Нора Робъртс
Принцът плейбой (10)

Десета глава

Когато Бенет тръгна да я търси, следобедът преваляше. Бе изчел от кора до кора папките, които Арманд му даде. Макар че някои неща го бяха очаровали, някои го бяха изплашили, а някои го бяха ядосали, още не бе сигурен, че познава тази жена.

Сега той също бе част от измамата, мислеше Бенет, докато вървеше към апартамента на Ив. Нищо, което бе прочел, нищо, което му бе казано, не можеше да сподели с брат си. Не можеше да успокои сестра си или Ив с новината, че всяко движение на Дебок се следи. Нямаше избор, освен да играе играта докрай. Започваше да разбира, че Хана също нямаше избор. Затова тръгна да я търси, като знаеше, че отдавна бе минало времето, когато можеха да говорят спокойно.

Намери Ив и Габриела заедно на една маса, затрупана с купища списъци и чайник с чай.

— Бенет! — Габриела протегна ръка към него. — Точно навреме. Трябва ни мъжката гледна точка за Коледния бал.

— Осигурете достатъчно вино. — Бенет се наведе да я целуне по двете бузи. Макар сестра му да се усмихваше, той забелязваше следите от напрежението, както ги забелязваше и в Ив. — Хана не е ли с вас?

— Не. — Ив остави молива и вдигна лице за целувка. — Казах й, че искам днес да си почине. Снощи… — Пръстите й се стегнаха около неговите. — Снощи трябва да е било ужасно за нея. И за теб.

Бенет сви рамене, след като си спомни съвсем ясно как я бе оставил — свита на безмълвна топка на леглото.

— Във всеки случай не беше скучна вечер.

— Не се шегувай, Бен. Можеше да те убият. Единственото, за което мога да мисля, е, че за втори път се случва в театъра. За втори път една от моите пиеси…

Бенет приклекна, без да пуска ръката й.

— Не бях ранен и не искам да даваш воля на богатото си въображение. Много ще ми е неприятно, ако племенникът ми се роди с бръчки от притеснение. Къде е Мариса?

— Спи.

Той потърка с палец сенките под очите й.

— Ти би трябвало да направиш същото.

На мястото на напрежението дойде раздразнение, както се бе надявал.

— Сега говориш като Алекс.

— Боже опази. Къде е той, между другото?

— Има срещи. — Ив нервно прокара пръст по листите. — Почти през целия ден. Всичко се прехвърли в кабинетите му тук заради… Заради съображения за сигурност.

— Значи няма за какво да се безпокоиш. — Покри дланта й със своята. — Вече трябва да си разбрала, че Бисетови са неразрушими. Поне може да си благодарна, че засега Алекс е зает, иначе щеше да се върти около теб.

Тя успя да се усмихне.

— Прав си.

Бенет се изправи и се усмихна на Габриела.

— Надявам се, че можем да ти имаме доверие да я наглеждаш… Макар че и ти не изглеждаш в най-добрата си форма.

— Винаги си бил кавалер.

— За какво са братята? — Искаше му се да ги прегърне и двете, да им каже, че нищо и никой няма отново да ги нарани. Вместо това дръпна косата на сестра си. — Ще ви оставя да се заемете отново с несъмнено увлекателната си работа.

Едва бе стигнал до стълбите, и Габриела го повика:

— Бен!

Той се обърна и макар че бе готов да се усмихне, изражението й го спря. Габриела погледна през рамо, за да е сигурна, че са достатъчно далеч от кабинета на Ив, и хвана ръката му върху парапета.

— Рийв почти не говори с мен за някои неща. — През очите й пробяга следа на гняв, после изчезна. — Това е нещо, с което трябва да се примиря. Но особено след като веднъж изгубих всичко, имам добър инстинкт, когато става дума за семейството ми.

— Знам, че си разтревожена. Всички сме разтревожени.

— Не е само това, макар че всичко опира до Дебок и неговата фикс идея да ни унищожи. Още сънувам сънища, след всичките тези години. — Спомняше си една колиба, тъмнината, страха.

— Бри… — Бенет докосна бузата й. — Нищо такова няма вече да се случи.

Тя леко затвори пръсти около китката му.

