно. Один винаги използуваше такива термини.)

— Искаш ли сега да се слеем?

— О, не. Току-що видях Дюа да се отправя нагоре и знаеш какво става, ако се опитаме да я спрем. Няма защо да бързаме. Има един нов Твърд.

— Нов Твърд ли? — подхвърли Трит, без да прояви особен интерес. Общуването с Твърдите привличаше силно Один, но на Трит това не му се харесваше. Один се беше заел много по-сериозно с образованието си — както го наричаше, — от всички други Разсъждаващи в района. Това не беше почтено. Один затъваше твърде много в заниманията си. Дюа прекалено се шляеше сама по повърхността. Никой освен Трит не проявяваше достатъчно интерес към триадата.

— Наричат го Естуолд — осведоми го Один.

— Естуолд? — Трит действително изпита известно любопитство. Навярно защото с тревога долавяше чувствата на Один.

— Не съм го виждал, но всички говорят за него. — Очите на Один се бяха сплескали, както ставаше винаги, когато се вглъбяваше в себе си. — Той отговаря за онази новост, която са получили.

— Каква новост?

— Позитронната пом… Няма да го разбереш, Трит. Имат нещо ново. То ще предизвика революция в света.

— Какво е революция?

— Да се промени всичко.

Трит веднага се обезпокои.

— Не бива всичко да се променя.

— Ще направят всичко по-добро. Различно не винаги означава по-лошо. Както и да е, Естуолд отговаря за това. Много е умен. Усещам го.

— Защо тогава не го обичаш?

— Не съм казал, че не го обичам.

— Долавям, че сякаш не ти харесва.

— Нищо подобно, Трит. Просто някак си… някак си — Один се изсмя. — Ревнувам. Твърдите са толкова умни, че Мекия е нищо в сравнение с тях, но свикнах с това, защото Лостън често ми повтаряше колко съм схватлив… за Мек, предполагам. Но ето, че се появи този Естуолд и дори Лостън изглежда си е загубил ума по него, а аз действително съм нищо.

Трит изду предната си част, колкото да докосне Один, а той вдигна очи и се усмихна.

— Глупаво е от моя страна. Кой го е грижа колко е умен някой Твърд? Нито един от тях си няма Трит.

После и двамата тръгнаха да търсят Дюа. За тяхна изненада тя беше свършила разходката си и се канеше да се спусне. Сливането стана много добре, макар изтеклото време да се оказа само един или два дена. През този период Трит се безпокоеше от сливането. Енис беше толкова малък, че дори краткото отсъствие носеше риск, макар винаги да имаше други Родители да го поемат.

След това Один от време на време отново споменаваше за Естуолд. Винаги го наричаше „новия“, дори и след като изминаха доста дни. Все още не го беше виждал.

— Струва ми се, че го отбягвам — обясни веднъж в присъствието на Дюа, — защото знае толкова много за новото устройство. Не искам да разбера всичко преждевременно. Толкова приятно е да учиш.

— За Позитронната помпа ли?

„Това също е от странностите на Дюа“ — помисли Трит. Безпокоеше го. Тя изговаряше думите на Твърдите почти толкова добре, колкото и Один. Емоционалните не трябваше да бъдат такива.

Трит реши да помоли Естуолд, защото Один бе казал, че е умен. Освен това Один не го бе виждал никога. Естуолд не можеше да му отвърне: „Говорих с Один по въпроса, Трит, и не бива да се безпокоиш.“

Всеки мислеше, че ако говориш с Разсъждаващия, разговаряш с цялата триада. Никой не забелязваше Родителите. Но този път щеше да ги застави да му обърнат внимание.

Намираше се в пещерите на Твърдите и всичко изглеждаше различно. Трит нищо не разбираше. Всичко беше ненормално и ужасяващо. Въпреки това изпитваше силно желание да се срещне с Естуолд, така че не го беше страх. Каза си: „Искам да си имаме нашето малко-средно.“ Това го окуражи достатъчно, за да продължи напред.

Накрая срещна един Твърд. Беше сам; занимаваше се с нещо, беше се навел над него, работеше. Один на времето му бе разправял, че Твърдите винаги работят с техните… какво ли го каза? Трит не помнеше, а и пет пари не даваше.

Придвижи се плавно и спря.

— Твърд-сър — обърна се той към него.

Твърдия вдигна поглед към Трит и въздухът около него затрептя; Один беше споменавал, че понякога става така, когато двама Твърди разговарят помежду си. После Твърдия изглежда наистина видя Трит и каза:

— О, един десен. Какво търсиш тук? Малкия-ляв ли водиш със себе си? Днес ли започва семестърът?

Трит не обърна внимание на въпросите му.

— Къде мога да намеря Естуолд, сър? — попита той.

— Кого да намериш?

— Естуолд.

Твърдия помълча доста време. После заговори:

— Каква работа имаш с Естуолд, десен?

— Трябва да поговоря с него за нещо важно — отвърна упорито Трит. — Да не сте вие Естуолд, Твърд-сър?

— Не, не съм… Как се казваш, десен?

— Трит, Твърд-сър.

— Разбирам. Ти си десният от триадата на Один, нали?

— Да.

Гласът на Твърдия се посмекчи.

— Опасявам се, че засега не ще успееш да се срещнеш с Естуолд. Не е тук. Не може ли някой друг да ти помогне?

Трит не знаеше какво да каже. Остана неподвижен.

— Сега се прибери у дома — подкани го Твърдия. — Поговори с Один. Той ще ти помогне. Нали така? Върви си у дома, десен.

Твърдия се извърна. Беше зает с други дела, нямаше време за него и Трит постоя нерешително. После безшумно премина в друго помещение. Твърдия не вдигна поглед.

Отначало Трит не беше сигурен защо тръгна именно в тази посока. Просто почувствува, че е добре да се отправи натам. После му се изясни. Заобикаляше го леката топлина на храна и той поглъщаше по малко от нея.

Не бе усетил глад, но сега ядеше и то му доставяше удоволствие.

Слънцето не се виждаше. Погледна инстинктивно нагоре, но, разбира се, намираше се в пещера. Въпреки това храната беше по-добра, отколкото на повърхността. Огледа се с любопитство. Най-вече се чудеше, че действително проявява интерес.

Понякога Один му досаждаше, защото се интересуваше от толкова незначителни неща. А самият той — Трит — проявяваше любопитство. Но към нещо, което беше от съществено значение. Внезапно разбра, че наистина е важно. Като светкавица го порази мисълта, че нямаше да го привлече, ако нещо вътре в него не му бе подсказало, че е от значение. Реагира бързо, като се чудеше на собствената си храброст. След известно време се върна по стъпките си. Премина отново покрай Твърдия, с когото разговаря преди.

— Отивам си у дома, Твърд-сър — обади му се той.

Твърдия отвърна нещо неразбрано. Все тъй наведен, той се занимаваше с глупави неща и не виждаше важните.

„Ако Твърдите са толкова велики, могъщи и умни — помисли си Трит, — как е възможно да са и толкова глупави?“