Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той я обичаше.

Както обикновено, Мърси бе разкъсвана между желанието да разтърси Крофт за раменете и страстния копнеж да се хвърли в обятията му. Той бе успял да осуети и двете възможности, като напусна стаята секунди след като бе направил грандиозното си признание.

Колко типично за Крофт да постъпва така, гневеше се Мърси, докато крачеше нервно из малката хотелска стая. Никакви страстни думи за безсмъртна любов край украсена със свещи маса на вечеря, никакъв годежен пръстен, поднесен изневиделица, никакви многословни излияния за чувствата и преживяванията му. Просто едно кратко заявление, преди да изчезне през вратата, за да рискува живота си.

Трябва да си е загубила ума да го обича. Та тя почти не го познаваше.

Неспокойно прекоси стаята и отвори куфара си, за да вземе „Долината“. Направо й призляваше при мисълта, че Крофт ще рискува живота си заради тази глупава книга. Снощи едва не го убиха заради нея. И двамата едва не ги убиха.

Какво има в тази книга, което я прави толкова важна за Гладстоун?

Мърси занесе книгата до малката масичка при прозореца и седна да я разгледа. Вече беше прочела доста страници от нея и макар наистина да представляваше интересно четиво, тя имаше предчувствието, че тази книга не е от еротичната литература, по която би си паднал Гладстоун. Вече бе убедена, че книгата изобщо не е писана за мъже. Прекалено много романтика имаше в „Долината“, прекалено много истинска страст, прекалено много емоции, за да представлява еротика, която би допаднала на един мъж. По-скоро бе чувствена, отколкото сексуална. „Долината на тайните съкровища“ от Бърли бе една любовна история, а не механичен трактат за екзотични сексуални техники. И макар да имаше своята стойност, тя със сигурност не бе достатъчно рядка или достатъчно необичайна, за да предизвика такъв интерес от страна на Гладстоун.

Погледнато трезво, „Долината“ просто не си струваше опит за убийство.

Изводът бе очевиден. В тази книга имаше нещо друго, което я правеше тъй ценна за Гладстоун.

Мърси завъртя книгата в ръце, оглеждайки износената кожена подвързия. Ако в текста имаше някакъв таен код, то изобщо нямаше смисъл тя да го търси. Даже и с кръстословицата във вестника се справяше доста трудно.

Но пък знаеше някои неща за старите книги.

Мърси бавно запрелиства плътните страници, а мозъкът й не спираше да прехвърля различни възможности. Красивата висококачествена хартия, използвана през осемнайсети век, все още бе приятна за пипане и в идеално състояние. Изписаните на ръка бележки, които се появяваха тук и там по полетата, очевидно бяха много стари — мастилото бе избеляло, а и самите букви бяха в стил отпреди двеста години и изключително трудни за разчитане. Те правеха книгата още по-интересна за мнозинството колекционери, особено ако бележките бяха изписани от някоя важна историческа личност.

Следобедът бързо гаснеше навън.

Мърси постоя известно време, загледана през прозореца на хотелската стая, като се притесняваше за Крофт и същевременно се ядосваше на собствената си безпомощност. После пак погледна към „Долината“. Полегатите лъчи на следобедното слънце падаха по особен начин върху подвързията и осветяваха всяка пукнатина върху кожата, всяка резка, останала от инструментите на подвързвача.

Повечето книги от времето на „Долината“ излизали от печатницата подвързани само с картон, подлепен с хартия. Купувачът имал грижата да изпрати книгата на умел майстор, който да я подвърже с кожа. Колекционерите много се радваха, когато попаднеха на книги в оригиналните им картонени подвързии, но за още по-добра находка се смяташе да попаднеш на книга, чиято кожена подвързия е направена веднага след издаването. „Долината“ беше точно такава. Тъй като е била отпечатана за частно ползване, и то в изключително ограничен тираж, възможно бе самият издател да я е подвързал, преди да я продаде.

Мърси опипа с пръсти страничната корица на книгата, оглеждайки я внимателно под ярката светлина на следобедното слънце. Беше леко разхлабена. Вероятно книгата е била изпускана на пода в някакъв момент от твърде живописното си минало. От вътрешната страна на корицата също имаше лека грапавина, като че ли кожата е била скъсана или разрязана, но носле внимателно поправена. Малкият белег представляваше само една тънка линия, която се забелязваше единствено при много ярка светлина. Напоследък се бе научила да се доверява и на шестото си чувство, а сега то й подсказа, че този белег не е от най-обикновено одраскване.

