Тереза Медейрос
Отмъстителят (2)

1

Англия, 1298 година

Нослето на зайчето трепереше само на няколко стъпки пред нейното. Ако някой се окажеше толкова близо до Ровена, колкото тя беше до зайчето в този момент, със сигурност щеше да заяви, че и нейното носле, обсипано с лунички, трепери. Тя лежеше в сладко ухаещата трева на мочурището, опряла брадичка на скръстените си ръце. Внезапно широкото кепе се смъкна над сините й очи, лекото движение стресна заека и той избяга. Ровена изруга тихо и се изправи, намествайки кепето си. После се зае да почиства бодлите от наметката си. Часове наред беше лежала във високата трева, опитвайки се да спечели доверието на животинчето, което вече подскачаше весело в розовото утро, без да иска и да знае за къркорещия й стомах.

Тя размаха заплашително юмрук, после разкаяно се засмя. Дългият нож, който стискаше в десницата си, бе станал ненужен и тя го прибра в калъфа му на колана. После се запъти обратно към Ревълууд, където я чакаха осем гладни гърла. Явно братята й щяха да останат гладни и днес.

Като единствена дъщеря на семейство със седем сина, един братовчед и баща, който непрекъснато блестеше с отсъствието си, Ровена с много търпение и оригинални хрумвания бе успяла да убеди близките си, че изобщо не се притеснява от паяжините, които лека-полека завладяваха жалките остатъци от Ревълууд. Още в ранна детска възраст тя бе разбрала, че единственият й шанс да избяга от очакващия я живот на непосилен робски труд е да стане превъзходна готвачка или умел ловец. Тя стана и двете. Посвети се с въодушевление на новите си задачи и предостави на братята си да работят на полето и да се грижат за замъка. Това й осигури така желаното свободно време да броди из блатата и горите, които заобикаляха бащиния й имот.

Ровена разпери ръце и заподскача от камък на камък, за да прекоси плитката рекичка. Пак не бе убила нищо. Малкият Фреди сигурно вече беше приготвил шиша за печеното, а тя не носеше дори една птичка. Най-малкият й брат спаси застрашеното от гладна смърт семейство от перспективата да се хранят единствено с червено зеле още с първите си несигурни крачки, когато отиде до прашния котел на печката. Естествено веднага падна в котела и пронизителните му викове огласиха залата, докато големият Фреди, първородният син на семейството, не дойде да го извади.

Мъртвопиян след раждането на най-малкия си син и смъртта на майката, баща им бе дал на пищящото новородено името Фредерик, както беше кръстил и най-големия си син. През следващите години той често твърдеше, гордо изпъчил гърди, че в чест на най-големия си син бил кръстил бебето Родерик. Баща им много се гордееше с първия плод на слабините си. При всяка нова грешка Ровена сърдито го смушкваше в ребрата и шепнеше в ухото му, че брат им се казва Фредерик, но таткото само вдигаше рамене и отново посягаше към чашата с вино.

Под стъпките на Ровена шумолеше суха трева. Меката светлина на лятната вечер забулваше местността в лавандулова мъгла — спомен за безкрайните часове, през които беше тичала по ливадите. Как свиркаше на чучулигите и дебнеше плахите сърни в гората… връщането й вкъщи с празни ръце щеше да издаде на братята й с какво се бе занимавала цял ден, освен това означаваше, че днес отново щяха да ядат само варено цвекло.

Вирнала решително брадичка, тя извади ножа от колана си и закрачи към гората. В този миг пронизителните звуци на тромпет огласиха тишината и тя се стресна.

Татко! Баща й се бе върнал! Ровена се обърна рязко и хукна към рушащия се замък, който наричаше свой дом, за да види чаровния скитник, когото наричаше свой баща.

Бяха минали цели осем месеца, откакто той бе тръгнал да търси щастието си по широкия свят, без да се сбогува с децата си. Някога, в далечното минало, се връщаше от „пътешествията“ си с пълна кесия златни монети и ги изсипваше върху момчетата като предвестник на по-щастливи времена. Ровена се смееше и събираше монетите от пода, макар да знаеше, че много скоро ще се наложи да ги даде за следващото пътуване на баща си. Нерядко обаче той се връщаше с празни ръце, оплакваше се, че главата му бучи непоносимо, и риташе кучетата, налягали пред камината. Ала никога не вдигаше ръка срещу децата си, защото дори Ровена беше по-висока от него с десетина сантиметра.

