Джейн Ан Кренц
Среднощни тайни (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Крофт се събуди и не можа да се ориентира на секундата в цялата ситуация, както обикновено правеше, но знаеше, че сънят е изличил част от ефекта на наркотика или отровата — каквото бе погълнал, както и на адреналина, нахлул в кръвта му, преди да се справи с Далас и Ланс.

Комбинацията от отрова и адреналин бе изцедила и последните му сили. Никога в живота си се бе се чувствал толкова изтощен.

Крофт се повдигна на лакти и се огледа за Мърси. Почуди се защо не спи до него в леглото. Може би е в банята. Или пък се е събудила и е излязла за закуска.

Не бе нито едното, нито другото. Тя седеше по турски върху стария килим, все още облечена в джинсите и пуловера, които бе навлякла набързо, преди да тръгнат от имението на Гладстоун. Очите й бяха затворени, дланите почиваха на коленете й.

Мадитира, помисли си Крофт. Остана толкова изненадан, че заговори, без да се замисли.

— Мърси? Добре ли си?

Очите й веднага се отвориха и тя се извърна към него. Видя неестествения блясък в погледа й и разбра, че напрежението не я е оставило на мира.

— Не — простичко отвърна тя. — Не съм добре. Не мога да заспя, не мога да мисля, не мога да се успокоя. Стомахът ми се е свил на топка и тежи като олово.

— Това е от прекомерно напрежение — промълви Крофт, тъй като добре разбираше какво става с нея. — Някой път те обзема накрая.

— Кога, Крофт? След като те намерих почти удавен в плувния басейн? След като двама мъжаги ме преследваха с пистолети в един призрачен град? След като шофирах в планините цяла нощ, при положение че всеки здравомислещ човек би изчакал, докато се съмне? След като решихме да не съобщаваме на властите за опит за убийство? Я не ставай смешен! Защо пък ще ме притесняват няколко тъй дребни случая? Теб явно никак не те тревожат. Спа като младенец през цялото време.

Стегнала се е като пружина, помисли Крофт. Той бавно седна и заговори с нисък утешителен глас.

— Всичко е наред, Мърси. Успокой се. Всичко ще се оправи. Просто ти трябва малко почивка. В момента си напрегната, но като поспиш, ще се оправиш.

— Как ли пък не! И много ще ти бъда благодарна, ако не ми приказваш така, сякаш съм един от онези добермани. Седя тук от цял час и се опитвам да се успокоя, но очевидно не успявам.

— Трябва дълга практика. Години наред всъщност.

— Е, не разполагам с години. Трябва ми нещо точно в момента. — Тя скочи на крака, а очите й трескаво блестяха. — За всичко си виновен ти.

— Знам.

— Да не си посмял да седиш там и да поемаш цялата отговорност, ясно ли е.

Той запремига.

— Мърси, ти току-що каза, че съм виновен за всичко, и аз просто се съгласих.

Тя размаха ръце вбесено.

— Не се дръж с мен като с малоумна! Не съм малка. Вярно, че ме използва, за да се добереш до Гладстоун, но няма смисъл да ми се извиняваш. И двамата знаем, че ако имаш възможност, пак би го направил. В природата ти е да вършиш това, което чувстваш, че трябва да направиш. Не даваш нищо да ти се изпречи на пътя, особено пък една жена, която…

— Една жена, която какво, Мърси? — попита той, заинтригуван.

— Една жена, която те обича, по дяволите!

Крофт застина, опитвайки се да възприеме думите й. Никога не бе виждал Мърси такава. Цялата беше пламнала. Очите й блестяха като зелени кладенци от свирепа женска мощ. Адско напрежение я изгаряше като огън, нервите й бяха изопнати до скъсване.

Изобщо не знаеше какво говори в момента.

— Мърси, успокой се — твърдо рече той. — Не викай така! Без никакво друго предупреждение освен гневния вик, тя се хвърли на леглото и притисна Крофт отдолу, преди още да бе разбрал какво точно става. От силата на скока й той падна обратно на възглавницата. Краката й се вплетоха в неговите и тя заби нокти в раменете му; в същото време погледът й го изгаряше.

