Кристина Дод
Светлина в мрака (2)

2.

Какво, за Бога, притежаваш ти, за да му говориш такива неща?

Въпросът на лорд Питър звучеше в ума на Сора, докато проучваше разпределението на замъка. Той я преследваше, докато слизаше по тайните стълби към подземната стая под голямата зала, не я напусна и докато се запознаваше с кухнята, свряна в една мъничка пристройка в двора на замъка.

Вярно, тя би могла да използува подкрепата на Уилям. Тя имаше Алдън, чиято сопа респектираше, имаше Мод, чийто остър език убеждаваше слугите да изпълняват нейните желания. Тримата струваха повече от дузина войни, но на нея й трябваше легион от рицари.

Както беше казал лорд Питър, пролетта бързо настъпи след отиващата си последна зимна буря. Настана времето на голямото чистене. Крепостните бяха потънали в мръсотия, тъй като след смъртта на жената на Уилям нямаше кой да ги ръководи. Водени от небрежната Хоиза, те проявяваха коварно своенравие, за да избегнат изпълнението на разпорежданията на Сора. Някои се преструваха, че не са разбрали нарежданията й, други бяха безкрайно мудни, трети казваха, че Ан е изисквала нещата да се вършат по друг начин.

Лорд Питър я подкрепяше, но със затоплянето на времето имаше много работа навън и рядко се застояваше в крепостта. Той обаче намери време да внуши на крепостните, че не трябва да споменават за слепотата на Сора. Доволна от усърдието, с което му се подчиняваха, Мод отбеляза кои от слугите изпълняваха неговите нареждания и кои само симулираха подчинение.

Ако Сора успееше да постигне малко от авторитета на Уилям, щеше по-леко да изпълнява своите задължения на икономка.

Какво, за Бога, притежаваш ти, за да му говориш такива неща!

Всички се отнасяха към Уилям като към болен човек. Всички стъпваха на пръсти около него, изпълнени със състрадание и съжаление, но никой не проявяваше загриженост. Тяхното съчувствие не им позволяваше да видят, че той беше в отлично здраве и с остър ум и че с грижите си му отнемаха възможността да се чувства полезен. Така че какво, за Бога, притежаваше тя, за да му говори такива неща? Просто едно неразбираемо желание да го изведе от състоянието на вцепененост и да събуди жаждата му за живот.

Тя се ослушваше за реакция от страна на слепеца, наречен Уилям, но чу само сумтене и резки разпореждания. Нищо от онова, което бе казала, не предизвика никаква промяна. Нищо не бе достигнало до съзнанието му, реши тя.

Но думите на Сора бяха разтърсили Уилям.

За първи път след нещастието той беше ядосан не на себе си, а на другиго. Всеки боец знае, че в битката има и нещастия, но малко са войните, пострадали така ужасно. Болест и инфекция той можеше да понесе, понасял бе и по-рано. Но слепота! Онзи глупав свещеник му бе казал, да се остави на Божията милост; само смирението щяло да му осигури царството небесно. Все в този тон свещеникът му каза, че Бог го използува за негови собствени добри цели. Добри цели!

Уилям прокле Бог. Какъв е този добър Бог, който го унижи, който допусна да бъде осакатен тогава, когато беше най-необходим? Английският остров се гърчеше в агония, разкъсван от борбата между Стивън от Блоа и кралица Матилда. Чувстваше се виновен, че бе стоварил върху баща си грижата за опазване на обширните им земи и защитата на замъците. Откакто го бяха докарали на конска каруца в замъка Бърк, не бе излизал навън. И сега тази проклета жена го обвиняваше в слабост и безполезност.

Тази жена бе откраднала кучето му, бе го укротила и сега то не се отделяше от нея, но той нямаше да допусне да направи същото и с него.

— По дяволите! — Уилям удари с юмрук върху сгъваемата маса пред него. Тази жена беше проклятието на живота му. Тя докара ветровете на промяната, които проникнаха в зловонния въздух на замъка, и нямаше къде да се скрие от тях. Неканената мисъл го смути.

Да се скрие?

Това ли правеше? Криеше ли се? Като страхлив вол, който пристъпва тежко и безспирно към великото нищо?!

— По дяволите! — отново изруга той. Тази жена го накара да се замисли за своята роля тук, за това как би могъл да помогне на баща си, на сина си, когото бе изоставил.

Дълбоко в подсъзнанието му гласът и енергичността й привлякоха вниманието му.

— Днес ще чистим кухнята — съобщи лейди Сора. — Стените, тавана, подовете; всички делви, котли, ръжени, пещи. До залез слънце ще сме свършили.

А на залез слънце тя обяви:

— Още не сме свършили с чистенето на кухнята. Съжалявам, лорд Питър, няма друго място в замъка, където може да се готви. Докато крепостните не свършат с чистенето, ще трябва да стоим гладни.

Уилям се усмихна, когато чу как баща му изрева и тогава изведнъж осъзна, че отдавна не се беше смял от душа. Мускулите на лицето му се отпуснаха и той отново се усмихна, заради самото удоволствие от усмивката.

Всъщност тази жена не разговаряше много с него. Държеше се така, сякаш той не съществуваше. След предизвикателството, което му отправи първата вечер, друго не последва. Както беше обещала, тя се отнасяше така, сякаш той беше част от покъщнината, без да проявява какъвто и да било интерес към неговото оздравяване. Може би той си бе въобразил, че тя се интересува от него. Може би не я беше грижа за такъв сляп просяк като него.

И все пак му беше приятно да чува гласа й — един неповторим женски глас, нежен и силен, изразяващ всички нюанси в нейното настроение. Сякаш тя бе застанала неподвижно и съзнателно модулираше гласа си, за да го направи по-приятен.

