Метаданни
Данни
- Серия
- Кралското семейство на Кордина (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Playboy Prince, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Курчатова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 140 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- Xesiona (2009)
- Разпознаване и начална корекция
- maskara (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- bobych (2009)
- Допълнителна корекция
- Еми (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Принцът плейбой
Издателство „Коломбина прес“, София
Редактор: Людмила Харманджиева
Художествено оформление: Кръстьо Кръстев
ISBN 954-706-111-9
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация
- — Корекция от Еми
Седма глава
Рийв щеше да бъде бесен. Хана се опря с ръка да запази равновесие, когато моторницата набра скорост. Той можеше да си го позволи, ала тя трябваше да запази спокойствие.
Значи Дебок не бе на суша във вилата, която предполагаха. Беше на море, освен ако лодката не направеше внезапен рязък завой. Не, сега нямаше да има никаква подкрепа. Хана отново пое дълбоко въздух и се загледа във водата зад тях. И без това предпочиташе да работи сама.
Тази нощ щеше да се срещне с Дебок. Усещаше го. Пулсът й беше бавен и равномерен, дишането й спокойно. Пръските, които вдигаше моторницата, гъделичкаха лицето й, но изражението й оставаше безизразно. Не можеше да си позволи да покаже нервност, доколкото я имаше. Среднощното й пътешествие по Средиземно море я приближаваше към целта, за която работеше от малко повече от двадесет и четири месеца.
В нея се надигаше не страх, а вълнение. Дори това трябваше да бъде овладяно. Всичко, което караше пулса й да бие прекалено бързо или я изкушаваше да стигне прекалено далеч в мислите си, бе опасно. Тя не можеше да направи грешка. През последните две години си бе проправяла път в организацията на Дебок, разчитайки основно на собствените си умения. С подкрепата на МОС бе довела докрай няколко дела. Продадено оръжие, освободени диаманти, доставени наркотици.
Целта оправдава средствата.
Стъпала, помисли Хана. Ако можеше да продължи да изкачва стълбата, не след дълго империята на злото на Дебок щеше да се стовари върху собствената му глава.
Най-трудната стъпка бе да направи доверения Буфе да изглежда некадърен. Първият помощник на Дебок не бе глупак и бяха нужни доста хитрост и известен риск, за да се провалят няколко от задачите му през последните няколко месеца, без да се насочи подозрението към самата нея. Най-голямата бе оръжейната му сделка с една терористична група, известна с липсата си на търпение.
Бе много деликатна работа, ала моментът бе избран идеално. Хана успя да направи да изглежда така, сякаш Буфе почти бе опропастил сделката, преди тя да се намеси и да оправи нещата.
Терористите получиха своето оръжие — Хана трябваше да остави МОС да се оправя с това. А Дебок получи своите пет милиона франка. Нейно щеше да е удоволствието да се оправи с това. И то скоро.
Видя изящната бяла яхта, закотвена царствено в тъмната вода. Изпълни я трепетно очакване. Мъжът, който я бе посрещнал, даде сигнал с електрически фенер от щурвала. От яхтата отговориха също с просветване. Моторът бе изключен и те в пълна тишина се плъзнаха край яхтата.
Хана посегна към стълбата и усети, че металът бе твърд и студен. Знаеше, че и тя ще бъде такава. Без да се обръща назад, се заизкачва към неизвестността.
— Лейди Хана.
Чакаше я висок тъмнокож мъж, който хвана ръката й и се поклони над нея. Тя го позна от последния си инструктаж, макар че във всички случаи би определила акцента му като ямайски. Рикардо Бейтмън, двадесет и шест годишен островитянин, с диплома по медицина от престижен университет. Той все още използваше скалпел, но предпочиташе да се упражнява с него върху здрави хора. И без упойка.
Бе станал любимец на Дебок.
— Аз съм Рикардо. — Младото му гладко лице се разтегна в усмивка. — Добре дошла на „Непобедими“.
— Благодаря, Рикардо. — Тя се огледа непринудено и забеляза на борда още петима мъже и една жена. Мъжете бяха облечени с тъмни костюми и носеха картечници. Жената бе със саронг върху бикините и изглеждаше отегчена. — Може ли нещо за пиене?
