П. Г. Удхаус
Джийвс се намесва (14)

14

За няколко секунди се възцари тишина, нарушена само от едно лелино „Боже, пази патките!“. Кипър стоеше и мигаше, както съм го виждал по боксовите турнири, в които обичаше да участва, в момент на получаване на някой хитър удар по нежни места, като например върха на носа. Не мога да кажа дали му се е искало да хване врата на Боби с две ръце и да го извие на спирала. Но дори и да е било така, това беше само една мимолетна мечта, която избледня и любовта светкавично взе връх. Тя го беше нарекла агънце и сега той проговори с цялата нежност, с която са известни агънцата.

— А, разбирам. Значи така било.

— Съжалявам.

— Няма защо.

— Ще можеш ли някога да ми простиш?

— О, да.

— Мислех, че е за добро.

— Разбира се, че си го мислила.

— Наистина ли ще загазиш заради това?

— Може да имам някоя малка неприятност.

— О, Реджи!

— Няма нищо.

— Аз разруших живота ти.

— Глупости. „Търсдей ривю“ не е единственият вестник в Лондон. Ако ме уволнят, ще намеря работа на друго място.

Това съвсем не съответстваше на онова, което ми беше казал за черния списък, но аз се въздържах да го спомена, защото видях, че успя доста да развесели Боби, а не исках да хвърлям кал върху нейното благоразположение. Никога не дърпай чашата на щастието от устните на едно момиче, което вече ги е потопило в нея и е сръбнало първата глътка.

— Разбира се! — зарадва се тя. — Всеки вестник ще бъде щастлив да има такъв ценен човек като теб.

— Ще се сръфат като тигри за услугите му — включих се и аз, за да помогна. — Такъв като Кипър ще го лапнат само за ден-два.

— Толкова си умен.

— О, благодаря.

— Не за теб, магаре такова, за Кипър.

— А, да, Кипър си е на мястото, разбира се.

— Все едно — прекъсна ни леля Далия, — струва ми се, че като се върне Ъпджон, по-добре е да му направите мили очи.

Разбрах какво има предвид. Препоръчваше малко правене на евалла и влизане под кожата.

— Да — казах аз. — Упражни чара си, Кипър, и той може да се откаже.

— Непременно ще го направи — додаде Боби. — Никой не може да ти устои, скъпи.

— Така ли мислиш, скъпа?

— Разбира се, скъпи.

— Е, да се надяваме, че си права, скъпа. Междувременно, ако не получа скоро това уиски със сода, ще се разпадна на чарковете си. Имате ли нещо против да ида и да си го потърся, мисис Травърс?

— Точно това мислех да ти предложа. Бягай и се напий до насита, бедно ми младо еленче по мръкнало.

— И на мен май ще ми дойде добре едно подкрепително — каза Боби.

— И на мен също — не останах по-назад и аз, повлечен от прилива на масовото раздвижване. — Макар че бих посъветвал — допълних, когато вече бяхме излезли — да бъде портвайн. По-авторитетно е. Ще намерим Сордфиш, той ще се погрижи.

Намерихме татко Глосъп в килера да лъска среброто и му дадохме поръчката. Беше малко изненадан от тая навалица, но като видя, че сме изплезили езици, ни услужи с една бутилка от най-доброто. След като се посправихме с възстановяването на тъканите си, Кипър, който през цялото време беше запазил мрачно мълчание, се изправи и ни напусна, казвайки, че ако нямаме нищо против, би желал да остане малко насаме с мислите си.

Видях как татко Глосъп го погледна проницателно, когато излезе и разбрах, че поведението на Кипър е възбудило професионалния му интерес. Явно надушваше у младия посетител потенциален пациент. Тия мозъчни спецове са винаги в действие и нищо не пропускат. Като изчака тактично, докато вратата се затвори, той ми каза:

— Мистър Херинг отдавна ли ви е приятел, мистър Устър?

— Бърти.

— Моля за извинение, Бърти. Отдавна ли го познаваш.

— Всъщност от пеленаче.

— А мис Уикъм приятелка ли му е?

— Реджи Херинг и аз сме сгодени, сър Родерик — обясни Боби.

Тия думи изглежда запушиха устата на Глосъп. Каза едно „О!“ и започна да говори за времето. Продължи така, докато Боби, която проявяваше признаци на безпокойство, откакто Кипър беше излязъл, каза, че ще иде да провери как е той. Веднъж освободен, той отпуши устата си без да се бави.

— Не исках да го споменавам пред мис Уикъм, щом тя и мистър Херинг са сгодени, за да не предизвиквам тревога, но този млад човек има невроза.

— Той не е толкова завеян, колкото изглежда сега.

— И все пак…

— Нека да ти кажа нещо, Роди. Ако ти беше на неговия хал, и ти щеше да имаш невроза.

И тъй като ми се стори, че няма да е зле да чуя мнението му по Кипъровия проблем, разказах историята.

— Ето това е положението — заключих аз. — Единственият начин да избегне съдба по-лоша и от смърт, а именно да бъде причина за изръсването на работодателите си със сума, която ония скръндзи не смеят и да сънуват, това е да омилостиви Ъпджон. Което за всеки здравомислещ човек би означавало да си хаби напразно патроните. Разбираш ли, ние бяхме четири години в Малвърн Хаус и нито веднъж не го благоразположихме, така че е трудно да се повярва, че това ще се случи сега. Забиваме в сляпа улица. Кьорсокак, както казват някои други народи — обясних аз, — което означава, че сме в шах, без никакъв изход.