— Слушай сега какво ще ти кажа. Ти ме използваш и манипулираш от самото начало. Даже имаше нахалството да ми признаеш, че е така. Ти даваше всичките нареждания, ти вземаше всичките решения. Прояви невероятното нахалство да се любиш с мен, защото си мислеше, че можеш да ме контролираш по-ефикасно, ако ме превърнеш в нещо като своя сексуална робиня.

— Сексуална робиня? Смятам, че това е леко преувеличено, Мърси.

Ноктите й се впиха още по-силно в раменете му. Ще ми останат белези по кожата, помисли си Крофт.

— Замълчи, изобщо не искам да слушам логичните ти разсъждения. Сега аз говоря и още не съм приключила. Никога не съм срещала толкова арогантен човек като теб, Крофт Фалконър, но нещата ще се променят отсега нататък. До този момент всичко ставаше, както ти искаш, но тази сутрин ще правя това, което съм решила.

— Мърси, скъпа, развълнувана си. Трябва да се успокоиш.

— Единствената причина да бъда в такова състояние си самият ти. Така че ще трябва да направиш нещо по въпроса.

— Точно така — обеща той, — ще ти помогна.

— Дяволски си прав, ще ми помогнеш — измърмори тя, докато разкопчаваше със замах копчетата на ризата му. — Но нещо не съм в настроение повече да слушам благородните ти приказки за това как поемаш пълна отговорност за цялата бъркотия, в която се замесихме. Вече знаем, че вината е изцяло твоя. Трябва ми нещо повече от думи. Трябва ми нещо, от което да заспя. В момента съм, както казват в Калифорния, изнервена до пръсване. Трябва да изразходвам някъде това нервно напрежение. Това означава, че ми трябва физическо натоварване. Знаеш ли какво? Този път аз ще те използвам, за да го постигна. Като че ли е време и аз да те използвам за нещо.

— Мърси, скъпа, успокой се — тихо започна той, след като най-сетне разбра за какво става дума. Тя изобщо не знаеше какво прави. Опита се да хване ръцете й, но Мърси не му обърна внимание, освободи се от него и продължи да разкопчава ризата му.

— Няма да се успокоя, така че изобщо не си хаби думите.

— Ако няма да се успокоиш, то поне намали малко темпото — нежно я смъмри той. Тя буквално лазеше по него и трескаво откопчаваше ризата му. Най-сетне успя и яростно се захвана с токата на колана му.

— Не искам да намалявам темпото. Този път ще правиш, каквото аз кажа.

Крофт пое смаяно дъх.

— Но, Мърси, това е смешно! — Чудеше се дали да се засмее, или да я поразтърси, докато започне да се държи поне малко по-нормално.

Тя явно търсеше начин да се освободи от напрежението, но Крофт усети, че самият той изпитва невероятно удоволствие от това чувствено нападение. Никога не бе преживявал подобно нещо.

Години наред се бе учил как да контролира себе си. Винаги той бе този, който господстваше над обстоятелствата, даже и в редките моменти на върховна сексуална възбуда.

Освен когато бе с Мърси.

Вече му бе показала, че може да го провокира, да го накара да преживее заедно с нея дивото, трептящо удоволствие на общия оргазъм. А сега го учеше, че и тя има достатъчно мощ, за да господства безпрекословно над него. Че има сила да го принуди да се предаде. Никоя жена не бе се отнасяла с него но този начин.

Никоя жена не бе го желала толкова силно.

Мърси му беше казала, че просто ще го използва, за да постигне собственото си удоволствие, но естествено една жена не можеше да люби мъж по такъв опияняващ начин, ако не изпитваше към него нещо много повече от плътски страсти.

Изведнъж Мърси сиря, това, което правеше, и се отдръпна.

— Не — промълви Крофт, — не спирай. Не сега. — Моментното му удоволствие от това да бъде нейна жертва изведнъж изчезна. Бе го възбудила прекалено много. Не можеше да й позволи да спре точно сега. Крофт посегна към нея.

— Не мърдай — заповяда Мърси, след което смъкна пуловера си с едно движение и небрежно го захвърли настрана.

Крофт ахна, като видя, че няма нищо под него. Тъмните зърна на стегнатите й гърди се открояваха на нежната розова кожа. Как само му се искаше да ги целуне! Той вдигна ръка и докосна бялата мека гръд.

Но Мърси не му обърна внимание. Прекалено беше заета да се освободи от джинсите си. Бикините се смъкнаха заедно с тях.