— Разбира се. — Очите му, забеляза Хана, бяха светли, почти прозрачно зелени, и сякаш никога не мигаха. Гласът му се лееше като гъста сметана върху горещо кафе. — Ала първо извинете нашите мерки за сигурност. Чантата ви, ако обичате.
Тя вдигна вежди и срещна спокойно погледа му.
— Разчитам на вас всичко в нея да ми бъде върнато.
— Имате думата ми. — Рикардо се поклони и взе чантата. — А сега, моля идете с Кармин да ви покаже каютата ви. Може би ще пожелаете да се освежите, след като тя се увери, че никой не ви е лепнал някакви електронни устройства.
Обиск до голо, помисли Хана примирено.
— На мен никой нищо не ми лепва, Рикардо. Но уважавам предпазливите хора. — Тръгна към Кармин, сякаш отиваше на чай.
Малко по-късно Рикардо остави черната чанта от алигатор върху блестящото махагоново бюро.
— Кармин я преглежда. Има малокалибрен пистолет, паспорт, около три хиляди франка и някои козметики. Има и един плик, запечатан.
— Благодаря, Рикардо. — Гласът бе дълбок, със следи от френски. — Може да ми я доведеш след десет минути. След това никой да не ни безпокои.
— Да, господине.
— Рикардо, твоите впечатления?
— Доста хубава, повече, отколкото на снимката. И си я бива, много си я бива. Ръката й беше студена и твърда.
— Добре. — В гласа му сега се долавяше нотка на любопитство. — Десет минути, Рикардо. — Взе плика и разчупи печата.
Малко по-късно Хана оправи пуловера си. Обискът й се бе сторил по-скоро досаден, отколкото унизителен. Кармин бе взела камата й, ала тя бе очаквала това. Пистолетът й бе у Рикардо. Сега бе сама и невъоръжена насред морето. Все още можеше да разчита на съобразителността си.
Когато Рикардо отвори вратата, Хана стоеше в средата на каютата.
— Моите извинения за неудобството, лейди Хана.
— Малка досада, Рикардо. — Не й бе донесъл чантата, ала тя не каза нищо. — Надявам се да няма още много.
— Нищо повече. Бихте ли дошла с мен?
Хана го последва, като вървеше с лекота по поклащащата се яхта. Както забеляза, тя бе с размера на малък хотел. И имаше аварийни изходи, за случай на нужда. Килимът, по който вървяха, бе тъмночервен. В каютата, в която я обискираха, имаше старинно огледало и кадифена покривка на леглото. Имаше и илюминатор, през който можеше да се провре дете или слаба жена.
Рикардо спря до блестяща дъбова врата и почука два пъти. Без да чака отговор, натисна дръжката и с жест я покани да влезе. Хана пристъпи напред и чу как вратата се затвори зад нея.
Бе пищно, елегантно, дори претрупано. Сякаш бе оживяла Франция от осемнадесети век. Тук килимът бе с искрящия тъмносин цвят на кралете, а ламперията по стените бе излъскана като огледало. Два нежни свещника разпръсваха светлина над старинно дърво и плюшени тапицерии. Леглото с кралски размери бе драпирано с брокат. А цветовете бяха живи, почти ярки.
Ароматите на нещо цветисто и на нещо старо се смесваха в странно привлекателна и странно смущаваща миризма. Колекцията от кристални животни потрепваше като жива от лекото полюляване на яхтата.
Отне й само секунди да забележи всичко това. Колкото и да бе величествена и екстравагантна стаята, над нея доминираше мъжът, който седеше зад бюрото от епохата на Луи Шестнадесети. Хана не усети злото, което бе очаквала. Знаеше, че когато човек срещне наистина лоши хора, често го побиват тръпки от ужас. Това, което видя, бе строен и красив мъж, около петдесетгодишен, с буйна сребриста коса и изваяно аристократично лице. Бе облечен в черно, което подчертаваше почти поетично бледата му кожа. Очите му също бяха гарвановочерни. Сега те я разглеждаха изпитателно, докато плътните му красиви устни се усмихваха.