Той обичаше да я слуша и когато гълчеше огромното куче, което я бе взело под своя закрила, пазеше я, спъваше я и я защитаваше с безкрайна преданост. Особено обичаше да слуша желязната нотка в гласа й, когато се оправяше с преднамерената мудност на прислугата.

— Сгъваемите маси след закуска трябва да се поставят до стената — съобщи лейди Сора. — Добри хора, днес ще изнесем папура от пода. Пълен е с бълхи. Омръзна ми, да слушам как кучетата се дръгнат и как вие се чешете.

Между мърморенето и тътрузенето на крака се чу оплакването на една жена.

— Това, което вършим, е глупаво. До края на лятото няма да израсте нов папур и подът ще бъде гол. Лейди Ан никога не ни караше да сменяме папура през пролетта.

— Кога го сменяхте? — попита лейди Сора.

— Защо, през есента, разбира се. — Хоиза изръмжа подигравателно и всички останали се изсмяха, развеселени от невежеството на лейди.

— Миналата есен? — възкликна саркастично Сора, а когато смехът затихна, гласът й изплющя като камшик. — Подът ще бъде гол, докато порасне нов папур, и вие ще го почиствате всеки ден като компенсация за вашия мързел. Днес ще изнесем папура и ще изтъркаме пода с четки.

Работата вървеше едва-едва и Алдън направи забележка на най-бавните слуги, но лейди Сора го успокои. Наострил уши, Уилям очакваше да чуе нейното възмездие и когато наближи време за спане, тя не го разочарова.

— Къде са ни одеялата?

— Одеяла? — попита лейди Сора озадачено.

— Одеялата, с които се завиваме, когато спим.

— Одеялата са взети за пране. Слугите ще ги изперат — Уилям си представяше как смръщва лице, — тогава, когато бъде изнесен папурът и подовете изжулени.

— Не можем да спим по пейките без одеяла. Все още е студено.

— Предполагам, че ще трябва да спите в папура, който сте натрупали по пода — отговори лейди Сора с подчертано безразличие.

— Но той е отвратителен.

— Да.

Постепенно той започна да харесва нейното умение да се справя с детинските увъртания на крепостните, докато накрая те започнаха да изпълняват безпрекословно всичките й нареждания. Само неколцина все още не признаваха нейния авторитет и се опитваха да се измъкват. Търпението на Уилям започна да се изчерпва. Тези лакеи оспорваха властта на една жена от неговата класа, една жена, която говореше нормански френски и разбираше цели изрази от варварския английски език. А тази жена не искаше нищо друго от тях, освен да заслужат хляба, който ядат.

— Днес е денят, за който сме мечтали — обяви лейди Сора след закуска. — Веднага щом се разтребят масите, се хващаме да изгребем отходните места.

От групата долетя дружен стон.

— Да, зная, че ще сте доволни. — Уилям долови в гласа й твърда решимост. — Те са пълни и от днес се слага край на практиката да се изгребва само горният слой.

— Отказвам да върша тази работа. — Хоиза изрази последната си съпротива: — Аз съм шивачка. Работата ми не е да извозвам изпражнения и ти не можеш да ме накараш да я върша.

Уилям ясно долови в гласа й неподчинение, чу как Алдън пристъпи напред, неспокойното раздвижване между крепостните, които очакваха да видят каква ще бъде съдбата на това открито непокорство. Той не знаеше какво го накара да постъпи така, но с подчертано спокойствие нареди:

— Хоиза, ела тук.

Моментално настъпи тишина, предизвикана от неочакваната намеса на слепия господар. Уилям чуваше как Хоиза тътри крака и плахо пристъпва към него. Благодарение на изострения си слух той знаеше откъде идва тя и колко близко беше, но той не осъзнаваше, че дните на самотен размисъл бяха развили в него някаква нова способност.

— Коленичи до мен така, че да мога да те докосна — заповяда той и тя се притисна до крака му и клекна пред неговия стол. Той повдигна внимателно ръката си до лицето й, опипвайки го с леко докосване. Прокара палец по широката й буза, после отдръпна ръката си и я удари с цяла длан. Ехото от удара прозвуча всред каменните арки, а момичето изскимтя и се сви. Той бързо я хвана за рамото и я изправи, после я разтърси с такава сила, че кокалчетата на врата й изпукаха. — Ако чистенето на къщата ми е под твоето достойнство — каза й той, — тогава отиди в оборите, за да видиш дали пък почистването на торта там няма да е точно за теб.

На кръглото лице на Хоиза се изписа истински ужас. И тя прибягна до хитрост.

— Ще почиствам! Но лейди Сора нарочно ме тормози заради моята преданост към скъпата ти покойна жена. Придава си важност, за да ни убеди, че тя е новата господарка на Бърк. Да, но тя не представлява нищо. Тя е просто един слепец, който лорд Питър е взел от състрадание.

Прислугата ахна от изненада, а Мод промълви:

— Ето ти беда.

Но Уилям долови в гласа на Хоиза само подигравката към слепеца и я прие като отправена към него. Следващият му удар я повали на пода, а главата й издрънча.

— Вън! — изрева той и се изправи. — Вън, усойнице, и повече да не съм ти чул гласа.

Хоиза изхвърча от голямата зала, а той се обърна към лейди Сора и нейната група размирници. За първи път от месеци той стоеше прав с дръпнати назад рамене и високо изправена глава. Русата му коса стърчеше от негодувание, а трапчинките на бузите му бяха заличени от ярост.

