Джули Гарууд
Брачна авантюра (13)

ГЛАВА 12

Няколко души чакаха завръщането на Сара в Лондон, за да помрачат щастието й.

Пътуването до Лондон, обаче, не беше изпъстрено със събития. Айвън взе Сара под своя закрила и се опита да я научи да приготвя прилична супа. Сара просто не можеше да се съгласи с това, че трябва да използва само по една щипка подправки, а Айвън от своя страна не можа да се реши да й го каже. Останалите от мъжете също не можеха да й кажат истината. Те хвалеха супата, но в момента, в който тя се обръщаше с гръб към тях, я хвърляха зад борда. Празните им стомаси не бяха толкова важни за тях, колкото чувствата на Сара.

Тогава Сара реши да опита да направи бисквити. Тези, които стояха в дървените кутии бяха пълни с множество малки и гадни създания, наречени житоядци. Екипажът нямаше нищо против насекомите — мъжете просто удряха кутиите с бисквитите в земята, за да изпаднат житоядците и след това ги изяждаха.

Айвън разполагаше с всички необходими продукти и реши да позволи на Сара да направи малко бисквити. Сара цяла сутрин се труди върху бисквитите. Мъжете се престориха, че ги одобряват, но бисквитите бяха твърди като камък и мъжете се опасяваха да не си счупят зъбите, ако се опитат да отхапят от тях.

Честър беше най-големият шампион. Той се присмя на другите, след което натопи бисквитите си през нощта в чаша, пълна с грог. Но на сутринта дори той трябваше да признае поражението си — бисквитите все още бяха прекалено твърди за ядене.

Матю предложи да използват останалите бисквити като гюллета за оръдията. Нейтън се смя от сърце на това предложение, но Сара случайно чу думите му и веднага се разсърди. Тя си отмъсти същата вечер, като го накара да изяде най-отвратителното ядене, приготвено някога от човек. Тя така подреди нещата, че Нейтън наистина се подлъга. Сара потопи кисели краставички в сладко от ягоди и Нейтън едва се добра до парапета, преди да изхвърли вечерята си.

Сара изглежда имаше железен стомах и вкусът й по отношение на храната далеч не беше изтънчен. Нейтън наблюдаваше всяко нейно движение и не след дълго разбра колко е приятно, когато тя е наоколо. Той харесваше смеха й.

Тогава те стигнаха Лондон.

Нейтън веднага отведе Сара в кантората на Смарагдова корабна компания. Той гореше от нетърпение да я запознае с Колин.

Беше късно сутринта, когато те слязоха на оживения кей. Слънцето беше толкова ярко, че караше хората да затварят очи от светлината. Беше много топло и вратата на кантората беше отворена, за да може въздухът поне малко да се раздвижва.

Когато бяха на половин пресечка от кантората, Нейтън издърпа Сара, наведе се и й прошепна:

— Когато се запознаеш с Колин, не споменавай нищо за това, че куца. Той е доста чувствителен по отношение на краката си.

— Той е куц? Какво се е случило на този нещастен мъж?

— Една акула отхапа малко месо от него — отговори Нейтън.

— Господи! — прошепна Сара. — Щастие е, че е жив.

— Да, така е — съгласи се Нейтън. — Сега ми обещай, че няма да кажеш нищо.

— Защо мислиш, че ще спомена за накуцването му. За каква ме мислиш? Нейтън, аз знам какво е редно и какво не. Срамота е да мислиш, че ще кажа нещо.

— Ти пищя, когато видя гърба ми — напомни й той. Той трябваше да повдигне този въпрос.

— За Бога, това беше друго.

— Как? — попита той, чудейки се какво ли нечувано обяснение ще му даде тя сега.

Сара сви рамене.

— Различно е, защото те обичам — каза тя, като се изчерви.

Господи, тя го вбесяваше, помисли той. Но му доставяше и удоволствие. Той беше започнал да свиква тя да му казва колко го обича. Като отхвърли тази мисъл, той продължи:

— Сега, като знаеш за крака на Колин, няма да кажеш нищо, което да го смути. Нали така?

Дори когато кимна в знак на съгласие, тя искаше да има последната дума.

— Господи, ти ме обиждаш.

Той я целуна, за да овладее положението, но преди да може да се спре, я беше придърпал в прегръдките си и вече не можеше да се контролира. Тя отвори уста, преди той да я накара и езикът му се шмугна вътре, за да се срещне с нейния. Не го притесняваше това, че са в средата на оживено кръстовище, нито това, че няколко души се спряха да ги гледат.

Джимбо и Матю ги следваха отблизо по улицата, но се спряха, когато видяха двойката. Джимбо изсумтя с отвращение:

— За Бога, момко, сега не е време да се целуваш с жена си. Имаме сериозна работа до края на деня.

Нейтън с нежелание се откъсна от съпругата си. Тя охотно го последва и той се усмихна на тази красноречива реакция. Тогава той видя групата непознати, които я гледаха и страстта му веднага се изпари.

— Ти се забравяш — прошепна тя на Нейтън.

— Аз не съм единственият, който се е забравил — отвърна той.

Тя пренебрегна истината.

— Предстои ми де се срещна със съдружника ти и ще се радвам, ако не отвличаш вниманието ми.

Тя се обърна, преди той да може да измисли подходящ отговор. Докато оправяше косата си, тя попита Джимбо и Матю:

— Идвате ли с нас?

Двамата мъже кимнаха едновременно. Сара хвана ръката на Джимбо.

— Вие може да ме придружите, сър, ти също, Матю — добави тя, когато той й предложи ръката си. — С нетърпение очаквам да се запозная с приятеля на Нейтън. Той трябва да е велик мъж, щом търпи Нейтън. Тръгваме ли?

Нейтън едва успя да се отмести от пътя на тримата. Той ги последва, мръщейки се на начина, по който жена му пое инициативата.

