Боби Смит
Дамски пасианс (16)

Петнадесета глава

Минаваше полунощ, но Бранди не можеше да заспи. Неприятно й беше да си го признае, дори пред самата себе си, но беше уплашена. Тя крачеше из спалнята в дома на Клер, като поглеждаше от време на време през прозореца към тъмната улица долу и горещо се молеше да се спаси от идващата вечер.

Беше мечтала някога да стане истинска дама, но това беше всичко. В действителност никога не беше мислила, че ще дойде времето, когато тя наистина ще влезе във висшето общество.

Тя пое сподавено дъх и започна да рови в куфара си. Знаеше, че ги е сложила някъде. Знаеше, че са там. Бранди едва не извика от задоволство, когато ги намери. Ръката й ги стисна и тя се усмихна. Нейната сигурност… Те бяха там… Не ги беше оставила на парахода.

Бранди се почувства щастлива, когато извади колодата карти от куфара си. Седна на малката масичка и започна да играе. Пасиансът беше чудесна, отпускаща съзнанието, игра, а точно сега на нея й трябваше нещо, което да успокои уплашената й душа. Не знаеше колко време беше играла, когато се почука на вратата й.

— Бранди? Добре ли си? — Клер беше загрижена. Бранди отвори вратата и я видя да стои пред нея, загърнала се в халата си и с много разтревожен вид.

— Надявам се, че не съм те обезпокоила… — започна да се извинява Бранди.

— Не, не. Не си. Аз просто станах да пия вода и видях, че при тебе свети. Разтревожих се да не би да си болна. — Погледът й се плъзна покрай Бранди и тя видя картите, подредени на масичката. — Ти играеш на карти?

— Не мога да заспя. Тревожа се за вечерята утре.

— Всичко ще бъде наред — увери я Клер.

— Как може да си толкова сигурна? — попита раздразнено Бранди. — Какво ще стане, ако направя нещо недопустимо и разваля всичко? Толкова неловко ще се почувствам и се съмнявам, че Рейф някога ще ми прости.

— Няма да направиш нищо недопустимо. Занимавала си се твърде много и твърде добре, за да се смутиш от обикновена вечеря. Та ти си Бранди О’Ниил, дамата комарджийка. Къде ти е куражът? Къде ти е увереността? — Клер се опитваше да й повдигне духа.

— Не съм сигурна…

— Каква игра играеш?

— Само пасианс, за да минава времето.

— Ами какво ще кажеш да ме научиш да играя покер? Слушала съм мъжете да говорят за тази игра, но никой досега не ми е предложил да ме научи да я играя.

— Искаш да се научиш да играеш покер? — Бранди беше смаяна. Клер беше дама с финес. Защо би искала да играе карти?

— Звучи ми забавно… всичкото това залагане и блъфиране и печалбата… — Тя се усмихваше.

— Но не печелиш винаги.

— Да, но винаги се надяваш, че ще спечелиш, нали? Това е единственото, което има значение. Хайде. Като не можеш да спиш, по-добре да загубиш малко пари от мен. — Клер не чакаше да я поканят, а отиде решително до масата и взе картите. — Ето. Раздавай. Сега е твой ред да ме научиш на някои неща.

Час по-късно, ако играеха с истински пари, джобовете на Клер щяха доста да са поолекнали.

— Ти си страхотна на тази игра! Нищо чудно, че си се справяла така добре — заяви Клер, като загуби още една ръка.

Бранди й хвърли победоносна усмивка.

— Благодаря. Ти умееш да губиш.

— Това е животът ми — подсмихна се Клер. — Винаги губя. Свикнала съм с това.

— Никога не трябва да свикваш да губиш. Винаги има някакъв начин да спечелиш, стига да не преставаш да се опитваш и да се трудиш достатъчно упорито.

— Помисли си за това, което ми каза току-що. Наистина ли ще допуснеш да се уплашиш от една вечеря с делови партньори на Рейф?

Усмивката на Бранди стана мрачна.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Благодаря ти.

— А сега, за теб…

— Какво за мен?

— Защо си толкова убедена, че не можеш да спечелиш това, което искаш?

— Никога не съм успявала — каза тя, като сви рамене. — След толкова неудачи се отказваш да се надяваш.

— А не би трябвало.

— Виж какво, Бранди, понякога загубата толкова те наранява, че е по-добре никога нищо да не си желала. По-добре е да се изолираш и да се пазиш. Тогава не можеш да бъдеш наранена.