— Слушах — започна той застрашително — нахалството, оплакванията и неподчинението на крепостните в този замък. Зная кои от вас са достатъчно умни, за да се подчинят на лейди Сора. Зная и кои не са. А на тези от вас, които са мързеливи и груби, ще кажа, че времето на възмездие настъпи. Лейди Сора стои над всички вас. Тя зае мястото на моята жена и пое ръководството на къщата. Вие ще трябва да й се подчинявате така, както се подчинявахте на лейди Ан. Не ме интересува колко стара и колко грозна е лейди Сора. Не ме интересува каква кръв тече във вените й и каква пот избива по челото й. Тази жена е икономка, избрана от моя баща и от мен, и следващият крепостен, който си позволи да прояви нахалство, ще си има работа с мен. Достатъчно дълго търпях вашето поведение, но слава на Мадоната, моята слепота не се отрази върху силата на дясната ми ръка.

Той завърши с рев, от който предметите, окачени по стените, се разтърсиха:

— Е?

Отговори му тропотът на много крака. Мод разпореди мъжете да почистят ямата отдолу, а жените с четки и лопати да се захванат с работата горе. Едно момче изтича да каже на градинарите да се приготвят да поемат неочаквания поток от тор, а друго отиде за количка. Уилям седна отново на стола си, опитвайки се да долови някакъв звук от лейди Сора, в очакване на похвала за неговата намеса. В суматохата той не чу приближаването й, но лекото докосване по рамото му го осведоми за нейното присъствие.

— Може би сте нещо повече от половин сляп човек, милорд — чу той нежния й глас над главата си. — Може би сте нещо повече от парче мебел.

 

 

— Лейди Сора?

Тя обърна глава и прекъсна разговора си с Мод, за да чуе какво ще й каже Бартли.

— Да?

— Милорд ви вика.

— Върна ли се вече лорд Питър? — Тя се изправи и се намръщи.

— Не, лейди Сора. Лорд Уилям ви вика. Иска да говори с вас.

Тя сви устни от изненада. Дали не е решил да си върне за подигравката от сутринта? Тя още помнеше звука от плесницата по бузата на Хоиза, както и неговия гняв. Все пак този ден беше ползотворен. Хоиза беше натоварена с онези дейности, който най-много мразеше. Тя се беше навела над дупките, гребеше с лопата и през цялото време стенеше. После й бе наредено да се измие, преди да докладва за свършената работа, и да се заеме с шишовете и делвите. Повече не беше нужна в кулата.

Сега отходните места миришеха на чисто, подът беше изтъркан, а слугите се движеха тихо след получения урок по държание.

А Уилям? Уилям най-после откликна на оживлението около него, на света извън главата му.

Тя все още нямаше мнение за него, за човека, който оставаше затворен в себе си. Тя не можеше да види никого, можеше само да слуша и да си прави заключение по гласовете и интонациите в тях. В собствения й дом семейството и подчинените й признаваха нейната интелигентност и възприемчивост, но Уилям рядко говореше, така че, когато имаше работа с него, тя подхождаше съвсем внимателно. Докосването до друго същество й даваше цялостна представа за него, но поради възложената й роля на жена на средна възраст тя не можеше да се възползува от непосредственото възприятие чрез стискане на ръка или целуване по бузата.

— Лейди Сора?

Бартли отново й напомни за нейното задължение. Почувствала слабост в краката си, тя с усилие се изправи.

— Да, разбира се. Все още ли е до огнището?

Бартли кимна. Мод го погледна и той си спомни, че тя не го вижда.

— Да, миледи. Никога не излиза оттам.

Сора пристъпи до слугата, хвана го за рамото и после за ръката, като му показа как да я води.

— Моля те, заведи ме при него — каза тя любезно. — А докато отидем дотам, разкажи ми за себе си.

Мъжът тръгна колебливо през стаята.

— Аз съм един от селяните тук — започна той, — след което замълча, несвикнал да говори с жени, особено с млади, хубави и благородни.

— Женен ли си? — подтикна го тя, като изравни стъпката си с неговата.

— О, не, с това гонене на крадци и бракониери, и други такива из именията на милорд, не ми остана време за женитба.

— Войник ли си бил?

— Да, и имах собствен кон, който господарят ми позволи да яздя… бащата на лорд Питър, а после и лорд Питър… докато не окуцях и ми беше невъзможно да яздя през зимата. — Гласът му затихна. — После окуцях още повече и не можех да яздя дори и през лятото, и бях изгонен.

— Изгонен? — Сора го насърчи с погледа на виолетовите си очи и възрастният човек забрави, че е сляпа.

— Заседнах в кулата като стар кон, който те от милост не убиват. — В гласа му прозвуча горчивина. — Благодарен съм. Не са много лордовете, които държат войниците си на топло, след като от тях повече няма никаква полза. Но е страшно да си стар. Никога не остарявай. Старостта е изпълнена с много дълги дни, които няма с какво да запълниш.

— Но, Бартли! Какво щях да правя през последните седмици без теб? — Сора притисна ръката му до себе си и я разтърси. — Ти ми беше такава подкрепа, помагаше ми с упоритите слуги и се грижеше за лорд Уилям, така че аз бях свободна да ръководя почистването.

— И какво щях да правя аз без теб, седнал в моя ъгъл? Без разказите за битките от твоята младост? — Топлите, приятни тонове в гласа на Уилям бяха наситени с искреност и благодарност.

Старият войн трепна, почувствал се безпомощен от възрастта и смущението.

— Добри господарю, не знаех, че слушате.

— Това е единственото нещо, което ми помага да не загубя разсъдъка си.

Бартли се изчерви, сьсухрената му кожа потъмня.

— Ето, миледи. Онова проклето куче отново е по петите ви, миледи, внимавайте да не се спънете в него. — Той помогна на Сора да седне на стола, докато преданото куче се настани в краката й на йода. Като застана пред Уилям, Бартли каза:

— Колко отдавна беше времето, когато ви учих да яздите и да не падате. Ние имаме нещо общо помежду си, милорд. Вие не можете вече да воювате и аз също не мога да воювам повече…

— Ела утре при огнището — покани го Уилям — да си поговорим за миналото.

