Нора Робъртс
Принцът плейбой (6)

Шеста глава

Не я бе излъгал. Хана отдавна бе решила, че Кордина е красива, ала рано сутрин бе изключителна. Огряна от утринната светлина, Кордина й напомняше за младо момиче, обличащо се за първия си бал. Цветовете бяха меки и искрящи. Докато яхаха конете, на изток все още се събираха розово, пурпурно и мъгливо синьо.

След като се качи на седлото, тя погледна към Дракула на Бенет със смесица от завист и тревога. В конюшните на баща й се отглеждаха едни от най-добрите коне в Англия, но нищо оттам не можеше да се сравни с черния жребец. Той изглеждаше бърз, неспокоен и съвсем мъничко нервен. Както си представяше самата себе си върху гърба му, така си представяше и как конят ще хвърли Бенет.

— Такъв кон сигурно си има собствено мнение — отбеляза Хана, когато старият коняр се отдръпна.

— Разбира се. — Бенет укроти разтанцувалия се жребец. После, понеже я разбра погрешно, й се усмихна успокоително: — Твоят Кихот е силен, ала е истински джентълмен. Бри често го язди, когато е тук.

Тя само вдигна вежди.

— Благодаря, сър. Много по-спокойно ми става, като знам, че сте ми дали дамски кон.

Стори му се, че долови нотка на сарказъм, но когато я погледна, видя само спокоен поглед и любезна усмивка.

— Мисля да яздим към морето.

— Много ще ми бъде приятно.

Бенет кимна, обърна коня си и пое в лек тръс.

— Удобно ли ти е?

— Да, благодаря. — Хана се включи в спокойния ритъм, като се мъчеше да не копнее за един див галоп. — Много мило от твоя страна, че ме покани. Чувала съм, че сутрешната ти езда е свещена.

Той й се усмихна, доволен, че тя седи правилно и язди уверено.

— Често наистина имам нужда от един час на гърба на коня, за да се почувствам човек. Ала понякога предпочитам да имам компания.

Това напоследък не бе вярно. От освобождаването на Дебок насам имаше чувството, че не може да разпери ръце, без да се удари в стража. И въпреки това нищо. Очите му се замъглиха, и от нетърпение, и от гняв. Бенет искаше Дебок да направи някакъв ход. Мечтаеше си да може да се разправи с него лично и докрай. Инстинктивно докосна с ръка рамото си, където го бе ударил куршумът. Да, мечтаеше.

Изражението му я разтревожи. В погледа му имаше нещо, от което трябваше да внимава и да се пази. Мъжът до нея не беше безгрижният любвеобилен принц, който бе свикнала да очаква. Каквото и да мислеше, то изглежда се предаваше и на коня му, защото Дракула заподскача нервно. Хана видя как лесно овладя Бенет жребеца, само с едно трепване на мускул. Той можеше да е нежен или рязък, мил или груб. Дланите й върху юздите се изпотиха.

— Нещо не е ли наред?

— Какво? — Бенет я погледна. За миг погледът остана в очите му, толкова твърд и мрачен, че я напрягаше. Сетне изчезна и той отново се усмихваше. Тази сутрин нямаше никакъв Дебок, каза си Бенет. Повдигаше му се, като си помислеше, че целият му живот и животът на семейството му бе замъглен от едно име. — Не, нищо. Кажи ми какво правиш у дома си, Хана. Не мога да си те представя там.

— Ние живеем спокойно и без много шум в Лондон. — Това бе донякъде истина. Тя се зачуди защо помисли, че бе донякъде лъжа. — Аз върша голяма част от работата си вкъщи, затова ми е удобно да живея с баща си и да поддържам къщата.

— Твоята работа — повтори той. — Есетата? — Водеше я по най-лекия път, който не бе много стръмен.

— Да. — Хана отново изпита неудобство. — Надявам се след година или две да са готови за публикуване.

— Бих искал да ги прочета.

Тя му хвърли един изненадан поглед и веднага усети как мускулите й се напрягат. Това нямаше нищо общо със страх. Дори да бе настоял да види работите й, Хана имаше достатъчно неща, които да го задоволят. Не, това не бе страх, а увереност, че ако продължи още дълго да го лъже, ще се почувства физически зле.

— Да, разбира се, но не мисля, че моите писания ще са ти много интересни.

