П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (19)

19

От Бринкли Корт до Маркет Снодсбъри е един хвърлей път, така че аз стоварих Ъпджон пред „Бикът и букът“ и на секундата натиснах газта обратно. Разделихме се, разбира се, доста хладно, но когато имаш един Ъпджон в списъка си със задачи, важното е да се разделиш, а не да капризничиш как точно е станало. И ако не беше Кипър, когото мислено оплаквах по-силно от всеки друг път, щях да се чувствам великолепно. Не можех да видя някакъв щастлив изход за него от соса, в който се беше накиснал. По време на пътя не разменихме с Ъпджон нито дума, но можех да видя с ъгълчето на окото си, че е неумолим и решителен. Така да се каже, запасите му на човещина се бяха изчерпали. Нямаше никаква надежда да се отклони от безпощадната си цел.

Паркирах колата в гаража и се отправих към светилището на леля Далия, за да видя дали не е поуспокоила малко топката, защото все още се притеснявах за това нейно кръвно налягане. Човек все пак не иска леля му да вземе да пламне като жива факла.

Тя не беше там. По-късно разбрах, че се е оттеглила в стаята си да полее слепоочията си с одеколон и да си направи йогистко дишане. Но Боби беше там. И не само Боби, но и Джийвс. Той й даваше нещо в плик, а тя му казваше: „О, Джийвс, ти спасяваш човешки живот“, а той: „Дребна работа, мис“. Сърцевината, разбира се, ми убягна, но нямах време да се ровя в сърцевини.

— Къде е Кипър? — попитах и бях изненадан да забележа, че Боби танцува на пръсти из стаята и издава животински звуци, очевидно възторжени по характер.

— Реджи ли? — каза тя, прекъсвайки за момент имитациите от стопанския двор. — Отиде на разходка.

— Той знае ли, че Ъпджон е разбрал кой е авторът на статията?

— Да, леля ти му каза.

— Тогава трябва да поговорим.

— За делото за клевета на Ъпджон ли? Всичко е наред. Няма вече реч, нали Джийвс!

Нищо не разбрах. Повече ми заприлича на гатанка.

— Някакви проблеми с говора ли имаш, Джийвс?

— Не, сър.

— Тогава какви ми ги говори това младо добиче?

— Мис Уикъм намеква за машинописния текст на речта, която мистър Ъпджон трябва да произнесе утре пред младите умове в средното училище в Маркет Снодсбъри, сър.

— И тя иска да каже, че ти си я свил?

— Именно, сър.

Потреперах.

— Нали не искаш да кажеш…

— Да, иска да каже — изпя Боби и поднови руските танцови стъпки. — Леля ти му казала да приготви чантите на Ъпджон и първото нещо, което видял, когато се захванал с това, била речта. Той я натикал в панталона си и после ми я донесе.

Повдигнах вежди.

— Вярно ли, Джийвс?

— Помислих си, че така ще е най-добре, сър.

— Добре си помислил и още как! — каза Боби и изпълни един незнам си какво на Нижински^[1]. — Или Ъпджон ще се откаже от делото за клевета, или няма да си получи записките, както ги нарича, а без тях няма да може да каже и една дума. Веднага ще лъсне, че е кръгла нула. Нали, Джийвс?

— Изглежда няма да има алтернатива, мис.

— Освен ако не иска да се изтъпани там на оная платформа и да мълчи като рибка златоперка. Хванахме го натясно.

— Да, но почакайте половин секунда — казах аз.

Говорех неохотно. Не ми се искаше да полея със студен душ това младо клъбце прежда точно в най-щастливия му час, но ми беше хрумнало нещо.

— Разбира се, схващам идеята. Спомням си, че леля Далия ми каза за тази странна особеност на Ъпджон да губи медения си гласец, когато не му е под ръка материалът. Но я си представете, че той се престори на болен и не се появи.

— Няма.

— Аз бих го направил.

— Но ти не се опитваш да бъдеш избран от Консервативната партия за техен кандидат от района на Маркет Снодсбъри за предстоящите избори. Ъпджон обаче се опитва и за него е жизнено важно да се обърне към обществеността утре и да направи добро впечатление. Защото половината от членовете на партийната избирателна комисия имат синове в училището и ще бъдат там, целите в очакване да го оценят като оратор. Последният им кандидат заекваше и те откриха това едва когато се орезили пред избирателите. Този път не искат да направят грешка.