— И те помня прострелян и облян в кръв на пода на терасата. Помня как седях в болницата, докато Ив беше на границата между живота и смъртта. Дебок… — Лицето й бе много бледо, ала в него и в ръката й върху неговата имаше сила. — Всичко идва от Дебок. И той не е довършен.

— Ще бъде. — В гласа му, в очите се появи нещо опасно. — Обещавам ти го.

— Искам да внимаваш, Бенет.

Той се усмихна и опасното изражение в погледа му изчезна.

— Как мога да не внимавам, когато около мен има толкова охрана, че дъх не мога да си поема?

— Много да внимаваш — повтори Габриела. — Не знам някога да си носил пистолет в театъра.

Тя знаеше, че това бе лъжа. Нямаше нужда да му го казва, достатъчно бе да погледне в очите и знаеше, но не го разбираше. И понеже това бе Габриела, тя нямаше да спре, преди да го разбере.

— Остави го засега.

— И Рийв така ми казва. — Габриела махна нетърпеливо с ръка. — Как мога да го оставя? Става дума за моето семейство.

— Знам само, че скоро всичко ще свърши. Междувременно трябва да се държим заедно. Нещо се прави, Бри. Разчитай на това.

— Това правя. — Тя знаеше, че няма да е честно да го притиска, затова го пусна. — Искам да ми обещаеш да не вършиш нищо необмислено.

— Какво мнение имаш за мен!

— Бен, моля те.

— Добре, обещавам. — Той отново я целуна. — Обожавам те, макар че си докарала на бял свят Дориан само за да ми вади душата. — Потупа я по ръката и тръгна надолу по стълбите. — Довиждане засега.

Бри го проследи с поглед, ала тревогата си остана.

— Довиждане.

 

 

Хана не бе в стаята си. Бенет влезе, видя, че бе празно и отново се притесни. Пак ли бе излязла? И в момента ли излагаше себе си на опасност, за да защити неговото семейство?

Не можеше да понася това. Не можеше да приеме мисълта, че тя рискуваше живота си, че закриваше тялото му със своето, както бе сторила снощи. Той бе човекът, който защитаваше, независимо дали ставаше дума за семейство, приятел или родина. Как можеше да не защитава жената, която обичаше?

Докато се въртеше из апартамента й, се приближи към гардероба. Там имаше малка емайлирана кутия с изрисуван на капака паун. Бен прокара пръст по нея и се запита откъде ли я има Хана. Подарък? От кого? Или си я бе купила от някое малко магазинче в Лондон? Трябваше да знае дори тези незначителни подробности за нея. Не можеше ли тя да разбере, че за да се справи с чувствата си към нея, трябваше да познава жената, на която ги бе дал?

Вдигна поглед и в огледалото видя отразено леглото, където предишната нощ се бяха борили, бяха се любили. Ако застанеше съвсем неподвижно, можеше почти да чуе във въздуха ехото от страстта и откриването. Щеше ли Хана да го мрази заради това? Въпреки че любенето за нея беше също толкова всеотдайно и потресаващо, щеше ли да му прости, че я накара насила да свали всички бариери?

Бе се държал грубо… Той сведе поглед към ръцете си, обърна ги и разпери пръсти. Цял живот толкова се бе старал никога да не нарани жена. А сега, когато бе намерил единствената жена, бе сторил точно това, и то напълно съзнателно.

Отиде до прозореца, като се мъчеше да подреди чувствата си. Все още й беше ядосан. Каквото и да му казваше разумът, още го болеше от измамата. Нещо повече, не можеше да се отърси от чувството, че се бе влюбил в две жени и не можеше да вярва на нито едната от тях.

И в този момент я видя в градината.

 

 

Трябваше й малко време, каза си Хана. Само един час насаме, за да проясни съзнанието си и да успокои нервите си. Знаеше, че тази сутрин се бе държала по най-добрия възможен начин с Дебок. Ако нищо не се провалеше, той до една седмица щеше да падне в капана. И тогава щеше да е успяла. В досието й щеше да влезе още един любим доклад. Една успешно завършена двегодишна задача можеше да означава повишение. Бе само на сантиметри от капитанския чин и го знаеше. Защо обаче това не я вълнуваше както преди?