Безкрайно доволен, Бартли излезе, за да се похвали, че лорд Уилям е говорил с него както някога, сърдечен, както преди.

— Чудесно — одобри Сора. — Наистина ли ви е учил да яздите?

— Всеки има дял в това — отговори Уилям, като изпъна крака пред огъня. — Дори, ако си спомни, че ми е бил настойник, няма да му противореча.

Сора се засмя, но веднага постави пръст на устните си, за да прикрие усмивката. В нейната представа тя не беше подходяща за една сериозна икономка.

— Викали сте ме, милорд?

— Смеете ли се?

Тя разтри по-силно устните си.

— Не се смеех на вас. Но вие направихте този стар човек толкова щастлив!

Гласът на Уилям стана хладен.

— В тези дни мога да направя всеки щастлив, стига да му говоря вежливо.

Усмивката слезе от лицето й.

— Тогава създайте малко настроение, милорд.

— Вижте какво — размишляваше той, — защо, когато слугите ви ядосват, вие сте внимателна към тях и им говорите любезно, а когато аз ви ядосам, изпадате в ярост?

— Защото очаквам да се държите по-добре.

— Защо?

— Милорд — каза Сора с едва забележимо снизхождение, — вие сте войн. Как постъпвате с войн, който е загубил крак в битката?

— Уча го на някакъв занаят.

— А ако не иска да се учи?

— Оставям го да отиде да проси.

— Животът е тежък. Какво е мнението ви за човек, който има привилегията да се радва на любящо семейство, дом и добра храна, но не желае да се грижи за себе си? Какво е мнението ви за човек, който отказва да снеме бремето от плещите на баща си, който е изоставил сина си?

— Достатъчно! — Гласът на Уилям се извиси до нейния и прозвуча над главата й, когато се изправи, готов да изпадне в ярост. — Боже мой, коя сте вие? Сент Дженъвев^[1], която чрез Божията милост възстановява зрението на собствената си майка? Може би слепотата е нещо незначително за вас, защото не сте я изпитали?

— Тя е толкова тежка, колкото сам човек си я направи.

— Всичко, което представлявам, е свързано със зрението. Вие казахте, че съм войн. Рицар! Аз трябваше да защитавам моя дом, моето семейство, моите хора. Сега те нямат никаква полза от мен!

— Така ли? — Сора се отпусна, почувствала здрава почва под краката си. — Правили ли сте опит да разрешите техните спорове, да ги осъдите за извършени от тях престъпления?

Уилям не й отговори и тя отново се усмихна.

— Вие се ползвате с име на справедлив съдия при разрешаване на спорове. На кого оставихте обучението на собствения си син? Сега, когато възмъжава, той копнее за вас, за вашата поддръжка. Вашият баща има нужда от човек, с когото да разговаря, от когото да иска съвет, с когото да общува. Вашите арендатори се нуждаят от напътствия. Без твърдата ви ръка те са изгубено стадо овце. Вие жънете онова, което сте посяли, милорд, владение, пълно с хора, които ви боготворят. Но всичките ви предишни добри дела ще бъдат забравени, ако не се размърдате, за да защитите създадената легенда.

Докато я слушаше, на Уилям му се искаше да не беше толкова съвестен. Онази част от него, която настояваше за справедливост към другите, настояваше за справедливост и към самия него. Желаеше да отрече твърдението й, че е егоцентричен и нещастен. Напрегнат до крайност, той попита:

— Били ли сте някога отчаяна, копнееща за допир до човешко същество? И хората, които обичате, да са толкова изплашени от вашия недъг, че да не смеят да ви докоснат? Сякаш чрез допира той ще се предаде и на тях. Лежали ли сте самичка в леглото нощем, усещали ли сте как стените сякаш ви прихлупват, как оставате затворена в собственото си тяло?

Сора почувства как гърлото й се стяга и сълзите напират в очите й, но се овладя.

— Оплаквате се като стара, повяхнала жена, която не може да разбере слабостите на плътта, която никога не е любила, никога не е държала в ръцете си собствено дете. Начинът, по който говорите, ми подсказва, че вие никога не сте съгрешавали.

Краката на стола му изскърцаха, когато той отново седна на него. Сора почувства как внезапно съжаление обзема сърцето й. Тя се опита да говори, но не можа. Утешителните думи, които искаше да му каже, се превърнаха в тих шепот, който долавяше само със съзнанието си, проникваше само до нейното сърце.

— Какво правите? Молите се за мен? — Гласът на Уилям изплющя като камшик, а после стихна, за да отстъпи място на размишлението. — Молите се за мен. — Пръстите му забарабаниха нетърпеливо върху страничната облегалка на стола. — За мен ли се молите?

Тя не отговори.

— Вие сте монахиня, нали?

— О, милорд.

— Разбира се. — Той щракна с пръсти. — Трябваше да се досетя. Само монахиня може да въведе такъв ред в едно домакинство.

Сора преглътна и се потупа по поруменелите бузи.

— Вашият баща…

— Ви е заклел да пазите тайна? Защо, мадам, да не би да сте дошли да ме обучавате?

Тя въздъхна и се усмихна, развеселена от поредното доказателство за неговия проницателен ум.

— Да, така е — призна тя. — Аз обучавам слепи.

— И вие имате основания да се държите с такава престорена набожност. Вие никога не сте съгрешавали, нали? Никога не сте любили мъж, никога не сте имали собствено дете.