Бранди не можеше да си представи какво е наранило толкова силно Клер в миналото, но чувстваше, че трябва да е било нещо ужасно.

— Ще трябва да поработим върху теб. След като ти можеш да промениш мен, то аз мога да направя същото и с теб.

— Каква Възнамеряваш да ме направиш? — попита Клер. — Стара мома учителка, която може да играе на карти?

— Има и по-лоши неща — засмя се Бранди.

— Например?

— Ами какво ще кажеш за стара мома учителка, която не може да играе на карти?

Двете жени се разсмяха сърдечно, споделяйки взаимното си уважение.

Очите на Бранди се присвиха, докато проучваше Клер от другата страна на масата. В нея имаше нещо, което само чакаше да се прояви. Тя толкова беше свикнала с ролята си на учителка, че никога не се беше замисляла да стане по-привлекателна. Вярно, че беше малко възрастна. Бранди се сети, че тя беше споменала, че е на двадесет и девет години, но това не биваше да обезкуражава надеждите им да й намерят съпруг. Клер й беше казала, че една лейди винаги трябва да се показва в най-добрия си вид, независимо от обстоятелствата. Бранди също се зачуди на очилата й — трябваше ли да ги носи по всяко време…

— Преди няколко дни ти самата не ми ли каза, когато страдах от всичките тези комплекси, че една лейди трябва винаги да се представя в най-добрата си светлина, независимо от това в какви обстоятелства е попаднала?

— Е, да, казах ти. Защо ме питаш?

— Защото ти самата не следваш собствените си съвети.

— За какво говориш?

— Погледни само как се обличаш.

— Че как се обличам? — Клер я загледа озадачено. Тя си мислеше, че се облича идеално за работата си.

— Имаш вид на даскалица.

— Ами аз съм такава — каза тя отчаяно.

— Но такава ли искаш да бъдеш в действителност?

Клер се изненада от интуицията на Бранди. Никой, през всичките тези години, не беше я питал какво в действителност иска тя от живота. След време и тя самата престана да се вълнува. Тя съсредоточаваше усилията си само в това, което беше безопасно.

— Никога не съм искала да бъда учителка — каза тихо тя, разкривайки уязвимостта си.

Бранди не можеше да повярва, че Клер се разкрива пред нея.

— Каква искаше да бъдеш, когато завърши училището?

— Исках да се омъжа и да имам деца. Но, мъжът, когото желаех…

Бранди усети, че това е случката, която е променила живота й.

— Какво той?

— Мъжът, в който бях влюбена, не ме обичаше. Той се ожени за друга… една от най-близките ми приятелки.

— Той просто те заряза и се ожени за приятелката ти? — Бранди беше възмутена.

Клер се усмихна, защото осъзна, че това е първият път, когато някой й съчувства. Тя едва не се разплака, като си помисли, че Бранди в действителност е много загрижена за нея, за да се ядоса така.

— Ти си толкова мила — каза тя, усмихвайки й се нежно. — Не беше така… той никога не узна, че съм влюбена в него, а и аз никога не казах за това на приятелката си. Те двамата бяха идеалната двойка. Аз се радвах за тях. Действително се радвах.

— Ти си светица — прошепна Бранди, долавяйки болезнената истина в думите й.

— Няма нищо от светицата в мен. Тя беше красива и външно, и духовно. Всички я обичаха. Аз също. Радвах се, че те са заедно.

— Ти си много по-нежна, отколкото аз бих била.

— Да, но няма смисъл да искаш нещо, което не можеш да го имаш.

— А кой казва, че не можеш да го имаш? Просто защото с този мъж не е станало нищо, съвсем не означава, че оттогава досега не е имало някой друг, който да не те е интересувал.

— Действително не е имало — отговори простичко Клер. — И ако искаш да знаеш истината, той дори нямаше представа какво чувствах аз тогава. Не че това е имало някакво значение.

— Е, ще трябва да променим някои неща в теб, също както ти се стараеш да ме промениш.

Клер се усмихна на ентусиазма на Бранди.

— Аз съм няколко години по-възрастна от теб.

Бранди махна с ръка.

— Кой се интересува от това? Не един мъж би се радвал до него да бъде жена с такава култура и възпитание.

Клер се изсмя.

— Желая ти късмет.

— Късметът няма нищо общо с това. Ти си една интелигентна и хубава жена. Просто ще направим това явно за всички. А да не говорим, че веднъж като свърша с теб, ти ще можеш добре да играеш на покер.

