Тереза Медейрос
Отмъстителят (5)

4

Даже таблата със студено агнешко печено, толкова прясно, че мазнината се събираше на капки върху кожицата, не беше в състояние да повдигне духа на Ровена. Думата, с която Марлис я бе нарекла в гората, събуждаше в сърцето й неприятно ехо, което се засилваше с всяка минута, в която Гарет не възразяваше на сестра си. Сцената отново и отново се разиграваше във въображението й, всеки път с друг край.

„Курва ли?“ — крещеше гръмогласно Гарет. — „Глупости! Доведох я, за да ни помогне да насадим ечемика през пролетта.“ Или: „Глупачка! Нима ти прилича на уличница? Спечелих я на зарове, за да помага на Дунла в кухнята.“ Или още по-Добре: „Да не съм чул повече такива думи, сестричке. Това красиво дете е дама. Как смееш да я обиждаш с такива думи?“ В мислите на Ровена тези достойни отговори винаги биваха увенчани с разкаянието на Марлис и искрените извинения на Гарет — за предпочитане коленичил пред нея и почтително целуващ ръката й.

Картината на смелия рицар, коленичил в краката й, я върна рязко в действителността. Все още ровеше в месото с вилицата си, когато Дунла се върна в кухнята, теглейки след себе си голямо ведро за къпане, поне двойно по-голямо от нея. Ровена проследи потиснато как старицата напълни ведрото с гореща вода. Без да се церемони, Дунла я съблече и със смях хвърли дрехите й в огъня. Ровена можеше само да се моли Гарет да не влезе в кухнята точно в този момент, за да пита за вечерята си. Старите й дрехи скоро изгоряха в камината и сякаш заличиха целия и досегашен живот в Ревълууд.

Ровена се потопи до брадичката в топлата вода и косата й заплува по повърхността на водата като златно було. Топлата вода разтвори буцата, която се беше образувала в гърлото й. Ако Гарет наистина смяташе цяла година да я използва за свое удоволствие, защо не бе започнал още миналата нощ? Даже й даде камата си, за да се защитава. Или се беше отвратил от мръсната й външност? Затова сега беше наредил на Дунла да я изкъпе и да я прати в стаята му. Когато старицата изтърка лицето й с ароматен сапун, Ровена отново си припомни горещите, жадни устни на сър Блейн върху своите и в сърцето й отново отекна думата, с която я бе посрещнала Марлис.

Когато Дунла вдигна кофата, за да изплакне сапуна от косите й, и извика „Достатъчно!“, Ровена повярва, че старата е казала същата дума, и избухна в плач. Кухнята се разми пред очите й. Цъкайки съчувствено с език, Дунла я извади от ведрото, изтърка я енергично с меко платно, за да я подсуши, и й облече чиста бяла роба, дълга и права, без колан на талията. Финият лен беше лек като перце и Ровена се чувстваше гола.

Преди да осъзнае какво я очакваше, тя вече стоеше боса пред масивна, обкована с желязо дъбова врата. Косата й падаше на влажни вълни по раменете. Дунла я потупа по рамото и се отдалечи. Ровена докосна вратата, но се отдръпна като опарена. Можеше да избяга, но къде? С лабиринта от мрачни коридори замъкът криеше също толкова опасности, колкото гората от другата страна на подвижния мост.

От мрака прозвуча тих глас, който уплаши Ровена до смърт. Незнайно защо, реши, че Марлис се е скрила зад някоя греда в пълно бойно снаряжение и ей сега ще се нахвърли върху нея.

— Какво се колебаеш? Страх ли те е?

Тя се взря в сянката. Марлис седеше недалеч от нея на пода, облегнала гръб на стената, със свити колене.

— Не — отговори твърдо Ровена, макар че това изобщо не отговаряше на истината.

Марлис отпи голяма глътка от мръсния мях за вино, който висеше на колана й, и обърса уста с опакото на ръката.

— Брат ми поглъща с дузини малки момиченца като теб за закуска. — Ровена приглади роклята си, за да скрие треперенето на ръцете си. Марлис сложи тапата на мяха и го остави до себе си на пода. — Още не те е докоснал, нали?

Ровена събра сили и отговори откровено:

— Сутринта ме притисна до едно дърво, защото запях песен, която не му хареса.

Марлис стана и отиде до нея, олюлявайки се. Преди да е успяла да се отдръпне, Ровена се озова притисната до вратата. Очевидно и братът, и сестрата обичат да плашат хората, каза си горчиво тя.

— Каква песен? Кажи ми текста — заповяда с внезапно подрезгавял глас Марлис.

Като се стараеше да не трепери, Ровена повтори думите, доколкото ги беше запомнила. Устата на Марлис се разкриви в грозна усмивка. Тя се наведе още напред, докато почти докосна лицето на Ровена.