Крофт затаи дъх, цялото му тяло бе стегнато от желание. Всичките му инстинкти го караха да я притегли под себе си, за да я обладае. Стигаше му тази игра на пасивно подчинение. Беше интересна и нова, но вече цял изгаряше от нетърпение.

Тя се намести върху него и Крофт се остави за втори път да бъде повален върху възглавниците. Пръстите й се заровиха в космите на гърдите му, устните й милваха врата му, нежната кожа на бедрата й здраво обгръщаше тялото му.

Това, което последва, бе като възвишен празник за сетивата им, в крайна сметка нямаше победител и победен, само страстно сливане в едно цяло и невероятно, върховно изживяване, което принадлежеше и на двамата.

Притиснати един до друг, заедно преживяха прекрасната буря, която разлюля телата им.

Заедно се върнаха към реалността.

Заедно се отпуснаха в измачканите завивки, като краката им бяха преплетени, а телата им притиснати едно до друго.

Заедно.

Крофт остана така дълго време, наслаждавайки се на усещането да я държи в обятията си. Доста минути изтекоха и преди Мърси да се размърда, да се измъкне от ръцете му и да се сгуши до него. Той обърна глава, така че да я вижда, и срещна уморените й притворени очи. Тя сънливо примигна и се протегна като коте.

— Няма нищо, мила — нежно прошепна той. — Знам, че не искаше да кажеш точно това.

— Какво не съм искала да кажа? — Очите й вече се затваряха и тя намести глава по-удобно върху възглавницата.

— Това, че ме обичаш. Беше от напрежение и прекалено опънати нерви. Освен това си склонна да говориш прибързани неща, преди да си успяла цялостно да ги осмислиш.

— Наистина ми се ще да престанеш да говориш глупости, Крофт. — Обърна се на другата страна и той вече виждаше само гърба й.

Мърси заспа, преди той даже да успее да формулира отговора си. Крофт се загледа в извивката на голите й рамене и не след дълго стана, за да си навлече джинсите и да потърси успокоение.

 

 

Мърси се събуди сама в стаята. Съдейки по слънцето, реши, че трябва да е ранен следобед. Вероятно не бе спала повече от четири часа, но като че ли бяха достатъчни. Чувстваше се отпочинала и онова напрегнато усещане определено го нямаше.

Тя се протегна с удоволствие и мислите й се върнаха към последните няколко часа. Събитията в Дрифтърс Крийк й се струваха много далечни сега, на слънчева светлина. Призраците винаги изчезваха при изгрев слънце.

С изключение на Крофт. Той изглеждаше все така реален и съществуващ, както винаги, даже и на ярка слънчева светлина.

Мърси отхвърли завивките и зашляпа към банята, за да вземе душ. Докато стоеше под силната водна струя, тя се почуди дали Крофт е изпълнил гражданския си дълг и се е обадил на властите.

Не се сработвам много добре с властите. Мърси си спомни тези негови думи и се замисли какво ли означават.

Приключи с душа и си сложи джинсите и чиста риза. Тъкмо връзваше косата си в стегнат кок, който да не позволява на гъстите светли къдрици да влизат в очите й, когато Крофт изникна на прага.

Както обикновено, не се чу звук от отваряне на врата, нито стъпки, които да я предупредят, нито почукване. Просто в един момент вратата беше затворена, а в следващия той вече стоеше при нея в стаята. Явно вече бе дошъл на себе си. В ръцете си държеше хартиена торба, очевидно донесена от ресторанта.

Мърси срещна очите му в огледалото над тоалетката и ръцете й замръзнаха, както оправяха косата. Спомените от тазсутрешната й агресия изплуваха и тя решително се опита да се справи със смущението, от което лицето й щеше да поаленее.

— Това кафе ли е? Чудесно. Добре ще ми дойде една чашка. Обади ли се на шерифа за Далас и Ланс? — Говореше весело и дружелюбно, докато приключи с прибирането на косите си.

— Кафе за теб и чай за мен. Да, обадих се на шерифа. Преди около два часа. Анонимно, от уличен телефон. — Той се приближи и застана зад нея, а очите му не се отделяха от нейните в огледалото.

Тя първа отклони поглед, преструвайки се, че търси някаква фиба.

