Кристина Дод
Светлина в мрака (7)

7.

Завъртане на ключа в ключалката, бърз поглед през процепа, и Уилям потри доволно ръце.

— Сега са на сигурно място.

Той поведе Сора през късия коридор, докато достигнаха до витите стълби на кулата. Като пъхна едната й ръка под мишницата си, а другата допря до стената, той добави:

— Поне докато не използуват свещника, за да счупят вратата. Стъпалата са неравни.

Той се спря, докато тя намери стъпалото, а след това я поведе бързо надолу, поддържайки едно равномерно темпо, така че тя да може уверено да го следва. Когато наближиха голямата зала, той забави ход.

— Ще отида да отмъкна малко хляб.

— Уилям!

— Искам да ме чакаш тук. Остани на площадката. — Той я заведе до стената и й подаде одеялата. — Чакай ме. Връщам се след минутка.

— Глупак — извика тя. — Да се махаме.

Уилям не обърна внимание на казаното, доверявайки се на инстинктите си. В главната кула не съществуваше никаква опасност, а една минута, отделена за подготовка, по-късно щеше да им е от полза.

— Стой! Кой… какво правите?

Уилям погледна слисан при тази заповед, изречена с разтреперан глас от единствения слуга в голямата зала. Дрипавите дрехи и мръсното лице не можеха да прикрият красотата на младия мъж. Висок и мускулест, той имаше онзи здрав вид, който караше жените да го гледат с копнеж, а мъжете да скърцат със зъби от ревност. Дълга, кестенява, лъскава коса ограждаше слабото му красиво лице. Лишената му от брада долна челюст стърчеше напред и изразяваше сила. Кожата му караше жените да мечтаят да я докоснат. Държеше в ръката си нож. Разтреперан, той се наведе напред и отново извика:

— Как излязохте?

В отговор Уилям изръмжа, а Сора излезе от своето скривалище.

— Брони!

Останалото, което тя каза, не можа да достигне до ушите на Уилям, изпълнени с бучене. Този миловиден младеж беше хленчещият страхливец от брега на реката, пазачът на Сора.

Той се обърна към Сора и видя, че докато говореше с Брони, на устните й грееше приятна усмивка. Тя обичаше този идиот! Лицето й изразяваше нежност и снизхождение. Уилям погледна към себе си, погледна големите ръце и здравото тяло на суровия войн и разбра, че слепотата наистина може да бъде благодат. Той вярваште на Сора, но, мили Боже! Този младеж беше в състояние да съблазни дори и светец!

— Послушайте, миледи — каза Брони. — Всичките ни безпокойства миналата нощ бяха напразни. Господарят е добре, просто чудесно.

— И зрението му се върна — предупреди го Уилям и видя как младежът скочи зад масата.

— Не е вярно! — възрази той.

— Вярно е — потвърди Сора. — Стана чудо.

— О, да, миледи. — Главата му нервно заподскача. Но какво от… — той повдигна глава.

— Лорд Артьр реши да ме пусне да си вървя. — Ехото се разнесе надолу по стълбите, разгласявайки неговата история. — И ми предложи да си избера кон от конюшните.

— И хляб и вино, Брони — допълни Сора.

— О, да — очите на Брони така се разшириха, че копринените му мигли се залепиха за веждите.

— И меч, Брони — подигра го Уилям.

Стреснат от ужасната неприязън на Уилям, момъкът се притисна още по-силно до масата.

— Лорд Артьр ще ми отреже ръцете. Не мога да ви дам меч и другите неща.

Като отметна черната си коса на раменете, Сора го успокои:

— Ние знаем, че не можеш. Стаята с оръжията е несъмнено под свода…

— Можем да разбием вратата — прекъсна я Уилям.

— Има… има един меч тук, на масата. Лорд Артър го остави, когато се качваше нагоре, но той трябва…

— Благодаря ти. — Уилям прескочи през масата и сграбчи меча. — Много добре — каза той.

— Но лорд Артър…

— Той ще се радва, че е могъл да услужи на стария си приятел. — Уилям измъкна меча от ножницата и го насочи застрашително към разтреперания слуга.

— Хляб, Брони! И вино!