— И никога няма да имам. — Тя докосна безплодния си корем със силната мъка на човек, който иска невъзможното. — Една застаряваща жена без надежда за своето бъдеще.

Уилям прехапа устни от съжаление. Той искаше само малко да я подразни, но не да рови в кървящата рана.

— Не по собствена воля сте се отдали на монашеството?

— Ако имах избор, щях да имам съпруг и семейство.

Развълнуван от мъката на разочарованата сродна душа, той й предложи най-добрата утеха, на която беше способен.

— Не мога да ви помогна със съпруг, мадам, но сега ние сме вашето семейство.

Трогната от великодушието на неговото предложение, тя отговори:

— Благодаря ви, Уилям.

Той се усмихна.

— Уилям? Само когато сте доволна от мен ли, ще ме наричате Уилям?

— Милорд — тя заекна смутена.

— Харесва ми. Напомня ми за моята майка.

— Вашата майка? — Смаяна, Сора се задъха от възмущение. Тя беше на деветнайсет години, най-нещастното същество, неомъжена жена, но негова майка?!

— Когато я ядосвах, тя ме наричаше милорд с глас, изпълнен със сарказъм. Сега разбирам, че вие наистина сте нейна сродница.

Тя се закашля.

— Повиках ви за съвет. — Той не обърна внимание на вълнението й, признавайки, че женският ум е една загадка. Както и да се опитваше да си обясни нейната реакция, все щеше да сбърка. — Както вие нетактично ми посочихте, аз мириша. Не съм се къпал от миналата есен, а през цялото време, докато се учех да се храня, заливах дрехите и брадата си с храна. Смятате ли…

 

 

Тази жена се движи бързо и уверено, мислеше си той мрачно, докато поливаше с вода гърдите си. Цял ескорт от слугини го придружи до дневната стая на горния етаж и го съблече, докато слугите пренасяха огромния чебър^[2] пред огнището. Кофи с вода бяха донесени отдолу, над огъня бяха окачени пълни котли. Той топна пръст в чебъра, след което влезе вътре и въздъхна удовлетворен. После отпрати всички и се отдаде на блаженството, което изпитваше от проникващата в него топлина, от раздвижването на кръвта в тялото му. Твърде дълго беше търпял студа — отвън и отвътре.

Сега в стаята царуваше тишина, плътно затворената врата спираше течението.

Лейди Сора и нейната помощница разговаряха приведени над сандъка с дрехите му и шепотът от гласовете им достигна до него.

— Тази вълнена блуза е добра, и мека.

— Да, и добре е боядисана, а по ръкавите и по врата е обшита с ширит.

Останалите слугини работеха под ръководството на Сора или се занимаваха с шиене. Тяхното тихо бърборене му напомни за пролетното къпане преди четири години и той си представи голямата стая такава, каквато беше тя тогава.

Над всичко в нея доминираше леглото на господаря — с полирани дървени крака, повдигнато на подиум, оградено с балдахин и защитено със завеси от студените зимни ветрове. Сандъците с дрехи бяха поставени до отсрещната стена, достатъчно близко до огнището, за да могат да изсъхнат без опасност да се запалят от някоя случайно изхвръкнала навън искра. Осветена повече от която и да било друга стая в замъка, в голямата стая имаше много столове и пейки пред прозорците, където работеха жените. Прозорците гледаха към градината в двора на замъка. Железните решетки на тях хвърляха квадратни сенки в стаята, а дървените капаци бяха украсени с дърворезба.

Уилям се засмя, като си спомни колко много жена му бе настоявала най-напред за капаците, а после за дърворезбата. Баща му се сърдеше, че с тези нейни смешни идеи ще стигнат до просешка тояга, а Ан в същия тон му отговаряше, че е по-добре да си приготвя сам вечерята, сам да се кърпи и да си ражда внуци. Беше доста сериозна караница, но накрая лорд Питър весело поръча дърворезбата на капаците, а Ан продължи да му ражда внуци.

Докато умря при последното раждане. Уилям я положи до останалите четири малки гробчета на техните деца, отишли си твърде рано.

Той очакваше да го налегне познатата тъга, но вместо нея почувства само сладка меланхолия. Ан му липсваше. Липсваше му буйният й смях, мирисът на лавандула в дрехите й, закръгленото й меко тяло, притиснато до него през нощта. Но вече не скърбеше по нея и ако тази чудовищна беда не го бе споходила, той щеше да си потърси жена, която да се омъжи за него и да заживеят заедно.

Той не обичаше да преследва някоя жена, докато тя се предаде, след което да я захвърли и да се насочи към друга. Познаваше мъже, които го правеха — Артър и в по-малка степен Чарлз търсеха във всяко легло мита за съвършената жена. През годините, когато бяха обучавани от баща му, нито една слугиня след съзряването си не бе оставена да си легне сама на сламеника.

Този тип мъжко поведение му бе чужд. Неговата енергия се използуваше по-добре като войн, неговите желания бяха по-добре удовлетворявани от една жена, която го обичаше. Той бе използвал слугините в замъка за задоволяване на телесните си нужди, но копнееше за една жена, която да изцели душата му. Уилям въздъхна и вдигна парцала от дъното на бъчвата.

До ухото му достигна шумолене на женска дреха и една от прислужниците пристъпи, за да провери водата. Уилям усети движението на пръста й до бедрото си, почувства уханието на карамфил и се усмихна. Като хвана ръката й, той потърка с пръсти нежната й кожа и измърмори:

— Развратница! Толкова ли е интересен кракът ми, та го пипаш?

Девойката не каза нищо, само се засмя и се опита да се освободи.

Насърчен от смеха й — очевидно тя не се страхуваше от неговата слепота — той я задъриа обратно.