— Между другото — той чу Сара да казва, — каквото и да става, само не споменавайте нищо за накуцването на Колин. Мога да ви уверя, че той е много чувствителен на тази тема.

— Мислех, че не го познаваш — каза Джимбо.

— Не го познавам — отвърна Сара. — Но Нейтън ме посъветва. Съпругът ми е с много нежно сърце, когато става въпрос за чувствата на приятеля му. Ако можех да го накарам да прояви същата загриженост и за мен, мога да ви уверя, че щях бъда много благодарна.

— Престани да се опитваш да ме провокираш — каза отзад Нейтън.

Той отмести Джимбо, сграбчи жена си за ръката и я повлече напред.

Сара беше оскърбена от думите му. Не тя беше злонравният партньор в брака им. И тъй като тя беше добрата страна, реши да не се занимава с Нейтън — тя щеше да почака, за да го постави на мястото му.

Освен това Сара гореше от желание да се запознае с приятеля на Нейтън.

Колин седеше зад бюрото си и се ровеше в една камара документи. Той стана, когато Сара и Нейтън влязоха в кантората.

Приятелят на Нейтън беше изключително красив мъж и не след дълго Сара разбра, че и характерът му е прекрасен. Той имаше хубава искрена усмивка. В лешниковите му очи имаше някакво диво пламъче. Колин беше хубав, но не колкото Нейтън, разбира се, и не беше нито толкова висок, нито толкова мускулест. Все пак Сара трябваше да го гледа с отметната глава, но не й се налагаше да си изкривява врата, както ако до нея стоеше Нейтън и я караше да го гледа в очите.

Тя реши, че е неприлично от нейна страна да зяпа по този начин мъжа и незабавно направи реверанс.

— Най-накрая ми е разрешено да се запозная с булката — каза Колин. — Вие сте много по-хубава отблизо, лейди Сара, отколкото от разстоянието, от което ви видях последния път.

След като направи този комплимент, Колин застана пред Сара и галантно й се поклони, после вдигна ръката й към устните си и я целуна.

Тя беше потресена от галантността му.

Но Нейтън не беше.

— За Бога, Колин, не е нужно да се докарваш. Няма да й направиш впечатление.

— Напротив! — заяви Сара.

— Той прави впечатление и на мен — заяви Джимбо с насмешка. — Никога не съм виждал Дофлин да се държи толкова добре. — Той сръга Матю в ребрата. — А ти?

— Не мога да кажа, че съм — отвърна Матю.

Колин не пусна ръката на Сара и тя нямаше нищо против. Но очевидно Нейтън имаше.

— Пусни й ръката, Колин — промърмори той.

— Няма, докато не ни представиш един на друг по подходящ начин — заяви Колин.

Той намигна на Сара и почти се засмя, когато тя се изчерви.

Съпругата на Нейтън беше не само красива, тя беше очарователна, помисли си Колин. Беше ли осъзнал какъв късмет е извадил Нейтън?

Колин се обърна към приятеля си, за да му постави този въпрос, но след това реши сам да разреши проблема.

— Е? — каза той.

Нейтън въздъхна дълбоко. Той се облегна на перваза на прозореца, скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Жено, запознай се с Колин. Колин, запознай се с жена ми. Сега я пусни, Колин, преди да ти размажа физиономията.

Сара беше възмутена от тази заплаха, но Колин се засмя.

— Питам се защо не одобряваш, че държа ръката на жена ти.

Той не пусна ръката на Сара и не отмести поглед от приятеля си. Колин реши, че Нейтън се чувства неудобно.

Коментарът на Сара насочи вниманието му отново към нея.

— Той не харесва нищо, сър — заяви тя с усмивка.

— Теб харесва ли те?

Тя кимна, преди Нейтън да му нареди да престане да се закача.

— О, да, той много ме харесва — каза тя убедено. Сара се опита да издърпа ръката си, но Колин я стисна по-здраво.

— Сър, съзнателно ли се опитвате да ядосате Нейтън?

Той кимна бавно.

— Тогава имаме нещо общо — каза Сара. — Аз винаги го ядосвам.

Колин отметна глава и се засмя. Сара не мислеше, че тази забележка е толкова забавна и се запита дали той не се смее за нещо друго.

Най-накрая той я пусна и тя веднага скри ръцете си зад гърба, за да ги държи далеч от него. Нейтън забеляза това движение и за първи път се усмихна, но думите на Колин бързо изтриха усмивката му.

— В края на краищата не ти трябваше отлагане — каза той на Нейтън. — По-рано щеше да е по-добре, отколкото по-късно.

— Я стига! — нареди Нейтън.

Нейтън знаеше, че Колин намеква за времето, когато той беше заявил, че иска да отложи грижата да вземе жена си до последния възможен момент.

— Сър, срещали ли сме се по-рано? — попита Сара. — Вие споменахте, че от разстояние…

Той поклати глава към нея и прекъсна въпроса й.

— Видях ви един следобед, но за съжаление, не ми беше дадена възможност да ви уведомя за присъствието си. Изпълнявах задача — трябваше да видя дали едно имущество ще мине през един прозорец.

— Не ми е смешно, Колин — измърмори Нейтън.

Усмивката на Колин показа, че на него му е много смешно. Той реши, че засега достатъчно е раздразнил приятеля си.

— Разрешете да преместя тези листа от стола, лейди Сара, и тогава ще можете да седнете и да ми разкажете всичко за пътешествието ви.

— Това не е щастлива история, Дофлин — намеси се Джимбо.

Тъй като нямаше други столове, той се облегна на стената и погледна Сара.

— Бедите ни сполетяваха една след друга, нали така?

Сара сви изтънчено рамене.

— Мисля, че това беше прекрасно пътешествие — заяви тя. — Много спокойно. Джимбо — добави тя, — не е възпитано да сумтиш, когато не си съгласен с нещо.