Бе виждала негови снимки, разбира се. Бе изучила всяка трошичка информация, събрана за него през последните двадесет години. И въпреки това… И въпреки това не бе подготвена за чувствеността, която сякаш се излъчваше от него.
Това бе мъж, за когото бяха умирали жени. Сега го разбираше. Бе мъж, за когото други мъже бяха убивали, без да задават въпроси. Разбираше и това. Стоеше на десет стъпки от него и усещаше силата му.
— Лейди Хана. — Той се изправи бавно и грациозно. Тялото му бе стройно, почти нежно. Ръката, която й протегна, бе тясна и красива, с пръстени с диаманти на показалеца, средния и безименния пръст.
Тя не можеше да се колебае, макар да чувстваше, че ако ръката й докосне неговата, ще бъде изтръгната от това, което познава, и запратена в нещо непознато и плашещо.
Хана се усмихна и пристъпи напред.
— Мосю Дебок. — С удоволствие видя леката му изненада, че го назовава по име. — Много ми е приятно.
— Моля, седнете. Ще пиете ли едно бренди?
— Да, благодаря. — Тя избра мек стол с висока облегалка, обърнат към бюрото. От скрити високоговорители се носеше музика. Шопен. Заслуша се в мелодията, докато той отиде до един емайлиран шкаф и извади бутилка. — Яхтата ви е изключителна, мосю. — Зад бюрото имаше картина. Една от шестте, за които Хана знаеше, че само преди година бяха откраднати от частна колекция. Тя самата бе помогнала да се извърши кражбата.
— Обичам красотата. — Дебок й подаде брендито и после, вместо да отиде зад бюрото, седна до нея. — За ваше здраве, мадмоазел.
— И за ваше. — Хана отново му се усмихна и отпи.
— Може би ще ми кажете как научихте името ми.
— Имам навика да знам за кого работя, мосю Дебок. — Поклати глава, когато той извади кутия цигари и й предложи. — Трябва да ви поздравя за охранителната система и за персонала ви. Не беше лесно да се открие кой… Да кажем, властва.
Той вдъхна дима бавно, като човек, който обича изискания вкус.
— За мнозина се е оказвало невъзможно.
Очите й, които го гледаха, бяха спокойни и леко развеселени.
— За мен малко неща са невъзможни.
— За други се е оказвало фатално. — Тя само се усмихна и Дебок го остави да отмине. Биваше си я, както каза Рикардо. — Сведенията ми за вас са много ласкателни, лейди Хана.
— Разбира се.
Бе негов ред да се усмихне.
— Възхищавам се от самоувереността.
— Аз също.
— Струва ми се, че съм ви задължен, задето преди няколко месеца изгладихте нещата с размяната с нашите средиземноморски съседи.
— За мен беше удоволствие. Изглежда, мосю, че във веригата има някои слаби звена.
— Така изглежда — измърмори той. Вече се бе замислил да възложи на Рикардо да отстрани Буфе. Жалко, помисли Дебок. Буфе повече от десет години му беше верен и ценен сътрудник. — Добре ли си прекарвате времето в Кордина?
Сърцето й започна да бие малко по-силно, ала тя отново отпи.
— Дворецът е доста красив. — Размърда рамене и плъзна поглед по стаята. — Аз също обичам красотата. Тя ми помага да компенсирам факта, че Бисетови са малко отегчителни.
— Не сте ли впечатлена от кралското семейство, лейди Хана?
— Не се впечатлявам лесно. Те определено са много симпатични хора, но са толкова… всеотдайни. — В гласа й прозвуча леко презрение, съвсем леко. — Аз предпочитам да се посветя на нещо по-осезаемо, отколкото чест и дълг.
— А вярност, лейди Хана?
Тя отново се обърна към него. Гледаше я внимателно, като се опитваше да надзърне в душата й, да види отвъд нея.
— Мога да бъда вярна. — Докосна с език ръба на чашата си. — Стига да ми е изгодно.
