Кристина Дод
Светлина в мрака (22)

22.

Уилям вървеше надолу по пътеката, която се спускаше от хълма. Обърна се само веднъж, за да се увери, че любимата му беше скрита от недоброжелателни погледи. Вече не възразяваше против плановете му да превземе самичък замъка Кран. Имаше храбро сърце. Той се чудеше колко умело тя можеше да го върти на малкото си пръстче — една сълза от очите й, и всичките му планове щяха да пропаднат.

Трябваше да доведе битката докрай. Трябваше да го направи през тези няколко часа, преди да се здрачи. В противен случай той се опасяваше, че Никълъс щеше да му се изплъзне под носа.

Той бързо достигна до портата, където спря и се ослуша. Напрягаше се да чуе тропот от конски копита, но вместо това чу само воя на вятъра, който духаше от морето и далечния лай на куче. Въпреки уверенията, които даде на Сора, той се надяваше неговите войски наистина да са наблизо. Е, добре, скоро отново щеше да държи сабята.

Като се приближи до вратата, той високо произнесе името си.

— Кой казахте, че сте? — попитаха изненадано отвътре.

— Уилям от Миравил — извика той. — Излязох от тъмницата и се върнах, за да благодаря на лорд Никълъс за добрите грижи към нас.

От другата страна на високите стени последваха объркани разисквания и един мъж, наемник, който командваше гарнизона и който го беше хвърлил в тъмницата, избута настрана войника и извика:

— Ще отидем да проверим тъмницата и ще те върнем обратно там, ако наистина си избягал.

Уилям разтвори ръцете си.

— Пуснете ме сега — настоя той. — Сам съм и не нося оръжие. Смятам, че не се боите от мен.

В отговор рицарите обходиха с поглед полето, което се ширеше празно и самотно чак до гората, и кимнаха с глави.

— Какво лошо има, ако го пуснем?

Подвижният мост изскърца и Уилям се усмихна доволно, докато ръждясалите вериги бавно се спускаха надолу. Нервни ли бяха? Добре. Нервните мъже правеха грешки.

Той тръгна по спуснатия мост и се спря пред подвижната вертикална решетка, разположена пред вратата на крепостта, за да могат наемните войници да преглеждат внимателно през железните прегради.

— Не мога да повярвам — мърмореше рицарят, който го проверяваше. — Как си могъл да избягаш от тъмницата? — той кимна на стражата и решетката се повдигна тромаво нагоре. — И какво, в името на добрия свети Уилям, те накара да се върнеш?

Уилям чакаше и се усмихваше, докато и последната бариера беше премахната, и тогава скочи и хвана мъжа за гърлото.

— Върнах се, за да убия Никълъс с твоята сабя.

Изненадан, рицарят залитна назад, но после се съвзе и отблъсна ръцете на Уилям. Рицарят беше с броня и когато Уилям го ритна силно в краката, той падна с трясък на земята. Уилям вече го държеше в ръцете си. Той се наведе, за да вземе сабята му. Поваленият на земята рицар се бореше да я задържи в ножницата си. Те се търкаляха по прашната земя. Уилям се усмихна самодоволно. Наемният войн беше по-дребен, натоварен с тежки доспехи, които му пречеха. Беше лесно да го победи. Беше безпомощен като костенурка, оставена да лежи по гръб.

С едно бързо движение Уилям освободи сабята от ножницата, скочи на крака и се огледа наоколо. Стражата се беше съвзела от вцепенението си, виковете й доведоха още много други мъже, които да се бият с Уилям. Те идваха на приливи към него. Той размахваше сабята и сечеше изпречилите се пред него тела. За щит му служеше постоянното нападение. Избра си един войн: едър, широкоплещест, як здравеняк, който, изглежда, възнамеряваше да остане само зрител. Той се насочи към него и пръсна черепа му с плоската страна на сабята. След това издърпа щита от ръката на поваления мъж и се обърна:

— Бърк! — изрева той бойния си вик и войниците се стъписаха за миг. Това време му беше достатъчно, за да успее да прилепи гърба си до стената, близо до все още отворената порта. Външният двор бе изпълнен с викове и сърдит кучешки лай, който проглуши ушите на Уилям.