Те отново се усмихнаха доволни една от друга.

— Първото нещо, което ще направим утре сутринта, ще бъде да променим външността ти. Това ще ми помогне да спра да мисля за официалната вечеря утре вечер — каза Бранди на Клер.

— Всичко това малко ме плаши!

— Не се плаши — каза Бранди с усмивка. — Просто ми имай вяра.

Клер наистина й имаше вяра.

На следващата сутрин закусиха късно.

— Съгласна ли си да се оставиш изцяло на моите ръце? — попита я Бранди, когато свършиха да се хранят.

Клер вдигна поглед към нея.

— Да.

— Не си много убедена.

— Може би защото се страхувам. Това, което искаш от мен…

— Е същото нещо, което ти искаш от мен, и аз ти се доверих, нали?

— Добре казано — съгласи се Клер. — Хубаво. Аз не съм по-малко смела от теб. Какво възнамеряваш да правиш с мен? Онзи ден вече купих онази рокля. Какво още има да правим?

Бранди я изгледа замислено.

— Мислих за това цялата нощ и имам няколко идеи. Първо трябва да започнем с коката ти.

— С косата ми? — Клер постави ръка на кока си с предпазващ жест.

— Като я носиш по този начин, изглеждаш по-стара А ти си хубава жена. Няма причина да свиваш косата си в кок. Хайде да се качим горе и да видим какво можем да направим.

Клер остана седнала за минута, загледана в Бранди. Каза си, че точно това е искала — някакво приключение в живота си, някакво вълнение. Щеше да изглежда по-различна. Щеше да пътува за Начез. И щеше редовно да се вижда с Марк. За нея нещата не можеха да изглеждат по-добри. Най-малкото, което можеше да стане, е да има нова прическа и нов гардероб.

— Добре. Да го направим.

Час по-късно Клер стоеше пред огледалото на собствената си тоалетна масичка, загледана в отражението си. Примигна на няколко пъти, защото просто не можеше да се познае.

— О, Боже… — Тя въздъхна, очарована от образа си. — Аз изглеждам толкова…

— Хубава?

— Ами, да…

Клер не откъсваше поглед от жената, която се беше загледала в нея. Косата й беше сресана и подредена на меки къдрици, които падаха покрай лицето й към гърба. Този стил я подмладяваше с години.

— Харесва ли ти така? — попита Бранди, горда от работата си. Тя беше се научила да подрежда собствената си коса, когато работеше на парахода, и сега й беше приятно да разресва тежките кичури на Клер.

— Да. Да, много — отговори твърдо Клер.

— Добре, а сега да се заемем с очилата ти…

— Какво за тях?

— Действително ли се нуждаеш от тях?

— Боя се, че да — каза тихо Клер. Винаги й беше неловко да ги носи. — Не виждам добре на далечно разстояние.

— Е, да, но когато си в обществото, единственото, което трябва да виждаш, е кой седи до теб, нали така?

— Ами, предполагам, че е така…

Бранди вниматслн свали очилата от Клер, след което я огледа замислено.

— Ти наистина имаш красиви очи. Просто е грешно да ги криеш по този начин. Отсега нататък си слагай очилата само когато имаш абсолютна необходимост от тях.

— Щом ти така казваш — съгласи се Клер, усмихвайки се на „учителката“ си.

— Ето, това ми харесва — да си послушна ученичка. А сега, имаш ли някакви възражения да опитаме с малко грим?

— Никога не съм си слагала. — Тя имаше леко скандализиран вид.

— Значи е време да опитаме. Ще внимаваме колко да сложим. Ще поставим съвсем малко и ще видим какво ще стане. Съгласна ли си?

— Готова съм на всичко — заяви Клер. Двете си размениха смели погледи.

— Ето така… А сега всичко, което ти трябва, са няколко нови рокли, които да подхождат на твоя нов външен вид, и ще сме готови.

— Все пак, за какво ще сме готови?

— Романтично изживяване, приключение… знае ли човек? За живота!

— Знаеш ли какво, като се върна от Начез и се заема отново с учителските си задължения, ще трябва да махна всичкото това и отново да събера косата си на кок.

— Защо?

— Защото така се очаква от мен.

— Винаги ли правиш това, което се очаква от теб?

Клер се замисли за момент:

— Предполагам, че да — досега.

— Добре. Ние и двете се променяме към по-добро, надявам се.