Бе риск и го знаеше. Предателството в организацията на Дебок се наказваше със смърт. Хана чакаше, външно спокойна, а по гърба й се стичаше струйка пот. Той за момент се вгледа в нея, после отметна назад лъвската си глава и се разсмя. Тя усети как всяко мускулче в тялото й запя от облекчение.
— Честна жена. Уважавам това. Да, уважавам го много повече, отколкото клетвите за вярност. — Дебок вдъхна ароматния френски дим и отново го издуха. — Изглежда, че ще ми е от полза да продължавам да го правя изгодно за човек с вашите умения и амбиции.
— Надявах се, че ще погледнете на нещата по този начин. Предпочитам изпълнителния клон, ако ме разбирате, мосю Дебок, ала съм готова да работя за това. Организацията, възлагането на работа се възнаграждава толкова повече от изпълнението, не мислите ли?
— Да, наистина. — Той отново се вгледа замислено в нея. Приличаше на кротка, добре възпитана и заможна млада жена. В жените Дебок предпочиташе ненатрапчива, непретенциозна външна обвивка. Спомни си за миг за Джанет Смидърс, която преди почти десет години бе използвал и се бе освободил от нея. Лейди Хана можеше да се окаже много по-интересна и по-способна. — Вие сте с нас вече от две години?
— Да.
— И през тези две години сте доказали, че сте много полезна. — Стана и взе плика от бюрото. — Предполагам, носите това за мен?
— За вас го носех. — Хана завъртя чашата в ръцете си. — Макар да ми е неприятен начинът, по който ви беше предадено.
— Моите извинения. Информацията ви е интересна, лейди Хана, но се боя, че е непълна.
Тя преметна крак върху крак и се отпусна назад на стола.
— Една жена, която пише на хартия всичко, което знае, бързо губи цената си. Това, което не е там, е тук. — Сложи пръст на слепоочието си.
— Разбирам. — Той харесваше служителите, които си знаят и пазят цената. — Ако предположим, че се интересувам от охранителните системи в кралския дворец, в Центъра за изящни изкуства и в музея, с цел да елиминирам тези системи, бихте ли могла да запълните празнотите?
— Разбира се.
— А ако ви попитам как стигнахте до тази информация?
— Това беше целта на посещението ми в Кордина.
— Една от целите. — Заинтригуван, Дебок потупа с плика по дланта си. — Добре е, че сте успели да се сближите с принцеса Ив.
— Добре е, ала не беше трудно. На нея й липсваше женска компания. Аз съм услужлива. Суетя се около дъщеря й, изслушвам страховете и оплакванията й. Като поемам част от работата й, печеля и благодарността на принц Александър. Той се тревожи, че жена му ще се умори, докато носи детето.
— И ви вярват?
— Безрезервно. И защо не? — добави Хана. — Семейството ми е много уважавано, обноските ми са безупречни. Принц Арманд ме приема като младата племенница на покойната си съпруга. Моля за извинение, мосю, но не бяха ли това причините да възложите точно на мен да намеря място в двореца?
— Да, това бяха. — Дебок се облегна назад. Тя му харесваше, ала още далеч не й вярваше напълно. — Чух, че младият принц проявява интерес към вас.
От това нещо в нея замръзна.
— Вашата мрежа от информатори е достойна за възхищение. — Погледна към празната чаша и въпросително я наклони. Той незабавно стана да й я напълни. Времето й бе достатъчно да възвърне самообладанието си. — Бенет, както сигурно добре знаете, проявява интерес към всяка жена, която му е под ръка. — Засмя се тихо, опитвайки се да не се мрази. — Той всъщност е само едно момче, при това разглезено. Открих, че най-простият начин да се справя с него е да демонстрирам липса на интерес.
Дебок кимна бавно.
— И тогава той започна да ви преследва.
— Някои мъже са винаги… По-услужливи в такива обстоятелства.
— Моля за извинение, ако ви се струва, че задавам прекалено личен въпрос, скъпа моя, но по какъв начин услужливи?