Време, каза си тя. Просто й трябваше малко време.

Щеше да си вземе толкова нужния и заслужен отпуск. Може би най-после щеше да отиде в Америка — Ню Йорк, Сан Франциско. Нямаше ли да е възможно да се изгуби за малко в такива места?

Или може би щеше да се върне в Англия. Можеше да си прекара времето в Корнуол, да скита из пущинаците или да язди край морето. В Англия не можеше да изгуби себе си, но може би щеше отново да намери себе си.

Където и да отидеше, щеше да напусне Кордина. И Бенет.

Над пейката се издигаха глицинии, подканящи към дълги, спокойни размишления. Хана седна, затвори очи и се опита да успокои разтревожените си мисли.

Коя бе тя? За пръв път от години бе принудена да си зададе този въпрос и да признае, че не знаеше отговора. Част от нея бе скромната жена, която обичаше да прекарва безкрайни следобеди с книга в ръка, която обичаше да говори за литература и изкуство. Част от нея бе жената, която винаги държеше под ръка пистолет и се ослушваше за стъпки зад гърба си.

Фактът, че можеше да бъде и двете жени, винаги досега бе нейно предимство и никога, както сега, болезнена загадка, която трябваше да разгадае. Прииска й се да може да поговори с баща си, поне за час. Той разбираше какво значи да живееш два живота и да намираш удовлетворение и предизвикателство и в двата.

Ала дори този риск не можеше да си позволи. В това, както и в задачата, която я бе довела тук, Хана бе сама.

Той я мразеше. Бенет бе този, който бе предизвикал болката и съмненията. Бенет бе този, който я бе принудил да си задава въпроси за това, което винаги бе приемала за даденост. Снощи бе взел разума й, сърцето й и душата й, просто защото бе поискал да я унижи. И бе успял. Никой, никой никога не й бе показвал колко много може да има, колко много може тя да даде. Никой никога не я бе оставял толкова изпразнена и сама.

Той нямаше да узнае колко много я бе наранил. Нямаше да разбере, помисли Хана и сълзите, които бе сдържала цяла нощ, закапаха. Защото Бенет никога нямаше да научи колко силни бяха чувствата й към него и колко безнадеждни.

Тя бе избрала своя път, напомни си Хана, и щеше да живее с него. Само след няколко дни той вече нямаше да пресича неговия.

Бенет щеше да бъде в безопасност. Семейството му щеше да бъде в безопасност. И тя щеше да си отиде.

 

 

Бенет я намери седнала на пейката, сплела ръце в скута си. Очите й бяха затворени, а лицето обляно в сълзи. Толкова много чувства се блъскаха в него, че не можеше да ги отдели. Съжаление, объркване, любов, вина.

Би искала да бъде сама. Бенет мислеше, че я разбира добре. В него все още имаше достатъчно горчивина, за да иска да я остави сама. Можеше да я остави не по-лесно, отколкото можеше да остави ранено куче отстрани на пътя.

Когато се приближи, Хана скочи от пейката. Той видя как по лицето й пробягаха изненада и унижение. За момент помисли, че ще се обърне и ще избяга. Но тя се овладя.

— Мислех, че съм сама — промълви студено, докато се мъчеше да се пребори с объркването и чувството за унижение.

Бенет извади една носна кърпичка и й я подаде. В момента това бе единствената утеха, която можеше да й предложи и Хана да приеме.

— Извинявай, че те обезпокоих. — Гласът му бе не по-малко скован от нейния. — Мисля, че трябва да поговорим.

— Не поговорихме ли? — Тя изтри лицето си и смачка в юмрук кърпичката.

— Не искаш ли да седнеш?

— Не, благодаря.

Бенет пъхна ръце в джобовете си. Не бе спала, помисли, като видя сенките под очите й. Той също. Значи може би бяха наравно.

— Тази сутрин говорих с баща ми. Днес вече си се срещала с Дебок.

Хана понечи да го спре, ала отстъпи. Градината бе също толкова сигурна, колкото и дворецът… За момента.

— За тези неща не докладвам на вас, Ваше Височество.