— Също и аз — отговори Клер. — А сега, госпожице О’Ниил, време е да се концентрираме отново върху вас.

— Опасявах се, че ще кажеш това.

— Не можеш да избягаш от мен. Довечера е първото ти изпитание. Ще установим колко ме бива за наставничка. Колко ще изядеш довечера на вечерята?

— Почти нищо — независимо колко вкусни ще са ястията.

— Много добре. А какъв език ще използваш?

— Подходящ само за една лейди. Дори и да се нараня силно, ще се усмихна и ще го понеса, без да се забележи.

— Чудесно. Какви разговори ще водиш?

— Безсъдържателни — въздъхна с досада Бранди. — Ще се усмихвам и ще казвам само мили неща, които всеки иска да чуе. По този начин, когато всички си отидат вкъщи и се замислят за мен, ще решат, че съм най-добрата, най-прекрасната лейди в целия свят.

— Чудесно.

— Това, че съм си научила урока, съвсем не означава, че ми харесва. Много ми липсват честността и прямотата.

— Ти няма да си нечестна, ако се държиш като лейди. Просто ще се научиш да контролираш чувствата си. Когато се държиш като лейди, ти показваш, че си способна да се справиш с всяка ситуация с лекота и финес. Пред целия свят трябва да изглежда, че нищо не може да те смути, независимо колко е трагично.

Бранди кимна.

— Знам, но всичките дами от обществото, които съм срещала през годините, са били жестоки и злонамерени.

— Тогава трябва да направиш всичко възможно да покажеш, че не си от тях. Защитавай винаги тези, които не могат да се защитят. Така ще пленяваш хората с добротата и грижовността си. Богатството променя хората. Винаги е добре да помниш откъде си произлязла и как си стигнала дотам, където си сега.

Клер дори не подозираше, че думите й улучиха най-болезненото място на Бранди. Тя съвсем точно знаеше къде е била и никога нямаше да забрави как е попаднала тук, където беше сега. Заради самата себе си и заради децата, които можеше да има в бъдеще, щеше да запомни добре коя е.

В седем часа вечерта Бранди беше готова за вечерята с Рейф и партньора му.

— Съвсем честно, какво мислиш? — попита Бранди наставничката си, като се въртеше като дебютантка пред нея, за да получи окончателното й одобрение.

— Мисля, че изглеждаш съвсем като лейди — направи й Клер комплимент.

— Наистина ли? — Бранди насочи въпросителния си поглед към нея за последен път.

— Наистина. Ти си видение, което не може да се забрави, и се движиш с увереност, която показва, че си жена, умееща да се контролира. Можеш да се справиш с всякаква ситуация.

— Правилно.

— И тази вечер много ще се забавляваш. Искам да запомниш това.

— Щом ти казваш.

— Наистина ти казвам.

На вратата се почука и Дела отиде да отвори. Ниският глас на Рейф достигна до тях и Клер я погледна.

— Готова ли си?

Бранди пое дълбоко въздух, за да се успокои, и кимна с глава.

— Чакай тук. Аз ще отида долу да го посрещна и когато той влезе, ти ще му покажеш величествено влизане.

— Това необходимо ли е?

— Да. Искам да си в състояние да прецениш реакцията му, когато те види за първи път. Искам да видиш какво чувства той към теб. Няма да е в състояние да го прикрие. Ти си твърде красива, за да го пренебрегне.

— Щом така казваш.

— Ще видиш. Ти пропусна да забележиш погледа му онази вечер, когато танцувахте с мосю Хърбърт. Не искам това да се случи и сега. Дай ми една минута време, след това тръгвай.

Клер се понесе от стаята надолу по стълбите, за да посрещне Рейф. Косата й все още беше разпусната, както я бяха сресали днес по-рано, и тя забеляза изненадата на Рейф.

— Добър вечер, Рейф. Радвам се да те видя — поздрави го Клер.

— Аз също. Косата ти е различна и без очилата ти… изглеждаш много хубава — каза той одобрително.

— О, благодаря ти. Бранди и аз се опитахме да излезе нещо по-различно.

— Справили сте се..

Клер се усмихна на думите му. Знаеше, че ако не му бе харесала, нямаше да каже нищо.

— Бранди ей сега ще се появи. Тя много се вълнува.

— Би трябвало да е приятна вечер.

— Ще вечеряте с твой бизнес-партньор?

— Да. Със Стивън Гибсън и съпругата му Джералдин. Мисля да инвестирам в спедиторската му компания, затова вечерята е важна.