— Грешиш. Ти си ми много интересна.

Тя сведе поглед, ала не от свенливост, както помисли Бенет. Отново от срам.

— Тук е прекрасно — успя да прошепне Хана след малко. — Често ли яздиш по този път?

Не искаше да го допусне прекалено близо. Той преглътна чувството на безсилие и си напомни, че не трябва да бърза.

— Не, всъщност отдавна не съм яздил тук. — Когато стигнаха до върха на хълма, Бенет спря. Нейният кон с удоволствие се зае с тревата край пътя, а Дракула кипеше от енергия. Струваше й се, че усеща у Бенет същото нетърпение. — Малко разстояние променя нещата — промълви той.

Тя проследи погледа му към палата. Оттук приличаше на красива детска играчка, на великолепна куклена къщичка, която детето може да намери край елхата на Коледа. На изток бе морето, още скрито от погледа от скалите и дърветата. Едва се чуваше. И то като двореца не изглеждаше съвсем истинско.

— Толкова ли много имаш нужда да се махнеш оттам? — попита тихо Хана.

— Понякога. — Вече не го изненадваше, че тя разчита настроенията му. С ръка на юздите укроти жребеца и продължи да гледа към дома си. — Прекарах известно време в Оксфорд и по море. Когато ме нямаше, Кордина толкова ми липсваше, че чак ме болеше. През последните шест месеца или година се чувствам неспокоен, сякаш непрекъснато чакам нещо да се случи.

И двамата помислиха за Дебок.

— Често в Англия, особено по това време на годината, аз се оплаквам от студа и влагата. — Хана се размърда на седлото и се усмихна при мисълта за своя дом. — Поглеждам през прозореца и си мисля, че почти съм готова да продам душата си за една топла и слънчева седмица. А когато замина, започват да ми липсват облаците, мъглата и мириса на Лондон. — Отново подкараха конете. — Има един човек, който продава печени кестени на ъгъла до нашата къща. Можеш да си купиш едно малко пликче и да си топлиш с тях ръцете, да ги миришеш, просто да ги миришеш, преди изобщо да започнеш да ядеш. — Отново се усмихна на спомена, но дори не допускаше колко замечтана бе усмивката й. — Понякога съм се чудила как някъде може да има Коледа без печени кестени.

— Не предполагах, че Англия толкова ти липсва.

Тя самата допреди малко също не бе предполагала.

— На човек домът винаги му липсва. Сърцето му е винаги там. — И това, което бе тя, всичко, което някога бе правила, винаги бе първо за Англия.

— Често съм си мислил колко ли му е трудно на Рийв — каза Бенет. Звуците на морето тук, толкова на изток, се чуваха по-ясно. — Макар че те с Бри всяка година прекарват почти по шест месеца в неговата ферма в Америка. Знам, че Бри се чувства там не по-малко у дома си, отколкото в Кордина.

— За много хора истинското удоволствие идва с приспособяването. — Не бе ли вярно това и за нея, през целия й съзнателен живот?

— На Ив й е много по-трудно. Тя прекарва само по няколко седмици със семейството си в Америка.

— Някоя любов е по-голяма от друга. Някои потребности са по-силни. — Самата Хана едва бе започнала истински да разбира това. — Ив би живяла навсякъде, стига Александър да е с нея. И мисля, че това е вярно и за зет ти.

Да, беше вярно. Може би това бе една от причините за безпокойството в него. През последните няколко години бе видял колко красиви, колко силни могат да са истинските чувства, истинските връзки. По някакъв начин те винаги му изглеждаха толкова далеч от него, толкова непостижими.

А сега я имаше Хана.

— Би ли обърнала гръб на Англия заради любов?

Изкачиха се по-високо и тя за пръв път зърна морето.

Гледаше него, ала пред очите си виждаше очарователните извивки на Темза.

Би ли могла? Такава голяма част от живота й, от дълга й бяха свързани с Англия. Дори сегашната й задача имаше за цел не само да осигури безопасността на кралското семейство на Кордина, а и да защити нейната страна от Дебок.

— Не знам. Ти специално си разбрал колко силни могат да бъдат някои връзки.