Колкото и безплодно да беше пътуването му, той никога не се връщаше без малко подаръче за единствената си дъщеря.

Преди й носеше дантели и кадифени панделки, обаче миналия път й бе донесъл парче щавена кожа и кама с формата на сърп. Ровена изказваше желанията си с откровеност, която със сигурност не беше наследила от баща си.

В пристъп на проницателност, която наистина споделяше с баща си, тя се сети, че завръщането му щеше да отклони вниманието на братята й от факта, че се връща с празни ръце. Особено ако баща й не носеше на седлото убито животно, както често се случваше, когато скитанията му се увенчаваха с успех.

Обрулените от вятъра зидове на Ревълууд се появиха в полезрението й, когато се изкачи на хълма. Тя спря и разтърка гърдите си, защото бодежи затрудняваха дишането й. Родната къща на майка й се гушеше в края на мочурището, изпопадалите външни стени вече не предлагаха зашита срещу острия вятър, който влизаше свободно през големите цепнатини. Но под бързо изчезващата светлина на лятното слънце старият замък сияеше като болезнено отражение на старото си великолепие.

Ровена изведнъж бе обзета от бурна радост и нададе силен вик, докато тичаше надолу по склона. Ала като видя скопения жребец на баща си, вързан за гредата до вратата с празен чувал под муцуната си, гърлото й моментално пресъхна и трябваше да преглътне. Помилва потната шия на жребеца и с гримаса на отвращение изтри ръцете си в панталона. Животното, което бе пъхнало глава във ведрото с вода, изпъхтя уморено. Опитвайки се да се отърси от лошото предчувствие, Ровена мина по дебелите, полуизгнили дървени греди на временния мост над тъмния ров, който обграждаше замъка.

Бойниците, избити в дебелите стени за стрелците с лъкове, пропускаха известно количество светлина. Ровена примигна, за да привикне с полумрака, и огледа подобното на пещера помещение. Огънят, който изглеждаше съвсем мъничък в огромната камина, напразно издигаше пламъците си към сводовете и пръскаше по-скоро трепкащи сенки, отколкото светлина и топлина. Ровена се намръщи още повече, като видя как малкият Фреди бъркаше с дървената лъжица в железния котел, от който се носеше сладникавата миризма на цвекло.

Тя се отдалечи от вратата, предупредена от шумните стъпки на братята си, които се втурнаха в залата, нарамили коси и мотики, и се заоглеждаха търсещо.

— Къде е татко? — попита големият Фреди.

Петимата мъже след него бяха с гладки коси и тесни рамене и изглеждаха като негови дребни и бледи близнаци. Фреди захвърли косата си на пода, другите си размениха изпълнени със съмнение погледи, но побързаха да последват примера му. На стълбата се показа Ъруин, братовчедът на Ровена. Кръглото му лице изглеждаше необичайно мрачно, в ръцете си въртеше ръждясалия тромпет, с който беше дал сигнала.

— Баща ви е горе — оповести той. — Иска да се съберете. Каза, че нямал много време.

Още докато Ъруин говореше, от горния етаж се чу оглушителен шум, последван от грозен рев и поток най-разнообразни проклятия. Всички вдигнаха глави и се загледаха в тавана, сякаш заедно със сипещия се от гредите прах щяха да получат обяснение за тайнственото съобщение на Ъруин. Големият Фреди потърка очи.

— Татко пиян ли е или е в лошо настроение, Ъруин? Ъруин се почеса с тромпета по главата.

— Не ми се вярва да е пиян. Точно обратното — изглежда напълно трезвен.

Братята на Ровена си закимаха. Новината ги смая и им вдъхна страхопочитание. Само Ровена изпухтя недоверчиво.

— Глупости! Някога виждал ли си татко напълно трезвен, Ъруин?

Братовчед й се обърна към нея, неспособен да скрие възхищението, което блесна в кравешките му очи.