— Не си отивай, мога да ти покажа нещо по-добро от крака! — С рязко движение той я дръпна в чебъра и тя се намери в скута му.

Водата в чебъра се повдигна и за миг двамата бяха изцяло мокри. Девойката ахна изумено и започна да се бори по един абсурден, невъобразим начин, сякаш не беше попадала в мъжки ръце. Ръката му бързо се плъзна по мокрото й тяло, за да се увери, че това е истина. Всяка жена с разкошен бюст и бедра, и тънка талия, е приемала не един и двама мъже.

Страстната й борба ставаше все по-неудържима и безполезна и устните му, сред гъстата брада, се разтвориха в доволна усмивка. Тихите очарователни писъци, които тя надаваше, показваха висок дух, но не и съпротива. Тази жена добре познаваше всички трикове.

Мъжкото в него веднага се пробуди, за да отговори на това явно поощрение. Бедрата й се триеха в неговите, докато тя риташе и правеше слаби опити да стане. Юмруците й удряха по раменете му, когато той я притегли към себе си, обърна я настрани и я положи в скута си. Главата й дойде точно в сгьвката на лакътя му, а плитката й се плъзна върху ръката му. Като продължаваше да се смее, той хвана размахващите се юмручета и стисна лакътя си над шията й. Сега тя беше в клопка, достатъчно неподвижна, за да намери устните й.

Мигом той промени мнението си за нейния опит. Устата й лесно се предаде под натиска на езика му. Но когато той влезе вътре, тя не знаеше какво да прави с него. Нe отговори на неговия тласък, на неговата съблазън. Тази уста беше сладка и жадна, очарована и копнееща, от което желанието му стана още по-голямо.

Той отпусна шията й и подпря гърба й с огромната си десница, като не спираше да я гали и успокоява. Освободи ръката й и я постави върху гърдите си. Тя я отдръпна, но той търпеливо я върна отново там, като в същото време разпалваше страстта й с устните си. Този път ръката й не оказа съпротива. Пръстите й се заровиха в къдравите косми, които покриваха като одеяло тялото му.

Той прекъсна целувката си със стон.

— Сладко нещо — прошепна той в ухото й, като опипваше края на устните й с език. От устата й се откъсна въздишка, която го погали по бузата.

Свободната му ръка продължи изследването. Той обхвана гърдата й, описа кръг около зърното, твърдо от студ и нерви. Дланта на ръката му масажираше хълмчето възбуждащо и нежно, докато жената се отпусна върху бедрото му и загуби желание за съпротива. Доволен от резултата от своите усилия, Уилям й подари още една нежна милувка и продължи да изучава нататък. Ръката му се спусна до кръста й, за да потвърди правилността на първоначалната му, набързо направена диагноза, а твърдият й корем потръпна, когато пръстите му се плъзнаха надолу. Мократа й пола се вдигна над коленете, а ръката му жадно продължи да се спуска към глезените. Когато пръстите му я докоснаха, тя излезе от своята летаргия. С инстинкта на магьосник Уилям отново й достави удоволствие с устните си, след което плъзна ръката си надолу по копринения път на нейния крак. Пътят към рая, който беше толкова близко.

Канче ледена вода се изсипа върху гърба му и с трясък го свали на земята. Две силни ръце го блъснаха назад и сграбчиха девойката за мишниците. Тя беше изтръгната от него и отнесена извън неговия досег.

Той се изправи побеснял и само слепотата му го възпря да не се втурне напред.

Ревът на възмущение би уплашил някои по-слаби жени, но Мод не беше от тях.

— Да не сте полудели, лорд Уилям? Да се нахвърляте така върху една млада девойка пред очите на цялата ви прислуга?!

Той отново изрева, загубил дар слово от неудържимия гняв, а когато се съвзе, извика:

— Нахвърлям се? Нахвърлям се? Достатъчно беше тя да каже „не“ и веднага щях да я освободя. В името на нашия Спасител, лейди Сора, вие ли изляхте тази студена вода?

— Що за приказка? — възкликна Сора, цялата измокрена и трепереща.

Освободен от ограничението на тишината, гласът й прозвуча разтреперан и гневът му се поохлади.

— Върнете ми жената и аз ще забравя за това. — Групата, застанала до прозореца, дружно се засмя и той отново се потопи в чебъра. — Върнете ми жената и отпратете тези слугини.

Като изстискваше с разтреперани ръце ръкава си, Сора отметна косата от челото си и отвърна:

— Не мога да сторя това, милорд. Тя се е врекла.

— Врекла се! Тя е крепостна. Аз съм нейният господар.

Сора приглади грубия вълнен плат на дрехата си и прокле собственото си престараване. Нейното чувство за отговорност й бе наложило да изпълнява задълженията, с които лорд Питър я бе натоварил, преди да е получила обещания плат. Беше дошло време да си ушие нови дрехи, дрехи, които да я направят дама, които да я отличават от домашните прислужнички.

— Девойката си отиде.

— Отишла си! Никой не е напускал стаята! — Побеснял, той отново се изправи на крака. — Искам я сега!

Разгневена повече, отколкото можеше да понесе, Сора изкрещя:

— Ще кажа на баща ви! Ще трябва да се споразумеем. — Като прошумоля с мократа си пола, тя хвана Мод за ръка и тръгна към вратата, подкрепяна от шивачката, която, обхваната от неудържим смях, захапа ръката си, за да не се разсмее.

— Искате ли да долея топла вода, лорд Уилям — попита Лин, една от слугините на покойната му съпруга. — Стоплила съм още вода.

— Не — отговори бавно Уилям. — Не, мисля, че банята ми беше достатъчно гореща. Студът беше победен.

