П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (4)

4

В Клуба на Търтеите, а и на някои други места, които често посещавам, може да се чуе коментар върху самообладанието на Бъртрам Устър, или присъствие на духа, както още се нарича, и мнението, че го притежавам в значителна степен, е всеобщо. В очите на много хора мисля, че изглеждам от ония мъже-стомана, за които сме чели, и не казвам, че не е вярно. Но е възможно да ми се намери слабо място и това може да стане, когато внезапно ми се подхвърли някой виден спец по откачалките, преоблечен като иконом.

Не може и дума да става да имам някаква грешка в предположението си, че това е точно сър Родерик Глосъп, който беше оставил вече плодовете и сега пристъпваше обратно към къщата. Няма втори като него с такова просторно голо теме и такива избуяли вежди, и ще бъде нечестно, ако кажа, че останах невъзмутим. Ефектът от видението беше, че силно трепнах, а всички знаем какво става, когато трепнеш силно, докато държиш чаша, пълна с чай. Съдържанието на моята полетя във въздуха и се приземи върху панталона на магистър Обри Ъпджон, като стабилно го овлажни. Всъщност, едва ли ще изопача фактите, ако кажа, че върху себе си той сега имаше не толкова панталони, колкото чай.

Можех да видя колко дълбоко преживя нещастният човек положението си, и бях изненадан, че се задоволи само с едно „Ох!“.

Не винаги, обаче, са нужни думи. Той ме прикова с поглед, в който прочетох поне сто неизречени възклицания. Така би погледнал някой бабаит от пробита гемия към първокласния моряк, който но една или друга причина си е навлякъл гнева му.

— Виждам, че не си се променил, откакто беше при мен в Малвърн Хаус — изрече той с доста злоба в гласа си, като попиваше чая от панталона си с кърпичка. — Калпавия Устър, така го наричахме — продължи той, като се обърна към Боби, явно с цел да си спечели съчувствието й. — Не можеше да направи и най-простото нещо, като например да държи чаша, без да посипе разруха и опустошение навсякъде около себе си. Беше аксиома в Малвърн Хаус, че ако в някоя стая има стол и Устър е там, то непременно ще се спъне в него. Детето — заключи Обри Ъпджон — е баща на възрастния.

— Безкрайно съжалявам — извиних се аз.

— Твърде късно за съжаление. Един нов чифт панталони са съсипани. Съмнявам се, че нещо може да изчисти петното от чай върху бяла каша. Е, да се надяваме на най-доброто.

Дали сгреших или не, когато при тези думи го потупах по рамото и казах:

— Това е то дух — така и не мога да преценя.

Вероятно сгреших, защото това не го успокои. Хвърли ми още един от своите погледи и се отдалечи, като издаваше силна миризма на чай.

— Да ти кажа ли нещо, Бърти? — каза Боби, като го проследи замислено. — Тази разходка, на която Ъпджон възнамеряваше да те покани, се отменя. Тази година няма да получиш коледен подарък от него и не го очаквай довечера да дойде да види дали си добре завит.

Направих един повелителен жест с ръка и каничката за мляко беше катурната.

— Остави сега Ъпджон и коледните подаръци, и разходките. Какво прави татко Глосъп тук като иконом?

— А-ха! Знаех си, че ще ме попиташ. Мислех да ти кажа по някое време.

— Кажи ми сега.

— Идеята беше негова.

Погледнах я строго. Бъртрам Устър не възразява понякога да слуша глупости, но все пак да не бъдат нечленоразделна реч, каквато изглеждаха тези.

— Негова идея?

— Да.

— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че сър Родерик Глосъп се е събудил една сутрин, погледнал се е в огледалото, намерил се е малко блед и си е казал: „Имам нужда от промяна. Мисля, че ще опитам да бъда за малко иконом“?

— Не, не това, но… Не знам как да започна.