— Не. Но и никога не съм го виждал такъв, какъвто е днес.

Ровена го щипна по носа с обич и презрение.

— Щом ти казваш, че е трезвен, аз ще ти кажа, че сигурно си пийнал повечко ейл.

Ъруин се насили да се усмихне, докато братята й избухнаха в луд смях при представата как немощният им братовчед тайно излива канче бира в гърлото си.

— Татко сигурно е ужасно гладен — предположи Ровена, убедена в правотата си.

Погледът, с който я удостои малкият Фреди, беше абсолютно лишен от укор и тя се засрами ужасно от празните си ръце. Защо си бе позволила да се наслаждава на хубавия летен ден, вместо да хване нещо за ядене? При мисълта за храна всички присъстващи се огледаха гладно. Черните крайчета хляб, натопени в мас, които бяха получили за закуска, бяха хубав, но съвсем слаб спомен. Ровена решително се запъти към стената, където висяха лъкове и колчани със стрели, но гласът на брат й я спря.

— Ябълки, Ровена. Ще му опечем малко ябълки. Ще ги сложа в жаравата. Знаеш, че татко много ги обича.

Ровена пое с благодарна усмивка чувалчето, което й подаде Фреди. Малкият беше умен колкото всичките й братя, взети заедно. Тя нахлупи шапката над ушите си и избяга навън в падащата нощ.

Едва вратата се бе затворила зад нея, когато на стълбата се появи баща им и с препъване заслиза към залата.

Майчице, помисли си малкият Фреди, Ъруин е прав. Когато е пиян, татко никога не се препъва.

Изчезнала бе гордата походка, нямаше го замаяно доволния израз на лицето, стъпките бяха тромави, сякаш краката му стъпваха в разтопено олово, в погледа блещукаха неизплакани сълзи. Линдзи Фордис, барон Ревълууд, застана на последното стъпало и огледа смълчалите се младежи, сякаш ги виждаше за първи път.

— Велики боже, не знаех, че сте толкова много! — Той разтърка очи, сякаш се надяваше да намали броя им.

— Девет сме, чичо Линдзи, като смятаме и Ровена — отговори Ъруин, който както винаги се стараеше да се хареса.

Баронът се огледа отново.

— А къде е Ровена? Не я виждам.

Малкият Фреди излезе напред.

— Отиде да донесе ябълки, татко.

— Може би така е по-добре. — Докато вървеше към синовете си, Линдзи Фордис влачеше десния си крак — иначе лекото му накуцване днес беше болезнено видимо. Той се отпусна тежко на стария си стол и дървото изскърца под тежестта му.

— Вода, Фреди — изграчи той. Облегна се назад и затвори очи, без да обръща внимание на големия и малкия Фреди, които се скараха за стомната с вода и я разплискаха по босите си крака. С тихо проклятие големият Фреди изтръгна съда от ръцете на момчето и наля вода в ръждиво канче. След това предостави на братчето си честта да поднесе напитката на баща си с елегантен поклон.

Линдзи пое канчето с треперещи ръце и го изпразни на един дъх, сякаш съдържаше нещо много по-приятно от мръсна вода и един заблуден комар.

— Елате при мен, момчета. Имам добри новини — оповести той. Разпери ръце, сякаш искаше да ги притисне наведнъж до гърдите си, и се ухили. Младите мъже направиха няколко колебливи крачки към него, само Ъруин се отдръпна назад.

— Ела и ти, Ъруин. Никога не бих те изключил от едно прекрасно приключение само защото си имал нещастието да се пръкнеш от слабините на друг мъж.

Ъруин се изчерви и също пристъпи напред.

— За какво приключение говориш, чичо Линдзи?

Братята си размениха неразбиращи погледи, неспособни да си представят, че може да има и друг живот освен онзи, който познаваха. Нима не беше истинско приключение да садят зеле и цвекло по каменистите ниви, които упорито отказваха да дадат плод!

Баща им се наведе напред и намигна съзаклятнически.

— Вижте, синове мои, при това пътуване имах истински късмет. Тъкмо когато се бях запътил към дома, за да споделя новото си богатство с високо ценените си наследници… — Той се изсмя, но смехът не стигна до очите му — Кесията ми беше толкова натежала от златни монети, че старият жребец едва ме носеше.