 

 

В един преграден ъгъл на голямата зала лорд Питър обърса челото с ръкава си и се опита да се съсредоточи върху отчета, който управителят на неговия замък му разясняваше. Той предпочиташе да бъде на двора, да обучава Кимбол и Клер как да се бият с мечове; предпочиташе всичко друго пред тази безкрайна скука. Това беше задължение на Уилям — да следи за добивите от зърно и издължаването на арендаторите и дали техните стюарди^[3] не ги мамят. Нямаше желание за тази работа, независимо колко често или колко търпеливо интелигентният млад божи служител му я обясняваше.

— Поради набезите във Феърфорд — казваше брат Седрик — рентите отново спаднаха. — Той прекъсна отчета си. Вниманието му бе привлечено от вълнението, което бе настъпило в голямата стая.

Лорд Питър също вдигна поглед, заинтересуван от всичко, което можеше да го откъсне от мъчителния рабош.

— Отдавна не сме чували смях в замъка — отбеляза той. — С пристигането си лейди Сора постави всеки на мястото му. Слугите се държат добре и са весели, храната се приготвя добре и аз вярвам, че и Уилям най-после ще излезе от своята вцепененост.

Сора, цялата мокра и гневна, се появи в сводестата врата. Едната й ръка бе обгърнала врата на вярното куче, а другата — положена на рамото на Мод.

— Лорд Питър! — започна тя. — Простете ми за въпроса, но откога Уилям не е развратничил с жена?

Слисан, лорд Питър на свой ред запита:

— Развратничил? С жена?

— Неговите желания определено са насочени към жена — отговори грубо Сора и изстиска ръкава си.

Лорд Питър не откъсваше поглед от мократа Мадона пред него.

— Вие сте мокра — каза той. — Да не сте падали във вира?

Откъм брат Седрик се чу тих звук. Лорд Питър се обърна и видя как той безуспешно се опитваше да потисне смеха си, докато гледаше към Сора. Практичната й вълнена рокля беше цялата мокра, прекрасното долно бельо се подаваше през ръбовете отстрани. Виолетовите й очи блестяха, бузите й бяха поруменели от гняв. Сочните й червени устни носеха възхитителните белези на страстно целуване.

Мод се прокашля и лорд Питър я погледна. Съобщението, което двамата си размениха мислено, беше кратко и ясно и той побърза да отговори:

— А, мисля, че беше преди да го ослепят.

— О, било е преди месеци. Е, това трябва да се промени. Докарайте му жена сега. Тя трябва да има тяло като моето — Сора измери кръста си с ръце — и да не е щърба. Той добре познава зъбите ми. Ще й дам да се облече с моите дрехи. Разбрахте ли, лорд Питър?

— Да? — Смаян от чутото, лорд Питър се опита да проследи събитията, които бяха довели до тези необичайни желания.

— Вие ми обещахте плата от Франция. Ще накарам жените веднага да започнат да ми шият нови дрехи. — Тя кимна величествено с глава и хвана Мод за ръка. Като дърпаше кучето за врата, Сора заповяда: — Към стаята ми.

Лорд Питър с интерес наблюдаваше как се отдалечиха, след което възхитено повтори:

— По дяволите! Какво ти казах? Лейди Сора поставя всеки на мястото му.

 

 

— Чиба! Хайде, куче, излизай оттам, мястото ти не е в спалнята на миледи.

— Остави го, Мод. Ако не го оставиш вътре, ще има да драска по вратата.

— Всяко глупаво куче на света ви боготвори. Идете при огъня и свалете тези мокри дрехи. Това студено пролетно време не е за баня — сгълча я Мод.

— Не съм я предвиждала! — възрази Сора, докато се мъчеше да развърже шнура на дрехата. — О, помогни ми, затегнал се е.

Мод остави дрехите, които изваждаше от сандъка, и побърза да помогне на господарката си.

— Да, мокър е. Изглежда, лорд Уилям го е затегнал. Ако не ви познавах добре, миледи, бих казала, че изпълнението ви в чебъра беше като на много опитна жена.

— Аз съм опитна жена… — Сора я дари с една очарователна усмивка. — Вече.

— Не съм виждала такава страст от времето, когато майка ви за първи път помогна на баща ви да се изкъпе. Тогава тя също беше девойка, но не за дълго.

— Бях любопитна. — Тя повдигна нагоре ръце и остави Мод да й свали дрехите.

— Любопитство, нали? — Мод я погледна замислено. — Не, виждала съм и по-рано любопитство, но това беше друго.

Възбудена от интерес, който не можеше да си обясни, Сора попита:

— Как изглежда той, Мод?

— Това е любопитство. — Като отстъпи назад, тя огледа голото тяло на Сора. — Ах, лейди Сора, колко сте красива! Трябваше да се омъжите и да легнете в съпружеско легло още тринайсетгодишна, като другите жени.

— И може би да умра на петнайсет при раждане.

— Каквато е Божията воля, но аз копнея да държа в ръцете си вашите бебета. Все още не е късно, нали знаете. Вие сте едва деветнайсетгодишна.

Сора прегърна старата жена.

— Едва деветнайсетгодишна? Ха! Отдавна преминала възрастта за омъжване. Не ми подхвърляй напразни надежди, Мод. Мога да живея примирена със съдбата си, но ако започна да мечтая за мъж, за собствен мъж… — Тя потрепери. — Студено ми е.

Мод взе една груба кърпа и разтри гърба на Сора, после й я подаде и заповяда:

— Изсушете си косата. Голям е.

— Кой?

— Кой! — озъби се Мод.

— Уилям? Зная, че е голям! Чувам гласа му ей тук. — Сора вдигна ръка над главата си. Тя свали шапчицата от главата си и изстиска водата от дългата плитка, която висеше през рамото й. — Той е чудесен жребец, висок и мускулест. Има приятен глас, много приятен. Всичко това зная. Но как изглежда?