— Бенет е малко отегчен, малко безразсъден. Слабостта му към жените би трябвало да влезе в употреба. Вярвам, че с известен нюх от него може да бъде измъкната информация. Виждате ли, именно той ме разведе из Центъра и из военноморската база в Хавър. — Хана отново отпи бавно. Дебок със сигурност вече знаеше за срещата й с Бенет в музея. Щеше да използва това, за да поизкриви истината. — Беше лесно да му задавам въпроси и да проявявам интерес как музеят пази съкровищата си. По този начин ми показаха системата, алармите, мониторите, датчиците. — Замълча за момент, за да го остави да осмисли думите й. — Колкото повече една жена се преструва, че не разбира, толкова повече научава.
Дебок топлеше брендито в ръцете си.
— Хипотетично, нали разбирате, може ли да бъде разбита охранителната система на двореца?
Най-после да си дойдат на думата, помисли тя.
— Хипотетично всяка охранителна система може да бъде разбита. Ще ви кажа, че Рийв Макджий е създал една система, достойна за възхищение, ала не непобедима.
— Интересно. — Той взе една малка порцеланова фигурка на орел и започна да я разглежда. Възцари се тишина, толкова дълга, че Хана бе сигурна, че Дебок се опитва да я изнерви. — А имате ли теория как тази система може да бъде подкопана?
— Отвътре. — Тя отново отпи от брендито. — Отвътре винаги е по-чисто.
— А Центъра?
— По същия начин.
— Тази пиеса, която принцесата е написала… Премиерата й е след няколко дни. Би било забавно да се организира една малка суматоха.
— От какъв характер?
Той само се усмихна.
— О, аз говоря само теоретично, нали разбирате. Струва ми се, че на кралското семейство ще му бъде много неприятно, ако нещо смути вечерта. Така не ми се иска да го пропусна. Вие ще бъдете ли там?
— От мен се очаква да бъда. — Трябваше да го подтикне да каже нещо по-определено. — Предпочитам да знам през коя врата да вляза, мосю.
— В такъв случай би било разумно да стоите в публиката. Не бих искал да ви загубя сега, когато станахме близки.
Хана прие това, но помисли, че Дебок ще поиска останалата част от информацията и ще я отпрати. Затова смени темата:
— От чисто любопитство, мога ли да ви попитам защо толкова се интересувате от кралското семейство? Това ме интригува, защото виждам, че и вие като мен сте човек, който се интересува най-вече от печалбата и личната изгода.
— Печалбата винаги е желателна. — Той остави орела. Имаше пръсти, които биха могли да свирят на цигулка или да пишат стихове. Те рядко убиваха, само посочваха на други да го правят. — Личната изгода може да има много проявления, нали?
— Стига да са удовлетворителни — съгласи се тя. — Отвличането на принцеса Габриела или заплахите срещу Бисетови като лост за освобождаването ви от затвора е едно. Вече не сте в затвора. — Хана отново огледа с възхищение стаята. — Мисля, че аз бих се насочила към по-доходоносни води.
— Всяка работа трябва да бъде доведена докрай. — Тя за пръв път видя проява на емоции. Пръстите му се стегнаха около чашата. — Всички дългове трябва да бъдат платени. Лихвите за десет години са големи, много големи. Не мислите ли?
— Да. Отмъщение. Или възмездие, ако предпочитате. Това, както аз го разбирам, е сладко колкото диамантите. — И като го гледаше, Хана разбираше, че не би се спрял пред нищо, за да го получи. — Мосю, вие уредихте аз да бъда в двореца. Имам намерение да остана там, докато промените заповедта, ала предпочитам да стоя там с някаква насока. — Тя махна нехайно с ръка. — Отмъщението, в края на краищата, си е ваше, не мое. Никога не съм работила добре с вързани очи.
— Човек, който слага всичките си карти на масата, губи.
— Съгласна съм. Както и човек, който не наточва всичките си мечове и не ги използва там, където са най-подходящи. Аз съм вътре, мосю. Би било полезно да имам някаква карта.
Дебок имаше намерение да я използва, и то добре. Отново се облегна назад и протегна ръце. Диамантите проблеснаха с виолетова светлина. Бе се провалял, два пъти вече не бе успявал да използва Бисетови за своите собствени цели. Не бе успял да свали Арманд на колене. Каквото и да трябваше да се направи, който и да трябваше да се използва, този път нямаше да се провали. В лицето на Хана мислеше, че бе намерил инструмента.