— Спокойно ли, Сара? — попита Матю и се усмихна на Колин. — Врагът ни дебнеше на всеки ъгъл.

— Какъв враг ни е дебнел? — попита Сара. — О, ти сигурно говориш за тези ужасни пирати.

— Те бяха само една малка част от злополуките — отбеляза Матю.

Сара се обърна към Колин.

— Пирати нападнаха кораба, и ние ги прогонихме достатъчно бързо. Що се отнася до останалата част от пътуването, заявявам, че беше доста спокойно. Не си ли съгласен, Нейтън?

— Не.

Сара се намръщи, за да му даде да разбере, че не одобрява грубото му несъгласие.

— Забравяш за слънчобраните — напомни й той.

Колин реши, че нишката на разговора му се губи.

— За какво говорите?

— Слънчобраните на Сара се оказаха най-големите ни неприятели — обясни Матю. — Бяха три… или четири. Не мога да си спомня. Опитвам се да бягам от неприятните спомени — започвам да треперя от тях.

— Ще ми обясни ли някой? — настоя Колин.

— Това не е важно — натърти Сара.

Тя нямаше да разреши на мъжете да извадят на показ дребните й грехове като мръсно бельо, което трябва да се изпере пред очите на цялата компания.

— Матю само се шегува с теб. Нали, Нейтън?

Нейтън видя безпокойството в погледа й.

— Да — съгласи се той с въздишка. — Той само се шегува.

Като видя как изведнъж Сара се успокои, Колин изостави темата. Той реши да почака, докато остане насаме с Нейтън и Сара, за да разбере какво се крие зад историята със слънчобраните.

Той вдигна камарата листа от стола и се отправи в далечния край на кантората. След като ги остави върху шкафа, той се върна до стола си, седна и постави краката си на ръба на бюрото.

Сара го наблюдаваше внимателно и не пропусна да забележи, че той изобщо не куца.

— Нейтън, Колин изобщо не…

— Сара!

— Моля да не ми повишаваш тон пред съдружника ти — нареди тя.

— Какво изобщо не правя? — попита Колин.

Сара седна, оправи диплите на полата си и се усмихна на Колин. Тя почти можеше да пипне недоволството на Нейтън.

— Груб нрав — заяви тя. — Не мога да си представя защо с Нейтън сте такива добри приятели. Според мен вие сте много по-различен, сър. Да, наистина.

Колин се ухили.

— Аз съм възпитаният в съдружието — каза й той. — Това ли имахте предвид?

— Осмелявам се да не се съглася, разбира се, защото това няма да е лоялно към съпруга ми — отвърна Сара. Тя замълча, за да се усмихне на Нейтън, след което добави. — Но също така забелязвате, че и не възразявам.

Колин забелязваше много повече от това. Нейтън не можеше да откъсне поглед от жена си. Погледът му беше изпълнен с топлина, каквото Колин не беше забелязвал по-рано.

— Не е нужно да ме наричате сър — каза Колин на Сара. — Наричайте ме Колин или дори Дофлин, както ме наричат моите приятели, ако така ви е по-удобно.

Той погледна дяволито Нейтън и попита:

— А аз как да ви наричам не толкова официално, лейди Сара? В края на краищата сега вие сте част от съдружието. Нарича ли ви Нейтън по някакъв специален начин, който бих могъл да използвам и аз?

Нейтън реши, че този въпрос е смешен. Той не харесваше особено начина, по-който Колин любезничеше с жена му. Той, разбира се, имаше пълно доверие в приятеля си, освен това Нейтън никога не би си позволил да бъде прекалено загрижен за съпругата си, или поне до момента, когато не ставаше ревнив. Странно, но въпреки това той беше страшно раздразнен.

— Колин, наричам я жено — заяви той. — Ти не можеш да я наричаш така.

Колин се облегна назад и каза:

— Не, не мисля, че мога — каза лениво той. — Жалко, че не я наричаш по някакъв друг начин.

— Как например? — попита Сара.

— Скъпа, любов моя или дори…

— По дяволите, Колин! — прекъснато Нейтън. — Ще престанеш ли с тази игра?

Сара се изпъчи и се намръщи на мъжа си. Нейтън помисли, че това е, защото изрече богохулни думи. Той за малко да се извини, но се спря на време.

— Не, Колин, той никога не ме е наричал така — каза Сара.

Думите й прозвучаха сякаш подобна мисъл я ужасяваше.

— Дори и да я наричам — каза Нейтън, — ти не можеш така да я наричаш. Съдружници или не, Колин, няма да викаш на жена ми скъпа.

— Защо това те притеснява? — попита невинно Колин.

Значи това е играта му, помисли Нейтън. Той се опитва да разбере колко държа на жена си. Той поклати глава към приятеля си и му отправи поглед, от който Колин да разбере, че трябва да остави тази тема.

— Нейтън понякога се обръща към мен по специален начин — заяви Сара и привлече вниманието на мъжа си. — Имаш разрешение също да го използваш.

— О? — попита Колин. Той видя изненадания поглед на Нейтън и стана още по-любопитен. — И как те нарича?

— По-дяволите, Сара.

Колин не можа да повярва, че е чул правилно.

— Искаш да кажеш…

— Нейтън обикновено се обръща към мен с по дяволите, Сара. Нали, скъпи? — попита тя мъжа си. — Колин, ти също можеш…

Като по сигнал, Нейтън измърмори:

— По дяволите, Сара, не ме нервирай. Аз…

Дори той видя в каква смешна ситуация се оказа и се засмя заедно с другите. След това Матю още веднъж им напомни, че имат да вършат работа и по-добре да се захващат с нея.

Закачките престанаха и Сара седя мълчаливо, докато Колин информираше Нейтън за дейността на компанията. Тя се усмихна, когато Колин заяви, че имат още пет поръчки за превоз на товари до Индия.