Мод нахлузи една суха женска риза през главата на Сора и я издърпа надолу.

— Лицето му е широко и строго; рядко се усмихва. Но когато се усмихне, Божичко! Трапчинките на бузите му се виждат дори през рошавата му брада. Толкова е рус, толкова е светъл, че в чебъра приличаше на златен. — Мод опипа лицето на Сора.

Съсредоточена, с леко отворена уста, от която се виждаха белите й зъби, Сора поглъщаше всяка дума. Ръцете й, заети с разплитане на плитката, замръзнаха във въздуха. Гръдният й кош се повдигаше и спускаше, очите й блестяха.

В израза на лицето и в неочаквания й интерес Мод съзря надежда за бъдещето на своята господарка. Съвсем преднамерено тя продължи подробното си описание:

— Той е от онзи тип мъже, по който жените се захласват. Която и да облекат и му изпратят, с желание ще му се отдаде, уверявам ви.

— Това ме успокоява — каза Сора кисело, като отново се захвана с плитката си.

— Да, сигурна съм. — Мод се изкикоти. — Това ще успокои и мен.

 

 

Когато вратата на господарската спалня се отвори и Уилям излезе хванат за ръката на Лин, лорд Питър трябваше да положи доста усилия, за да не се разплаче. Синът му се беше върнал.

Брадата на Уилям беше ниско подстригана и разкриваше силната му заострена брадичка. Подрязана на бретон над веждите и изравнена на врата, косата му се полюшваше в такт със стъпките. Движеше се изправен, с твърда стъпка и опънати назад рамене.

Уилям се беше върнал.

— Татко! — Кимбол стана от пейката до голямата маса и скочи на пода. — Татко. — Той изтича към него и го хвана за ръка.

— Да, синко? — Уилям наведе глава, сякаш да погледне момчето. — Всички ли са на масата? Закъснял ли съм?

— Чакахме те. Лейди Сора съобщи, че си имал много вълнения и трябва да подремнеш, но дядо каза, че къпането не е лека работа и настоя да те изчакаме. Така че лейди Сора нареди да приготвят супа, а през това време послушахме музика. Нейното изпълнение на арфа ми прилича на ангелско пеене. Но вече прегладняхме.

— Сигурно сте прегладнели. Ще ме заведеш ли до масата? — Той освободи ръката си от Лин, наведе се и прошепна: — И внимавай да не се блъсна в пейката.

— Да, сър. — Доволен от завръщането на баща си, твърде млад, за да бъде сантиментален, Кимбол се усмихна. — Няма да допусна да се прекатуриш. Сложи си ръката на рамото ми. Искаш ли да седна до теб и да ти нарежа месото? Куинтината^[4] днес ме събори от коня само един път, а Клер четири пъти… Ето пейката, татко, повдигни крака си над нея… Но дядо казва, че ще стане силен рицар, ако продължава да работи. Той е на седем години и аз му казах, че когато бях колкото него, не бях така добър, но той не е толкова голям, колкото бях аз дори и тогава, но дядо казва, че има добра стойка. Ето ти твоята тарелка^[5], напипа ли я? — Той взе ръката на Уилям и я сложи върху грубия дървен съд.

— Да, благодаря ти, Кимбол. — На устата на Уилям се появи усмивка. — Липсвах ли ти?

— Е — осемгодишното момче се замисли. — Ти всъщност не си беше отишъл. Но не искаше да ти говоря.

— Зная. Съжалявам, това няма да се повтори. — Той вдигна ръка и намери лицето, а после и главата на момчето и приглади рошавата му коса. — Кажи ми, кой е този Клер?

— Защо? Това е братчето на лейди Сора — отговори Кимбол изненадан. — Той седи на края на масата. Обикновено се храним в една тарелка.

— Неин брат?

— Дядо го взе да го обучава, иначе не искала да дойде. От пролетта е тук, заедно с лейди Сора. Тя е мила. Грижи се за нас, говори ни, а вечер ни целува за лека нощ. Маже със зарасличе раните ни. Само дето ни накара да направим пролетна баня. И при теб ли заповяда на слугите да те съблекат и да те хвърлят в чебъра?

На масата настана гробна тишина. Всички очакваха да чуят неговия отговор.

— Не, синко — промърмори Уилям. — За възрастните, които без съпротива влизат да се къпят, има специална награда.

Около масата се чу сподавен смях и подчинените и приятелите на Уилям кимнаха и си смигнаха.

Той се беше върнал. Техният господар се беше върнал.

— Ти хареса ли наградата си? — попита лорд Питър, седнал отляво на Уилям.

Уилям се усмихна приветливо.

— Наградата ми беше една много съвършена млада девойка, която изпитваше силно желание да обслужи господаря си. Имаше прекрасно тяло и приятни зъби. Приличаше на онази съвършена девойка, която целунах в чебъра.

Пажът, който поднасяше храната, изпусна голямата дървена лъжица, горещата супа се разплиска на пода и той отскочи настрана. Тракането на дървото по плочите, звукът на влачещите се крака, шепотът на неговите извинения — всичко отекна в голямата зала, докато присъстващите, които знаеха за случката, обръщаха погледите си ту към Сора, ту към Уилям.

Уилям, разбира се, не знаеше кого другиго гледаха, но съзнаваше, че вниманието на всички е насочено към него и продължи:

— Да, татко, аз съм сляп. Но не съм малоумен. Девойката в чебъра гореше от такъв невинен огън, какъвто никоя друга не може да постигне. Нейната сладка уста ме омагьоса. Не зная коя беше, или каква беше, или защо не мога да я имам, но тя е незабравима. И докато не я имам, няма да легна с друга.