Бенет присви очи и стисна ръцете си в юмруци. Но гласът му бе спокоен:

— Вярно е. Ала сега съм напълно наясно със ситуацията. Прочетох досието ти.

Тя въздъхна. Нищо ли, което представляваше или бе направила, не бе вече само нейно?

— Много добре тогава, въпросите ти са получили отговор, любопитството ти е задоволено. Знаеш всичко за мен. Надявам се, че си се забавлявал.

— Не съм ги чел за забавление — сопна й се той. — По дяволите, Хана, аз имам право да знам.

— Ти нямаш никакви права над мен. Не съм ти нито служителка, нито поданичка.

— Ти си жената, която снощи заведох в леглото.

— За това е най-добре да забравим. Недей. — Тялото й се напрегна, когато Бенет пристъпи напред. — Никога повече не ме докосвай.

— Добре. — Той също замръзна. — Но ние и двамата знаем, че някои неща не могат да бъдат забравени.

— Грешките могат — възрази тя. — Аз съм тук като агент на МОС, за да защитавам теб и семейството ти, да спра плановете на Дебок да разруши Кордина и да избегна последствията, които това може да има в Европа. Ще направя всичко, което може да се направи, за да осигуря това, ала няма да ти позволя отново да ме унижаваш. — Сълзите пак я ослепиха. — Ох, по дяволите, не можеш ли да ме оставиш на мира? Тази нощ не беше ли достатъчно отмъщение за теб?

Това бе капката, която преля. Бенет сграбчи ръката й.

— Това ли е всичко, което означаваше тази нощ за теб? Отмъщение? Можеш ли сега да седиш тук и да ми казваш, че не си чувствала нищо, че не чувстваш нищо? Колко изтънчена лъжкиня можеш да бъдеш?

— Няма значение какво съм чувствала. Ти искаше да ме накажеш и го стори.

— Исках да те любя и го сторих.

— Престани. — От това я болеше, повече, отколкото можеше да понесе. Блъсна го, но той само я хвана по-здраво. От движението върху тях се посипаха цветовете на глицинията. — Мислиш ли, че не виждах колко ме мразиш? Ти ме гледаше и ме караше да се чувствам низка. Десет години съм се гордяла с това, което правя, а ти дори това ми отне.

— Ами ти? — Гласът му бе тих, ала в него ясно се долавяше гняв. — Можеш ли да ми кажеш, че не знаеше, че бях влюбен в теб? — Хана се опита да отскубне пръстите си, но Бенет ги стисна по-силно. — Ти знаеше, че съм влюбен в жена, която не съществува. Една скромна, стеснителна и искрена жена, на която исках да покажа само нежност и търпение. За пръв път в живота ми имаше жена, на която можех да дам сърцето си и доверието си, а тя се оказа само мираж.

— Не ти вярвам. — Ала искаше да му вярва и сърцето й започна да бие по-бързо. — Ти беше неспокоен, дори отегчен. Аз те развличах.

— Аз те обичах. — Той вдигна ръка да задържи лицето й много неподвижно, много близко. Хана видя очите му такива, каквито ги бе видяла предишната нощ. Златисти от страст. — Ще трябва да го приемеш.

— Бенет…

— А когато снощи дойдох в стаята ти, открих една друга жена, която ме беше лъгала и използвала. — Прокара ръка през косите й и фибите се разпиляха. — Жена, която се люби като вещица — промълви той, когато косите й паднаха тежко върху ръцете му. — И я исках също толкова силно, но без тези нежни, сладостни чувства. Господ да ми е на помощ, още я искам.

Когато устните му се спуснаха към нейните, тя не възрази. Бе видяла истината в очите му. Беше я обичал. Или поне бе обичал това, на което се бе правила. Ако страстта бе всичко, което можеше да й даде сега, Хана щеше да я вземе. Заради дълга бе жертвала любовта, ала дори заради дълга нямаше да жертва трохите, които й бяха останали.

Обви ръце около него. Може би, ако можеше да му даде страст, някой ден Бенет щеше да й прости останалото.

Колко лесно можеше да се изгуби в нея. Желанието бе гневно и болезнено, но това сякаш нямаше значение. Устните й бяха топли, тялото й стройно и притиснато към неговото. Ако това, което изпитваше Хана към него, не беше любов, поне беше желание. По-рано се бе задоволявал с не повече.