Гората стана по-рядка. Оставащите дървета бяха огънати и обрулени от вятъра откъм морето. Пътеката тук бе по-неравна, затова Бенет застана между ръба и Хана. Като го видя, устните й трепнаха, но не каза нищо. Той нямаше откъде да знае, че тя може да язди презглава надолу по тази пътека без седло и юзди. Освен това се оказа, че непривичното чувство, че бе защитавана, й бе приятно.

Без дървета, които да спират силата му, вятърът фучеше от морето и носеше солени пръски. Дори здраво стегнатата коса на Хана не можеше напълно да му устои. Тънки измъкнали се кичури танцуваха край лицето й. Тя видя как една чайка улови вятъра и плавно се понесе във въздуха. Друга, много по-ниско, се плъзгаше по водата, търсейки храна.

— Направо дъхът ти спира. — Хана спря, колкото да въздъхне.

Бенет видя това, което винаги бе в сърцето й, ала толкова рядко се показваше в погледа й. Любовта й към приключенията, силата и риска. Това я правеше красива, възбуждаща, загадъчна. Толкова му се искаше да протегне ръка към нея, че стисна здраво юздите да се спре.

— Исках да те доведа тук, но се страхувах, че може да се уплашиш от височината.

— Не, много ми харесва. — Конят й запристъпва нервно и тя го укроти с лекотата на дългия опит. — По света има толкова много красиви места, ала толкова малко са неповторимите. Това място е неповторимо. Мисля, че бих могла… — Хана замълча потресена. — Това е изгледът от онзи пейзаж в музея. В момента не се задава буря, но мястото е същото, нали?

— Да. — Той нямаше представа, че за него означаваше толкова много тя да го познае. Както нямаше представа и какво общо имаше това с внезапното и непреодолимо прозрение, че бе влюбен в нея. Напълно. И окончателно.

Отметна назад глава, защото вятърът хвърляше косата в очите му. Искаше да я вижда ясно в този може би най-важен момент в живота си.

Хана седеше изправена на седлото, а очите й бяха потъмнели от възхищение пред пейзажа, простиращ се пред и под тях. Профилът й бе остър, изсечен. Простите кафяви панталони и риза за езда с нищо не освежаваха бледата й кожа. Ала когато я погледнеше, Бенет съзираше най-красивото, най-скъпоценното нещо, което някога бе виждал. И за пръв път през живота си не намираше думи да й го каже.

— Хана… — Протегна ръка и зачака.

Тя се обърна. Това бе най-великолепният мъж, когото някога бе срещала. От него дъхът й спираше повече, отколкото от пейзажа, той бе по-опасен, отколкото скок от скалите надолу. Бе възседнал огромен жребец, изправен като войник, вълнуващ като поет. В очите му виждаше и страст, и състрадание, и желание, и щедрост.

Сърцето й изневери и Хана бе изгубена, преди да бе успяла да си каже, че това не можеше да бъде. Докато дългът се бореше с чувствата, тя позволи на ръката си да се вплете в неговата.

— Знам какъв мислиш, че съм аз.

— Бенет…

— Не. — Пръстите му се стегнаха върху нейните. — Права си. Бих могъл да те излъжа и да обещая, че ще се променя, но няма да лъжа и да обещавам.

Преди да се бе спряла, Хана омекна. Само за този миг, обеща си тя. Това бе вълшебство, макар и само за момента.

— Бенет, аз не искам да се променяш.

— Говорех сериозно, макар че онази вечер го казах лошо. Аз наистина те желая, Хана. — И той като нея погледна към морето. — Аз също знам, че ще ти е трудно да повярваш, че никога не съм казвал това на друга жена и не съм го мислил по същия начин.

Ала тя му вярваше. Бе вълнуващо, ужасяващо и забранено, но му вярваше. За един сияен момент си позволи да се надява. После си спомни коя бе. На първо място бе дългът. Винаги.

— Моля те, повярвай ми, ако можех да ти дам онова, което искаш, бих ти го дала. Просто не е възможно. — Отдръпна ръката си, защото докосването я правеше слаба, караше я да мечтае.

— Винаги съм вярвал, че всичко е възможно, ако работиш достатъчно упорито за него.

— Не, някои неща остават недосегаеми. — Хана обърна коня си с гръб към морето. — Трябва да се връщаме.

Ала преди да бе успяла да се отдалечи, Бенет сложи ръце върху нейните, хванали юздите. Рамото му се допря до нейното рамо, бедрото му до бедрото й. Лицето му беше близо, прекалено близо, а устните им бяха едни срещу други.