— Върви при него. И се опитай да скриеш добре страха си. Още не е убил нито една от жените си, поне през последните месеци.

Тя отметна глава назад и се изсмя диво, посегна покрай Ровена и блъсна вратата. Блъсна я вътре, както беше гърбом, и затръшна вратата под носа й.

Ровена опря глава в хладното дърво, не смеейки да се помръдне. После пое дълбоко въздух и се огледа. Отначало не видя никого. В камината гореше буен огън и гонеше влагата от дъжда, който продължаваше да трополи по прозорците. Десетина свещи горяха в железните си поставки, восъкът се стичаше по мазилката и рисуваше причудливи шарки. До стената имаше широко легло, без украшения, но от скъпо полирано дърво. Ровена се приближи на пръсти.

Гарет лежеше по гръб, единият му крак подвит под тялото. Очевидно беше заспал от изтощение. Тъмните мигли почиваха спокойно върху бузите. Ровена пристъпи предпазливо към леглото и без да усети, захапа долната си устна.

Сънят не намаляваше нито ръста, нито силата му. Ръката, протегната настрана от тялото, можеше да я смачка без усилие, сякаш беше досадна муха. Устата му беше затворена, сякаш дори в съня криеше мислите и пазеше тайните си. Тъмни косми покриваха мускулестите гърди и се стесняваха до тънка линия към хълбоците под тънкия чаршаф. За разлика от гърба, предната част на тялото му беше без белези и резки. Мъжете, успели да ранят сър Гарет от Карлеон, явно са успели да се доберат до него само изотзад, каза си мрачно Ровена. Когато мъжът се размърда, тя се отдръпна бързо, уплашена, че чаршафът ще падне и ще открие от тялото му повече, отколкото й се искаше да види.

Под краката й беше божествено меко. Тя погледна надолу и видя до леглото купчина кожи. Гарет явно ги е захвърлил, защото му е станало твърде горещо, каза си доволно тя. Мъжът се размърда отново, простена дрезгаво и утихна. Ровена хвърли бърз поглед към леглото, после отново сведе глава към пода. Краката я боляха ужасно от дългата езда без седло. Въздъхна тихо, отпусна се на колене и се сви на кълбо в гнездото от кожи.

След доста време Гарет стана уморено от леглото си, протегна се и се настани в резбования стол пред камината. Опря брадичката си на едната ръка и се вгледа в спящото в краката му момиче. Косата, чийто цвят беше угаснал под слоя прах по време на дългия път, сега блестеше като зряла пшеница. Топлината на огъня беше зарозовила кожата й. Едната й ръка беше мушната под бузата и й придаваше съвсем детски вид. Всъщност тя е още почти дете, каза си развеселено той.

При тази мисъл в паметта му изникнаха неприятни спомени. Някога Линдзи Фордис имаше същите гъсти руси коси, същите бездънни сини очи. Само дни след като бащата на Гарет доведе в дома си жизнерадостната си нова съпруга, Фордис дойде в замъка, закле се да му служи вярно и се повлече като златна опашка след пламтящата комета, която бе нахлула в живота им, за да остави след себе си само прах и разрушение. Годините не бяха милостиви към Фордис. Сега ръцете му трепереха, пиянството беше белязало лицето му, под кръвясалите очи висяха тъмни торбички. Нищо чудно, че беше търсил този мъж години наред, без да го открие. Гарет търсеше богат барон с могъщ замък, а не безделник с бедно, занемарено владение. Ниската, пълна фигура на Фордис нямаше нищо общо с напетия, вечно засмян рицар, който беше посветил Гарет в тънкостите на играта на зарове, докато безгрижно се хвалеше, че скоро ще се върне в замъка си на север, за да направи ново дете на жена си.

Сякаш привлечен от магнит, погледът на Гарет се плъзна по бялата одежда, която очертаваше примамливо фигурата на Ровена. „Какво ли ще направи, ако я събудя с целувка?“ — запита се неволно той. На устните му заигра усмивка. Сигурно и той като Блейн щеше да усети юмрука й в брадичката си. Естествено това не беше в състояние да го спре. Сигурно и Блейн нямаше да се спре, ако той не се бе появил навреме. Можеше да я държи с едната си ръка, а с другата да изследва тялото й. Тя беше плячка, печалба от играта на зарове с Линдзи Фордис, барон Ревълууд.

Ала Гарет не се помръдна от стола си. Беше наясно, че не можеше да направи нищо друго, освен да седи и да чака, за да разбере дали беше хвърлил стръвта както трябва, за да събуди последните остатъци от чувство за чест у Фордис. Сигурно дори най-равнодушният баща не би изпуснал от ръцете си роза като Ровена. Когато и последната цепеница в огъня догоря, Гарет продължи да седи в стола си, загледан в спящата си заложница, питайки се дали пък не е направил огромна грешка.