— Кажи ми, че ме искаш — настоя той, докато устните му отчаяно обхождаха лицето й.

— Да, желая те. — Не бе предполагала, че може да усеща едновременно тържество и поражение.

— Ела сега с мен.

— Бенет, нямам право. — Зарови лице в шията му, за да поеме още мъничко от него. — Аз съм тук само защото…

Преди да бе успяла да довърши, той я хвана за раменете и я отдръпна от себе си.

— Днес, само за един ден, ще оставим настрани твоите и моите задължения.

— А утре?

— Утре ще дойде, независимо дали го искаме, или не. Дай ми няколко часа, Хана.

Би му дала целия си живот, и по някакъв начин знаеше, че би било по-лесно, отколкото това, което искаше той сега. Ала въпреки това сложи ръката си в неговата.

Тръгнаха с конете. Докато галопираше до него, тя разбра, че Бенет добре знаеше пътя. Навлязоха в гората, в която веднъж вече бяха яздили, и той поведе. Всеки път, когато в нея се надигаха съмнения, Хана ги потискаше. Щеше да вземе няколкото часа, които й се предлагаха.

Чу потока, още преди да го бе видяла. Прост, мелодичен звук, който подхождаше на сенчестите дървета. Бенет стигна до него и обърна на юг. Половин километър яздиха мълчаливо покрай брега.

Потокът се извиваше и лъкатушеше, после се разшири на едно място, където над него се надвесваха три върби. Бенет спря и скочи от седлото.

— Какво прекрасно място. — Тя дръпна юздите, но откри, че нямаше достатъчно смелост да слезе. — Всеки път, когато си помисля, че съм видяла най-красивото място в Кордина, намирам друго. Често ли идваш тук?

— Не достатъчно често. — Той завърза коня си и се приближи към нея. Без да казва нищо, й протегна ръка.

Това бе шансът, който снощи бе отказал да й даде. Може би й го даваше сега, защото знаеше, че решението вече бе взето. Хана вплете пръсти в неговите, задържа ги за момент, после скочи. Мълчанието се проточи, докато завързваше коня си до неговия.

— Дойдох тук, когато майка ми умря. — Не знаеше защо му се струва толкова важно да й го каже. — Не толкова, за да скърбя, а защото тя обичаше такива места. Виждаш ли малките бели цветя край брега? — Отново я хвана за ръка и я поведе към потока. — Наричаше ги ангелски крила. Сигурно имат някакво сложно латинско име, ала ангелски крила ми изглежда достатъчно добро. — Наведе се и откъсна едно. Бе не по-голямо от палеца му, с тънки венчелистчета и мъничко синьо кръгче в средата. — Всяко лято, преди да замина в Оксфорд, идвах тук. Не знам защо, но така ми беше по-лесно да замина. — Затъкна цветето в косите й. — Когато бях малък, мислех, че тук живеят феите. Търсех ги в детелините и под гъбите.

Хана се усмихна и го докосна по бузата.

— Намери ли някоя?

— Не. — Вдигна ръката й и притисна устни към дланта й. — Ала мисля, че още са тук. Затова мястото е вълшебно. И затова искам да правя любов с теб тук.

Когато се отпуснаха на тревата, устните им все още бяха на сантиметри едни от други. Останаха на един дъх разстояние, когато започнаха да се събличат. Коленичили, разкопчаваха копчетата, смъкваха дрехите и слънцето играеше върху кожата им. Устните им се докоснаха, после се притиснаха.

Бенет не искаше да спре връхлетялото го желание, напиращата сила. След секунди вече се търкаляха по тревата. Галеше я навсякъде, търсеше, намираше, изследваше, докато стоновете й затрептяха в устните му. Не можеше да се пребори с нуждата да я вземе бързо, яростно, особено след като пръстите й вече дърпаха ципа на джинсите му.

Изчакаха само докато паднаха всички бариери, после се съединиха в бясно препускане, докато и двамата се наситиха.

Тя лежеше гола на тревата и гледаше светлината, която се процеждаше между листата. Предния път бе лунна светлина и Хана изпитваше гняв, срам, екстаз и отново срам. Сега, под слънчевата светлина, вече не усещаше срам.