— Нейтън, това означава ли, че сме…

— Не, още не сме богати.

Сара оклюма.

— Ще бъдем богати, когато ти…

— Знам какви са ми задълженията — изтърси тя. — Не е необходимо да ги обясняваш пред персонала ми.

Нейтън се усмихна, а Колин поклати глава.

— Не разбрах нищо — призна той. — Какви задължения трябва да изпълняваш, за да станем богати?

По начина, по който лейди Сара се изчерви, Колин реши, че става дума за нещо лично. Той си спомни, че Нейтън му беше казал, че няма да му дадат кралското съкровище, докато Сара не дари мъжа си с наследник. Поради явното неудобство, което изпитваше Сара, Колин реши да не пита повече.

— За Бога — измърмори Матю, — престанете с тези приказки. Бързам да си ходя. Трябва да свърша малко лична работа до края на седмицата.

— Ще заминаваш ли някъде? — попита Колин.

— О, небеса, Матю, ти не каза на Колин за Нора — намеси се Сара.

— Коя е Нора?

Сара беше щастлива да обясни и не млъкна, докато не каза почти всичко, което знаеше.

— Не мога да ти кажа повече за сватбата, Колин, защо беше организирана толкова бързо, искам да кажа, тъй като това ще накърни репутацията на леля ми.

— Сара, приключи ли? — намеси се сухо Нейтън.

От мястото си зад бюрото Колин ясно виждаше улицата зад отворената врата. Сара едва беше започнала да обяснява защо не може да разкрие необичайните обстоятелства, когато една черна карета спря на отсрещната стрина на улицата. Петима мъже на коне придружаваха колата.

Колин разпозна емблемата на вратата — фамилният герб на графа на Уинчестър. Той кимна едва забележимо на Нейтън, след което отново съсредоточи вниманието си върху Сара.

Нейтън се отдалечи от перваза, направи знак на Джимбо и Матю и излезе навън.

Сара не обърна внимание на мъжете. Тя беше решена да обясни на Колин, че леля Нора е почтена жена и че никога нямаше да се обвърже така с Матю, ако не го обичаше с цялото си сърце. Тя също поиска неговата дума, че няма да повтори нито дума от това, което тя неволно му разказа за леля си.

Щом получи уверенията му, тя започна да се обръща, за да види какво прави мъжа й, но Колин я спря, като й зададе още един въпрос.

— Сара, какво мислиш за кантората ни?

— Не искам да те обиждам, Колин, но я намирам доста мрачна. Но би могла да бъде и доста приятна — трябва само да я боядисаме и да сложим пердета. Ще се радвам да се заема с тази задача. Розово би било чудесно, не мислиш ли?

— Не — отвърна той толкова мило, че тя изобщо не се обиди.

Тя обаче се почувства малко неудобно, когато той отвори средното чекмедже и извади от там един пистолет.

— Розовото е женски цвят — каза Колин. — Ние сме мъже и харесваме тъмните и по-убити цветове.

Усмивката му показваше, че той се шегува. Освен това, въпреки че не го познаваше добре, тя беше сигурна, че няма да я застреля, само защото не харесва розовия цвят. Нейтън нямаше да му позволи.

Но къде беше съпругът й? Сара се изправи и тръгна към вратата. Тя видя Нейтън между Джимбо и Матю на отсрещната страна на улицата. Тримата стояха пред вратата на една черна карета. Тя не можа да види герба, защото едрата фигура на Джимбо я скриваше.

— Питам се с кого ли говорят. Ти знаеш ли, Колин?

— Ела и седни, Сара. Изчакай вътре, докато се върне Нейтън.

Тя щеше да го направи, но в този момент Джимбо се отмести и тя видя герба.

— Това е каретата на баща ми — извика Сара от изненада. — Как, за Бога, е разбрал толкова бързо, че съм се върнала в Лондон?

Колин не й отговори, защото Сара изхвърча навън. Той пъхна пистолета в джоба си и се втурна след нея.

Като излезе на тротоара, тя се поколеба. Стомахът й изведнъж стана на топка. О, Господи, тя се молеше, баща й и Нейтън да не са се скарали. И кои са всички тези мъже?

— Не си търси белята — прошепна тя на себе си.

Сара пое дълбоко въздух, повдигна полата си и се отправи към другата страна на улицата точно, когато баща й слизаше от каретата.

Много хора смятаха графа на Уинчестър за забележителен човек. Той все още имаше гъста коса, въпреки че вече беше започнала да сивее. Коремът му беше по-скоро стегнат, отколкото закръглен. Той беше висок шест стъпки без два инча. Имаше същите кафяви очи като на Сара, но това беше единствената им прилика. Графът на Уинчестър имаше орлов нос, а когато замижаваше срещу слънцето, както правеше в момента, очите му се превръщаха в тесни цепки. Когато бяха допрени една до друга, устните му бяха съвсем тънки.

Сара не се страхуваше от баща си, но я тревожеше простия факт, че той беше непредвидим. Тя никога не знаеше какво ще направи. Сара скри тревогата си и се отправи да прегърне баща си, колкото и трудно да й беше това. Нейтън забеляза как графът се скова при допира на Сара.

— Толкова съм изненадана да те видя, татко — започна Сара.

Тя отстъпи назад и хвана ръката на Нейтън.

— Как разбра толкова бързо, че сме се върнали в Лондон? Ние дори още не сме си взели багажа от кораба.

Баща и престана да се мръщи на Нейтън, за да може да й отговори.

— Хората ми наблюдават морето от деня, в който замина, Сара. Сега ела с мен. Ще те отведа вкъщи — там, където ти е мястото.

Гневът в гласа на баща й я изплаши и Сара инстинктивно се притисна до мъжа си.

