П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (13)

13

Съглеждайки девойката, открих, че разбирам защо Боби беше избухнала в такъв шумен протест, като ги е видяла преплетени с Кипър. Аз не съм, разбира се, романтично момиче, влюбено в редактор от „Търсдей ривю“, и никога не съм бил, но ако бях, знам, че щях да получа остър пристъп на мигрена, ако го хвана вкопчен в някоя толкова привлекателна, колкото заварената дъщеря на Обри Ъпджон. Защото макар и със съмнителен коефициент на интелигентност, тя беше бижу и половина. Очите й бяха значително по-сини от небето и носеше простичка лятна рокля, която по-скоро подчертаваше, отколкото криеше грациозните очертания на фигурата й, ако ме разбирате добре. Никак не е чудно, че като я е видял, Уилбърт Крийм е побързал да грабне томчето с поезия и да поеме заедно с нея най-прекия път до първата зелена морава.

— О, мисис Травърс — обърна се тя към леля Далия, — тъкмо говорих с татко по телефона.

Това моментално отклони мислите на старата ми родственица от аферата Кипър-Боби, която до момента се беше радвала на най-голямото й внимание. И нищо чудно. Раздаването на наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри беше събитие, на което щяха да присъстват най-славните и сърцати люде в околността. А до него оставаха само два дни, така че тя трябва да е започвала да нервничи по отношение на продължилото отсъствие на важната клечка, определена да произнесе реч на младите мозъци върху идеалите и живота. Ако си член на борда на управителите в едно училище и си дал дума да осигуриш оратор за най-големия ден на годината, можеш да бъдеш извинен, че си малко нервен, когато сладкодумкото е духнал към столицата, без да каже кога ще се върне и ще се върне ли изобщо. Всичко, което знаеше, беше, че Ъпджон може да го е хванала отпускарската треска и да е решил да остане да кръстосва безцелно булевардите. А нищо не може така да опропасти едно тържество, както провалът с оратора. Та затова тя сега почервеня като майска роза и попита дали старият му ергенски син е споменал нещо за завръщане.

— Той си идва тази вечер. Надява се, че не сте се притеснили.

От устните на татковата ми сестра изхвърча един пръхтеж с калибъра на експлозия в склад за муниции.

— О, така ли? Е, имам една малка новинка за него. Ако иска да знае, притесних се. Какво го задържа толкова дълго в Лондон?

— Трябваше да се види с адвоката си по повод делото за клевета, което ще заведе срещу „Търсдей ривю“.

Често съм се питал на колко ли сантиметра подскочи Кипър от стола си при тези думи. Понякога ми се струва, че бяха двадесет и пет, друг път само двадесет. Но колкото и да бяха, едно е сигурно — той се изстреля от меката седалка, като световен шампион в дисциплината „Висок скок от седящ стоеж“.

— Срещу „Търсдей ривю“? — изненада се леля Далия. — Това е твоето вестниче, нали, млади момко? С какво толкова са го разбъзикали?

— Става дума за тази книга, която татко написа за подготвителните училища. Той написа книга за подготвителните училища. Знаехте ли, че е написал книга за подготвителните училища?

— Съвсем нищичко. На мен никой нищо не ми казва.

— Е, той написа книга за подготвителните училища. В нея се говори за подготвителните училища.

— За подготвителните училища, така ли?

— Да, за подготвителните училища.

— Слава богу, че накрая изяснихме това. Знаех си, че ще стане, ако сме по-упорити. И…?

— И „Търсдей ривю“ написал нещо клеветническо за нея. Адвокатът на татко казва, че съдът трябва да се произнесе за поне пет хиляди лири в негова полза. Защото са го наклеветили. Така че през цялото това време беше в Лондон да се види с адвоката си. Но тази вечер се връща. Ще бъде тук за раздаването на наградите, а аз съм му напечатала и приготвила речта. А, ето го и моят безценен Попит — усмихна се Филис, когато до ушите ни долетя далечен лай. — Пита за вечерята си, сладкото малко ангелче. Добре, скъпичко. Мама иде — изчурулика тя и отлетя за милосърдното си дело.