— Започни с началото. Хайде, малка ми Б. Уикъм, без заобикалки — казах аз и посегнах с изразителен жест към парче кейк.

Суровият ми тон изглежда докосна някоя струна и запали огъня, който винаги тлееше в тази червенокоса заплаха за общото благо, защото тя се намуси недоволно и ми каза да спра, за бога, да се пуля като умрял шаран.

— Имам пълното право да се пуля като умрял шаран — отвърнах студено — и ще продължа да го правя, докато ми е угодно. Аз съм изложен на голямо напрежение. Както винаги се случва, когато ти имаш пръст в нещата, животът ми се превърна в низ от издънки, и мисля, че имам право да изискам обяснение. Очаквам разказа ти.

— Добре, чакай да си подредя мислите.

След кратка пауза, през която аз довърших кейка си, тя пристъпи към изложението си.

— Като начало най-добре да ти кажа за Ъпджон, защото всичко започна от него. Виждаш ли, той опява на Филис да се омъжи за Уилбърт Крийм.

— Като казваш опява…

— … имам предвид опява. А когато подобен човек опява, някой трябва да отстъпи, особено когато става дума за мека Мария като Филис, която винаги прави това, което й каже татенцето.

— Значи няма твърда воля?

— Нито грам. Ето например преди няколко дни я заведе в Бърмингам да гледа представление на Чеховата „Чайка“, защото мислел, че е образователно. Бих искала да намеря някой, който ще пробва да ме накара да гледам „Чайка“ на Чехов, но Филис само наведе глава и каза: „Да, татко“. Даже не се опита да се пребори. Това сигурно ти говори колко собствена воля има у нея.

Наистина ми говореше. Нейната история дълбоко ме порази. Познавах „Чайка“ на Чехов. Леля Агата веднъж ме накара да заведа сина й Тос на представление в театъра „Олд Вик“, и дали заради напрежението да следя заплетените ходове на персонажите, наречени Заречная и Медвенко, или поради това, че бях постоянно нащрек да дебна Тос да не избяга към големите фоайета, страданието ми беше безмерно. Нямах нужда от по-голямо доказателство, че Филис Милс е момиче, чието мото в живота е „Татко знае най-добре“. Уилбърт само трябва да предложи и тя ще се съгласи на секундата, защото Ъпджон е пожелал така.

— Леля ти е безкрайно разтревожена.

— Тя не одобрява ли?

— Разбира се, че не одобрява. Ти трябва да си чул що за птица е Уили Крийм, като ходиш толкова често в Ню Йорк.

— Да, до ушите ми достигна информация за лудориите му. Той е плейбой.

— Леля ти смята, че е смахнат.

— Предполагам повечето са такива. Е, ако е така, разбирам, защо не иска да чуе химна на Менделсон. Но — добавих аз, заковавайки нещата по специфичния ми безпогрешен начин — това не обяснява защо татко Глосъп се намесва в играта.

— Напротив, обяснява. Тя го доведе тук, за да наблюдава Уилбърт.

Нещо ми убягваше.

— Искаш да кажеш да го държи под око? И какво ще помогне това?

Тя изсумтя нетърпеливо.

— Да го наблюдава в техническия смисъл на думата. Знаеш как работят тези специалисти. Следят обекта отблизо. Водят разговори с него. Прилагат фини тестове. И рано или късно…

— Започвам да разбирам. Рано или късно той изпуска нещо от рода на това, че се мисли за варено яйце и тогава го вкарват където му е мястото.

— Е, по някакъв начин се издава. Когато леля ти ми се оплакваше, внезапно ми дойде вдъхновението, че можем да вземем Глосъп тука. Знаеш тия мои внезапни вдъхновения.

— Знам. Епизодът с грейката.

— Да, това беше едно от тях.

— Ха!

— Какво каза?

— Просто „Ха!“.

— Защо „Ха!“?

— Защото като си спомня онази ужасна нощ, нещо ме кара да кажа „Ха“.