— Вкъщи? Но, татко, аз съм омъжена за Нейтън и трябва да отида с него. Ти сигурно разбираш…

Тя прекъсна с обяснението си, когато вратата на каретата се отворя и по-голямата й сестра Белинда слезе от нея.

Истината беше, че Сара не беше доволна, че я вижда. Белинда се усмихваше, а това не беше добър знак. Белинда беше щастлива единствено, когато се мътеше нещо лошо. Тогава тя се смееше много.

Белинда беше доста напълняла от последния път, когато Сара я беше виждала. Златистата й рокля се опъваше по шевовете. Сестра й беше с едър кокал и поначало беше пълна, а като се добавят и допълнителните килограми, които беше натрупала, изглеждаше направо дебела. Тя приличаше на бременна. Като дете Белинда беше хубавата сестра. Мъжете в семейството бяха луди по нея. Тя имаше златисторуса коса, трапчинки на бузите и прекрасни сини очи. Но когато стана жена, трапчинките изчезнаха от закръглените й бузи. Прекрасната й коса стана сивокафява. Любимката на Уинчестър вече не беше център на вниманието. Белинда отвърна на промененото отношение към нея, като потърси успокоение в храната.

От друга страна, Сара беше доста невзрачно дете с дълги крака. Тя беше ужасно несръчна, имаше неправилна захапка и почти цяла година хвърляше пръски всеки път, когато проговореше. Никой освен бавачката й и майка й не я бе обожавал.

Беше грях да не обича сестра си и това беше единствената причина Сара да обича Белинда. Тя мислеше, че разбира злия нрав на сестра си. Виновни бяха, разбира се, всичките разочарования, които беше преживяла, и Сара винаги се опитваше да бъде търпелива и внимателна с нея. Всъщност, когато Белинда не беше раздразнена от нещо, тя можеше да бъде доста приятна.

Докато поздравяваше сестра си, Сара се опита да се съсредоточи върху добрите й черти. Тя беше стиснала ръката на Нейтън и каза мило:

— Белинда, колко е хубаво, че те виждам отново.

Сестра й грубо погледна Нейтън, след което отвърна на поздрава на Сара.

— Радвам се, че най-накрая си вкъщи, Сара.

— Майка с вас ли е? — попита Сара.

Графът на Уинчестър отговори на въпроса й.

— Майка ти си е вкъщи, където й е мястото. Качвай се в каретата, дъще. Не искам неприятности, но съм готов за тях — добави той. — Ти идваш с нас. Никой не знае, че си била с маркиза и ако ние…

— О, татко — прекъсна го Белинда, — знаеш, че това не е вярно. Помисли за всичките съболезнователни писма, които получихме, откакто Сара замина.

— Тишина! — изкрещя баща й. — Осмеляваш се да ми противоречиш ли?

Сара пристъпи напред толкова бързо, че Нейтън не можа да я спре. Тя издърпа Белинда от баща си и застана между двамата.

— Белинда не е искала да ти противоречи — каза Сара.

Баща й се поуспокои.

— Няма да търпя подобно нахалство. Що се отнася до малцината, които знаят за позорната ти постъпка, дъще — той продължи, като съсредоточи вниманието си към Сара и отправи към нея неодобрителния си поглед, — те ще си държат устата затворени. Ако избухне скандал, преди да оправя нещата, аз ще се справя.

Сара беше обезпокоена повече от всеки друг път. Винаги, когато баща й действаше толкова самоуверено, се случваше някоя неприятност.

— Какъв скандал, татко? — попита тя. — Нейтън и аз не сме направили нищо, което да предизвика клюкарите. Ние се придържахме към всички условия, залегнали в брачния договор.

— Не ми споменавай за брачния договор, дъще. Сега се качвай в каретата, преди да съм наредил на хората си да извадят оръжията си.

Болката в стомаха на Сара се усили. Тя беше принудена да се противопостави на баща си. Това й беше за първи път. О, тя често му се е противопоставяла, но това е било винаги в защита на майка й или сестра й, но никога в нейна.

Тя бавно се отдалечи, докато отново застана до Нейтън.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, татко, но не мога да дойда с теб. Мястото ми е при моя съпруг.

Графът побесня. Беше унизително дъщеря му открито да не му се подчинява, и то пред свидетели. Той посегна да я удари, но Нейтън беше по-бърз. Той сграбчи китката на графа и започна да я стиска толкова силно, като че ли искаше да му счупи ръката.

Сара го спря, като едва го докосна. Когато тя се сгуши в мъжа си, той веднага пусна баща й и я прегърна през рамо, но като усети как тя трепери, гневът му избухна с нова сила.

— Тя няма да ходи никъде, старче — заяви Нейтън с нисък и спокоен глас.

Това очевидно беше сигналът, който хората на графа чакаха. Те извадиха пистолетите си и ги насочиха към Нейтън.

Сара ахна от изненада, защото не можеше да повярва на това, което ставаше. Тя искаше да се хвърли пред Нейтън, за да го защити, но той не й позволяваше да помръдне. Той я хвана по-здраво и продължи да гледа баща й. Нейтън се усмихваше и Сара не можеше да разбере какво означава реакцията му.

Той определено разбираше колко сериозно е положението.

— Нътениъл? — прошепна Сара. Тя употреби това име, за да го накара да внимава. Повдигна се и прошепна — Ти нямаш пистолет, а те имат. Моля те, обърни внимание на това обстоятелство, съпруже.

Нейтън престана да се усмихва и погледна към нея. Той знаеше нещо, за което тя нямаше представа — всъщност, обстоятелствата бяха на тяхна страна. Поне осем души от верния му екипаж дотичаха при появата на каретата. Те бяха наредени зад Сара — въоръжени и готови за бой.

Освен това баща й блъфираше. Погледът му показа на Нейтън, че той не би се решил или нямаше смелостта за открит сблъсък.