Когато най-после Сора махна за довиждане на вцепененото от страх момче, те потеглиха с двата най-хубави коня от конюшните на Артър и с кожени дисаги, пълни с храна.

— Точно такъв пазач очаквах да има Артър. Готов да даде всичко, за да спаси кожата си — сподели Уилям, докато преминаваше по подвижния мост, хванал в ръка юздата на Сориния кон. След като препуснаха в галоп, Уилям промърмори: — Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-спокоен ще бъда.

Скрит в дърветата, един наблюдател мълчаливо следеше тяхното бягство. Сутрешното слънце осветяваше Уилям, гигантското му тяло, изпълнено със сила, косата и златистата му брада, развени от вятъра. Той наблюдаваше Уилям и Сора, като ги кълнеше с най-злобните клетви, които му идваха наум. Прокле и Артър за неговата намеса, докато се чудеше дали този малоумен глупак беше издал името му на Уилям, неговия скъп приятел, неговия най-голям враг.

 

 

— Тук ще спрем — реши Уилям, оглеждайки малката горичка. Една надвиснала скала спираше вятъра, а в малката долчинка течеше поточе, в което можеха да напоят конете. Дъбове и стройни тополи ограждаха мястото и осигуряваха закрила срещу неканени гости.

— Но защо? — попита Сора учудено. — Мислех, че искаш тази нощ да сме в Бърк.

Той повдигна глава и подуши въздуха.

— Тук сме в пълна безопасност, подушвам го. Пък и ти си уморена. — Той знаеше, че Сора беше повече от уморена. През последния час я беше наблюдавал как се гърчи на седлото, опитвайки се да си намери по-удобно положение. Не се беше оплакала, но той предполагаше, че от продължителното яздене се чувстваше като разглобена. Те вече бяха спасени. Постоянната напрегнатост го беше напуснала още щом излязоха от замъка на Артър. Той щеше да поддържа тренираните си сетива нащрек през цялата нощ, докато Сора почиваше. Трябваше да си почине и да се възстанови, защото утрешният ден в замъка Бърк щеше да е труден за нея.

— Къде се намираме? — попита тя.

— Никъде — отговори й той със задоволство. — Не се решавам да спрем в някой замък. Обяснението за това е много скучно, а преживяното ме научи на предпазливост, която не съм проявявал никога по-рано. Хайде, ела — каза той, като отиде при коня й и я хвана за глезена. Без да се оплаква, тя прехвърли другия си крак през седлото и се плъзна в ръцете му. Уилям я задържа за момент, притисната до мускулестите му гърди. Тялото й не бе по-тежко от наръч сено.

— Уилям? — каза тя. — Краката ми висят.

— Да — отговори той задъхан. — Ти си хубава жена. Той я подържа още един миг, след което я пусна на земята. — Престани да ме изкушаваш.

Изненадана от рязката смяна на настроението му, тя отстъпи настрана, като разтриваше с ръце изтръпналите си крака.

— Не те изкушавам. Как те изкушавам? — попита тя възмутена.

— Седиш на коня, яздиш с такава грациозност и достойнство, а аз през цялото време зная, че под външността на изискана дама се крие една развратница. И то не каква да е, а моята, недостъпна за всеки друг, очакваща само да я докосна, за да пламне.

На лицето й легна сянка на съмнение.

— Има ли някаква опасност, ако отида до водата?

— Не, теренът е равен, вирът е натам. — Той леко я гласна в правилната посока и загледа как тя куцука към вирчето, което се беше образувало под малкото водопадче. — Значи твърдиш, че не ме изкушаваш, така ли?

— Ни най-малко — отговори тя, като вдигна полата си и я върза около кръста. Докато Уилям гледаше с отворена уста приятната гледка, тя нагази във водата, която стигаше до глезените й, и седна с въздишка на облекчение. — Основната ми цел е да те изкушавам.

Той обърна глава към конете и промърмори:

— Успяваш.

Уилям се погрижи за конете, напои ги и ги остави да пасат. След това отвори дисагите, извади едно одеяло и го постла на меката трева. Легна и се загледа в облаците, които се движеха, като оформяха най-причудливи фигури. Когато най-после Сора го повика, му се прииска да не бе толкова съзнателен мъж. Един празноглавец като Артър щеше да се облекчи с нея без каквито и да било угризения на съвестта.