Оттеглянето й беше последвано от кратка тишина.

— Не ме интересува какво ще кажете — изрече накрая леля Далия предизвикателно. — Умът не е всичко. Тя е едно сладко мило момиче. Обичам я като дъщеря и да върви по дяволите, който казва, че е слабоумна. Е-хей, ти — продължи тя, като видя, че Кипър се свлече отново в стола, опитвайки се не особено успешно, да си закачи обратно увисналата долна челюст. — Какво те гризе, млади момко?

Видях, че Кипър не е във форма за приказки и поех обясненията върху себе си.

— Възникна нещо много деликатно, стара ми родственице. Ти чу какво каза Ф. Милс, преди да отиде да се погрижи за Попит. Това е историята.

— Какво искаш да кажеш?

— Фактите са на разположение. Ъпджон написал това книжле, което, ако си спомняш, е за подготвителните училища. В него, както казва Кипър, се говорело, че времето, прекарано в тези заведения, било най-щастливото в живота ни. Шефът го дал на Кипър да напише рецензия. А той като си спомнил черните дни в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато ние с него пасяхме маргаритки, обезглавил книжлето с един замах. Така ли, Кипър?

Той се напъна да проговори, ако на това изобщо му се вика говор — звуци като на бивол, който си вади крака от тинята.

— Хайде, стига — успя да изрече, — това си беше напълно законна критика. Не му цепих басма, разбира се…

— Ще бъде много интересно да се види тая басма, дето не си я цепил — каза леля Далия, — защото в нея трябва да е имало нещо, което изглежда ще коства на твоя собственик пет хубавички звънтящи хилядарки. Бърти, качвай се в колата и тичай до гарата на Маркет Снодсбъри, да видиш дали в павилиона няма да има брой от тазседмичния… Не, чакай, задръж. Това се отменя. Връщам се след секунда — и тя излезе, като ме остави в неведение относно намеренията си.

Намеренията на лелите не са лесна работа за предугаждане. Обърнах се към Кипър:

— Лоша работа.

По начина, по който се сгърчи, разбрах, че едва ли можеше да бъде по-лоша.

— Какво се случва, когато един редактор в седмичен вестник докара на шефовете си значителни загуби поради клевета?

За това имаше отговор.

— Изритват го и нещо повече… дяволски трудно се докопва до нова работа. Вече е в черния списък.

Разбирах. Тия важни птици със седмичните вестници си броят стотинките. Обичат всичко да тече към тях. А когато вместо това започва да изтича от тях в резултат на необмислената постъпка на някой елемент от персонала, на този елемент му се връща тъпкано. Мисля, че командата на Кипър се финансираше от някакъв управителен, съвет или синдикат, но управителните съвети и синдикатите са също толкова чувствителни към изръсването, колкото и индивидуалните собственици. Както Кипър посочи, те не само изхвърлят съгрешилия елемент като мокро коте, но и съобщават на другите управителни съвети и синдикати.

„Херинг? — чукват се по челото последните, когато Кипър отива да търси работа. — Не беше ли това хлапака, който измъкна залъка от устата на «Търсдей ривю»? Изхвърлете разбойника през прозореца, нека да видим как ще подскочи.“ Ако тази история с Ъпджон се разчуе, шансовете му за платена работа ще бъдат мършави, ако не и съвсем оскъдни. Може да минат години, преди всичко да се забрави и прости.

— Да продавам моливи в канавката, това май ще е най-доброто, за което да мечтая — простена Кипър и тъкмо беше заровил лице в шепите си, както правят хората, когато размишляват за бъдещето си, което малко нещо няма да е розово, ето че вратата се отвори и се появи не както очаквах леля Далия, а Боби.

— Взела съм друга книга — обясни тя. — Исках онази… Тогава погледът й падна на Кипър и крайниците й се вцепениха. Също като жената на Лот, която, както сигурно знаете, направила каквото не трябва и видяла всичките тия неприятности с градовете, та затова се превърнала в солен стълб. Макар че никога не съм разбирал каква точно е идеята. На солта, имам предвид. Някак много странно звучи, и съвсем не каквото очакваш.