— Кажи ми какво чувстваш — настоя той. Търпението го бе напуснало, бе се разтворило в желание и чувство за безсилие. — Дай ми поне това, по дяволите.

— Съжаление — отвърна тя и съжалението наистина трептеше в думата.

Бенет пусна ръката й само колкото да обгърне шията й.

— Кажи ми отново какво чувстваш — прошепна и се наведе към нея.

Целувката бе като шепот, нежна, прелъстителна, знойна. Хана стисна здраво юздите, после, когато емоциите я заляха, остави ръцете си да паднат безсилно. Не можеше да бъде така, толкова всеобхващащо, толкова опияняващо, толкова на място. Вятърът се увиваше около тях. Долу морето се разбиваше. За момент, само за момент всички разумни мисли изчезнаха и на тяхно място останаха само желания.

— Бенет… — Тя едва промълви името му и понечи да се отдръпне.

Той я задържа здраво, настойчиво.

— Още миг.

Бенет имаше нужда от този миг. Имаше нужда от всяка троха, която Хана би му подхвърлила. Никога досега не бе изпитвал желанието да проси онова, което жената можеше да му даде или да му откаже. Това, което искаше той, бе не просто страст. Искаше нещо повече от физическото. Искаше сърцето й, искаше го с такова отчаяние, каквото не бе изпитвал никога досега.

Точно това отчаяние го накара да задържи целувката нежна, да се отдръпне много преди да бе задоволил копнежа си по нея. Ако искаше сърцето й, трябваше да напредва бавно. Неговата Хана бе нежна и свенлива.

— Никакви съжаления, Хана — каза Бенет тихо и се усмихна. — Няма да те нараня, няма да настоявам за нещо повече, отколкото си готова. Вярвай ми. Това наистина е всичко, което искам засега.

Доплака й се. Той й даваше нежност, чувствителност, каквито тя не заслужаваше. Всичко, което му бе дала, бяха лъжи. Всичко, което щеше да продължи да му дава, щяха да са лъжи. За да го запази жив, напомни си Хана, когато сълзите запариха в очите й. За да запази него и хората, които Бенет обичаше, в безопасност.

— Никакви съжаления — каза му тя и остави думите да отекнат в съзнанието й заради самата нея. Отметна назад глава, притисна пети към хълбоците на коня и се впусна в галоп.

Първата реакция на Бенет бе изненада. Не бе очаквал Хана да язди толкова добре и толкова без усилия. Спря за момент да я погледа как се носи надолу по хълма, после се засмя и пусна Дракула.

Макар да бе взела добра преднина, Хана чу как я настигат. Зарадвано се приведе по-ниско над шията на коня и го пришпори.

— Не можем да ги надбягаме — каза в ухото му. — Но можем да ги надхитрим.

Предизвикателството й бе достатъчно. Тя изостави пътя и се шмугна в гората. Пътеката бе тясна и неравна, ала това, което жертваше като бързина, го наваксваше от маневреност. Бенет бе по петите й, но Хана яздеше в средата и не му оставяше място да я изпревари. Изскочи от горичката по-малко от две дължини пред него. Инстинктът й подсказа да завие рязко наляво и да се втурне към следващия хълм, и неочакваната маневра накара Бенет да спре. И въпреки това той продължаваше да я настига, така че когато конюшните се показаха, двамата яздеха почти глава до глава. Тя се засмя, отново зави и препусна към плета.

Бенет за момент изпита паника, като си я представи как лети над главата на коня и се стоварва на земята. И в следващия момент двамата прескочиха рамо до рамо плета и с тропот препуснаха към конюшните.

 

 

Пипит стоеше, опрял ръце на кръста си. Бе ги наблюдавал, откак се бяха спуснали от височината. Дракула се носеше напред плавно и мощно. Това можеше да се очаква, помисли Пипит и изтри ръце в панталоните си. Нямаше друг кон в Кордина — а и в Европа, ако питаха него — който да може да се сравни с този жребец.

Ала докато гледаше как жената поддържа дистанцията, той помисли, че принц Бенет най-после си бе намерил половинката.