Той не можеше така. Уилям стана и я хвана за ръка, докато тя газеше още във водата, без да обръща внимание, че цялата е мокра. Остави я на одеялото и тръгна към потока да се опита да хване малко риба. Когато се, върна с лозова ластуна в ръка, на която беше ировесена пъстърва, Сора спеше спокойно под лъчите на следобедното слънце.

Тя се събуди, докато той разпалваше огъня, изправи се и го повика.

— Уилям?

— Да. — Той хвърли няколко съчки в огъня и със задоволство забеляза, че тя се беше освежила. — Гладна ли си?

— Да — отговори безцеремонно тя. — Има ли късмет в твоята ловна разходка?

— Риболовна. Да, тази вечер ще ядем богато. Ти си самостоятелна жена, нали?

При този въпрос тя се повдигна на лакът, сякаш гласът му идваше някъде от далечината.

— Да, самостоятелна съм.

— И си горда, че можеш да вършиш задълженията на една жена?

— Мисля, че този разпит няма нищо общо с нашите занимания през нощта. — Тя прехапа устна. — Но да, аз върша женските си задължения.

— Добре! Тогава можеш да изчистиш рибата. — Той приклекна и избухна в смях при вида на красноречивото отвращение, изписано на класическите черти на лицето й.

— Ще ти кажа това, което винаги съм казвала на братята си: който ги е хванал, да си ги чисти — отвърна тя.

 

 

Слънцето поздрави плъзгащите се облаци, обагрени в златно, оранжево и розово. То освети върховете на дърветата и събуди птиците. Но Уилям не се нуждаеше от събуждане. Подобно на дете преди Коледа, той се събуди рано, очаквайки изгрева на слънцето. Ще престане ли някога да се удивлява на светлината на зората, чудеше се Уилям. Той зави Сора, подпъхна одеялото под раменете й, за да я предпази от студа. Боровите клони под одеялото осигуряваха меко, ароматно легло.

Уилям не й разреши да се съблече за спане, не й разреши да го докосва и тя бе плакала, докато той не й обясни, че това отдръпване беше само временно. „Сора, беше й казал той, пред нас има още много дни за любов“.

През цялата нощ слухът му беше нащрек, но както и очакваше, никой не ги обезпокои.

Сега той трепереше, изпълнен с очакванията на дете през Дванадесетата нощ^[1]. Слава на Бога, днес ще се радват на света, на неговия свят. Той ще види Бърк нагизден с лятна премяна; ще види лицето на сина си, най-напред озадачен, след това преизпълнен с радост; ще види баща си облян в сълзи, израз на силните му чувства. Той ще им покаже Сора, ще им разкаже за своите планове да се ожени за нея. Той я прегърна и я погали по ръката.

— Събуди ли се, момиченце?

— Ъъ. — Тя потри ръката си в гърдите му и кичури от разпуснатата й коса се оплетоха в брадата му. Докато той ги оправяше, другата й ръка се промъкна до бедрото му.

Уилям хвана търсещите пръсти и целуна дланта.

— Ти наистина си от онзи вид жени, за които е говорил Брони.

Тя се засмя. В гласа й се долавяше шумоленето на листа и ромоленето на горския поток.

— А пък ти си твърдо решен.

— Твърдо решен днес да пристигнем у дома. — Като отметна одеялото, той се изправи и заповяда:

— Ставай — Уилям я хвана за китката и я задърпа, докато тя се изправи на тревата.

За миг Сора загуби равновесие, препъна се и се олюля, но той успя да я задържи.

— Измий се и се приготви — нареди той. — Веднага тръгваме за Бърк.

Веселостта изчезна от лицето й.

— Разбира се, Уилям — каза тя и тръгна да изпълни заповедта.

Тя се изми, среса косата си с пръсти и я сплете. Той я наблюдаваше как сгъва одеялото. Учуден от нейното изражение, Уилям избута с крака клоните и хвана за двата края другото одеяло.