— О — изрече тя надменно, като че ли дори и един поглед към престъпническите кръгове, в лицето на Кипър, би бил оскърбителен за нея. Щом тя проговори, от гърдите му се откърти глух стон и той повдигна пепелявосивото си лице. При гледката на това пепелявосиво лице надменността у Роберта Уикъм направи едно „пуф“ и изчезна, за да отстъпи място на старата любов, състрадание, женска нежност и всичките му там работи. Тя се метна към него като женски леопард, намерил загубеното си отроче.

— Реджи! О, Реджи! Реджи, любими, какво ти е? — проплака тя, като цялото й поведение претърпяваше ярко изразена промяна към по-добро.

Накратко, нещастието му стопи сърцето й, както често се случва при женския пол. Поетите доста са го коментирали. Сигурно знаете онзи, който е казал: „О, ти жена, във час спокоен, тарам-та-там та-там-та зноен, когато там-та там-та чело, и там-тарам-та там-та смело.“

Тя се извърна към мен с животинско ръмжене.

— Какво си направил с бедното агънце? — като с това получих и един от най-свирепите погледи, мятани това лято в централните графства. И тъкмо свърших с обясненията, че не аз, а Съдбата или Провидението е помрачило светлика в живота на бедното агънце, когато леля Далия се върна. Носеше парче вестник.

— Права бях — поясни тя. — Знаех си, че първата работа на Ъпджон ще бъде да се абонира за получаването на изрезки от някоя справочна агенция. Намерих това на масата в хола. Това е рецензията ти за книжката му, млади момко, и като й хвърлих едно око, не се изненадвам, че той е малко разстроен. Ще ви я прочета.

Както можеше да се очаква и предвиди, това, което беше написал Кипър, звучеше доста язвително и според моето мнение, спадаше в класата на студените душове. Всяка една дума ми достави огромно удоволствие. Завършваше по следния начин:

„Обри Ъпджон можеше да добие друга представа за подготвителните училища, ако беше заточен в управлявания от него мъжки пансион в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, каквото нещастие сме имали ние. Не сме забравили кренвиршите в неделя, които бяха направени не от доволни и щастливи прасета, а от прасета, издъхнали за общо съжаление от шап, глисти и туберкулоза.“

До момента, до който този пасаж се отрони от устните на старата ми роднина, Кипър беше седял с подпрени една в друга ръце, поклащайки глава от време на време в смисъл „Хаплива, да, но съвършено законна критика“. Като чу, обаче, този пасаж, той направи още един от своите високи скокове от седящ стоеж, подобрявайки всичките си рекорди с десетина сантиметра. Хрумна ми, само така между другото, че ако всичките му източници на доходи се провалят, той би имал обещаващо бъдеще на акробат.

— Но аз никога не съм писал това — зяпна той.

— Да, но е тук, черно на бяло.

— Но, моля, това е клевета!

— Така изглежда смятат също Ъпджон и неговият правен орел. И да си призная, звучи ми като да струва пет доста хубавки хилядарки.

— Дай да погледна — ахна Кипър. — Нищо не разбирам. Не, една секунда, скъпа. Не сега. По-късно. Искам да се концентрирам — каза той, защото Боби му се беше овесила на врата и се притискаше до него като бръшлян о стар градински зид.

— Реджи! — изрида тя — да, точно това е думата. — Аз бях!

— А?

— Това, което мисис Травърс току-що прочете. Спомняш ли си, че ми показа коректурата докато обядвахме онзи ден и ме помоли да я оставя в редакцията, защото закъсняваше за някаква среща по голф. Прочетох я отново, щом ти тръгна и видях, че си изпуснал онова за кренвиршите. Случайно, така си помислих. А ми се струваше така ужасно смешно и умно, че… Е, вмъкнах го накрая. Стори ми се чудно за финал.