Това, което бе между тях, за кратко можеше да е като между мъж и жена. Утре отново щяха да са принц и агентка.

— За какво мислиш?

Хана успя да се усмихне и да обърне глава към него.

— Че това място е много красиво.

Преди бе искал да я доведе тук. Бе си го представял. Как бавно, търпеливо ще й покаже удоволствието от страстта. Отърси се от настроението и я привлече по-близо. Това бе различен ден и различна жена.

— Достатъчно ли ти е топло?

— Да. Но аз… — Тя замълча. Знаеше, че звучи глупаво.

— Какво?

— Ами, аз никога… — Как да го изрази? — Никога досега не съм лежала гола на тревата под слънцето.

Той се засмя, без дори да осъзнава, че тонът и чувството зад него идваха от жената, която най-напред бе познал.

— Животът винаги трябва да включва нови усещания.

— Сигурна съм, че си се озовавал гол на всякакви необичайни места.

Сухият й глас му достави удоволствие. Бенет се претърколи, притисна устни към нейните и после се отдръпна само за да я погледне. Косите й бяха разпилени по тъмната трева. Малкото бяло цветче бе заплетено в тях, сякаш бе пораснало там. Сенките под очите я караха да изглежда едновременно разгулна и крехка, като девица след първата си нощ като жена.

Така си я бе представял някога, така някога я бе искал, така я бе обичал.

— Толкова си красива.

Хана се усмихна. Достатъчно се бе успокоила, за да се развесели.

— Е, точно красива никога не съм била.

Той очерта с пръст скулата й.

— Колко си ненаблюдателна, Хана. Или глупава. Това, че се опитваш да се правиш по-малко привлекателна, не променя истината. Безупречна кожа. — Обходи я с устни, сякаш да я опита. — Тези нежни черти, които карат мъжа да се чуди дали си от плът и кръв, или от стъкло. Тези спокойни, интелигентни очи, които ме побъркваха, докато се чудех как биха могли да потъмнеят и да се замъглят, ако намеря правилния начин да те докосна. А устните… — Потърка ги с пръст. — Толкова меки, толкова щедри. — Наведе глава, ала само обрисува формата им с върха на езика си. — Помниш ли първия път, когато те целунах?

Дишането й вече бе станало треперливо, очите й вече се затваряха.

— Да. Помня.

— Чудех се как такава кротка жена може само с вкуса си да накара коленете ми да затреперят.

— Целуни ме сега — настоя тя и го привлече към себе си.

Не бе каквото бе очаквала. Вместо страст имаше нежност, спокойствие вместо нетърпение. Хана объркано прошепна нещо в устните му. Бенет само я погали по лицето и я почака да се отпусне. Нещо повече, искаше тя да го приеме. Дори когато задълбочи целувката, Хана си остана нежна. Огънят го имаше, но той не пламтеше, а тлееше.

Правеше любов с онази Хана, която бе разбрал, осъзна тя и й се доплака. Към едната имаше страст, към другата симпатия. Как можеше Хана да се бори с друга жена, когато другата жена бе самата тя?

Въздъхна треперливо и спря да мисли. Щеше да му даде всичко, което й поискаше днес.

Бенет усети промяната — бавното, почти недоловимо отстъпление. Притисна устни към шията й. Искаше да й покаже, че може да има нещо повече от пламък и скорост. Ако имаха само няколко часа, щеше да ги използва, за да й даде всичката нежност, която би приела от него.

Леко я погали. Сега молеше, подмамваше, предлагаше това, което снощи бе взел. Без да бърза, гледаше как възбудата й нараства, докато слънчевите лъчи се процеждаха между листата и падаха върху лицето й. Целуна я по шията, докато й шепнеше обещания, мили думи, увещания. Думите, с които Хана му отвръщаше, бяха толкова тихи, че почти се разтваряха във въздуха.

Никога досега не бе любена така — сякаш бе скъпоценна, сякаш бе единствена. И през замъгленото си съзнание чуваше тихото бълбукане на водата върху скалите, усещаше уханието на тревата и на дивите цветя, които я изпъстряха. През полуотворените й очи слънчевата светлина изглеждаше златна и щедра върху кожата на нейния любим. Тя прокара ръка по нея и я усети гладка, стегната и топла.