— Помогни ми да сгънем това. — Докато тя търсеше другите два края, той я изучаваше.

— Какво има, Сора?

— Няма нищо — увери го тя, а на устните й се появи лека усмивка.

Докато сгъваха одеялото и го изтърсваха, за да се оправят гънките, той мърмореше подозрително.

— Наистина, милорд — увери го тя, като му подаде одеялото.

— Ти си отвратителна лъжкиня, скъпа — той я прегърна силно, — но не умееш да правиш подходяща физиономия.

Тя се поколеба, борейки се със себе си, докато накрая избухна:

— О, не можем ли да останем още един час? Само още един час, преди да се върнем към реалността?

Той погледна обърнатото към него лице, готово всеки момент да заплаче, и без да продума, постла току-що сгънатото одеяло на тревата. Постави другото като възглавница, после я взе на ръце, коленичи и я сложи на одеялото. След това легна до нея, притисна раменете си в нейните и двамата неловко замълчаха.

— Не трябваше да те моля — прошепна тя. — Но времето, прекарано с теб, беше — тя не знаеше как другояче да го назове — златно.

Уилям разбра, че в нейния живот хубавите мигове бяха малко и радостта му се засили. Неговото присъствие, неговата любов я бяха направили щастлива. Наблюдавайки как листата потреперват от лекия ветрец, в него се надигна любопитство.

— Ако можеш нещо да промениш в живота си, какво ще е то?

— Ръста — отговори бързо Сора.

— Ръста? — Изненадан от отговора, той обърна глава и погледна жената, която лежеше до него. Тя също беше вдигнала лице към листата. Уилям можеше да се закълне, че тя ги виждаше. — Защо ръста?

— Винаги съм искала да бъда висока и стройна, а вместо това съм ниска и с подутини.

Той погледна мъничката, елегантна фигура и подсвирна, учуден от нейната изопачена представа.

— Твоите подутини са… добре разположени.

Тя остави без внимание казаното от него.

— Високите хора имат осанка, която ниските не притежават. Сам знаеш това. Теб те уважават за това, че разстоянието от пръстите на краката ти до носа ти е голямо. На теб ти е по-лесно да достигнеш до горните лавици на етажерките, малките деца по-лесно те намират сред навалицата. — Тя се засмя. — А ти какво би желал да промениш в себе си?

— Вече е променено.

— Какво? — понита тя, озадачена за момент. — О, имаш предвид зрението. Щастлив е този, който е напълно доволен от себе си.

— Не е ли това нещото, което би желала да промениш в себе си?

Сора се замисли.

— Не — отговори тя. — Не, не мисля. Липсата на зрение е вече част от самата мен. Аз никога не съм виждала света и той не ми липсва.

— Аз го бях виждал и копнеех отново да го видя — прошепна той.

— Да, мога да те разбера. Аз мога да върша почти всичко, което трябва да върши една жена с моето положение: да разпореждам какво да се готви, да се грижа за домашната прислуга, да ръководя шиенето. Аз се грижех за по-малките си братя, отгледах ги до времето, когато пораснаха достатъчно, за да отидат на обучение в дома на друг рицар.

— Ти просто се справяш с твоя недъг, без да търсиш съжаление.

— Съжалението ме отвращава — отговори му тя със същата жар. — Пък и липсата на зрение си има и добрите страни.

Уилям трепна, защото с тази мисъл се бе събудил предната сутрин.

— Какви добри страни?

— Не ми се налага да гледам грозни неща и не мога лесно да бъда излъгана от това, което казват хората. Мисля, че хората много лъжат с лицето и ръцете си, но не и с гласовете. Когато майка ми искаше да знае какво мислят другите, тя ме караше да ги слушам. Винаги можех да различа дали са искрени, или не.

— Полезно умение.

— Да. — Като подуши с нос, тя поклати глава и каза: — Джоджен! Усещаш ли миризмата? — Сора повдигна енергично одеялото и докосна смачканите растения. — Ето го!