— Ще приберат ли Далас и Ланс?

— Ако Гладстоун не ги е намерил първи.

— Мислиш ли, че би тръгнал да ги търси? — попита Мърси. Крофт остави чашата с кафе на масичката, наведе се и залепи страстна целувка на шията й там, където току-що бе вдигнала косата си. Тя потръпна и очите й трескаво затърсиха неговите в огледалото.

— Не. — Крофт се изправи, очевидно доволен от издайническите тръпки, които предизвика у нея. — Мисля, че Гладстоун не ги е намерил. Даже се съмнявам да ги е търсил. Когато Далас и Ланс не са се върнали снощи, сигурно е решил, че са мъртви.

— Мъртви?

— Така би постъпил самият той, ако беше на мое място. — Крофт сви рамене. — Сега вече трябва да е зает с много по-важни дела.

Мърси прехапа долната си устна.

— Бягство?

Крофт поклати глава.

— Не смятам, че ще избяга много далеч. Още не. Прекалено много неща има за довършване. Но хеликоптерът го прави лесноподвижен, по дяволите. Ако имаме късмет, сигурно ще реши, че поне засега е на достатъчно безопасно място там, в имението си. Даже ако Далас и Ланс се окажат в ръцете на шерифа, Гладстоун няма от какво толкова да се страхува, освен че ще трябва да отговори на няколко учтиво зададени въпроса.

— Няма ли да се страхува, че ще подадем оплакване срещу него?

— Не, не мисля — рече Крофт, — навярно ще реши, че действаме сами. Точно това искам и да си помисли. Това значи, че нямаме намерение да се оплачем на ченгетата. А даже и да го направим, Гладстоун трябва единствено да отрече, че е знаел за действията на Далас и Ланс.

— Ти наистина сериозно вярваш, че той е Еган Грейвз, нали, Крофт?

— Почти съм сигурен вече. Но не мога да действам, докато не знам какво е решил да прави. В момента, в който разбера… — Остави изречението недовършено, след което закрачи към прозореца и застана там, загледан навън. Замислено отпиваше от чая си. — Тази книга все още е ключът към цялата тази бъркотия. — Погледна към Мърси през рамо. — И ние разполагаме с нея, защото снощи ти събра смелост да се върнеш в хранилището и да я вземеш. Благодаря ти, Мърси.

— Недей да ми благодариш — наежено отвърна тя. — Нямах никакъв избор. Ти отказа да напуснеш залата с басейна без нея, не помниш ли?

Той тъжно се усмихна.

— Съвсем смътно.

Мърси сключи вежди загрижено.

— Как се чувстваш сега? Някакви признаци на махмурлук?

— Не. Каквото и да е било, явно вече е изчезнало от кръвта ми.

— Направо е поразително как изобщо беше в състояние да ходиш снощи, да не говорим как се справи с Далас и Ланс. Беше на път да припаднеш всеки момент.

— Ти беше тази, която ме извади от басейна и ни изведе от къщата.

Тя стисна зъби.

— Значи си ми длъжник, така ли?

Той сериозно кимна.

— Точно така.

— Божичко. С такова нетърпение чакам да си получа дължимото.

Той я изненада с палавото си изражение и с думите:

— Мислех си, че вече го получи, Рано-рано тази сутрин.

Този път Мърси не можа да се пребори с изчервяването, което заплашваше да залее лицето й още откакто бе влязъл в стаята. Тя се опита да се справи с тази конфузна ситуация с престорено високомерна усмивка.

— Трябва да призная, че си много интересен сексуален роб.

— Благодаря ти. Единствената ми цел е да доставям удоволствие.

Тя не го видя да прави някакво движение, но изведнъж се озова точно до нея. Кога прекоси цялата стая? Ръцете му обгърнаха раменете й и нежно я вдигнаха на крака. Когато стреснато го погледна в очите, те бяха пълни със смях и съвсем малко раздразнение.

Нямаше и помен от тъй познатата й вече безизразност в тях, нямаше я обичайната преграда. Мърси бе запленена.

— Бих искала да те уверя, Крофт, че си постигнал целта си.

Смехът изчезна от очите му и бе заместен от някакво неразгадаемо изражение. Той се наведе и я целуна бавно, завладяващо.

— Това като че ли е добро начало.

— Крофт?