Малкият Фреди скръсти ръце под гърдите и присви очи с ясно изразено недоверие.

— Тогава реших да отседна за една нощ в замъка на един приятел.

Ъруин се запита какво ли означаваше да имаш приятел. Досега не беше срещнал нито един човек, с когото не беше роднина.

— И в замъка се играеше на зарове, нали, татко? — прекъсна го остро малкият Фреди.

Създателят му разроши с обич сребърно-русите му къдрици.

— О, Роди, ти никога не пропускаш да ме учудиш.

— Фреди — поправи го механично момчето, мушна се под ръката на баща си и се върна до камината, където се зае отново с котела.

— И така — продължи невъзмутимо баронът, — след като се освободих от тежкия си товар, разбира се, само за да облекча живота на верния си жребец, продължих да играя на зарове с моя стар познат, син на ърл, чийто васал съм бил преди много години. Момчето винаги ме е обичало. Сега е могъщ и изискан рицар.

Нещо в начина, по който бащата подчерта последните думи, накара малкия Фреди да застане нащрек. Той се изправи, забравил за яденето, и се обърна към баща си.

— Първо залагах онова, което имах. После заложих и онова, каквото нямах. Може би бях пийнал малко повечко ейл. — Той вдигна ръка и в знак на обяснение раздалечи палеца и показалеца.

При този жест малкият Фреди разпери ръце, колкото можеше, за да поправи грешното заявление. Ъруин се изкиска и бързо вдигна ръка към устата си. Когато Линдзи се обърна към тях, Фреди се направи, че се протяга.

Баронът вдигна рамене.

— Така загубих цялото си богатство. Когато узна, че ме е лишил от всички средства, старият ми приятел загуби самообладание. Със злощастната си памет на победител той се досети, че се бях похвалил с прекрасните си синове, които се грижат достойно за замъка в мое отсъствие. Накратко, уговорихме се, че един от вас, щастливци, ще служи на моя приятел в продължение на година. — Той засия, сякаш очакваше изблик на въодушевление. Отговори му само мълчание.

— Ти си проиграл на зарове едно от децата си? — Малкият Фреди се мушна между братята си и се изстъпи пред баща си.

Усмивката на Линдзи Фордис угасна. Той потърка главата си, зарови пръсти в косата си и разкри голото теме, които иначе грижливо криеше.

— Не е точно така. Нямах друг избор. — Той измери синовете си с недоволен поглед и захвърли принудената си веселост. — Моят приятел каза, че лично ще дойде в Ревълууд, за да избере едно от момчетата ми. Ако не се съглася, щял да дойде да ви посети с главата ми, набучена на копието му.

— О, чичо… — пошепна Ъруин и лицето му позеленя.

— Имаш късмет, че не е твой враг. Този благороден рицар има ли си име? — попита Фреди и отново присви очи.

Фордис изтри потта от челото си с ръкав. Въпреки скромния огън му бе станало непоносимо горещо. В този миг на двора изгърмяха копита и той се вцепени. След кратка тишина вратата се отвори с трясък и се удари толкова силно в стената, че едва не се изтръгна от пантите.

 

 

Ровена нахлу в залата като слънчев лъч, който пробива застоялия пушек. Дивият, сладък аромат на мочурището беше полепнал по косите й, по кожата и по грубо изтъканата туника, бузите й бяха зачервени от свежия въздух, очите й светеха възбудено. Тя се насочи право към баща си и захвърли чувалчето с ябълки, което носеше. Думите се затъркаляха от устата й по-бързо от падналите ябълки.

— О, татко, толкова се радвам, че се върна вкъщи! Къде беше скрил белия жребец, та не го видях преди? Това е най-красивият кон, който съм виждала през живота си! Нима този път наистина си намерил късмета, който толкова пъти ти убягваше?

Тя падна на колене пред стола му и сложи в скута му букетче ерика, без да му даде време да отговори.

— Донесох ти любимите ти цветя, а малкият Фреди обеща да ти опече ябълки. Горещи, сладки и сочни, точно както ги обичаш. Те са сто пъти по-вкусни от някой стар заек, опечен на шиш. О, татко, колко е хубаво, че си отново вкъщи! Вече си мислехме, че никога няма да се върнеш.