Отчупи стръкчета и ги поднесе до лицето му, а той я хвана за китката и вдъхна приятния аромат. Уилям погледна тъмнозелените листенца, стиснати в нежните й пръсти, погледна ноктите й с блясък на мидена черупка, лицето й, огряно от слънцето и озарено от обикновено човешко удоволствие, и го обзе нежност, която заличи чувството му на съжаление. Сора заслужаваше всичко друго, но не и съжаление. Той поднесе ръката й към устата си и внимателно отхапа едно листенце. Сдъвка го и неговият аромат освежи устата му. След това поднесе ръката й до нейната уста, подканяйки я да опита билката. Лекото тракане на белите й зъби, усмивката, докато дъвчеше листенцето, острото усещане — всичко това го очароваше.

Подпряна на лакът, с разпиляна черна коса, със сукман, свлечен от рамото, тя беше една несъзнателна съблазнителка. Какво можеше да направи той? Необходимостта, която бе избегнал предишната нощ, отново нахлу в светлината и свежия въздух на природата.

Той целуна пръстите й един по един; целуна дланта на ръката й и я постави върху рамото си, след което се насочи към нея, движейки се с точността на ювелир. Долепил устни до нейните, той леко се извъртя и я притисна към себе си, докато пулсът й се изравни с неговия.

Издърпа плитката над рамото й и развърза панделката.

— Косата ми непрекъснато те обърква — засмя се тя с женска хитрост в гласа.

— Хубава е. — Той поднесе част от нея до лицето си и я потърка в кожата си. Уилям не бързаше, искаше тя да се почувства уверена; на леко смутеното й лице видя ясно изразено желание.

Колебанието й го изненада. Ръката й го бутна по рамото, той загуби равновесие и се обърна по гръб.

— Какво… — изломоти той, но тя се наведе над него и обгърна с ръце лицето му. Намери устата му с удивителен инстинкт и дъхът му спря.

Уилям осъзна, че тя няма представа за мястото, което трябва да заема жената в любовната игра. Онова, което бе сметнал за естествено любопитство предишната нощ, можеше по-точно да се опише като женска агресивност.

Той не знаеше какво да прави с нея. Беше чувал за жени, които водят в любовта, но смяташе, че това се дължи на недостатъчната мъжественост от страна на мъжа. Без излишно самочувствие, той зачиташе собствената си мъжественост и смяташе, че тя също трябва да я зачита. Той трябваше да я научи на подчинение, да й покаже колко много мъжът цени една жена, която лежи и чака неговото внимание, и тя трябва да бъде благодарна за това.

Когато устните й погалиха неговите, точно по същия начин, по който той бе постъпил предния път, и в целувката им се усети ароматът на джоджен, той реши, че е време да даде нужния урок на Сора за мястото й в любовната игра. По-късно, когато тя щеше да е свършила урока си с нейните копнеещи ръце и нежна уста.

— Добре ли се чувстваш? — Тя вдигна глава и без да чака отговор, подпъхна одеялото под него. — Нека да те наглася по-удобно.

Тя сръчно издърпа ризата му и я свали. С чевръсти пръсти погали крайчетата на русите косми на гърдите му. Контрастът между топлината на слънцето и хладината, причинена от милувките й, импулсивно възпламени страстта му.

Разположила крак върху него, тя се плъзна надолу по тялото му. Ръцете му несъзнателно се протегнаха да я хванат, но тя ги отблъсна.

— Позволи ми да те обслужа. Ти си моят господар. Позволи ми да ти доставя удоволствие. — Думите бяха скромни, но не и тонът.

Тя развърза панталоните му и ги смъкна.

— Никога не съм изследвала краката ти — засмя се тя гърлено. — Толкова много мускули! Чувствам всеки един от тях. — Сора проследи с ръка един мускул и започна уверено да го масажира. — Толкова си напрегнат.

Той се усмихна, съзнаващ, че напрежението му ще изчезне при една от нейните процедури.

Тя развърза въжето около кръста му и повдигна бедрата му, за да свали бельото. Изведнъж той се смути.

Изложен на открито?

Никога! Уилям се пресегна да се обуе, но ръката й леко го докосна. Промъквайки се по чувствителната му кожа от вътрешната страна на бедрото, тя започна да го гали, доволна от доказателството за неговата възбуда.

Леките нежни докосвания повишиха възбудата и сломиха объркването му. Изложен на открито?