Не му харесваше начинът, по който се биеха тези мъже. Сякаш щяха да умрат, ако му позволяха да избяга. Биеха се така, сякаш Никълъс щеше да ги убие по най-бавния и мъчителен начин, ако Уилям успееше да ги надхитри.

Ненадейно войните се оттеглиха. Те изчезнаха уплашени от огромния, космат звяр, от чиято отворена челюст се подаваха остри зъби.

— Вълк! — крещяха те, докато бягаха и се спъваха.

— Точно от каквото имах нужда — промърмори Уилям. Обезумял, той се стегна, за да атакува яростно, но големият звяр повдигна главата си от гърдите на поваления рицар. — Була! — Уилям отпусна сабята си. — Була, ти, чудесно куче, мислех, че си мъртъв.

Той не успя да каже нищо повече, погледна към равнината, към далечния облак прах и се усмихна.

— Може ли това да е баща ми?

 

 

Часовете, прекарани в чакане, бяха мъчителни за Сора, но тя ги понасяше с достойнство. Веднъж след като се увери, че Уилям не можеше повече да я вижда, тя се измъкна от дупката, където той я беше настанил, и се качи на върха на най-високата скала, която можа да намери. Не се интересуваше, че някой можеше да я забележи в тази пустинна област; искаше да слуша тътена от битката. А от това място тя можеше да чува добре. Гладката повърхност на равнината и липсата на прегради позволяваше звукът да се носи надалеч и да се чува ясно.

Тя слушаше. Наострила уши, тя чу викове. Чу, че подвижният мост се спусна, чу вика на Уилям, а след това и най-прекрасния звук на света. Това беше лаят на Була.

После поривът на вятъра от океана заглуши всичко. След миг лаят проехтя отново и тя застина от болката, която той й причини. Можеше ли да сбърка лая на Була с някой друг?

Не. Нямаше грешка. Това беше Була.

За първи път нещо по-силно от надежда накара сърцето й да забие мощно. Беше ли жив Була? Да, той беше жив! Никълъс не го беше убил и с Була до себе си Уилям имаше шанс в боя. Кучето беше голямо и вярно, а в начина, по който се държеше, личеше една почти човешка интелигентност.

Щом Була ги беше открил, можеше ли лорд Питър и неговите войни да не ги намерят? Разбира се, че не. Или поне й се искаше да бъде така. В същия миг тя чу далечен тропот на конски копита и напрегнато се наведе напред. Може би бяха войните на Бърк? Докато конницата яздеше през полето, дрънченето на доспехи и виковете на голямо множество мъже засенчваше всички други гласове. После те спряха и един глас се извиси над другите, но това не беше гласът на лорд Питър. Нито на Чарлз, нито на който и да е друг, когото тя познаваше. Като стисна юмруци, тя се напрегна да долови шумовете, които идваха от замъка. Чудеше се дали Уилям беше в опасност. Не знаеше какво да мисли. Всяка войска, която отиваше в замъка Кран, трябваше да е неприятелска, следователно, те бяха нейни съюзници.

Но в тези несигурни времена войската можеше да идва и като завоевател. И тогава невинният Уилям щеше да се окаже хванат в капан по средата и всичките му усилия щяха да отидат напразно. Сега трябваше да внимава много повече за себе си.

 

 

Един след друг мъжете, които се бяха нахвърлили върху Уилям, свалиха сабите си и впериха погледи в пространството над подвижния мост.

— Голяма сила — един от войните наруши внезапно настъпилата тишина.

Прахолякът, който се вдигаше от препускащите коне, се носеше над нивята и внушаваше страх.

— Нямат пехота. Всички са на коне — каза друг. — Това е най-голямата войска от рицари, която съм виждал.

Нито Уилям, нито Була не се отдадоха на радостта си повече от миг, след което отново се върнаха към своите занимания — единият със сабята, а другият със зъбите си. Кучето се беше прилепило до Уилям и посягаше да захапе всеки, който можеше да достигне, като ловко избягваше насочените към него саби. Уилям отблъскваше ударите, насочени към Була, като се възползваше от заетостта на нападателите да пазят краката си от свирепия звяр.