Мърси застина на мястото си известно време, преценявайки как да постъпи. Можеше да реши, че въображението й се е развихрило неимоверно много, и да забрави за тези фантазии. Или можеше да отпори кожата на въпросното място, рискувайки да намали стойността на книгата, след като повреди нарочно и без това твърде износената подвързия.

Тя се сети за Крофт, който вече бе на път за дома на Гладстоун, и си припомни увереността му, че „Долината“ е от решаваща важност за противника му. Имаше нещо в тази книга, което можеше да оправдае извършването на едно-две убийства.

Мърси не се поколеба и минута повече. Отиде до куфара и изрови тоалетната си чантичка. В нея нямаше много неща — само четка и паста за зъби, гребен и четка за коса, няколко различни козметични средства, които тя обикновено забравяше да ползва, както и малко несесерче с миниатюрни макари. От него извади една малка ножичка.

Доста самообладание й бе нужно, за да вкара върха на ножичката в почти незабележимата драскотина в кожата. Книгата, която разпаряше в момента, бе на двеста години и струваше ужасно много пари. Човек не можеше с леко сърце да се нахвърли върху такава вещ, по-скоро с разтреперани пръсти и натежало от съмнения сърце. Резката по подвързията можеше изобщо да не е нов белег. Навярно бе стара драскотина, дори можеше да бъде грешка на подвързвача.

Остана доста шокирана, когато кожата започна послушно да се разделя под съвсем лекия натиск на острието на ножичката, разкривайки, че поправката на подвързията е била извършена с лепило, и то относително скоро. Който и да е бил човекът, опитал се да залепи кожата към страничната лента на корицата, той се бе справил добре, но далеч не великолепно със задачата си.

Или може би просто е имал намерение отново да отлепи кожата от корицата в някакъв бъдещ момент, помисли си Мърси.

След дълги минути мъчителен труд ивицата се отдели напълно и Мърси видя тясно отворче между страничната корица на книгата и подвързията. Тя остави ножичката и разтвори още малко процепа, за да види на светлината какво има вътре.

Между кожата на подвързията и картона имаше парче хартия.

Мърси бе доста нервна още когато за първи път разряза ценната подвързия, но докато измъкваше тази хартийка, буквално се тресеше от вълнение.

Беше парче от най-обикновен лист за писма, изрязан и сгънат във формата на пощенски плик.

Когато Мърси обърна обратно този самоделно изработен плик и го разтърси, на масата падна парче от микрофилмова лента. Тя се вторачи невярващо в него. Не й бе нужно бог знае какво въображение, за да проумее какво правеше „Долината на тайните съкровища“ толкова ценна за Еразмъс Гладстоун. Каквото и да съдържаше този микрофилм, то вероятно датираше от времето, когато Гладстоун е бил известен с името Еган Грейвз, и бе толкова важно за него, че бе рискувал да разкрие новата си самоличност, за да го получи обратно.

Телефонът иззвъня пронизително точно в момента, в който Мърси взе микрофилма, за да го разгледа срещу светлината. Тя направо подскочи от изненада и го изпусна пак на масата. Едва не се препъна в стола, когато се пресегна за телефона.

— Ало?

— Мърси? Дори е. Добре ли си? Звучиш малко странно.

— Добре съм. — Мърси си пое въздух. Цялата тази бъркотия застрашително излизаше от контрол. Крофт щеше да побеснее, ако тя се обадеше на властите, но имаше моменти, когато даже Крофт се нуждаеше от нечия помощ. Подозираше, че това е един от тези моменти. Нищо лошо нямаше да стане, ако поговореше с уравновесен човек като Дори.

— Дори, радвам се, че се обади. Искам да поговоря с теб за нещо, което се случи. Имам нужда от малко помощ.

— Окей, но първо имам едно съобщение за теб — спокойно отвърна Дори. — Господин Глад се обади пак.

Мърси се вкопчи в слушалката.

— Кога?

— Само преди няколко минути. Затова и ти звъня. Помоли ме да ти предам едно съобщение.

— О, по дяволите.

— Какво? — Дори звучеше притеснена.

— Няма значение. По-добре ми кажи съобщението. — Нещо се е объркало по ужасен, ужасен начин. Усещаше го в стомаха си.