— Да, сега разбирам — съгласих се аз. Спомних си, че леля Далия ми беше говорила за политическите амбиции на Ъпджон.

— Значи, ясно — рече Боби. — Бъдещето му е вързано в тази реч. Ние я имаме, а той я няма. Оттам тръгваме.

— И каква точно е процедурата?

— Това е уредено. Той ще се обади всеки момент, за да разпитва. Тогава ти застъпваш на телефона и му очертаваш нещата.

— Аз?

— Точно така.

— Защо аз?

— Джийвс смята, че е най-добре.

— Хубава работа, Джийвс! А защо не Кипър?

— Мистър Херинг и мистър Ъпджон не си говорят, сър.

— Разбираш ли какво ще се случи, ако чуе гласа на Реджи. Ще затвори надуто и цялата досада ще се повтори отначало. Докато от теб ще попие всяка дума.

— Я зарежете…

— Отгоре на това, Реджи отиде на разходка и не е на разположение. Наистина не бих искала да бъдеш толкова опак винаги, Бърти. Леля ти казва, че си бил съвсем същият като дете. Винаги, когато е искала от тебе да си изядеш кашата, ти си се запецвал, инатил си се и не си сътрудничил, точно като магарето на Йона от Библията.

Не можех да оставя такава грешка непоправена. Всеки знае, че в училище спечелих награда за познанията си върху светото писание.

— Валаамовото магаре. Йона е онзи с кита, Джийвс?

— Сър?

— За да приключим спора, нали Валаамовото магаре показало характер?

— Да, сър.

— Нали ти казах — обърнах се към Боби и щях да продължа и да я направя на пух и прах, ако в този момент телефонът не беше иззвънял и отклонил вниманието ми от въпроса. Звукът предизвика силно охлаждане на Устъровите крайници, защото знаех какво предвещава.

Боби също не остана безразлична.

— Ехо! — каза тя. — Това, ако не греша, е нашият клиент. Давай, Бърти. Атакувай и късмет.

Вече съм споменавал, че Бъртрам Устър, макар и стомана в отношенията си със силния пол, е винаги восък в женските ръце. Настоящият случай не беше изключение. Като изключим пускането от Ниагарския водопад във варел, не можех да си спомня за нищо, което да искам по-малко от малък разговор с Обри Ъпджон. Особено при тия обстоятелства и най-вече в посоката, която ми бе зададена. Но тъй като бях помолен от един представител на деликатните да поема тази сериозна задача, нямах избор. Искам да кажа, мъжът или е юначина, или не, както казва рицарят Баяр^[2].

Но когато наближих инструмента и му отслушалчих слушалката, бях твърде далече от най-сърцатото си състояние. А когато чух Ъпджон да ме ало-алосва от другия край, на мъжествения ми дух определено му изгоря бушона. Защото от гласа му можех да заключа, че по-сприхав от това никога не е бил. Такова раздразнение не съм долавял у него дори и когато разговаряхме в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий по повод шербета, който бях изсипал в мастилото.

— Ало? Ало? Ало? Кой се обажда? Бихте ли ми отговорили? Мистър Ъпджон е на телефона.

Казват, че когато нервите ти са съвсем опънати, трябва да поемеш няколко пъти дълбоко въздух. Поех шест пъти, което, разбира се, ми отне известно време, и забавянето видимо повиши раздразнението. Даже от разстояние човек можеше да различи това, което аз наричам зловредна хипноза.

— Бринкли Корт ли е?

Тук можех да отговоря. Казах, че е Бринкли Корт и нищо друго.

— Кой е на телефона?

Трябваше да помисля за момент. После се сетих.

— Устър, мистър Ъпджон.

— Слушай сега внимателно, Устър.

— Да, мистър Ъпджон. Как е в „Бикът и букът“? Уютно, а?

— Какво ми говориш?

— Питах дали ви харесва в „Бикът и букът“?

— Я остави „Бикът и букът“

— Добре, мистър Ъпджон.

— Жизнено важно е. Искам да говоря с човека, който ми опакова вещите.

— Джийвс.