Купчината от тела растеше и сега той дебнеше възможността да се измъкне от кръга на атакуващите го, за да намери Никълъс.

Мостът леко се надигна със скърцане, а после падна обратно на мястото си. Като погледна нагоре, Уилям видя командира на наемниците да върти голямото колело, което задвижваше моста. Той изрева гневно, а рицарят погледна към него и се усмихна самодоволно. Като натисна с цялото си тяло върху механизма, рицарят започна бавно да повдига тежкия мост. Кръвта кипна във вените на Уилям, той прескочи стенещите тела на ранените мъже. Була го следваше по петите. Изтича нагоре по тясната стълба и стъпи на площадката. Була се спря на известно разстояние зад него, като ужасяваше всички с лая си.

Наемникът, който се занимаваше с механизма, ги гледаше с крайчеца на окото си. Уилям стигна до него, преди той да успее да затвори вратата, и замахна със сабята си.

— Сабята ти е в мен — извика той. — Ела и си я вземи.

Рицарят пусна колелото и подвижният мост отново се спусна надолу с трещене и скърцане.

— Не ми трябва сабя.

Той изтегли една пика от арсенала, който бе нареден на стената, и като я насочи към гърдите на Уилям, го атакува. Уилям едва успя да се отдръпне настрана, като стъпи на ръба на тясната площадка и се олюля. Той отблъсна пиката с върха на сабята си, но рицарят се отдръпна и като грабна един боздуган, се завъртя и се придвижи напред. На главата си рицарят носеше железен шлем с остри шипове, които можеха да нанесат смъртоносен удар в такова тясно пространство. Уилям хареса този рицар. Той беше лоялен, находчив и се биеше с желание.

— Ти си наемник, а? — попита Уилям.

— Да — боздуганът описваше широки кръгове.

— Отвън се е задала голяма войска, която скоро ще бъде тук, и лорд Никълъс, мога да се закълна в това, няма да бъде в състояние да изплати надницата ти.

Боздуганът леко се отпусна.

— Не мога да изменя на лорда, който ми плаща — каза рицарят.

— Той е коварен, непостоянен и подъл човек, който не заслужава никакво уважение. С нищо не си му задължен, тъй като той никога не би направил нещо повече за теб, освен да те хвърли на кучетата.

Боздуганът започна да описва полукръгове.

— А кучетата — посочи Уилям с глава към Була — са свирепи същества.

Боздуганът спря да се движи. Уилям не сваляше поглед от острия му връх и се придвижваше спокойно към механизма, който задействаше моста. Като натисна дървения щит навътре в зъбното колело, той повреди механизма. Рицарят го наблюдаваше мълчаливо и Уилям се обърна към него:

— Намери ме, когато всичко това свърши. Имам нужда от войни като теб — после се обърна към Була и му нареди да остане на мястото си. — Була ще те брани от отмъщението на баща ми, ако и ти го закриляш от сабите.

Като се затича леко надолу по стълбите, Уилям се огледа. Дворът беше пълен с въоръжени мъже, яхнали великолепни бойни коне. Той забеляза баща си заедно с Реймънд и един друг мъж. Един истински водач: едър, смел и самоуверен, който раздаваше команди и ръководеше битката.

Кой беше той?

Уилям нямаше време за въпроси. Изпълнен с енергия, той се затича към централната кула на замъка, където знаеше, че ще намери Никълъс.

Замъкът разчиташе на естественото си местоположение за защита, тъй като бе построен върху скалите. Външното укрепление се извисяваше почти до ръба на скалата и ограждаше замъка от трите страни; а портата се отваряше към равнината. Замъкът имаше само един двор, който заобикаляше централната кула. Уилям се усмихна доволен, когато видя, че вратата на кулата беше отворена.

Може би това трябваше да го обезпокои, но той знаеше, че Никълъс беше жалък стратег. Той беше ужасен срам за цялото рицарско войнство. Никога не планираше начин на действие, докато неприятелят не влезеше от вътрешната страна на ограждащите каменни стени. Всичките му войни се биеха при портата; всички до един. Уилям беше видял един постоянен поток от наемници, които излизаха от кулата. Само Никълъс трепереше в крепостта, заобиколен от оръжия, с които никога не си беше направил труда да се упражнява; оръжия, които не биха могли да го спасят.