Бенет дръпна поводите и скочи от гърба на коня. Вълнението все още пулсираше в главата му. Хана бе само на секунди след него и се смееше гърлено и малко задъхано. Преди да бе успяла да слезе, той я хвана за кръста и я обърна към себе си.

— Къде си се научила да яздиш така?

Тя опря ръце на гърдите му, не само за равновесие, а и да запази разстояние между тях.

— Това е единственото нещо, в което ме бива, освен литературата. Бях забравила колко ми е липсвало през тези последни няколко месеца.

Бенет не можеше да откъсне очи от нея. Сега в погледа му имаше чисто желание, първично, живо. Препускането, което биха могли да направят заедно, щеше да бъде също толкова диво, толкова безразсъдно, колкото това, което току-що свърши. По някакъв начин го знаеше, почти го вкусваше. По причини, които не можеше да назове, имаше чувството, че държи в ръцете си две жени. Едната спокойна, другата страстна. Не бе сигурен коя го привличаше повече.

— Ела утре пак да яздиш с мен.

Веднъж бе риск и удоволствие. Втори път, Хана знаеше, би било глупава грешка.

— Не мисля, че е възможно. Наближава премиерата на пиесата на Ив и в театъра има много работа.

Нямаше да я натиска. Бе си обещал, че ще й даде време да свикне с присъствието му. От момента на върха, когато осъзна какво точно означаваше тя за него, реши по-твърдо от всякога да я ухажва както трябва.

За пръв път на „развратния принц“ му се случваше такова нещо, помисли той и отстъпи крачка назад да й целуне ръката.

— Конюшните са на твое разположение винаги, когато намериш време да ги използваш.

— Благодаря. — Хана вдигна ръка към косата си, за да се увери, че всички фиби са си на мястото. — Много ми беше приятно, Бенет, наистина много.

— На мен също.

— Е, Ив сигурно ме чака.

— Върви. Ние с Пипит ще се погрижим за конете.

— Благодаря. — Протакаше. В момента, в който го осъзна, тя се овладя. — Довиждане, Бенет.

— Довиждане, Хана. — Той кимна и я проследи с поглед как върви към двореца. Усмихна се и потупа коня по гърба: — Ще стигна до нея, приятелю. Просто ще отнеме малко време.

 

 

Времето вървеше бързо. Заключена в стаята си, Хана държеше писмо от Съсекс. Вътре щеше да намери отговора на Дебок на искането, което бе направила само преди няколко дни в музея. Когато седна зад бюрото си, ръцете й не трепереха. Разряза плика с ножа с дръжка от слонова кост. Вътре имаше едно обикновено, дори скучно писмо от позната във Франция. Отне й по-малко от петнадесет минути да го декодира.

„Искането е удовлетворено. Трети декември, двадесет и три и тридесет. Кафе «Дофин». Сама. Свръзката ще попита на английски колко е часът, след това ще направи коментар на френски за времето. Внимавайте информацията ви да оправдава изключението от правилата.“

Довечера. Следващата крачка щеше да бъде направена довечера. Тя сгъна писмото, прибра го обратно в плика, но го остави на видно място на бюрото. До него имаше една-единствена бяла роза, която Бенет й бе изпратил тази сутрин. Хана се поколеба, после си позволи удоволствието да докосне цвета.

Само ако можеше животът да е толкова сладък и прост.

 

 

Малко по-късно вече чукаше на вратата на принц Арманд.

Отвори й секретарят, който й се поклони сковано и съобщи името й на принца. Арманд се изправи зад бюрото си и даде разрешение да бъде поканена.

— Ваше Височество. — Хана направи дълбок реверанс. — Извинявам се, че ви безпокоя.

— Ни най-малко, Хана.

— Но вие сте зает. — Тя стоеше на прага със сплетени ръце. — Искам само да ви помоля за един съвет. Ако е удобно, ще дойда по-късно.

— Сега е удобно. Моля ви, влезте и седнете. Майкъл, би ли довършил тези документи? Аз ще поговоря насаме с лейди Хана.

— Разбира се, Ваше Височество. — Майкъл излезе заднишком, като се кланяше.

Когато вратата се затвори, Хана отпусна ръце и с твърда стъпка се приближи към бюрото.

— Имаме шанс. Трябва незабавно да се обадите на Рийв.

 

 

— Не ми е спокойно — каза Арманд по-късно, когато зет му седеше срещу него. — Откъде можем да сме сигурни, че Дебок ще повярва на информацията, която Хана ще му подхвърли?