По дяволите, той помогна на Сора по всички възможни начини. Даже свали обувките от краката си, за да ускори нейните действия. Учудваше се на илюзията, че може да се владее.

Тъмната й като нощ коса се уплете в златистите къдрици на слабините му и той се възхити на еротичния ефект с болезнено безпокойство. Уилям се питаше още колко ще може да издържи. Още колко мъчение ще може да понесе? Той я сграбчи в ръцете си и я издърпа до лицето си.

— Събличай се — заповяда й той. — Бързо.

Тя се изправи, протягайки ръце за връзката на дрехата си.

— Бързо, по-бързо — отново я подкани той, докато наблюдаваше как тялото й бавно се показваше от сукмана.

После тя прехвърли крак над него и го възседна. Лицето й беше обърнато към слънцето; брадата й, издадена напред, хвърляше сянка върху гърдите й. Дългите й крака лъщяха, облени от светлина.

Той се приготви да я свали от себе си, да застане върху нея, но тя отново го изненада. Защо, той не знаеше. Всичко, което вършеше Сора от Роджет, го изненадваше, но тази нейна идея да седи върху него! Сигурно тя не очакваше да…

Тя очакваше.

— Откъде научи това? — попита той.

Трябваше й един миг, за да разбере въпроса.

— Какво?

— Как да доставяш удоволствие на един мъж. — Той леко я погали по най-чувствителното място и плавно проникна с пръста си в нея. Тя се изправи и замря от удоволствие. — Кажи ми, Сора — попита отново той.

— Какво? О, наистина ли ти доставям удоволствие? — Зъбите й проблеснаха в кратка усмивка и се скриха, когато той отново я погали. — Просто си мисля за онова, което би доставило удоволствие на мен, и го правя на теб.

Той поднови бавното движение на пръста си с хедонистична наслада.

— Не. Уилям, не. — Клепките й скриха виолетовите й очи, придавайки й израз на чувствена радост. Устните й се разтвориха и разкриха блясъка на белите й зъби, които го примамваха неудържимо. Зърната на гърдите й трепнаха, когато една неочаквана тръпка на удовлетвореност, откъснала се от сърцето й, пропълзя по гърба й. Очите й изненадващо се отвориха. С най-голяма сериозност тя повтори: — Не! — и го спря с ръка, поставена върху неговата. Отблъсна пръстите и потърси доказателството за неговата възбуда.

Постепенно завладян от нейното тяло, той се спря, очарован от насладата на момента. Първото й оттласкване нагоре беше толкова неочаквано, колкото и естествено, но при нейната неопитност тя се отдалечи прекалено много. Той хвана бедрата й и я задържа, докато тя отново се намести. После й помогна да наложи един по-бавен ритъм, в хармония с утринното спокойствие.

Той бе втренчил поглед в облаците над главата му, които изглеждаха толкова близко, сякаш щяха да се закачат във върховете на дърветата, и все пак толкова далече, сякаш бяха струпани върху крепостните кули. На фона на синьото небе лицето на Сора беше най-прекрасното нещо, което някога бе виждал: нежно и възбуждащо, отзивчиво и чувствено.

Той леко погали прекрасните й гърди и се усмихна, готов да я удовлетвори във всеки един момент. Внезапно тя се приведе над него, откри зърната на гърдите му и лакомо ги засмука.

Смущение, като безумно полово желание, се запромъква към мозъка му. Той започна да се поклаща в такт с нея с нова изненадваща и озадачаваща настойчивост. Изведнъж бавният и приятен ритъм се превърна в надпревара за достигане на завършек. Те се бореха за превъзходство; надпреварваха се за задоволяване, изпъваха се и се движеха в див първичен танц.

Превърнали се в едно цяло, те се притискаха в агонизиращо удоволствие. Тя първа достигна върха. Нейният ликуващ вик се извиси във въздуха и изплаши птиците над тях. Уилям почувства как тялото му се издигна заедно с нея. Всичко, което имаше, той повери на Сора, получавайки в замяна неописуема наслада.

— Стига толкова — изохка тя и положи главата си на гърдите му. Но когато той отново проникна в нея, тя потръпна.