За моя изненада, вместо да цъка и клати мрачно глава, за да покаже, че разбира деликатността на дилемата, той се изкиска сочно, като че е видял някакъв забавен момент, който ми е убягнал. Като направи това, той призова милия бог, което беше неговият начин на изразяване на чувства.

— Наистина е твърде невероятно, драги ми Бърти — каза той, — как общуването ми с теб ме връща в моята младост. Всяка твоя дума извиква старите ми спомени.

Установявам, че в главата ми се връщат епизоди от далечното минало, за които не съм мислил от години. Като че си махнал с някаква магическа пръчка. В случая става дума за този проблем, с който се е сблъскал твоят приятел мистър Херинг. Докато ми разказваше за неволите му, мъглите се разсеяха, стрелките на часовника тръгнаха обратно и аз отново бях младеж на двадесет, заплетен до шия в аферата Бърта Симънс Джордж Ланчестър-Бъртиния баща, старият мистър Симънс. По това време те се намираха в Пътни. Той беше в бизнеса за внос на свинска мас и масло.

— Коя, коя афера?

Той повтори персонажите, попита ме дали ще искам още една глътка портвайн, което аз приех на секундата, и продължи:

— Джордж, един млад мъж с вулканични страсти, срещнал Бърта Симънс на танците в общинския салон в Пътни, организирани в помощ на вдовиците на железопътните носачи и бил моментално запленен. На любовта му било отговорено. Когато срещнал Бърта на следващия ден на главната улица в Пътни и я завел в сладкарницата на сладолед, заедно с него й предложил ръката и сърцето си. Които тя приела с въодушевление. Казала му, че когато са танцували предишната вечер, нещо преминало през цялото й тяло, а той отвърнал, че точно това почувствал и той.

— Родени един за друг, а?

— Това е най-точното описание.

— Дотук добре.

— Именно. Но имаше една пречка, при това много сериозна пречка. Джордж беше инструктор по плуване в местния басейн, а мистър Симънс имаше по-високи планове за дъщеря си. Той забрани сватбата. Говоря, разбира се, за дните, когато бащите можеха да забраняват сватбите. И едва когато веднъж Джордж го спаси от удавяне, той омекна и даде на младата двойка съгласието и благословията си.

— И как се случи това?

— Съвършено просто. Заведох мистър Симънс на разходка по брега на реката и го бутнах, а Джордж, който чакаше в пълна готовност, се гмурна и го извади. Разбира се, трябваше да понеса известна критика за своята непохватност и минаха много седмици, преди да получа отново покана за вечеря в Чатсуърт, домът на Симънс. В ония дни беше голяма мизерия, самият аз — студент по медицина, бях без петак в джоба си и перманентно гладен. Но с радост се пожертвах за приятеля си и резултатите, що се отнася до Джордж, бяха от щастливи по-щастливи. Та когато ми разказваше за желанието на мистър Херинг да омилостиви мистър Ъпджон, ми дойде на ум, че подобна… ъ-ъ… постановка, този термин ли използват сега младите, би свършила работа. Тук в Бринкли Корт има всички удобства. В обиколките ми на околността забелязах малко, но съвсем достатъчно езерце, и… ето ти, всичко е готово. Разбира се, само го подхвърлям като идея.

Думите му ме накараха цял да засияя. Когато си помислих колко зле съм го оценил, когато отношенията ни бяха хладни, ме обхванаха срам и угризения. Струваше ми се невероятно да съм гледал на тоя психо-доктор като на заплаха в лечението. Това може да послужи за урок на всеки от нас, че един мъж, дори и с голо теме и рунтави вежди, би могъл да си остане с младо сърце и с душа на великодушен спортсмен. Имаше около един пръст от рубинения сок на дъното на чашата ми, когато той свърши, и аз я вдигнах почтително за тост. Казах му, че е улучил десятката и си е заслужил една пура или кокосов орех, по избор.

— Ще отида и незабавно ще уредя нещата с моите хора.

— Мистър Херинг може ли да плува?

— Не като една, а като две риби.

— В такъв случай не виждам препятствие по пътя.

Разделихме се с взаимно доброжелателство. Когато излязох и ме лъхна летния въздух, си спомних, че не му казах как Уилбърт е купил, а не свил каничката за сметана, и в първия момент си помислих да се върна и да го уведомя. Във втория, обаче, отново си помислих, и не се върнах. Първите неща са си първи, казах си, а най-отгоре в дневния ред стоеше точката да се даде лъч надежда на Кипър. Това може да почака, реших, и се запътих към Кипър и Боби, които, трамбоваха поляната с наведени глави. Предусещах как само след малко ще повдигна тия глави със замах.

И не грешах. Ентусиазмът им беше бурен. И двамата безрезервно се съгласиха, че ако у Ъпджон има и най-малката искрица човешко чувство, което, разбира се, всееше предстоеше да се докаже, работата ни е в кърпа вързана.

— Ти не може да си се сетил за това сам, Бърти — каза Боби, винаги готова да подцени остротата на Устъровата находчивост. — Сигурно си говорил с Джийвс.

— Не, всъщност идеята беше дадена От Сордфиш.

Кипър се изненада.

— Искаш да кажеш, че си му разказал?

— Реших, че това е стратегически ход. Четири глави са повече от три.

— И той те посъветва да бутнем Ъпджон в езерото.

— Точно така.

— Много странен иконом.

Замислих се върху това.

— Странен? О, не знам. Средна хубост, бих казал. Да, малко или много обичайният тип — произнесох се накрая.