— Да ви питам нещо. Ако един човек иска да унищожи друг, какво прави?
— Най-простото е да сложи край на живота му.
Той се усмихна и сега тя най-после видя злото. Бе скрито под класата, украсено с елегантност, но бе съвсем реално.
— Аз не съм прост човек, Хана. Смъртта е прекалено окончателна, а и когато е бавна, скоро свършва. За да се унищожи един човек, душата му, сърцето му, е нужно нещо повече от куршум в мозъка.
Говореше за Арманд, тя знаеше. Не бе моментът да иска от него да назовава имена и да разкрива плановете си. Нищо нямаше да й каже и щеше да й вярва по-малко. Хана остави чашата си и се опита да мисли като него.
— За да унищожиш човека напълно, трябва да му вземеш това, което е най-ценно за него. — Сърцето запулсира в гърлото й. Започна да й се гади. Ала когато заговори, в гласа й се долавяше студено възхищение: — Децата му?
— Вие сте не само красива, а и интелигентна. — Дебок се приведе и хвана ръцете й. Тя почувства противното тъмно движение на смъртта. — За да се накара един човек да страда, за да се унищожи душата му, му отнемаш това, което обича най-много и го оставяш да живее. Децата и внуците му мъртви, страната му в хаос. Няма да му остава нищо, освен да страда. А една страна без наследник става нестабилна… И доходоносна, ако човек е умен.
— Всичките — прошепна Хана. Помисли за малката Мариса, толкова красива и мила, за Дориан с изпоцапаното му лице и ослепителната му усмивка. Изведнъж я обзе толкова силен страх за тях, че се уплаши да не се изпише в очите й. Сведе поглед към ръката му върху нейните и към студения твърд блясък на диамантите. — Всичките ли, мосю? — Когато мислеше, че отново може да има доверие на себе си, вдигна очи към него. Той се усмихваше. В мъждивата светлина на свещниците изглеждаше блед като дух и безкрайно по-плашещ. — Не е лесна задача, дори за човек с вашата сила.
— Нищо, което си струва, не е лесно, скъпа моя. Но както казахте, нищо не е невъзможно, особено когато някой се е сближил и му вярват.
Тя вдигна вежди. Не трепна, не се отдръпна. Работа, каза си. Лейди Хана бе съвсем делова. Предлагаха й работа, най-жизненоважната, която можеше да й предложи Дебок.
— Вие сте старателно подбрана, лейди Хана. От повече от десет години аз имам една мечта. Вярвам, че вие сте инструментът, за да я видя осъществена.
Тя стисна устни, сякаш обмисляше нещо, а съзнанието й препускаше напред. Дебок бе направил своя анонс. Кралски анонс. Хана не каза нищо и пръстите му се плъзнаха леко по ръката й. Като паяк, помисли тя. Красив и много хитър паяк.
— Това е много голяма отговорност като за човек с моята позиция във вашата организация.
— Това може да се промени. Буфе се пенсионира… Ще му търся заместник.
Хана остави ръката си да лежи под неговата и докосна с върха на езика горната си устна.
— Гаранция, мосю.
— Думата ми.
Тя се поусмихна.
— Мосю…
Той кимна, изправи се и натисна едно копче на бюрото си. След секунди се появи Рикардо.
— Лейди Хана ще замести Буфе. Уреди нещата, Рикардо. Дискретно.
— Разбира се. — Светлозелените очи бяха полупритворени, като от удоволствие.
Хана изчака вратата да се затвори. Един човешки живот бе свършил.
— Може да дойде ден, когато да решите да ме заместите също толкова лесно.
— Не и ако продължавате да ми доставяте удоволствие. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Имам чувството, че ще продължите.
— Трябва да ви кажа, мосю, че се отвращавам от убиването на деца. — Пръстите му се стегнаха върху нейните, съвсем леко, ала тя не трепна. — Ще трябват пет милиона американски долара, за да преодолея това отвращение.