Тя го прегърна устремно и при този бурен изблик на привързаност шапката падна от главата й. По гърба й се разпиля водопад от руси къдрици.

Фордис не вдигна ръце да я прегърне и остана скован в прегръдката, й. Ровена вдигна лице и изведнъж осъзна, че в залата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на цепениците в камината. Баща й избегна въпросителния й поглед и в продължение на един дълъг, страшен миг тя повярва, че бе видяла долната му устна да трепери.

Проследи погледа му и замръзна. Братята й бяха подредени в толкова права редица, каквато никога не беше виждала. В средата стоеше сияещият Ъруин.

Тогава от трепкащите сенки на огъня излезе непознат мъж и Ровена потрепери. От мястото, където седеше, имаше усещането, че е погледнала от дъното на дълбок кладенец право в очите на истински великан. Неразгадаемият му поглед я уплаши, прикова я към мястото й и тя повярва, че е погледнала в лицето на смъртта. Мина доста време, преди да събере сили да отмести очи.

— Татко? — пошепна глухо тя и помилва хладната, трепереща ръка на Линдзи. Той зарови пръсти в косата й, устремил поглед в далечината.

— Ровена, смятам, че е редно да почакаш отвън, докато уредим случая по мъжки.

— Вие изобщо не споменахте, че имате дъщеря, Фордис. — Погледът на чужденеца се премести от бащата към дъщерята и обратно.

Линдзи обгърна раменете на девойката, сякаш трябваше да я защити. Подигравателният смях на непознатия изпълни залата. Само Ровена чу глухото проклятие на баща си, когато разбра, че сам беше издал отношението си към нея.

— Вие проявихте интерес към синовете ми — обясни задъхано баронът и на слепоочието му запулсира тънка вена.

— Но вашият интерес не е такъв. Всеки го вижда.

Мъжът се приближи и Ровена стана бързо — инстинктът й подсказа, че не бива да остава на колене пред този непознат. Без да трепне, тя впи поглед в тежката ризница на гърдите му. От широките рамене до обутите в ботуши крака облеклото му беше черно — черно като очите, които я измерваха с безсрамен поглед. Тя му отговори с леко кимване и скръсти ръцете си под гърдите.

Когато се вгледа по-внимателно в лицето му, Ровена откри, че очите му не бяха черни, а дълбоко, кадифено кафяви. Тъмният им цвят не й позволяваше да чете в зениците, но със сигурност бяха умни и будни. Извитите гъсти вежди придаваха на лицето му израз на лека подигравка и Ровена изпита чувството, че той тайно в себе си й се надсмиваше, макар че лицето му не помръдваше. Черната коса беше грижливо подрязана, но на няколко места стърчеше, което според нея беше знак за необузданост. Само едрият ръст и грубата мъжественост, която излъчваше, предпазваха добре оформените черти от определението „красиви“. През главата й мина мисълта, че ако лицето му не изразяваше такава безогледност, щеше да изглежда наистина красив.

Той протегна ръка и попипа косата й, сякаш беше възхитен от светлия й цвят. Меката къдрица се нави от само себе си около пръста му.

Ръката на Ровена се стрелна под туниката, но преди да вдигна ножа си за удар, мъжът сграбчи грубо китката й и оръжието падна със звън на каменния под. Тя прехапа устни, за да не извика. Мъжът разхлаби хватката си.

— Момичето има повече огън от всички останали, взети заедно — каза той и се оттегли към камината. — Ще взема него.

Братята се развикаха негодуващо. Баронът падна тежко на стола си и закри лицето си с ръце.

— Няма да ви дам сестра си! — Звънкият детски глас на малкия Фреди се издигна сред виковете на братята му.

Рицарят се облегна на камината и в погледа му блесна подигравка.

— Не го вземай толкова навътре, момче. Не е завинаги. Ще ми служи само една година.