Тя изглежда видя някаква логика. Като спря само за да лапне един сандвич с краставица, продължи нататък:

— Така, че рекох на леля ти: „Ето какво можеш да направиш“, така й казах, „доведи тука Глосъп“, казвам й, „и го накарай да наблюдава Уилбърт Крийм. После ще има с какво да отидеш при Ъпджон и да му объркаш картите“.

Нещо пак не схващах. Доколкото си спомням, досега за карти нищо не се бе споменавало.

— Как така?

— Не можеш ли да разбереш? „Хвани стария Глосъп“, казвам й, „и му дай да го наблюдава. После ще има с какво“, казвам, „да отидеш при Ъпджон и да му кажеш, че сър Родерик Глосъп, най-големият психиатър в Англия, е убеден, че Уилбърт Крийм не е с всичкия си и още да го попиташ дали предлага доведената му дъщеря да се омъжи за човек, който всеки момент ще получи членство в лудницата.“ Дори и Ъпджон ще се въздържи от такова нещо. Или не мислиш така?

Замислих се.

— Да — рекох, — вероятно си права. Възможно е Ъпджон да има човешки чувства, макар и никога да не съм забелязал това, докато бях в положението на негов възпитаник, както се казва. Сега ми е ясно защо Глосъп е в Бринкли Корт. Защо обаче в ролята на иконом?

— Казах ти, че това беше негова идея. Смяташе, че е прекалено популярен и ще предизвика съмнение у мисис Крийм, ако се появи тука под собственото си име.

— Разбирам. Ще забележи, че наблюдава Уилбърт, ще се учуди защо…

— … и накрая ще събере две и две…

— … и ще вдигне врява.

— Точно така. На никоя майка няма да й стане драго, като открие, че домакинята е довела психиатър да наблюдава сина й, над когото и сламка не дава да падне.

— Докато ако хване иконома да го наблюдава, просто ще си каже: „Я, какъв наблюдателен иконом“. Много разумно. С тази сделка между чичо Том и Хоумър Крийм, ще бъде фатално да се рискува и с най-малкия повод да бъде раздразнена. Ще се оплаче на Хоумър, а той ще каже: „След това, което стана, Травърс, предпочитам да прекъсна преговорите.“ и чичо Том ще изгуби пачките. Всъщност, какво е това тяхно споразумение? Леля Далия каза ли ти?

— Само в общи линии. Става дума за някаква земя, която чичо ти има някъде, а мистър Крийм мисли да я купи и да строи хотели или нещо подобно. Всъщност, няма значение. Най-важното е, и трябва да си го запишеш в главата, че контингентът на Крийм трябва да се гали с перце на всяка цена. Така че, нито дума на никого.

— Какво говориш. Устър не е дрънкало. Нито пък порти. Но защо си толкова сигурна, че Уилбърт Крийм е чалнат? На мен не ми изглежда такъв.

— Ти виждал ли си го?

— Само за малко. Беше на една зелена морава, четеше поезия на момичето на Милс.

Очите й се разшириха.

— Чел поезия? На Филис?

— Точно така. Стори ми се странно, че тип като него прави това. Глупости, да. Ако й рецитираше някакви римувани безсмислици, бих разбрал. Но беше една от онези книги в лилава кожена подвързия, които продават по Коледа. Не бих могъл да се закълна, но страшно ми звучеше като Омар Хайям^[1].

Очите й продължаваха да се разширяват.

— Спри, Бърти, спри! Не трябва да се губи нито секунда. Трябва да отидеш и да спреш това веднага.

— Кой, аз? Защо аз?

— Точно за това си тук. Леля ти не ти ли каза? Тя иска да следваш Уилбърт Крийм и Филис навсякъде и да се погрижиш той да не намери сгоден момент за предложение.

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда нещо като частен детектив или ченге и да ги следя? Не го харесвам — казах колебливо.

— Не трябва да го харесваш — отвърна Боби. — Просто го направи.