Уилям не мислеше, че е в състояние да се движи, но от тази последна тръпка той намери сили да я погали, да се притисне към крехкото й тяло, да я възбуди отново.

— Жените са чудесни създания. Онова, което аз мога да направя веднъж, те са способни да повторят многократно. Разбира се — засмя се той до ухото й, — след това аз мога да се оттегля.

— Долен горд празноглавец — каза тя с глас, изпълнен с укор.

— Никой ли не ти е казвал каква чудесна жена си ти?

— Не.

— Разбира се, че не. Никой мъж не е открил това, нито пък някога ще го открие. Ти си моя.

След настъпилата пауза тя тихо промълви:

— Да.

Като подбираше грижливо думите си, той започна кратката си изповед:

— Бях самотен, търсех жена, с която да споделям общи интереси. Аз не съм някое глупаво момче, което се интересува само от външността. Аз искам да се смея, да ям, да спя, да разговарям с моята жена. Искам жена, която да харесвам. — Отпуснатото й тяло лежеше върху него, докато той споделяше чувствата си. — Харесвам те. Харесва ми да се смея, да ям, да спя и да разговарям с теб. Твоята красота и грация украсяват нашата храна, но това не се отразява на вкуса или аромата. Както ти самата каза по-рано — в гласа му се почувства хумор, — няма нужда да храниш очите си с грозотата, а лицето ми не те интересува.

Това я накара да се раздвижи.

— Ти не си грозен. Мод ми каза.

— Е, щом Мод е казала така — той се засмя на нейната наивност и отново се върна към спокойното разискване. — Като някакво предимство, лейди Сора, позволи ми да се самоизтъкна като рицар. Ако бяхме направили нещата както трябва, баща ми щеше да съобщи нашето намерение на твоя попечител, ние щяхме да очакваме зестрата и това щеше да ме задължи да изтъкна своите достойнства. С всичката подобаваща скромност, разбира се.

Тя не отговори с очакваното от него оживление; вместо това сякаш се затвори в себе си.

— Аз съм голям войн, компетентен в командването на моите хора и в защитата на моите земи. — Липсата на реакция от нейна страна, нейното мъртвешко спокойствие прекъсна думите му; той желаеше да й направи предложение, което тя да си спомня с радост през всичките дни на съвместния им живот. Но от начина, по който стисна ръцете му, разбра, че това я направи нещастна. — Следователно, лейди Сора от Роджет, ние ще живеем заедно и ще съединим душите си така, както съединихме телата си.

— Не! — Сора се изправи и се освободи от ръцете му. — Не мога.

Тя оправи косата на раменете си с ръце, разтреперани от голямото вълнение.

— Защо? — попита я той.

Тя намери пипнешком сукмана си, бързо го навлече и скри тялото си от неговия поглед, сякаш тъничката дреха беше някаква броня, която можеше да я защити от болката.

— Ти не мислиш какво говориш, милорд. — Тя се хвана за най-малката от неговите грижи. — Ти не си длъжен да се ожениш за мен само защото беше първият мъж в живота ми. Това не е необходимо, не е необходимо.

Той прихвана с ръце коляното си.

— Не ме ли чу какво казах? Онова, което се случи с нас, когато телата ни се срещнаха, е неповторимо; това е сливане на две души. Твоята девственост, или липсата й, за мен нямат никакво значение.

— Вина, чувство за вина те обзе, когато се събуди прогледнал и ме видя.

Той направи силен жест на отрицание, но тя не можеше да го види.

Като разтриваше челото си с пръсти, тя продължи:

— Ти си в повишено настроение заради зрението, ти си доволен, че се измъкнахме невредими, но ако помислиш малко по-спокойно, ще си дадеш сметка, че не желаеш да имаш в леглото си една несъвършена жена.

— Несъвършена! — Той пое въздух, готов да изкрещи, но гледката на розовата пъпка на гръдта й, надничаща през отвора на нейния сукман, го обезоръжи. — Какво, по дяволите, бях аз, когато се борех в сивата мъгла? А сега не се чувствам по-съвършен отпреди две седмици.

— Ти ме съжаляваш, а аз вече ти казах мнението си за съжалението. — Тя направи трогателен опит да се усмихне.