Уилям влезе в кулата и се огледа наоколо. Очите му трудно свикваха с рязката смяна на светлината, но той успя да види, че никой не се криеше във входа. Затича се нагоре по стълбите с готова за бой сабя. Преди да влезе в голямата зала, той се спря и се ослуша.

Нищо. Единствено шумът от битката нарушаваше тишината.

Той влезе в стаята. Огънят гореше в камината, масата беше сложена за вечеря, но не се виждаше жива душа наоколо. Всички слуги, всички обитатели на замъка го бяха напуснали.

Но Никълъс не беше. Инстинктът на Уилям му подсказа да огледа каменните стени на залата. Входът към избата привлече вниманието му като магнит; това беше входът към тъмницата, единствената надежда, останала за Никълъс. Уилям знаеше, ме той щеше да се опита да се подсигури със затворниците, които мислеше, че държи като заложници.

Беше ли открил Никълъс, че неговите затворени птички бяха отлетели от клетката?

Като се придвижваше бавно, Уилям тръгна надолу по витата стълба към мрачното подземие. Една самотна факла пращеше и хвърляше мъждива светлина наоколо. Вратата, която криеше тъмницата, беше затворена и Уилям се запита дали Никълъс действително се криеше там.

Дали нямаше някакъв таен тунел? Дали не се беше измъкнал от някоя задна врата? Или се беше спуснал в тъмницата и беше открил пътя, по който бяха избягали?

Уилям си спомни за катеренето нагоре по скалата и се усмихна с най-неприятната усмивка в живота си. Това, мислеше си той, щеше да бъде справедливо наказание за него.

Но като зави зад последния ъгъл, той се изправи лице в лице с Никълъс.

— Най-после — каза той, а зъбите му се показаха през брадата.

— Най-после, наистина — повдигна сабята си Никълъс и я насочи към гърлото на Уилям. — Този път ще те довърша. Нали разбираш, че имам преимущество.

Никълъс бе облякъл бляскава ризница. Сабята му беше по-дълга от тази на Уилям. Коланът му беше провиснал от тежестта на боздугана и камата, а в другата си ръка държеше щит, който го прикриваше от коленете до врата.

Уилям се разсмя високо:

— Не оръжието прави от мъжа войн — заяви отсечено той, — а умението и способността.

— Тогава аз ще победя — отговори бързо Никълъс.

Уилям изсумтя.

— Мога да те надвия и с голи ръце.

Върхът на сабята на Никълъс трепна.

— Може и да е истина, но само ако имаше щит.

Фалшивото му съчувствие накара Уилям да стисне зъби.

— Аз се изкачих по скалата, която пази замъка. Какво те кара да мислиш, че не мога да взема щит, ако имам нужда от такъв? Щитът, който спечелих преди, сега държи зъбното колело на механизма и не позволява на подвижния мост да се вдигне и на портата да се затвори. Сега, ако аз бях на твое място, щях да се безпокоя за положението, в което се намирам.

— Защо трябва да се безпокоя?

— Тези стълби, които се вият около стената, дават преимущество на фехтовача, който държи сабята с дясната си ръка и се намира по-високо. Виждаш ли? Аз боравя с дясната си ръка — Уилям размаха сабята си с тържествуваща лекота — и съм по-високо от теб на стълбището. Така че аз имам предимство.

Никълъс се ухили така, че се показаха кафявите му зъби.

— Аз съм левак, а с такъв човек е трудно да се биеш — той също размаха сабята си, — така че аз имам предимство.

— Левак си, защото дясната ти ръка е счупена — спомни си Уилям. — Може би, ако се беше упражнявал повече навремето, когато беше оръженосец, сега щеше да си по-добър.

Той сви рамене, а Никълъс се втурна напред. Уилям с лекота се дръпна встрани.

— Сега ли ще се упражняваш? — попита отегчено той.