Ровена се извърна към баща си. Устните му се движеха, но не издаваше нито звук. Братята й изричаха грозни заплахи, но не мръдваха от местата си, сякаш се бяха сраснали с пода. Ровена неволно се запита дали пък не си бяха загубили ума. Блещукащите очи на чужденеца не обещаваха утеха. Той следеше ставащото и очевидно се наслаждаваше на хаоса, който беше сътворил. Около очите му се образуваха фини бръчици, а когато й намигна, създадената от самия него интимност между двамата я уплаши до смърт. Стресната, Ровена забрави въпросите, които напираха на устата й.

Шепотът на баща й беше точно толкова висок, колкото непознатият да го разбере.

— Казахме син, нали?

— Не, Фордис. — Заплашителният отговор на рицаря накара всички да млъкнат. — Казахме деца. Позволихте ми да взема едно от вашите деца, за да ми служи в продължение на година.

Коленете на Ровена омекнаха. Трябваше да положи огромни усилия, за да се задържи изправена.

— Не можете да вземете единствената ми дъщеря — пошепна баща й и молбата в гласа му беше очевидна. — Проявете малко милост.

Рицарят изпухтя пренебрежително.

— Милост? Какво знаете вие за милостта, Фордис? Аз дойдох да ви науча на справедливост.

Бащата на Ровена събра цялата си смелост и удари с юмрук по облегалката на стола.

— Няма да позволя!

Чужденецът спокойно сложи ръка върху дръжката на меча, който висеше на колана му. Мускулите под бронзовата кожа се раздвижиха.

— Двубой ли искате? — осведоми се любезно той.

Линдзи Фордис се поколеба само миг. После се обърна към дъщеря си.

— Ровена, ще трябва да придружиш този мил господин.

Девойката примигна смаяно. Не можеше да разбере защо баща й неочаквано се беше предал.

Малкият Фреди се втурна напред, размахал над главата си големия черпак като оръжие. Рицарят се обърна с изваден меч. Ровена хвана ръката му, но баронът беше по-бърз и от двамата. Бруталният юмручен удар свали момчето на пода. Фреди се сгърчи, от устата и носа му потече кръв. Очите му светнаха гневно.

— Не ставай глупак — изсъска баронът. — Той ще те убие, а после ще убие и мен.

Без да свали меча си, непознатият се обърна към редицата мрачно мълчащи момчета.

— Ако някой от вас желае да оспори правото ми да отведа сестра ви, с удоволствие ще се бия с него.

Широкото острие блестеше в сиянието на огъня. Големият Фреди отговори на погледа на мъжа в продължение на един миг, стиснал ръце в юмруци, после се обърна и опря чело о топлите камъни на камината.

Рицарят проследи с разширени от изненада очи как Ъруин излезе напред, все още с тромпета в ръка. Баронът направи крачка към него, но Ъруин тромаво падна на дебелия си задник пред камината и се загледа в тромпета, сякаш го виждаше за първи път. Рицарят прибра меча си в ножницата.

— Облогът си е облог. — Фордис подръпна нервно разръфаните краища на овехтелия си жакет. — Както знаете, аз също съм барон, човек на честта.

Той въздъхна, сякаш честта му тежеше като товар, и непознатият се изсмя студено. Смехът беше толкова неприятен, че всички потръпнаха.

Линдзи обхвана лицето на Ровена с ръце и заговори нежно:

— Трябва да тръгнеш с него, скъпа. — Той преглътна мъчително. — Няма да ти стори нищо лошо.

Непознатият проследи сцената, потънал в загадъчно мълчание, ръцете му бяха скръстени под гърдите.

Ровена се вгледа търсещо в лицето на баща си, с отчаяната надежда да чуе смях, който да обясни присъствието на рицаря като груба шега. Надеждата пламна само за миг и угасна, задушена от празнотата в метличино-сините очи, които бяха само бледо, кръвясало отражение на нейните.

— Добре, татко, щом така искаш, ще отида с него.

Мъжът направи крачка към нея и разви въжето, което бе окачил на колана си. Баща й се отдръпна бързо, за да е на сигурно разстояние от тежкия меч и страшния мъж, който го носеше.

Ровена сложи ръцете си на гърба.

— Не е нужно да ме връзвате.