Освободи я от обятията си и се върна към прозореца.

— Трябва да поговорим, Мърси.

— Знам.

Хвърли й учуден поглед.

— За Гладстоун. Или Грейвз, както предпочиташ.

— Знам. Какво ще правим оттук нататък? — с въздишка го попита.

— Ще се обадиш в книжарницата си и ще съобщиш на жената, която те замества, че някой ще се опита да се свърже с теб. Трябва да запише номера на обаждащия се и после да ти го даде, когато пак й звъннеш. Говори спокойно с нея. Няма нужда да я притесняваш. Но непременно й кажи, че не трябва да дава номера ни тук на човека, който те потърси.

— Какво говориш? Кой ще се обади на Дори, за да търси мен?

— Гладстоун ще й се обади — с абсолютна сигурност отвърна той. — Това е единственият му начин за контакт с теб.

— Но защо ще се опитва да се свърже с мен?

— С нас — разсеяно я поправи Крофт, — ще се опита да се свърже с нас, като ще смята, че и ние чакаме да разговаряме с него.

— Но защо, по дяволите?

— Защото ще иска да получи обратно книгата си естествено. Досега трябва да е разбрал, че пак е изчезнала. Прекалено много усилия му костваше, прекалено много му се наложи да рискува, за да се добере до този том с „Долината“ на Бърли. Ще иска да си я получи обратно.

— Той е колекционер. Колекционерите биха направили какво ли не, за да прибавят някой екземпляр към сбирката си.

— Не и Гладстоун. Той не би рискувал да изложи на показ новата си самоличност. Нито една от книгите в хранилището не се повтаряше с книгите, които колекционираше, когато бе известен под името Еган Грейвз. Той не се опитва да събере отново старата си колекция. Даже мога да кажа, съдейки от това, което си видяла в хранилището, че нарочно избягва да купува същите книги. Достатъчно е умен, за да знае, че не бива да прави нищо, което би накарало някого да подозира, че е свързан с Грейвз. Опитът да събере отново старата си колекция от книги би бил прекалено рискован. Ако някой е наблюдавал и чакал той отново да се появи…

— Добре, схванах за какво става дума. Не се опитва да събере пак старата си колекция, но си създаде толкова неприятности, за да се добере до „Долината“.

— „Долината“ е скъпа книга, но не е от най-безценните. Има стойност, но не е истинско съкровище, не и за човек като Гладстоун. Не е достатъчно специална, за да влезе в колекцията му.

— И въпреки това се опита да ни убие заради нея?

Крофт кимна.

— Тази книга е ключът. Той ще продължи с опитите да си я върне.

— Чудя се защо ли?

— Само да знаех! — Крофт прокара ръка през косата си. — Прегледах я отново тази сутрин, докато ти спеше. Не видях никакви знаци за сменени страници, но това не означава, че няма някакъв код, вкаран в текста.

— Код! — Мърси бе изумена от подобна възможност.

— Недей да се радваш толкова. Ловя се като удавник за сламка, повярвай ми. Просто се опитвам да измисля причина защо Гладстоун би искал толкова много да притежава тази книга. — Отдалечи се от прозореца, допивайки чая си. — Хайде да излезем да хапнем нещо. Ще се обадиш в книжарницата си, за да предупредиш Дори, че някой може да се опита да се свърже с теб. Но каквото и да направиш, в никакъв случай не казвай на Дори къде си. Ясно? Може случайно да спомене на Гладстоун мястото и да се окажем в притеснено положение.

— Когато не се впускаш в черногледите си фантазии, обикновено имаш неприятния навик да не наричаш нещата с истинските им имена… притеснено положение! Но кажи ми нещо: Какво ще постигне Гладстоун, като се опита да се свърже с нас за книгата?

— Досега би трябвало да се е убедил, че ние не представляваме силите на реда и закона. Че сме просто двама смелчаци, които случайно са попаднали на най-голямата сделка в живота си и се опитват да се възползват напълно от нея. Сигурно ще си помисли, че сега държим „Долината“, за да вземем откуп, след като сме разбрали колко важна е тя за него. Предполагам, че ще ни предложи истинска сделка.

Мърси сърдито го изгледа.

— Но ние ще я откажем, нали?

— Не — каза Крофт. — Ще приемем. При наши условия.