Видя го в очите му. Дебок би могъл да счупи пръстите й със същата лекота, с която би ги целунал. Хана продължаваше да го гледа спокойно, надявайки се, че не насилва късмета си.
— Парите ли ви изкушават, скъпа?
— Не ме изкушават, доставят ми удоволствие. Аз обичам удоволствията.
— Имате две седмици да ми доставите удоволствие, лейди Хана. След това аз ще ви върна услугата. — Без да пуска ръката й, я вдигна на крака. — А сега, като проява на доверие, ще ми кажете какво не сте отбелязали тук.
Тя се приближи до чертежите и се приготви да лъже.
Бе изтощена. За десет години никоя задача не я бе оставяла с такова чувство, че бе изпразнена и омърсена. Докато минаваше през портите на двореца, си мислеше само за един горещ душ, под който да изтърка каквито следи бяха останали от одеколона на Дебок.
Рийв стоеше на сто метра зад портите. Хана спря колата и го изчака да се качи при нея.
— Дълго ви нямаше. — Той се вгледа внимателно в нея. — Не беше в плана повече от час да сте извън контакт.
— В плана беше да стигна до Дебок.
— И успяхте ли?
Тя свали още малко прозореца си.
— Срещнах се с него на една яхта, „Непобедими“. Закотвена е на около осем километра на североизток. Има поне шест въоръжени пазачи, предполагам, че са два пъти повече. Дебок получи информацията, която искахме да има. Аз заставам на мястото на Буфе.
Рийв вдигна вежди.
— Трябва доста да сте го впечатлили.
— Това беше идеята. — Хана се чудеше кога ще успее да отмие от устата си вкуса на неговото бренди. — Планира нещо за премиерата на пиесата на Ив. — Рийв замръзна до нея и тя продължи: — Не вярвам, че ще направи нещо директно срещу семейството. Изглежда мисли, че би било забавно просто да обърка нещата. Много е предпазлив в изразите си. Нищо направо. Дори ако свидетелствам срещу него, ще е трудно да бъде обвинен в заговор. Всичко звучи като хипотеза, като теория.
— Имате ли някаква представа къде смята да направи своя ход?
Хана за миг се заслуша в птичката, която си изливаше сърцето.
— Струва ми се, че най-много се интересува от двореца. Той е най-голямото предизвикателство за него. Имаме две седмици.
— Ще направи своя ход след две седмици?
— Такъв срок ми е дал да избия вашето семейство. — Тя се обърна към него и видя, че бе пребледнял. — Всички вас, освен Арманд, Рийв. Децата, всички. Иска да разбие сърцето на Арманд и да остави Кордина без наследник. Ако вярвате на моята преценка, иска го и за лично удовлетворение, и заради печалбата, която би могъл да извлече, когато Кордина бъде хвърлена в хаос.
Рийв извади цигара, но не я запали.
— Вярвам на преценката ви.
— Имаме две седмици да го спрем или да го убедим, че съм направила това, което иска.
Това бе неговото семейство, неговото сърце, ала Рийв знаеше, че трябва да разсъждава студено и безстрастно като нея.
— Да не ви подвежда?
Хана за момент се замисли, после поклати глава:
— Не вярвам. Разбира се, възможно е да се отърве от мен, след като свърша работата, но мисля, че е по-вероятно да продължи да ме използва. Свършихме добра работа с подхвърлянето на информация за мен, а и през последните две години му спестих известни неприятности и пари. Ако вярва, че мога да му дам това, той ще седи и ще чака.
— Трябва да кажем на Арманд.
— Знам. — Ала не и на Бенет. На Арманд и само на Арманд.
— Засега продължавайте, както обикновено. — Рийв й посочи да кара напред. — Ще ни трябва време.
— Премиерата на Ив е след няколко дни.
— Ще се справим. Вие вървете да поспите. Щом имаме указания, ще ви съобщя.
Тя слезе от колата и се обърна към Рийв:
— Искам го. Искам го за себе си. Знам, че е непрофесионално и глупаво, но ако имам този шанс, ако намеря начин, аз лично ще го очистя.
Рийв не каза нищо. Той вече се бе заклел в същото.