Никълъс се спря, дишайки тежко. Като се плъзна няколко стъпала надолу, той каза подигравателно:

— Щях да бъда по-почтителен, ако бях на твое място. Последния път, когато се упражнявах върху теб, ти остана сляп за месеци наред.

— Ти си нанесъл удара? — попита удивен Уилям, а после поклати глава. — Не. Ти дори не присъства на битката.

— Ти се би в онази битка заради мен. Аз я предизвиках. Всичко организирах сам.

Гордостта в гласа му накара Уилям да изрази презрението си:

— Как така?

— Аз подтикнах твоя съсед, как му беше името…?

— Сър Доньл.

— Казах на този стар глупак, сър Донъл, че ти си зает другаде и че сега е моментът той да вземе част от земите ти, а докато откриеш това, всичко ще бъде свършено. Знаех, че ти ще дотичаш веднага и ще нападнеш, знаех, че можех да нося шлем, който да крие и пази лицето ми.

— Трудно е да се биеш с шлем, който ограничава погледа ти — обясни Уилям.

— Аз не се биех. Аз просто стоях зад теб и…

— Ти не си се бил? И си играл мръсни, непочтени, коварни игри!

— Игри, в които залог е смъртта.

Уилям се хвърли и удари със сабята си ръката на Никълъс, с която държеше сабята. После отстъпи назад и започна да наблюдава как Никълъс стоеше слисан, а от ръката му капеше кръв.

— Сега ще играеш моята игра — посочи спокойно Уилям.

Никълъс възвърна разума си и атакува на свой ред.

— Кой ръководи войските в тази нечестна обсада на замъка ми? Не е баща ти. Не съм чул гласа му, нито го видях през бойниците.

— Ако беше спрял да трепериш и беше слязъл долу, щеше да видиш баща ми. И Реймънд също.

— Реймънд?! — извика Никълъс, а на лицето му избиха червени петна. — Реймънд! Този предател! Той искаше да те убие, за да завземе част от земите ти, но когато ходът на събитията се обърна, той се извъртя като умряла риба с корема нагоре.

— Реймънд никога не би ме убил — каза Уилям с присъщата му увереност в гласа. — Реймънд е мой приятел!

— А Чарлз? — една нотка на злорадо удоволствие се прокрадваше в гласа на Никълъс. — Видя ли Чарлз в двора ми? И Чарлз ли е твой приятел?

— Нямаше го — каза замислено Уилям. — Чудя се, какво ли може да се е случило на Чарлз?

— Той лежи под един храст в гората, всред локва от собствената си кръв и умира — каза Никълъс с дрезгав глас. — Аз знаех всичко. Знаех, че си го изпратил при баща си, за да дойде и да те спаси. Нагласих една малка злополука за Чарлз.

Като изкрещя неистово, Уилям се хвърли към него. Плъзна сабята си нагоре по бронята му и нарани бузата му.

— Дръж тази сабя малко по-високо. Баща ми не те ли е научил на нещо по-добро от това?

Стиснал здраво устните си от болка, Никълъс изръмжа:

— Той ме учеше никога да не се хващам на един и същи трик два пъти.

— Не знам как ще се справиш с положението. Сабята, която носиш, е направена за мъже, а ти нямаш мускулите, необходими, за да се биеш с нея. — Като видя страданието, което обезобразяваше лицето на неприятеля му, той попита: — За първи път ли ти тече кръв, скъпо момче?

Тънка червена струйка кръв се стичаше по брадичката на Никълъс и странно съответстваше на пламтящия му поглед.

— От лицето ми, копеле такова.

Никълъс се изкачи по стълбите след него, стиснал здраво сабята от ярост.

— Не се тревожи за лицето си — каза нежно Уилям. — Повече няма да имаш нужда от него. Не намери ли това, което търсеше в тъмницата?

— Откъде знаеш, че съм бил в тъмницата?

— Откъде другаде един безгръбначен червей може да намери пътя към свободата?

— Не трябваше да се доверявам на тази кучка, която наричаш своя съпруга — политна той назад. Непохватен, с цялото това бойно снаряжение, което носеше, Никълъс отстъпи назад, като размаха ръце, за да запази равновесие.

Уилям остана да го наблюдава известно време.

— Да й се довериш?