— Изчакай секунда да си вземе бележките. Той много държеше да предам всичко дума по дума. Как върви сделката с него между другото? Толкова приятен звучи по телефона. Никога не съм си мислила, че ще имаш смелостта да се пазариш с първия си наистина голям клиент.

— Напоследък ми дойде вдъхновение. Какво е съобщението, Дори?

— Спокойно, ето, намерих го. Каза да ти предам, че имало малка промяна в плана. Господин Фалконър пристигнал по-рано и двамата се споразумели за условията. Трябва да му се обадиш у тях колкото може по-скоро.

Мърси изстина. Побиха я хладни тръпки, които й напомниха за преживяното предишната нощ в Дрифтърс Крийк. Тя седеше и с невиждащ поглед се взираше в гаснещата светлина на слънцето. След още два часа щеше да бъде тъмно.

— Да му се обадя у тях, така ли? — попита тя.

— Точно така. Искаш ли телефона?

— Не — отвърна Мърси, — имам го. Благодаря ти, Дори.

— Мърси, сигурна ли си, че всичко е наред?

Всъщност нищо не беше наред.

— Сигурна съм. Още веднъж благодаря, Дори. Ще се чуем пак.

— Надявам се скоро да приключиш с тази сделка. Както е тръгнало, няма да ти остане време за почивка. Цялото пътуване ще премине в уреждане на делови въпроси.

— Май така изглежда. Дочуване, Дори.

— Всичко добро и приятно прекарване. — След това жизнерадостно сбогуване Дори затвори телефона.

Мърси постави слушалката обратно на мястото й и я изгледа така, сякаш бе някакво опасно влечуго. После хвърли поглед към парчето микрофилм.

Господин Фалконър бил пристигнал и двамата с господин Глад се разбрали за условията.

Това не беше за вярване.

Освен ако не се взимаше предвид хеликоптерът.

Възможно беше чисто и просто Гладстоун и Изабел да са пресрещнали Крофт в някакъв участък от пътя, водещ към имението. Без съмнение малкият хеликоптер можеше да маневрира лесно. Един опитен пилот би успял да го приземи на някой прав участък от планинския път.

Изабел бе добър пилот. Крофт сам бе казал това, а той не раздаваше лесно похвали.

Изненадващото приземяване с хеликоптера и появата на въоръжения Гладстоун може да са провалили внимателно изработения план на Крофт и сега той сигурно е техен затворник. Гладстоун навярно го държеше като заложник за микрофилма.

Всичко това звучеше ужасяващо логично.

Нямаше смисъл да отлага неизбежното. Мърси вдигна отново слушалката и внимателно набра телефонния номер на Гладстоун. Изабел отговори от другата страна на линията още след първото позвъняване. Ниският й дрезгав глас звучеше доста доволно, но и малко напрегнато.

— Госпожице Пенингтън? Очаквахме вашето обаждане.

— Искам да говоря с Гладстоун.

— Ще говорите с мен. Аз съм упълномощена да се занимая с това от името на Еразмъс. Да разбирам ли, че сте получили нашето съобщение от вашата приятелка Дори?

— Получих го.

— Отлично. Тогава знаете, че господин Фалконър отново стана наш гост.

Мърси отчаяно стисна телефонната слушалка.

— Нека да говоря с него.

— Боя се, че това не е възможно в момента.

— Нямам намерение да направя нищо, докато не говоря с него.

— Имате думата ми, че вашият любовник е жив и здрав, макар и не особено щастлив.

— Вашата дума не струва много.

— Съжалявам, че смятате така — каза Изабел. — Но моята дума е единственото, с което разполагате в момента.

— Какво точно искате от мен? — предпазливо запита Мърси, забила поглед в парчето микрофилм пред себе си.

— Искаме да дойдете при нас, разбира се. Нашето домашно тържество се прекъсна някак рязко и Еразмъс се бои, че сме накарали вас и господин Фалконър да се чувствате нежелани гости. Бихме искали да се реваншираме.

— Искате да се върна обратно в имението?

— Реших, че и вие ще го пожелаете при настоящите обстоятелства. След като сте толкова близка с господин Фалконър и така нататък.

Явно заплашваха, че ще убият Крофт, ако тя не се върне.

— Ще ми отнеме няколко часа да стигна до вас.