— Защото е толкова близо до истината. — Рийв пресуши втората си чаша кафе. — Тя никога няма да се приближи до него, освен ако не му даде нещо важно, нещо, което той няма откъде другаде да получи.

— Ала дали ще й повярва?

— Моята работа е да направя така, че да повярва — обади се тихо Хана. — Ваше Височество, знам, че от самото начало имате възражения, но до този момент всичко върви точно както го искаме.

— До този момент — съгласи се Арманд и стана. Махна и на двамата да седнат обратно, за да може спокойно да крачи из стаята. — Сега аз съм в положението да моля една жена, жена, която и семейството ми, и аз самият сме заобичали, да отиде сама на среща с един човек, който убива колкото заради парите, толкова и за удоволствие.

— Тя няма да бъде сама.

При тези думи на Рийв Хана се изправи на стола си.

— Трябва да бъда сама. Ако у Дебок или някой от хората му се появи и най-малкото подозрение, че не съм сама, цялата операция отива на кино. Няма да го допусна. — Сега и тя стана. — Посветила съм на това две години от живота си.

— И аз имам намерение да се постарая да поживеете още малко — отвърна кротко Рийв. — Подозираме, че главният щаб на Дебок е в една малка вила на около осем километра оттук. Имаме хора, които я наблюдават.

— А хората на Дебок наблюдават тях.

— Оставете тази част на мен, Хана, и си вършете своята работа. Имате ли скиците и описанието на охранителните системи?

— Да, разбира се. — Тя седна отново раздразнено. — И знам, че не трябва да ги давам на никой, освен на Дебок.

— И знаете също, че при първия знак, че нещата не вървят добре, трябва да се измъкнете.

Хана кимна, макар да нямаше никакво такова намерение.

— Да.

— В кафенето ще има разположени двама души.

— Защо просто не изстреляте сигнална ракета? — сопна му се тя.

Рийв разбираше притесненията й, ала само си наля трета чаша кафе.

— Другият вариант е да ви поставим радиопредавател.

— Последният агент, който се опита да вкара радиопредавател при Дебок, беше върнат на МОС в три кашона.

Рийв размърда рамене.

— Изборът е ваш.

Хана отново стана.

— Не съм свикнала да бъда изнудвана, Рийв. — Той не отговори и тя стисна зъби. — Знам, че по тази задача сте ми началник, така че не вярвам да имам голям избор.

— Радвам се, че се разбираме. — Рийв стана и я хвана за ръката. — Хана, известна ми е вашата репутация. Защо да не кажем, че просто не искам да губя един от най-добрите агенти? — Пусна я и се обърна отново към принца: — Трябва да задвижа някои неща. Ще ви държа в течение.

Арманд изчака, докато вратата отново се затвори.

— Още един момент, моля — каза на Хана. — Седнете, ако обичате.

Тя искаше да остане сама, да планира всички подробности. Оставаха само няколко часа. Но възпитанието й бе също толкова силно, колкото и обучението й, затова Хана седна.

— Искате ли да преповторя нещата, сър?

— Не. — Устните му трепнаха, съвсем леко. — Вярвам, че достатъчно добре съм се ориентирал в положението. Имам един личен въпрос, Хана, и предварително ви моля да не се обиждате. — Той седна срещу нея, изправен по военному. — Лъжа ли се, или синът ми наистина ви харесва?

Тя веднага сплете ръце. Цялото й тяло бе нащрек.

— Ако имате предвид принц Бенет, сър, той е много мил.

— Хана, заради мен, моля ви за момент да забравите увъртането и обноските. Много често задълженията не са ми позволявали да прекарвам достатъчно време със семейството си, ала това не означава, че не познавам децата си и не ги познавам добре. Убеден съм, че Бенет е влюбен във вас.

Тя моментално пребледня.

— Не. — Преглътна, но втория път гласът й прозвуча също толкова силно: — Не, не е влюбен. Може би е малко заинтригуван, ала само защото аз не съм от типа жени, с които е свикнал да си прекарва времето.

— Хана… — Арманд вдигна ръка, преди да бе продължила с многословното си отрицание. — Не ви питам, за да ви смутя. Когато започнах да подозирам за това, се притесних само защото Бенет не знае истинската цел на посещението ви тук.