Без да каже дума, рицарят издърпа ръцете й отпред. Ровена се опита да не трепери, когато стегна въжето около китките й. Само тихият глас издаде гнева, който бушуваше в гърдите й.

— Щом татко каза, че трябва да тръгна с вас, ще го направя и без да ме връзвате.

Тъмната му глава остана наведена над ръцете й, докато правеше възела. След като нави другия край около китката си, той я поведе към вратата, все така мълчаливо. На прага Ровена спря, за да вдигне шапката си. Усетил опъването на въжето, мъжът го дръпна, но Ровена устоя на натиска, отказа да го последва. Очите им се срещнаха в безмълвен двубой. Без предупреждение той дръпна въжето и Ровена политна напред. Изправи се и за миг в очите й блеснаха гневни сълзи. Много бързо обаче наситената синева се изясни и тя го забърза навън след него с шапката във вързаните ръце.

Момчетата последваха сестра си като мрачна траурна процесия. Баща им вървеше последен. Малкият Фреди беше между двамата си най-големи братя, челото му бе грозно смръщено.

Навън беше нощ. През клоните на старите дървета падаше светлината на пълната луна и потапяше местността в призрачно сияние. Големият Фреди изохка възхитено, когато от бялата мъгла, скриваща обора, се отдели бял жребец. При звука на стъпките им животното затанцува неспокойно.

Погледът на Ровена бе привлечен като с магия от златната юзда на огромния жребец, украсена със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Защо този богат и пребогат мъж беше изминал целия дълъг път до Ревълууд, за да вземе детето на един бедняк? Враждебно стегнатите рамене на рицаря, когато се метна на гърба на коня и завърза въжето за седлото, не я окуражаваха да задава въпроси. Подкованите с желязо копита на коня риеха в земята и тя неволно се запита на какво разстояние трябваше да ги следва, за да не я стъпчат.

Ъруин излезе пред коня, сякаш беше свикнал да препречва пътя на жребци, носещи въоръжени рицари. Мъжът въздъхна и се облегна на седлото.

— Уважаеми господарю? — Ъруин усети колко пискливо прозвуча гласът му, покашля се и започна наново: — Уважаеми господарю, държа да ви напомня, че ни лишавате от единствения слънчев лъч в нашия мрачен живот, като го отвеждате със себе си. Откъсвате единственото цвете в нашата градина на отчаянието. Разбира се, говоря от името на всички ни.

Братовчедите на Ъруин се спогледаха и се почесаха по главите. Ровена направо си пожела рицарят да пришпори коня и да стъпче жалкия хлапак, за да сложи край на смущението й.

— Умееш да поднасяш молбите си доста цветисто, момче — отвърна чужденецът и всички се изненадаха от мекия му глас. — Учудвам се защо не си влоши красноречието си, за да убедиш баща й да бъде по-предпазлив със залозите, когато играе на зарове.

Скрит зад големия Фреди, баронът се осмели да хвърли към рицаря поглед, изпълнен с омраза.

— Значи няма да се откажете? — попита Ъруин.

— Не.

— Тогава ви моля да не се отказвате и от тежкия товар на рицарството. Моля ви да се отнасяте към моята скъпа братовчедка с почитанието, което оказвате на останалите същества от слабия пол.

Ровена усети как пръстите я засърбяха. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да му удари плесница. За да се успокои, си припомни колко пъти го беше мятала на пода и го беше гъделичкала, докато започне да моли за милост.

От гърлото на непознатия отново се изтръгна къс, неприятен смях.

— Не се притеснявай, момче. Ще й окажа уважението, което оказвам на всяка красива жена. Хайде, махни се, за да не те смачка конят ми.

Ъруин отскочи настрана и рицарят изплющя с юздите. Ровена се затича още преди жребецът да е тръгнал. Не искаше конят да я повлече. Хвърли бърз поглед през рамо към семейството си, след миг чу приглушен удар на юмрук, улучил човешка плът, а след него и добре познат звук: заслепен от ярост, малкият Фреди се бе нахвърлил върху Ъруин.

Когато близките й се скриха от погледа й, тя съсредоточи цялото си внимание върху каменистата земя под ходилата й и съществуването й се ограничи в това да движи краката си, без да се спъне и да попадне под копитата на коня.