— Какво?

— Джийвс.

— Какво искаш да кажеш с това „Джийвс“?

— Джийвс.

— Какво го повтаряш това „Джийвс“. Питам те кой ми опакова принадлежностите?

— Джийвс.

— А, Джийвс е името на човека?

— Да, мистър Ъпджон.

— Той най-нехайно е пропуснал за прибере бележките за речта ми пред средното училище в Маркет Снодсбъри утре.

— О, не! Нищо чудно, че сте лют.

— Луд ли?

— Лют с „т“.

— Какво?

— Извинете, исках да кажа с „ю-т“.

— Устър?

— Да, мистър Ъпджон?

— Пиян ли си?

— Не, мистър Ъпджон.

— Тогава плещиш глупости. Престани да плещиш, Устър.

— Да, мистър Ъпджон.

— Извикай незабавно този Джийвс и го попитай какво е направил с бележките ми.

— Да, мистър Ъпджон.

— Веднага. Не стой там и не викай „Да, мистър Ъпджон“.

— Няма, мистър Ъпджон.

— Наложително е да ги имам у себе си незабавно.

— Да, мистър Ъпджон.

Е, предполагам, ако се погледне честно, не отбелязах голям прогрес. И отдалече се виждаше, че вероятно съм оставил впечатлението на нервак, който се опитва да изклинчи. Но това по мое мнение не оправдаваше Боби да ми изтръгне в този момент слушалката и да измучи: „Червей!“ в лицето ми.

— Как ме нарече?

— Никак не съм ви нарекъл — оправдах се аз. — Някой мене ме нарече нещо.

— Искам да говоря с този Джийвс.

— Така ли? — каза Боби. — Е, добре, ще говориш с мен. Роберта Уикъм е на телефона, Ъпджон. Можеш ли да ми посветиш от скъпоценното си внимание за момент.

Трябва да се признае, че колкото и да не одобрявах в много отношения тази рижоглава Иезавел, както беше наречена веднъж, тя доста добре беше усвоила изкуството да разговаря с пенсионирани директори на подготвителни училища. Златните думи потекоха от устата й като захарен сироп. Разбира се, при нея отсъстваше затруднението от едно няколкогодишно пребиваване под покрива на Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий. Тя никога не се беше свързвала, и то в невръстната си възраст, с едно франкенщайново чудовище в разцвета на силите си. Но дори и като се отчете това, изпълнението й заслужаваше уважение.

Тя започна с отсеченото: „Слушай, хапльо“ и продължи да нахвърля с възхитителна точност характерните точки в ситуацията, така както ги вижда тя. Съдейки по бръмчащите звуци оттатък жицата, ясно доловими, макар че стоях в сянка, за мен беше очевидно, че същността не му е убягнала. Това бяха бръмчащите звуци на мъж, който осъзнава, че женска ръка го е докопала за перчема.

След малко те заглъхнаха и Боби проговори.

— Чудесно — каза тя. — Сигурна бях, че ще се съгласиш колко сме прави. Ще бъда при теб след малко. Гледай да има повече мастило в писалката ти.

Тя затвори и офейка от стаята, отприщвайки същите ония животински ревове. Обърнах се към Джийвс, както толкова често съм правил, когато размишлявам върху действията на другия пол:

— Жени, Джийвс!

— Да, сър.

— Разбра ли какво стана?

— Да, сър.

— Предполагам Ъпджон, заричайки се… Всъщност…

— Заричайки се, че никога няма да се съгласи, се е съгласил, сър.

— И ще оттегли иска.

— Да, сър. И мис Уикъм мъдро уточни, че това трябва да стане в писмена форма.

— За да се избегне всякакво шикалкавене.

— Да, сър.

— Тя за всичко е помислила.

— Да, сър.

— Мисля, че беше непоклатима като скала.

— Да, сър.

— Предполагам, че всичко идва от червената коса.

— Да, сър.

— Ако някой ми беше казал, че ще доживея да чуя някой да нарича Обри Ъпджон „хапльо“…

Щях да продължа, но преди да се доизкажа, вратата се отвори, разкривайки мама Крийм, и Джийвс се изсули навън. Освен ако специално не е поканен да остане, Джийвс винаги се изсулва, когато влезе някое Благородие.