Нейният любим. Хана привлече устните му към своите и му даде всичко, което имаше в сърцето си. Ако мястото бе вълшебно, такъв бе и моментът. Не бе мечтала толкова отдавна, че вече не помнеше, ала сега се отдаде на мечти.

Бе толкова всеотдайна, толкова податлива. Така бе искал да почувства това от нея. То стигаше далеч отвъд страстта, далеч отвъд желанието. Тя го докосваше така, сякаш цял живот го бе чакала. Целуваше го, сякаш бе първият й и единствен любовник. Колкото повече му даваше, толкова повече намираше той в себе си да й даде. Сенките над тях се преместиха и издължиха, докато те се галеха, предлагаха и откриваха.

Дори когато проникна в нея, това бе бавно и спокойно. Страстта все още се обуздаваше от по-силни чувства. Движеха се в хармония, почти болезнена в своето съвършенство. Хана обхвана лицето му с ръце и устните му срещнаха нейните.

Заедно достигнаха до върха и бавно се спуснаха.

 

 

— Искали сте да ме видите, мосю Дебок.

— Да, Рикардо. — Дебок вдигна чайника и наля. Възхищаваше се от английската традиция да се пие чай късно следобед. Толкова цивилизовано. — Имам за теб един малък списък за пазаруване. — Посочи с една ръка към бюрото до прозореца. — Искам лично да се погрижиш.

— Разбира се. — Винаги доволен от оказаното му доверие, Рикардо взе плътния кремав лист. — Направо от компанията ли да го поръчам?

— Ако обичаш. — Дебок добави в чая си сметана. — Предпочитам да запазим това у дома, така да се каже. Поръчката може да се достави на лейди Хана… В четвъртък. Няма нужда да й се предава прекалено скоро.

— Тя много рискува, като вкарва в двореца такъв опасен пакет…

— Имам пълно доверие на нашата английска приятелка, Рикардо. — Той си спомни как Хана бе седяла срещу него тази сутрин. Стегната, елегантна и изискана. Плановете му придобиваха такъв приятен привкус, когато се изпълняваха от нежни ръце. — Тя има определен стил, не мислиш ли?

— Класата, дори прикрита, си е класа, мосю.

— Точно така. — Дебок се усмихна и отпи от чая. — Не се съмнявам, че ще изпълни задачата си с класа. — Отново отпи и въздъхна. — Наистина се възхищавам от англичаните, Рикардо. Толкова са традиционни, толкова издръжливи. Не толкова страстни като французите, но толкова прекрасно прагматични. Във всеки случай, постарай се стоката да бъде изпратена от адреса в този списък. Не искам да минава през моите ръце.

— Разбира се.

— Подготвям маршрута, Рикардо. Отплаваме в края на следващата седмица. Ще се видя с лейди Хана още веднъж. Ще се погрижиш ли за подробностите?

— Както желаете.

— Благодаря ти, Рикардо. О, между другото, видя ли какъв венец беше изпратен на погребението на Буфе?

— Рози, както искахте, мосю.

— Отлично. — Дебок избра една от малките захаросани бисквитки от стилния поднос. — На теб може да се разчита.

— Старая се, мосю.

— Тогава приятна вечер, Рикардо. Съобщи ми, ако се чуе още нещо за инцидента в театъра. Много съм притеснен от досегашните доклади.

— Ще ви съобщя. Довиждане, мосю.

Дебок се облегна назад и захапа бисквитата. Рикардо продължаваше да му доставя голямо удоволствие. Един интелигентен мъж с изтънчени наклонности бе чудесно допълнение към неговия персонал. Дебок бе сигурен, че Рикардо би бил много благодарен да получи задачата да се справи с Хана, когато приключеше работата си. Бе изкушаващо, ала той се отказа от тази идея.

Сам щеше да се справи с Хана. В края на краищата, най-малкото, което можеше да стори, след като тя изпълнеше най-свидното му желание, бе да се погрижи Хана да умре колкото е възможно по-безболезнено.