— Не бихме си и помислили да ви оставим да шофирате през пелия този път — увери я Изабел. — Ще ви пресрещна. Дайте ми ориентир докъде можете да стигнете до час. Така след още един час ще успеем да се върнем тук по светло. Изберете някое изолирано място и никого не водете със себе си, ясно ли е? Няма да се приземя, ако видя, че не сте сама, или ако си помисля, че ви следват.

Изабел се готвеше да я посрещне с хеликоптера. Сърцето на Мърси болезнено се сви при тази мисъл. Тя неохотно посегна и придърпа една карта към себе си.

— Има един курорт на няколко километра от мотела, където с Крофт отседнахме първата вечер.

— Знам го. Прекалено е оживено. Но има една ливада на около седем километра на изток от мотела. Ще ви очаквам там до един час.

— Ще ми отнеме повече време. Вероятно около час и половина.

— Тогава по-добре да се размърдате.

— По дяволите, не е толкова просто. Нямам кола. — Мърси осъзна, че е започнала да се ядосва. Това поне прогони част от страха й.

— Тогава ще трябва да наемете. И най-добре тръгнете веднага. Като стигнете до ливадата, паркирайте колата така, че да не се вижда. Има редица от ели зад един от завоите на пътя. Трябва да успеете да скриете колата там.

— Сигурно ще искате да донеса и книгата със себе си?

От другата страна на линията последва пауза.

— Без съмнение — най-сетне изрече Изабел с още по-настойчив глас. — Трябва да ни донесете книгата. Та това е цялата идея на малкото ни упражнение, нали така? — Затвори телефона в ухото на Мърси.

Младата книжарка се намръщи. Изабел звучеше почти изненадана, сякаш не знаеше, че книгата е у Мърси. Но ако бяха заловили Крофт, Изабел и Гладстоун би трябвало да знаят вече, че не е взел книгата със себе си.

Мърси бе обзета от нов ужас, след като се насили да обмисли всички възможности. Ако е имало някакво стълкновение, когато Изабел и Гладстоун са се опитали да пресекат пътя на Крофт, възможно бе да е ранен или даже мъртъв. Или пък са решили, че той е скрил книгата, преди да го приберат.

В такъв случай Изабел и Гладстоун може и да не са знаели как стоят нещата с книгата. Това би обяснило изненадата на Изабел от предложението на Мърси да донесе „Долината“ със себе си.

Мърси посегна и взе книгата. Само за опит я затвори. В тази позиция фината цепнатина в страничната корица се затваряше добре и не се виждаше. Нямаше никаква причина Изабел и Гладстоун да заподозрат, че тяхната тайна е била разкрита.

Микрофилмът бе единствената разменна монета с истинска стойност в тази опасна игра.

Вече решила какво ще прави, Мърси остави книгата на масата и вдигна микрофилма. Трябваше й сигурно скривалище.

След няколко минути размисъл, през които огледа и отхвърли повечето от очевидните местенца в малката стая, Мърси извади плик със знака на мотела от чекмеджето на бюрото и го адресира до самата себе си в Игнейшъс Кав. Ако не се върнеше у дома до няколко дни, Дори щеше да отвори пощенската й кутия и да намери плика. В крайна сметка все някой щеше да го отвори, по възможност дори служител на реда, който да знае как да постъпи в такава ситуация.

След още известно време колебание Мърси написа една бележка, подбирайки внимателно думите, за да изброи всичко, което знаеше и подозираше за Гладстоун.

Когато приключи, тя слезе с плика долу във фоайето на мотела, купи марка и пусна писмото в пощенската кутия. Единствено можеше да се надява американските пощенски служби да са относително недосегаеми. После разпита откъде може да наеме кола.

Като попълни всичките документи за колата, Мърси купи лепило от старинната бакалница на няколко пресечки от мотела. Прекара няколко ценни минути от изтичащото време, за да залепи разрязаното място на страничната корица на „Долината“. Когато приключи, тя го огледа критично и реши, че бързата поправка би заблудила враговете й, ако не се загледаха прекалено внимателно. Лепилото изсъхна бързо.

 

 

Жалко, че толкова мразя малките самолети и хеликоптери, помисли си Мърси. Но вече бе проумяла, че един страх може да бъде изместен от друг, по-голям. Опасенията за това каква участ готвят на Крофт бяха повече от достатъчни, за да заличат страховете й от полета.

