Джон Р. Р. Толкин
Приключенията на Том Бомбадил (7)

6
Човекът от Луната слезе рано на Земята

Човек от Луната обу си краката

с чепици от бяло сребро,

корона искри и главата краси,

със перли проблясва манто.

С плащ сив той премина в един ден мъглив

по пътя, облян в светлина.

Ключ леден в ръката му крие се бледна

и скришом отваря врата.

 

По стълба избрана от нишка тъкана

поема той с леки нозе.

Щастлив към живота си нов и красив

отправя се, без да се спре.

Че веч диамантите бели са спрели

да радват самотно сърце

и в кула далечна в униние вечно

не се чувства той най-добре.

 

Готов е самин да се бий за рубин,

та дрехата да си краси,

и за диадеми със камъни ценни

да радват го чак до зори.

Самотен е той. В часовете безброй

света златноват наблюдава

и слуша жуженето, дето въртенето

на долния мир придружава.

 

Когато Луната изпълни тавата,

сърце му копнее за Огън:

но не за зари на лунни скали —

за истински цвят той се моли,

за алено, розово, тъмночервено,

за огън с пламтящи езици,

за залез виолетов над буря в морето,

за шир, почерняла от птици.

 

За синьо мечтае със краски омайни,

в гората за тучен бръшлян;

сънува той нощем и хора, и още

кръв кипнала — туй му е блян.

Душата му жадна за песен отрадна е,

и гладна за мръвка и вино,

че лунни милинки от леки снежинки

не са му те никак любими.

 

Кракът му омекна, щом мисъл го секна

за мръвки и пунш в изобилие;

по стълбата стръмна надолу се спъна

политна стремглав без усилие,

нощеска през юли дървета обрули

и кацна той не съвсем меко —

от стълбата своя отлетя на завоя

пред Залива Бел^[1] недалеко.

 

И започна да мисли: ако дълго се кисне,

няма ли да се стопи,

но тогаз го откри стар рибар призори

и се цял екипаж удиви.

Във рибарската мрежа цял измокрен, наежен

и лъщящ от глава до пети,

той сияеше ален и с отблясък опален,

и със нежни зелени искри.

 

Против волята своя бе отнесен героя

на брега ведно с улов богат:

„Най-добре намери място в хана да спиш,

те му рекоха, близо е град.“

Една бодра камбана там на Кулата стара

новината набързо разнесе

и научиха всички, че със първите птички

появил се е пътник унесен.

 

Ала никой не сложи във камината огън,

никой вкусна закуска не даде.

И намери той пепел вместо огъня весел,

и вървя във калта, не в ливада.

Жив човек не видя, не се чу и гласа

на певец веселящ тук душата;

само спящите хора хъркаха си на воля,

че за тях рано беше да стават.

 

Той почука на много врати без сполука,

но не срещна отнигде ответ.

Най-накрая във хана му намери колая,

че отвътре проблясваше свет.

На вратата излезе стар готвач начумерен

и попита го: „Що дириш тук?“

„Искам огън и песни, и истории смешни,

и вино да се лее напук!“.

 

„Тук не ще ги намериш, домакинът се дзвери,

ала все пак навътре ти влез,

а сребро ако даваш, можеш да се надяваш

да получиш и каша с овес.“

Даде гостът пара̀та да отключат вратата,

още две — да му сложат мезе.

А за стол до камина, дето топло за трима е,

се изръси със двайсет и две.

 

За да хапне вечеря от каквото намерят,

раздели се с корона и плащ,

за което получи стар тиган полусчупен,

одимен, обгорен и вонящ.

Кашата бе студена и отдавна сварена,

и сервирана с дървен черпак.

А за пудинга славен с много сливи направен

подранил беше тоз гост предраг,

где Луната напусна и надолу се спусна —

жаден за авантюри юнак.