— Това надмина всякакви граници — каза Сара на баща си. Тя беше толкова разтревожена, че гласът й трепереше. — Нареди на хората си да приберат оръжията, татко. Нищо няма да се реши, ако нараниш Нейтън или мен.

Графът на Уинчестър не издаде заповедта достатъчно бързо.

— Няма да позволя да нараниш съпруга ми — извика Сара. — Аз го обичам.

— Той няма да го нарани — извика Колин. — Ако се опита, ще направя дупка в главата му.

Сара се обърна да погледне приятеля на Нейтън. Промяната в Колин беше толкова рязка, че тя затаи дъх. Той стоеше отпуснат и се усмихваше, но ледените му очи недвусмислено показваха, че ще изпълни заплахата си без никакви угризения.

Графът веднага даде знак на хората си. Когато оръжията им бяха прибрани в коланите, той се опита да спечели победата с друга тактика.

— Белинда, кажи на сестра си за майка ви. След като Сара отказва да се върне вкъщи, сега вече може да чуе истината.

Белинда отново беше застанала до баща си. Той я подкани да започва, като я сръга в ръката.

— Сара, ти наистина трябва да дойдеш вкъщи с нас — каза Белинда. Тя погледна към баща си и когато той кимна, продължи. — Майка ни е на смъртно легло. Това е причината да не дойде с нас.

— Тя жадува да те види отново — намеси се бащата.

— Но като имам предвид какви тревоги преживя заради теб, се чудя защо.

Сара поклати глава.

— Мама не е болна — каза тя. — Това е само един от вашите номера, за да ме накарате да оставя Нейтън, нали?

— Никога не бих използвал майка ти по този начин — измърмори баща й с възмущение.

Той отново сръга Белинда. Нейтън забеляза движението и разбра, че сцената, на която беше свидетел е била репетирана преди това. Той се надяваше жена му да е достатъчно проницателна и също да го забележи.

Белинда направи крачка напред.

— Мама се разболя, след като ти замина, Сара. Тя се безпокоеше да не се удавиш в морето или да не те убият… пирати.

— Но, Белинда. Мама… — Сара млъкна, защото не беше сигурна, че баща й знае за оставената от нея бележка, където обясняваше, че ще помогне на Нора да стигне до дома си. Беше възможно майка й да е скрила бележката от баща й. — Искам да кажа, че изпратих дълго писмо на мама, когато с Нейтън стигнахме целта на пътуването си. Мама би трябвало до сега да е получила посланието ми.

Нейтън беше изненадан от тази новина.

— Кога си писала?

— Когато ти отиде да поправиш кораба — обясни Сара.

— Да, тя получи и двете ти писма — намеси си графът.

Сара щеше да оспори, че тя е изпратила само едно писмо, но не й беше дадена възможност, тъй като баща й продължи:

— Разбира се, бях доволен от сведенията ти. Но въпреки това, дъще, въпросът не е напълно решен и ние трябва да бъдем благоразумни.

Тя не знаеше за какво й говори.

— Какви сведения? — попита тя.

Баща й поклати глава.

— Не ме прави на глупак, Сара.

Той се изпъчи и отвори вратата на каретата.

— Майка ти те чака.

Сара погледна към Нейтън.

— Ще ме отведеш ли да видя мама? Ще се тревожа, докато не поговоря с нея.

— По-късно — отвърна Нейтън.

Сара отново се обърна към баща си.

— Моля те, кажи на мама, че ще дойдем да я видим веднага, щом Нейтън си свърши работата тук.

Графът на Уинчестър беше решил да изчака, докато отдели Сара от маркиза, за да приведе плана си в действие. Той не обичаше откритите конфликти. Действаше от засада, което в повечето случаи водеше до успех, а също така беше и по-безопасно. Но когато маркизът му каза да си върви, гневът му изригна като вулкан.

— Принцът-регент сега разполага с всички сведения — изкрещя той. — Въпрос на време е да реши, че си нарушил споразумението. Само чакай и ще видиш.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита Нейтън. — Ти си се побъркал, ако мислиш, че съм нарушил някое от условията. Бракът няма да бъде обявен за невалиден. Аз спах с жена си и е вече прекалено късно.

Лицето на графа почервеня. Сара никога не го беше виждала толкова бесен.

— Татко, моля те, успокой се. Ще се поболееш.

— Сара, знаеш ли за какво говори баща ти? — попита Нейтън.

Сара поклати глава и двамата с Нейтън отново се обърнаха към графа.

— Това е семеен разговор — графът кимна на хората си. — Чакайте на ъгъла.

Той отново се обърна към Нейтън.

— Отпрати хората си — нареди той, — освен ако не искаш да чуят какво ще кажа.

Нейтън сви рамене.

— Те остават.

— Татко, ще се радвам да обясня аз — предложи Белинда. Тя се усмихваше, докато чакаше екскортът им да се отдалечи. Когато мъжете бяха достатъчно далеч, тя се обърна към Нейтън.

— Сара ни писа. Ние никога нямаше да узнаем, ако тя не ни беше казала.

— Какво нямаше да узнаете? — попита Сара.

Белинда въздъхна с насмешка.

— О, Сара, не се прави на толкова невинна. Не е необходимо.

Тя отново погледна Нейтън и се усмихна.

— Тя ни каза за баща ти. Ние вече знаем всичко за графа на Уейкърсфийлд. Да, знаем.

— Не — извика Сара. — Белинда, защо…

Сестра й не й позволи да продължи.

— Разбира се, Сара ни даде само насоките, но след като вече имахме информацията… Е, татко има влиятелни приятели, които направиха малко проучване и останалото излезе наяве. Когато татко приключи, всички в Лондон ще знаят, че бащата на съпруга ти е бил предател.

Графът изсумтя с отвращение.