Мърси чу безмилостния отсечен звук на перките само минути след като бе паркирала колата между дърветата, които й бяха посочени. Тя излезе бавно и се загледа как Изабел приземява хеликоптера насред ливадата, без ни най-малко да се вълнува, че мачка дивите цветя.

Крофт не би одобрил такова нещо.

Стиснала „Долината“, Мърси тръгна към чакащия хеликоптер. Изабел седеше вътре и й правеше нетърпеливи знаци да побърза. Вратата на кабината от страната на пасажера бе отворена. Перките завихряха мощен въздушен поток, който разпиля косите на Мърси, когато тя инстинктивно се приведе и се качи.

— У вас ли е книгата? — извика Изабел и погледна пакета в ръцете й.

Мърси кимна и посегна към предпазния колан. Стомахът й реагира в момента, в който Изабел отново вдигна хеликоптера във въздуха. Ливадата пропадна под нозете на Мърси и планинските върхове й заприличаха на хищни зъби на фона на залеза. Не би било трудно те да захапят малката машина и да я смъкнат от небето.

Номерът е да се съсредоточиш върху нещо друго, помисли си Мърси. Опита да си спомни какво й бе казал Крофт. Трябва да проясниш съзнанието, да се концентрираш върху един основен, ясно фокусиран образ…

— Крофт добре ли е? — попита Мърси, опитвайки се да прогони от главата си картината на разбит самолет.

— Скоро сама ще разберете. — Класическият профил на Изабел изобщо не се разваляше от огледалните слънчеви очила. Те просто подсилваха екзотичната й тайнственост. Косата й бе стегната в кок, а парашутният й костюм, бог знае как го постигаше, изглеждаше като дреха по последна мода.

— Никога няма да ви се размине заради това, да знаете — извика Мърси, надвиквайки рева на мотора. — Знам, че сигурно звучи изтъркано при тези обстоятелства, но е самата истина.

— Да ни се размине заради какво? Книгата е наша. Сега просто си я вземаме обратно.

— Опитахте се да ни убиете!

— Глупости. И двамата бяхте пияни и тръгнахте да се возите с колата надолу по планинския път онази нощ. Късметлии сте, че и двамата оживяхте.

— Кажете ми нещо, Изабел: приятно ли ви е да си изкарвате хляба по този начин?

— Вие ми кажете нещо, госпожице Пенингтън: били ли сте някога толкова бедна, че да ви се наложи да продадете тялото си, на който и да е мъж за една вечер, за да може да изкарате достатъчно за ядене?

— Не, а и не вярвам вие да сте били толкова бедна някога. Винаги има какво друго да се направи.

— Изобщо не знаете какво говорите. Вие сте едно разглезено наивно същество. Е, аз обаче съм била толкова бедна и съм твърдо решена никога повече да не бъда. Решена съм, че никой мъж няма да ме използва вече така. Аз ще съм тази, която ще ги използва. Някой ден аз ще контролирам хора като Еразмъс Гладстоун и подобните нему. Ще направя всичко необходимо, за да постигна целта си.

Мърси усети колко уверено звучи гласът й и реши, че няма какво повече да каже. Тя се облегна на седалката и се съсредоточи върху това да не повърне. Накрая й се наложи да затвори очи, за да не вижда дълбоките пропасти и върховете, оголили зъби срещу нея.

Пътуването не се оказа толкова ужасно, колкото очакваше, но лекото облекчение, изпитано при тази мисъл, скоро отстъпи място на страха от това, което я чакаше след приключване на полета.

Когато отвори очи след двадесетина минути, Мърси видя, че Изабел се спуска в двора на имението на Гладстоун. Слънцето бе залязло и сумракът бързо преминаваше в пълна тъмнина.

— Влизайте вътре — заповяда й Изабел и затвори вратата на хеликоптера. — Еразмъс ви чака.

— Боже, ако знаех, щях много да се разбързам. — Мърси бавно разкопча колана си. Очакваше Изабел да грабне „Долината“ от ръцете й, но другата жена не направи подобен опит. Наместо това тя тръгна с Мърси към главния вход на къщата. Кучетата се разлаяха иззад телената мрежа.

Вратата се отвори при приближаването на двете жени. Гладстоун застана на прага, с почти същото изражение, както в деня, когато бе приветствал с добре дошли Мърси и Крофт в луксозната си планинска крепост. Разликата беше, че този път държеше пистолет в дясната ръка.