— Е, надявам се нещата да се развият благоприятно за теб.

И точно тогава Бранди се появи на горната площадка на стълбите. Рейф усети движението горе и вдигна поглед.

Клер не можа да се сдържи да не се усмихне широко на реакцията му. Наблюдаваше внимателно как очите му се разшириха и устните му се разтеглиха в бавна, одобрителна усмивка.

— Добър вечер, Рейф — каза тихо Бранди, докато слизаше към него.

— Бранди — успя да каже той с малко прегракнал глас.

— Харесва ли ти роклята ми?

Роклята беше с едно оголено рамо, което разкриваше пълнотата на гърдите й и стройността на талията й. Тъмнорозова на цвят, тя подчертаваше белотата на кожата й и я правеше да изглежда приказна.

— Много си красива — каза той съвсем сериозно. Забеляза диаманта, който й беше подарил, да блести на ръката й и усети прилив на мъжка гордост, че тази жена му принадлежи. Макар че си го помисли, остана изненадан. На него не му трябваше съпруга. Никога не беше искал съпруга. Взимаше си такава заради удобството и нищо повече. И въпреки това мисълта, че тя беше негова, му беше приятна и той се отказа да анализира по-нататък чувствата си.

— Да тръгваме ли? — каза мило Бранди, като мина покрай него, за да си вземе леката наметка.

— Каретата ни очаква. — Той посочи с галантен жест вратата. После погледна отново към Клер. — Не се безпокой. Ще я върна преди полунощ.

— Това е много добре. Ще я чакам.

На излизане Бранди хвърли блестящ поглед на Клер. В каретата тя беше много мълчалива, което накара Рейф да я погледне озадачено.

— Не си ли добре? — попита той, долавяйки у нея някакво напрежение.

— Не… ъъ, да… О, не знам.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не, всичко е наред. Просто съм малко нервна и това е.

— Но защо? Изглеждаш по-красива от всякога. Всичко ще бъде много добре.

— Радвам се, че мислиш така. Просто се страхувам да не би да налетим на някого, който ме познава, и това ще провали цялата ти вечер.

— Бранди, сигурен съм, че много мъже ще те познаят. Ти си красива жена, която е трудно да бъде забравена. Но аз не се срамувам заради теб — каза й той открито.

— Така ли?

— Да. Даже се гордея с теб — защото си работила, за да издържаш себе си и майка ти.

— Тогава защо настояваше да имам компаньонка?

— За да ти помогна, а не за да те обидя. Искам твоята промяна да стане максимално лесно. Затова казах на Клер, че парите са без значение, когато стана въпрос за твоя гардероб. Искам да имаш всичко, от което се нуждаеш. Не искам нищо да ти липсва.

Бранди го погледна топло.

— Благодаря ти.

— И ти ще се чувстваш добре. Не се безпокой. Стив Гибсън е много приятен човек и съм сигурен, че това се отнася и за жена му. Всичко ще се развие отлично.

— Радвам се, че мислиш така. Не искам да те разочаровам.

— Бранди… ти… никога не можеш да ме разочароваш.

Той се загледа в нея, наслаждавайки се на истинската й красота. Не можа да се сдържи да не я огледа цялата. Наведе се към нея и я целуна. Това беше лека, нежна целувка. Такава, която изследваше и опитваше, но не изискваше.

Бранди го чу да казва, че се гордее с нея и че тя никога не може да го разочарова, и не можеше да повярва. Искаше й се да мисли, че той казва истината. Искаше й се да мисли, че това е наистина така. Когато той я целуна толкова сладко, сърцето й подскочи в гърдите.

Това не беше човекът, който просто искаше услуга от нея.

Това не беше човекът, който искаше от нея повече, отколкото той щеше да даде. Това беше мъж, който даваше, а не взимаше.

Бранди се очтпусна в ръцете на Рейф. Беше видяла възхитеното му изражение, докатп слизаше надолу по стълбите. Сега той беше мил с нея и тя установи, че това й харесва… може би твърде много.

Каретата намали ход и спря пред хотела. Рейф със стон се откъсна от устните й.

— Всичко ще мине добре. Ще видиш — обеща й той, докосвайки нежно бузата й, преди да я целуне бързо още веднъж по устните.

Вратата на каретата се отвори и те трябваше да слязат. Бузите на Бранди бяха пламнали. Тя приличаше на жена, която е лудо влюбена.