— Мислиш ли, че можеш да държиш змия в пазвата си? — попита той Нейтън. — Господи, баща ти почти свали правителството. Макиавели е бил светец в сравнение с баща ти. Тези грехове сега падат върху теб — добави той, като кимна рязко. — Когато приключа, ти ще бъдеш унищожен.

— Татко, престани с тези заплахи — извика Сара. — Не може да говориш сериозно.

Баща й пренебрегна молбата й. Той отново насочи погледа си към Нейтън.

— Наистина ли мислиш, че принцът-регент ще разреши дъщеря ми да прекара живота си с неверник като теб?

Нейтън беше толкова изненадан от думите на графа, че го обзе гняв, какъвто не беше изпитвал досега. Как мизерникът е разбрал за баща му? Господи, когато това излезе наяве, как ще реагира сестра му Джейд?

Сякаш графът беше прочел мислите на Нейтън.

— Помисли за сестра си — каза той. — Лейди Джейд е омъжена за графа на Кейнууд, нали? Тя и мъжът й станаха любимци на обществото. Това скоро ще се промени — добави той като изсумтя. — Срамът ще опозори сестра ти, обещавам ти.

Сара беше ужасена. Как баща й беше разбрал за графа на Уейкърсфийлд? Когато Нора й повери тайната, тя й каза, че никой никога няма да научи. Досието на бащата на Нейтън беше заключено в трезорите на Министерството на войната. Никой не би могъл да проникне там.

И тогава тя осъзна истината за това, което се опитваха да направят баща й и сестра й. Те искаха Нейтън да повярва, че тя го е предала.

Тя веднага поклати глава. Не, това нямаше никакъв смисъл, каза си тя. Но как са се досетили, че тя е научила?

— Не разбирам как сте научили за бащата на Нейтън — прошепна тя. — Но аз…

Белинда я прекъсна.

— Ти ни каза. Вече не е необходимо да лъжеш. Веднага, щом научи потресаващите новини, татко направи, както ти нареди, Сара. За Бога, трябва да се радваш сега. Скоро ще бъдеш свободна. Тогава ще можеш да се омъжиш за мъж, който те заслужава. Нали това каза, татко?

Графът на Уинчестър бързо кимна.

— Ако се развали споразумението, дукът на Лоутъншир все още желае да те вземе за жена.

— Но той е за Белинда — прошепна Сара.

— Той предпочита теб — измърмори баща й.

Болката в стомаха на Сара беше толкова силна, че тя едва не припадна.

— За това ли лъжеш, Белинда? Ти не искаш да се омъжиш за дука и си се споразумяла с татко, нали?

— Аз не лъжа — отвърна Белинда. — Ти ни даде необходимата информация. Татко каза, че ще настоява цялата земя, която маркизът е наследил от баща си, да бъде конфискувана. Когато той приключи с това — добави саркастично тя, — маркизът ще бъде просяк.

Сара поклати глава. По бузите й потекоха сълзи. Тя беше унизена от нечестния и жесток начин, по който действаше семейството й.

— Белинда, моля те не прави това.

Нейтън не беше казал нито дума. Когато ръката му се отмести от рамото на Сара, графът помисли, че рискът си е струвал. Той предвкусваше победата. Той беше чул, че маркизът на Сент Джеймс е циничен и коравосърдечен мъж и сега знаеше, че слуховете отговарят на истината.

Сара имаше нужда да чуе от мъжа си, че й вярва, но тя не можеше да разбере нищо по изражението му.

— Нейтън? Вярваш ли, че съм писала на майка си и съм й казала за греховете на баща ти?

Той й отговори с въпрос.

— Ти знаеше ли за баща ми?

Господи, спаси я, тя за малко да го излъже. Той изглеждаше толкова отегчен, толкова безразличен. Но гласът му беше изпълнен с гняв.

Той я осъждаше.

— Да, знаех за баща ти — призна тя. — Нора ми каза.

Той направи крачка встрани от нея. Тя се почувства така, сякаш той току-що я е ударил.

— Нейтън? Не може да вярваш, че бих могла да те предам. Не можеш!

Колин се намеси.

— Защо не? Това е красноречиво доказателство срещу теб — каза той. — Тайната беше пазена дълго време. Тогава ти научаваш и…

— Значи ти не се съмняваш, че съм виновна? — прекъсна го Сара.

Той сви рамене.

— Не те познавам достатъчно, за да преценя дали да ти вярвам или не — каза той. Колин беше безмилостно откровен с нея. — Но ти си Уинчестър — добави той и отправи многозначителен поглед към баща й.

Колин погледна към Нейтън. Той знаеше за страданието, което той изпитва, но не беше сигурен, че някой друг усеща болката му. Изражението на лицето на Нейтън беше безгрижно. Приятелят му беше истински майстор в прикриването на чувствата си. По ирония на съдбата една жена беше тази, която първа го научи да предпазва сърцето си. Сега друга жена изглежда доказваше, че цинизмът на Нейтън е бил напълно оправдан.

Но страданието на Сара беше очевидно. Тя изглеждаше съкрушена. Колин започна да се съмнява в прибързаното си съждение. Беше ли Сара способна на такава преструвка?

— Защо не попиташ Нейтън отново? — предложи той с по-мек тон.

Тя поклати глава.

— Той би трябвало да има достатъчно доверие в мен, за да знае, че никога не бих го предала.

— Качвай се в каретата — заповяда баща й отново.

Тя се обърна, за да се противопостави на баща си.

— Била съм толкова глупава за много неща, татко — каза тя. — Аз намирах извинения за срамното ти поведение, но в края на краищата Нора беше права. Ти не си по-добър от братята си. Ти ме отвращаваш. Ти оставяш брат си Хенри да изпълнява наказанията, когато си недоволен от някого. По този начин ръцете ти остават чисти, нали? Господи, никога повече не искам да те видя.

Тя пое дълбоко въздух и прошепна дрезгаво.

— Вече не съм ти дъщеря.