— Заповядайте, скъпа, отдъхнах си, като ви видях отново. Доста ни притеснихте.

Мърси сбърчи нос и хвърли поглед към Изабел, която безмълвно я съпровождаше към вратата.

— Наистина ли ви харесва да изпълнявате командите на този грубиян? Бихте могли да се справите по-добре без него. Не смятам, че Гладстоун е най-надеждният работодател на света.

— Ако имате малко мозък, ще си държите езика зад зъбите — хладно я посъветва Изабел. — Вие не сте нищо друго освен една голяма пречка в цялата тази история. Сега, когато имаме книгата, няма много смисъл да търпим досадница като вас наоколо.

Мърси се зачуди кога ли би трябвало да спомене, че микрофилмът вече не е в страничната корица на „Долината“. Реши да изчака, докато види Крофт. Той можеше да има някаква идея как най-добре да изиграят последния си коз.

Гладстоун видя книгата в ръцете на Мърси и одобрително кимна към Изабел.

— Виждам, че си се реванширала за известна част от проявената напоследък некомпетентност, Изабел. Сега имаме книгата и скоро цялата тази история ще е приключена. Ето — подаде й пистолета, — можеш да се погрижиш за това. Знаеш, че не обичам оръжията. Те са твоя грижа. Дай ми книгата.

Изабел сведе глава в знак, че е чула, и взе пистолета. Тя държеше оръжието доста опитно и направи знак на Мърси да влезе в къщата.

Мърси не смееше да си поеме дъх, докато Еразмъс доста задълбочено оглеждаше „Долината“. Явно това, което видя, не го притесни. Вероятно не ме е счел за достатъчно умна да открия неговата тайна, мрачно реши Мърси.

— Доста сте полезна за някои работи, Изабел — подхвърли Мърси на влизане в мраморното фоайе.

Гладстоун се усмихна широко.

— Изключително полезна, особено когато прави грешки. Изабел е моят телохранител и личната ми прислужница, Мърси. Моята сигурност е нейна отговорност. Също така отговаря и за това винаги да получавам всичко, което поискам. Знае, че ако се провали, в която и да е от тези дейности, вече няма да ми бъде от никаква полза. Доста я изнервихте, мила моя, когато успяхте да измъкнете любовника си от басейна.

Мърси спря и се втренчи в Изабел.

— Ами Далас и Ланс? Просто двама допълнителни слуги?

— Далас и Ланс бяха мои подчинени — отвърна Изабел. — Още като ги наемах, се уверих, че няма да могат да навредят на Еразмъс, в случай че се издънят и полицията ги спипа. Имаха полицейски досиета, които щяха да работят срещу тях, нали разбирате? А и знаехме неща, които не бяха вписани в досиетата им, но които биха пратили и двамата обратно в затвора доживот.

— Държали сте ги под контрол с изнудване?

Гладстоун се усмихна.

— Освен това им плащах много добре. Според мен бяха напълно доволни до неотдавна.

— Вие ги изпратихте да вземат „Долината“ онази нощ в мотела, нали? — попита Мърси.

— Когато научихме, че сте довели някого със себе си, Изабела се разтревожи — миловидно обясни Гладстоун. — Присъствието на Фалконър повдигна няколко притесняващи въпроса. Тя реши да разбере всичко във връзка с вашата малка изненада, като изпрати Далас и Ланс в мотела, за да огледат стаята му. Освен това реши, че може да вземе и „Долината“, за да е сигурна, че не е направена някаква гениална замяна. Ако нещо се случеше, поне щяхме да разполагаме с книгата.

— Но не успяхте да се доберете до нея.

— За нещастие бяхме принудени да се върнем към първоначалния си план, което означаваше да ви пуснем и двамата в имението — каза Гладстоун. — Сметнахме, че ситуацията може да се контролира, а и трябваше да получим книгата. Вие не ни притеснявахте особено, разбира се. Бяхме почти сигурни, че сте само една наивна малка книжарка, която е изкарала късмет с важна находка и иска да сключи най-законна сделка. Поканихме ви лично да ни доставите „Долината“, защото трябваше да се убедим, че не знаете истинските тайни на книгата. Решихме, че ще можем да ви преценим, като ви поканим под собствения си покрив за няколко дни. Искрената наивност и глупостта не са чак толкова трудни за откриване. Но господин Фалконър бе нещо друго. За него не успяхме да научим нищо за краткото време, през което беше там, и това ни се стори опасно.