— Това ли чувстваше към мен преди две нощи? Съжаление? Затова ли ми предложи тялото си?

— О, не. Не. Преди две нощи аз изпитвах към теб… е, това беше преди да си възвърнеш зрението. Помисли, Уилям. Ами ако… ако имаме деца?

— Мога да те уверя, че ще имаме деца. След една година. Не обичаш ли децата?

— Ами ако те са слепи?

Зърното му намигна, измъквайки се от цепката на дрехата. Неговата свенлива съблазън му вдъхна кураж и той прибягна към един логичен, естествен начин за уреждане на отношенията с жени от типа на Сора.

— Както е Божията воля. А как са другите деца, родени от твоята майка? Има ли друго дете в семейството ти, което да е сляпо?

— Не, но…

— Ние ще сме най-добрите родители на децата, които ще създадем.

— Но аз не мога да се омъжа за теб — каза тя ужасена.

Деликатността на положението изискваше много по-добра стратегия, отколкото бе предполагал. Той никога не бе изпадал в такава несигурност, както сега. Но имаше повече от един начин за изваждане на горещите кестени от огъня. С преднамерена жестокост той каза:

— Ти трябва да си гледаш иглата и да оставиш тези въпроси на мъжете, които са по-умни — озъби се той.

Силна червенина заля лицето й при тази реплика.

— Мислех, че искаш да кажеш… мислех, че ме питаш дали искам такъв съюз.

— Дали ще се оженя за теб, или не, не е твоя грижа. Една девойка отива там, където я изпрати нейният попечител. Повечето жени в твоето положение на тринайсет години вече са омъжени и може би твоята по-голяма възраст те е направила безчувствена към истинската природа на жената.

Сора отвори уста, но не можа да каже нищо. Сякаш търсеше думи, неспособна да реши какво да каже, или как да го каже.

— По-голямата ми възраст? Това пречка ли е за един брак?

— Би могло да бъде, защото една млада жена по-лесно усвоява онова, което иска от нея нейният господар. Една по-млада жена седи в краката на господаря си вечерно време и му прощава за неговите любовни авантюри, дори когато той й ги признава.

— Ти не се нуждаеш от жена — каза тя възмутена. — На теб ти трябва послушно кутре.

— Една по-млада жена — каза той грубо — няма такъв дързък език.

Той видя, че тя не можеше да повярва на онова, което чу с ушите си. Въпросът й прозвуча с нота на скептицизъм:

— Навярно ти можеш да обясниш истинската природа на жената, милорд?

Бъди внимателен, предупреди той себе си. Никой не вярва на всичко, казано от свещеника за порочните похвати на жените и за това колко раболепни трябва да бъдат те към своите мъже-господари. Действителността беше много различна, а тази жена беше прекалено интелигентна, за да му повярва, ако той се преструва, че се придържа строго към каноните на църквата. Той реши да смекчи традиционния възглед и каза:

— Жените не могат да решават какво е най-доброто за тях. Те трябва да преминат от твърдата ръка на своя баща към не по-малко твърдата ръка на своя съпруг, за да създадат приятен дом. Ако реша да се оженя за теб, лейди Сора, запомни, твоята единствена роля е да дадеш съгласието си пред свидетелите.

Лицето й изрази смес от разочарование и смущение.

— Но това е обичайният възглед за брака.

— Никога не го забравяй — заповяда той и разбра, че мечтите й бяха разбити. Мъката, изписана на лицето й, сви сърцето му, но проявата на съчувствие щеше да доведе до провал на неговия план. Решен да не отстъпва, той запита с преднамерена небрежност: — Какво ще правиш, ако не можеш да останеш в Бърк?

— Предполагам, че ще трябва да се върна в къщата на своя пастрок.

Неговата сдържаност завърши със силен рев. Дъхът й спря на гърлото, когато той сграбчи китката й разярен.

— Миледи Сора, по-добре щеше да направиш, ако беше потърсила в ума си друг отговор, защото никога няма да допусна да сториш такова нещо. — Той отблъсна ръката й и тя чу далечния му глас. — Никога. А сега се скрий. Някой идва.