Айзък Азимов
Самите богове (13)

10

Но се оказа, че е необходимо доста време. Изминаха две седмици, без да се получи друго съобщение, и напрежението се засили.

На Броновски му личеше. Краткотрайното му облекчение се бе изпарило и той влезе в лабораторията на Ламонт мълчалив и мрачен.

Гледаха се известно време и накрая Броновски каза:

— Навсякъде се говори, че са ти видели сметката.

Ламонт явно не се бе обръснал сутринта. Лабораторията му изглеждаше запусната, сякаш някой си събираше багажа. Той повдигна рамене.

— И какво от това? Мен не ме тревожи. Друго ме безпокои — списанието „Физикъл ривю“ отхвърли статията ми.

— Разправяше, че го очакваш.

— Да, но мислех, че ще ми обяснят причините. Че ще изтъкнат какво смятат за неточности, грешки, неоправдани предположения. Нещо, за което бих могъл да споря.

— А не го ли направиха?

— Нито дума. Техният рецензент сметнал статията за неподходяща да се публикува. Цитирам дословно. Не желаят и да се докоснат до нея… Наистина обезсърчаваща е тази универсална глупост. Струва ми се, че няма да жаля, ако човечеството се самоубие от злина или дръзка храброст. Има нещо толкова дяволски недостойно да загинеш поради чиста идиотска глупост. Каква е ползата, че сме хора, щом трябва да умрем по такъв начин?

— Глупост — измърмори Броновски.

— Как да се нарече другояче? И искат да им обясня защо не трябва да ме уволняват заради голямото престъпление, че съм прав.

— Изглежда всички са научили, че си се срещнал с Чен.

— Да! — Ламонт постави пръсти на носа си и си разтри очите. — Явно съм го обезпокоил достатъчно, за да отиде и се поразговори с Хелъм, а сега обвинението е, че съм се опитвал да саботирам Помпата с неоправдана и неподкрепена с нищо тактика на сплашване чрез непрофесионално поведение и това ме прави нежелан в станцията.

— Лесно ще го докажат, Пит.

— Предполагам. Няма значение.

— Какво смяташ да правиш?

— Нищо — отвърна Ламонт с възмущение. — Нека постъпят по най-лошия начин. Разчитам на бюрокрацията. Всяка стъпка ще се протака седмици, месеци, а междувременно ти продължавай да работиш. Все още има вероятност да получим нещо от парахората.

Броновски изглеждаше нещастен.

— Пит, да предположим, че не изпратят нищо. Може би е време отново да премислиш всичко.

Ламонт рязко вдигна глава.

— За какво говориш?

— Кажи им, че си сгрешил. Разкай се. Бий се по гърдите. Откажи се.

— Никога! Господи, Майк, играем игра, в която залог е целият свят и всяко живо същество в него.

— Да, но какво те е грижа? Не си женен. Нямаш деца. Зная, че баща ти е починал. Никога не говориш за майка си или за някакви роднини. Съмнявам се дали в света въобще има някакво човешко същество, към което да си привързан лично. Така че карай си по пътя и всичко да върви по дяволите.

— А ти?

— И аз ще постъпя по същия начин. Разведен съм и нямам деца. Близък съм с една млада дама и тази връзка ще продължи докато е възможно. Живей! Наслаждавай се!

— А утре?

— Всичко ще си върви по реда. Когато настъпи, смъртта ще бъде мигновена.

— Не мога да се помиря с такава философия, Майк… Майк! Какво е всичко това? Нима се опитваш да ми кажеш, че няма да успеем да се разберем с тях? Нима се отказваш от парахората?

Броновски извърна поглед.

— Пит — рече той — получих отговор. Снощи. Реших, че ще изчакам деня и ще обмисля всичко, но защо да си блъскам главата?… Ето го.

Очите на Ламонт бяха жив въпрос. Грабна пластинката и я зачете. Нямаше препинателни знаци:

ПОМПАТА НЯМА СПРЕМ НЯМА СПРЕМ НИЕ НЯМА СПРЕМ ПОМПАТА НИЕ НЕ РАЗБИРА ОПАСНОСТ НЕ РАЗБИРА ВИЕ МОЛЯ СПРЕТЕ ВИЕ СПРЕТЕ И НИЕ СПРЕТЕ МОЛЯ ВИЕ СПРЕТЕ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ СПРЕТЕ ВИЕ ПОМПАТА

— Господи — измърмори Броновски — звучи отчаяно.

Ламонт продължаваше да се взира. Мълчеше.

— Предполагам, че от другата страна има някой като теб — пара-Ламонт. И той също не може да накара своя пара-Хелъм да спре. И докато ние настояваме да ни отърват, те ни молят да ги спасим.

— Но ако покажем това… — поде Ламонт.

— Ще заявят, че лъжеш, че е измама, че си го подправил, за да спасиш родения в болния ти мозък кошмар.

— Навярно ще го кажат за мен, но не и за теб. Ти ще ме подкрепиш, Майк. Ще заявиш под клетва, че си получил съобщението и по какъв начин.

— Каква ще бъде ползата? — Броновски се изчерви. — Ще кажат, че някъде в паравселената има друг луд като тебе и че двама откачени са се събрали. Ще изтъкнат, че съобщението доказва, че и съответните власти в паравселената са убедени в липсата на всякаква опасност.

— Майк, бори се докрай с мен.

— Няма смисъл, Пит. Сам го каза — глупост! Парахората може да са по-напреднали от нас, дори да са по-разумни както настояваш, но съвсем ясно се вижда, че и те са не по-малко глупави и с това въпросът се изчерпва. Още Шилер го е изтъкнал и му вярвам.

— Кой?

— Шилер. Германски драматург отпреди три века. В една пиеса за Жана д’Арк пише: „Напразно и самите богове с глупостта на хората се борят“. Не съм бог и няма да продължа борбата. Зарежи всичко, Пит, и върви по пътя си. Навярно светът няма да загине, докато сме живи, а в противен случай и без това нищо не може да се направи. Съжалявам, Пит. Ти води справедлива борба, но загуби и аз се отказвам.

Отиде си и Ламонт остана сам. Седеше в креслото, пръстите му потрепваха безцелно. Някъде на Слънцето протоните се слепваха съвсем малко по-бързо и всеки миг бързината нарастваше, а в определен момент деликатното равновесие щеше да се наруши…

— И на Земята няма да остане никой, за да разбере, че съм бил прав — извика Ламонт, а очите му замигаха, мигаха, за да удържат сълзите.