Мърси преглътна. Не бива да позволявам на въображението си да ме побърква, рече си тя. Трябва да остана спокойна и уравновесена.

— Откъде знаехте, че съм сложила „Долината“ в сейфа на мотела онази вечер?

— Нощният администратор го споменал, когато Далас задал няколко въпроса и му предложил малък подкуп. Служителят също така бил тъй любезен да съобщи на Далас къде държи комбинацията за отваряне. Избрахме този мотел за вас точно защото знаехме, че администраторът има проблеми с алкохола и ще можем да се справим с него. — Изабел я стрелна е лукав поглед. — Далас и Ланс бяха инструктирани да се погрижат грабежът да изглежда като дело на крадец, поискал да задигне всичко, което успее, така че те обраха и няколко от стаите на гостите освен сейфа. Далас решил да влезе и във вашата стая, когато видял, че сейфът е празен. Но вие очевидно сте се събудили в твърде неподходящ момент.

Гладстоун се усмихна очарователно.

— Доста неприятно и за вас, и за господин Фалконър, че сте се събудили онази нощ. Ако Далас и Ланс бяха успели да донесат „Долината“, ние можехме да отменим поканата си към вас двамата и да ви отпратим, когато пристигнахте при първата бариера. Но сега… — Той завърши изречението с кратко свиване на раменете, изразяващо съжаление.

Мърси го изгледа втренчено.

— Не ви вярвам. Все още щяхте да се чудите кой е Крофт и защо е с мен.

Изабел се усмихна.

— Не е толкова глупава и наивна, колкото изглежда, Еразмъс. — Обърна се към Мърси. — Съвсем права сте. Господин Фалконър бе неизвестна величина в уравнението и ние не можехме да си позволим да не му обърнем внимание. Вероятно щеше да ни се наложи да му устроим някакъв нещастен случай рано или късно просто за да го елиминираме. Но вие можехте да изкарате по-голям късмет.

— Съмнявам се — сухо отвърна Мърси. Изабел просто се усмихна. — Ще ме заведете ли при Крофт?

— Той скоро ще дойде при вас.

Мърси се остави да я бутнат по посока към тропическата градина в приземието.

— Къде е той?

— Ако имаме късмет, скоро ще разберем — каза й Гладстоун, докато вървеше след двете жени надолу по стълбите.

Мърси спря при стъклената врата и впи бесен поглед в Изабел.

— Къде е той? Казахте, че сте го хванали?

— Ще го хванем, Мърси, използвайки вас за примамка.

На Мърси й прилоша. Крофт направо щеше да е бесен.

По някаква странна причина тава най-много я тревожеше в момента. Тя прогони тази мисъл от главата си и направи един последен опит.

— Защо ви трябва да го вкарвате в капана? Сега вече имате безценната си книга.

Гладстоун кимна.

— Вярно, но аз съм предпазлив човек, Мърси. Не обичам да оставям разни подозрителни улики. А много се страхувам, че вашият господин Фалконър представлява една много опасна улика. Далеч по-сигурно би било да се отървем от него, преди да е успял да направи още някоя беля.

На Мърси й причерня от гняв. Толкова глупаво бе постъпила! Сега бе поставила в опасност и Крофт, и себе си. Посегна към стъклената врата и я отвори със замах, тъй като искаше Изабел да си помисли, че ще се втурне да се скрие в градината.

Изабел реагира инстинктивно, пристъпвайки към Мърси в опит да я сграбчи. Но вместо да избере безсмисленото бягство в градината, Мърси се извъртя и изненадващо се нахвърли върху нея.

— Мътните те взели! — Изабел вдигна пистолета в отчаян опит да се предпази от вихреното движение, но Мърси успя да се блъсне в нея и я събори на земята.

Последва кратко жестоко боричкане на стъпалата. Мърси съсредоточи цялото си внимание върху това да се добере до пистолета. Опита всичко, което си спомняше от краткия курс по самозащита, но то се оказа безполезно.

Еразмъс Гладстоун просто пристъпи напред и я удари в слепоочието с „Долината“.

Мърси не изпадна в безсъзнание, но наистина видя звездички за няколко секунди.

Когато се оправи от това замайващо усещане, вече я бяха набутали в хранилището за редки книги.

Тежката врата се хлопна след нея.

Веднага настанаха ужасяваща тишина и още по-ужасяваща тъмнина.