— Когато ме помоли да не те затварям заедно с нея в тъмницата, тя е знаела, че ти ще намериш изход — изплю се с презрение Никълъс.

— Аз съм намерил изхода? — каза недоверчиво Уилям. — Грешиш, скъпо момче. Сора намери пътя, който ни изведе от твоя непревземаем затвор, а не аз. Всичко, което направих, бе да избутам онзи проклет камък настрани, и то пак с нейна помощ.

— Видях, че си изоставил Брони като ненужен парцал, след като си го използвал да ти помогне.

— Той е ранен — изръмжа Уилям. — Ти си го ранил.

— Но аз мисля, че всеки мъж на честта щеше да намери начин да спаси момчето, което беше изложено на сигурна смърт. Вярно, беше го превързал добре. Беше почти срамно да мушна ножа си и да разрежа неговите…

Този път Никълъс беше подготвен за удара, който Уилям се канеше да му нанесе. Той го парира и се прицели със сабята си в сърцето на Уилям, който предвиди тази атака и се отмести, но не достатъчно и върхът на сабята на неприятеля му се заби в плътта му. Никълъс изпита удоволствие, като разбра, че сабята му бе срещнала жива плът.

Уилям избърса кръвта от гърдите си.

— Сора ще бъде много разстроена от постъпката ти, Никълъс. Тя харесваше момчето.

— Ще бъде още по-разстроена, когато те убия.

— Аз те чакам тук без ризница, без щит, без шлем — разтвори широко ръцете си Уилям. — Казваш, че имаш преимущество, но не нападаш.

— Сразих всеки твой опит за атака.

— Говори, говори.

— Истина е!

— Само дето не знаех, че се биеш — той хвана късата сабя и я повдигна застрашително.

— Винаги побеждавам в този род борби — усмихна се триумфално Никълъс.

— Не. Забравил си първото правило на борбата.

— Какво е то?

Със злокобна предпазливост Никълъс се приближи до Уилям, очите на който светнаха от удоволствие. Той се усмихваше подканващо като самоуверен младеж, но петата му, изглежда, се хлъзна на стъпалото. Той размаха ръце като обезумял и се помъчи да запази равновесие, а Никълъс с победоносен вик се хвърли към него. С мълниеносен рефлекс сабята на Уилям се издигна и прониза Никълъс между брадичката и врата му. Кръвта бликна като фонтан, когато той издърпа сабята си. Никълъс се олюля за миг, преди да падне с трясък и да се изтърколи с все по-нарастваща скорост надолу по стълбите към студения каменен под.

Вече сериозен, Уилям го последва надолу. Погледна очите му, които гледаха втренчено с мъртвешка слепота.

— Първото правило на борбата, Никълъс. Спомняш ли си го сега? Битките се водят, за да победиш.

Като не отделяше погледа си от безжизненото тяло, той избърса сабята си и я мушна в колана си. После се обърна, отиде до отворената врата на тъмницата и надникна долу. Нищо не се виждаше, никакъв шум не се чуваше и той въздъхна. Като взе факлата от стенния свещник, той я размаха надолу в тъмната дупка. Дълбоко надолу той успя да зърне очертанията на тялото на Брони. Едно тъмно петно върху бялата варовикова скала. Мъжът лежеше като мъртъв; Уилям знаеше, че той беше мъртъв, но не можеше да се върне при Сора и да й каже, че не се беше опитал да му помогне.

Той извика:

— Брони! Лейди Сора има нужда от теб!

Нищо. Беше тихо като в гроб.

— Брони! Целият замък е обхванат от пламъци. Имаме нужда от помощ.

Нищо.

— Брони! Лейди Сора иска да дойдеш да живееш с нас и да бъдеш личният й слуга.

Възвърнал се към живота, като рицар, на когото е предложена чаша вино, Брони се надигна и седна.

— Миледи иска… аз да й прислужвам?

Уилям се сепна и спусна факлата по-надолу, така че да освети седящия мъж. Брони разтри раменете си, а изражението му не показваше доволство.

— Да, Брони, лейди Сора иска ти да й прислужваш — въздъхна Уилям, като се изправи и изтупа праха от ръцете си.