След това насочи вниманието си към Белинда.

— Що се отнася до теб, надявам се да паднеш на колене и да искаш прошка от Бога за всичките лъжи, които изрече днес. Можеш да кажеш на мама, че съжалявам, че не се чувства добре. Ще дойда да я видя, когато съм сигурна, че никой от вас двамата не е в къщата.

След като свърши, тя обърна гръб на семейството си и пресече улицата. Колин се опита да я хване за ръката, но тя се отдръпна.

Всички я наблюдаваха, докато тя влезе в кантората и хлопна вратата след себе си.

Графът на Уинчестър все още не беше готов да се предаде. Спорът отново се разгорещи и продължи няколко минути, докато Нейтън пристъпи напред.

Бащата на Сара направи опит да тръгне към кантората.

Той така силно изкрещя името на дъщеря си, че вените на врата му щяха да се пръснат. Нейтън му препречи пътя. Постъпката му беше достатъчно заплашителна.

Никой не каза нито дума, докато каретата на Уинчестър не зави зад ъгъла. Конниците я последваха. Тогава всички започнаха да говорят в един глас. Джимбо и Матю се застъпиха за Сара.

— Тя може да е казала — каза Матю — но само по начина, по който каза за Нора и мен. Неумишлено.

— Аз твърдя, че тя не е казала изобщо — промърмори Джимбо.

Той скръсти ръце на гърдите си и погледна Колин, когато изказа недвусмисленото си твърдение.

— Ти не помогна, Долфин — добави той. — Ти можеше да промениш решението на момчето, ако се беше застъпил за Сара.

— Последният път, когато защитих жена, Нейтън за малко не беше убит — отвърна Колин.

— Тогава той беше млад и глупав — каза Матю.

— Той все още е — заяви Джимбо. — Ти въобще не си изненадан, нали? — добави той. — С грубото си сърце предполагам, че си очаквал Сара да те предаде. Нали така?

Нейтън не слушаше приятелите си. Погледът му беше отправен към ъгъла, зад който току-що зави каретата. С поклащане на глава той се отърси от мислите си и се обърна, за да си тръгне.

— Къде отиваш? — извика Матю.

— Може би му е дошъл умът в главата — каза Джимбо, когато Нейтън пресече улицата. — Може би отива да се извини на Сара. Видя ли изражението на лицето й, Матю? Чак мен ме заболя.

— Нейтън няма да се извини — каза Колин. — Той не знае как. Но той може би е достатъчно спокоен, за да я изслуша сега.

 

 

Сара нямаше представа, че Джимбо и Матю са я защитили. Тя вярваше, че всички я обвиняват. Тя беше толкова разстроена, че кръстосваше напред-назад кантората. Все още виждаше изражението на лицето на Нейтън, когато призна, че знае за баща му.

Той вярваше, че го е предала.

Сара никога не се беше чувствала толкова самотна. Тя не знаеше къде да отиде, към кого да се обърне, какво да прави. Тя не можеше да мисли. Мечтите й, че ще прекара живота си в рая с мъжа, когото обича, се бяха сгромолясали.

Нейтън никога не я беше обичал. Точно както бяха казали роднините й. Той искаше само подаръка на краля. Тя си спомни за често повтаряните натяквания, когато лъжите трябваше да я настроят срещу него. Но сега тя знаеше.

Господи, каква глупачка е била.

Болката беше толкова непоносима, толкова съкрушителна, че Сара даже не можеше да мисли за нея. Тя си спомни за жестоките заплахи, които баща й отправи към Джейд — сестрата на Нейтън. Тя никога не я беше виждала, но знаеше, че неин дълг е да я предупреди, за да може тя да се подготви.

Това хрумване й помогна да вземе решение и да действа. Никой не забеляза, когато тя излезе. Всички бяха прекалено заети да се препират. Тя сви зад ъгъла и щом се скри от очите им, започна да тича. Сара веднага се загуби, но продължи да тича, докато имаше дъх.

Господ беше милостив към нея, защото тя видя един файтон на средата на улицата само на половин пряка разстояние. От него слизаше пътник. Докато той бъркаше из джобовете си за монети, Сара се отправи натам.

Тя нямаше никакви пари в себе си, нито пък знаеше къде отива. Липсата на средства беше непознато за нея безпокойство, а кочияшът трябваше да прояви отговорност и да намери сам адреса.

— Градската къща на графа на Кейнууд, ако обичате — извика тя.

Сара се качи във файтона и се сгуши в ъгъла. Тя се страхуваше, че Нейтън може да е изпратил някой от хората си след нея.

Кочияшът насочи файтона към тази част на града, която в неговите представи беше определена за благородниците, но все пак се наложи да пита минувачите за пътя, преди да намери адреса, който му съобщи клиентката.

Тя използва времето, за да успокои стомаха си, като поемаше дълбоко въздух и се молеше да не се разболее.

 

 

Нейтън нямаше представа, че Сара не го чака в кантората. Той се опита да се отърси от гнева си, преди отново да разговаря с нея. Той не искаше да я разстройва повече. Господи, той не можеше да си представи какъв е бил животът й с такива зли роднини.

Джимбо започна съвсем сериозно да му натяква.

— Не я виня, че е казала — каза Нейтън. — Разбирам грешката й. Не съм изненадан. Сега, ако престанеш да се заяждаш, ще отида и ще й кажа, че съм й простил. Това задоволява ли те?

Джимбо кимна. Нейтън пресече улицата и влезе в кантората. Той бързо осъзна, че жена му не е там, но все пак погледна в задното помещение, за да е напълно сигурен.

Обзе го паника. Той знаеше, че не е отишла с баща си и това означаваше, че тя просто си е отишла.

Мисълта, какво може да се случи на сама жена в тази част на града, го ужаси. Ревът му разтърси квартала. Той трябваше да я намери.

Тя имаше нужда от него.