После погледна към стълбите, тъй като чу драскане на нокти по каменния под.

— Була — каза той, много по-радостен, че вижда огромното куче, отколкото вярваше, че е възможно. — Добра среща, приятелю!

Животното спря до тялото на Никълъс и го подуши, после с видимо презрение го прескочи и се затича към Уилям. Уилям погали главата на Була и откри дузина малки наранявания. Като застана на колене, той разгледа внимателно кучето. Голяма подутина почти затваряше едното му око.

— Нима Никълъс е вярвал, че ще те убие — Була трепна от болка, докато Уилям го опипваше. — Като се има предвид подвигът ти горе до вратата, то ти дори не си сериозно наранен. — Засъхналата кръв беше спластила козината на Була там, където беше получил удари от сабите, но никъде нямаше сериозна рана. — Да те мислим за страхливец — потупа го здраво Уилям, — а ти само си чакал случай, за да се биеш за някого, когото обичаш. Була, момчето ми, твоята красота ще се възвърне, а дотогава ти ще бъдеш най-глезеното същество в Бърк.

Була скимтеше и навираше нос до бузата на господаря си. Когато Уилям се изправи, той чу:

— Тук ли си? Уилям?

Викът идваше от голямата зала и отекна надолу по стълбите на подземието. Була отговори веднага, като че ли го приветстваше. Той се понесе нагоре по спираловидната стълба, откъдето отново се чу вик:

— Ах, ти, проклето куче!

Уилям изрева:

— Реймънд?

Погледна и съзря приятеля си горе на стълбата да наднича зад ъгъла. С облекчено сърце той прескочи тялото на Никълъс и се хвърли към Реймънд.

— Ти си най-хубавата гледка, на която очите ми са се наслаждавали през последните три часа.

Реймънд се засмя и сграбчи протегнатата му ръка.

— Тогава трябва да си скрил Сора някъде, тъй като тя е предпочитаната наслада за очите ти.

— Ти разкри моята тайна — призна Уилям.

Като надникна над рамото на Уилям, Реймънд тъжно поклати глава.

— Никълъс? — попита той, като кимна към тялото, което лежеше отпуснато в подножието на стълбата.

— Да — обърна се Уилям и се загледа към мястото, където лежеше победен неговият прикрит враг. — Той умря със сабя в ръка.

Уилям погледна към Реймънд и леко се усмихна, а той кимна с глава.

— Ако някой някога е бил в състояние да го убеди да вземе сабя, то това си ти.

Като заобиколи Уилям и застана зад него, Реймънд постави ръка върху гърба на приятеля си и го бутна леко към голямата зала, но той остана неподвижен.

— Всичко това е толкова жалко — промълви Уилям. — Той можеше да бъде най-великият мъж в цяла Англия, можеше да бъде съветник на краля. Беше по-богат от теб, по-хитър от мен, а сега лежи мъртъв, без да има кой да скърби за него.

— Той те принуди да го убиеш. Не трябва да се упрекваш за неговата смърт — увещаваше го Реймънд.

Уилям го погледна, очите му искряха.

— Не съм такъв голям глупак, че да загубя съня си заради него — той тръгна уверено напред и те се заизкачваха един след друг по стълбите. На площадката той се спря и без да се обръща, му нареди:

— Погрижи се да бъде доведен свещеник. Нали ще имаш грижата за това?

— Разбира се — потупа го по рамото Реймънд, като задържа ръката си и го стисна съчувствено. — Разбира се, че ще видя какво мога да направя.

— И заради успокоението на душата ми, виж някой да извади този идиот Брони от тъмницата — обърна се той към Реймънд. — Заклех се да се грижа за това момче. Кажи, че ми е роднина. — И преди Реймънд да го попита за причината за смешната му загриженост към момчето, добави: — Това ми напомни да попитам за баща ми?

— О, той се чувства чудесно — увери го Реймънд.

— А ти добре ли си?

— Не мога да се оплача.

Те стигнаха до голямата зала и когато Уилям се обърна, видя широка усмивка на лицето на Реймънд.

— Тогава защо не ръководи нападението? Защо не го ръководи баща ми?

— Ела. Ще ти покажа защо.