— Разбирам.

— Не съм сигурен, че разбирате. Бенет прилича на майка си повече от другите ми деца. Толкова е… Добър по душа. Избухлив е, но човек по-лесно може да стигне до чувствата му. Попитах ви, само защото ако отговорът на следващия ми въпрос е „не“, ще трябва да ви помоля да се държите внимателно. Вие обичате ли го, Хана?

Всичко, което чувстваше, бе изписано в очите й. Тя го знаеше и затова бързо сведе поглед.

— Каквото и да изпитвам към Бенет и към цялото ви семейство, то не пречи на работата ми.

— Достатъчно познавам хората, за да разбера кога един човек ще свърши това, което трябва да бъде свършено. — Той усети съчувствие към нея, едно тъжно съжаление и съпричастие. — Ала вие не ми отговорихте. Обичате ли сина ми?

— Не мога. — Този път гласът й не бе силен и в него прозираха сълзи. — От самото начало го лъжа и ще продължавам да го лъжа. Човек не може да обича и да лъже. Моля да ме извините, Ваше Височество.

Арманд я остави да си тръгне. За момент се облегна назад на стола си и затвори очи. През следващите няколко часа не можеше да прави нищо повече, освен да се моли за нея.

 

 

Кафенето не бе от хубавите заведения за туристи в Кордина. Това бе крайбрежен бар, който разчиташе на тълпите от риболовните и товарни кораби. Вътре масите бяха наблъскани, много от тях празни, и миришеше на цигарен дим и алкохол. Можеше и да е по-лошо, помисли Хана, като влезе вътре, но във всички случаи не бе място, където би се въртяла сама жена, освен ако не си търсеше белята.

Въпреки това появата й не предизвика особено вълнение. С простите си сиви панталони и пуловер тя почти се сливаше със стената. Шепата жени, които вече бяха вътре, бяха по-интересни обекти. Ако успееше да свърши бързо, можеше да не й се налага да отблъсква някой от местните.

Хана седна на бара и си поръча бърбън, чист. Докато й го сервират, бе успяла да огледа помещението. Ако Рийв наистина бе поставил тук двама агенти, то те наистина бяха добри. Рядко й се случваше да не успее да разпознае някой от своите.

Десет минути пи мълчаливо. След това от една от масите стана един мъж и се запъти към нея. Тя продължи да пие, въпреки че всичките й мускули се напрегнаха. Мъжът заговори на френски с натежал от уискито глас:

— Тъжно е една жена да пие сама.

Хана се успокои достатъчно, за да усети раздразнение. Отговори му с най-сухия си английски тон:

— Още по-тъжно е за жената да не може да остане сама, когато така иска.

— Такава невзрачна жена не бива да е толкова придирчива — изръмжа той, ала си отиде.

Тя почти се усмихна. В този момент през вратата влезе друг мъж.

Бе облечен в моряшки дрехи, с ниско нахлупена над очите шапка. Под нея лицето му бе силно загоряло и изпито. Този път Хана се напрегна, защото бе сигурна.

Въпреки това, когато мъжът се приближи и седна до нея на бара, тя лениво вдигна чашата си.

— Знаете ли колко е часът, мадмоазел?

— Да, дванадесет без петнадесет.

— Благодаря. — Той направи знак да му донесат питие. Мина още минута, докато въртя чашата в ръцете си. — Тази вечер е топло.

— Да, малко.

Не казаха нищо друго. Зад тях една компания започна да пее на френски и фалшиво. Виното се лееше свободно, а нощта бе още в началото си. Мъжът довърши питието си и излезе. Хана изчака само миг, преди да го последва.

Той я чакаше на ъгъла на кея. Там бе почти тъмно, така че бе по-скоро сянка, отколкото човек. Тя се приближи. Знаеше, че това за нея можеше да е начало, а може и край.

— Вие имате информация. — Той отново говореше английски, любезно и без никакъв акцент, както бе говорил и на френски. Дебок добре си подбираше хората, помисли Хана и кимна. — Ще отидем с лодка. — Посочи към малка моторница.

Тя знаеше, че няма избор. Можеше да откаже, а можеше и да продължи. Макар да разбираше, че в морето няма да има подкрепление, дори не се и замисли за първата възможност. Крайната й цел бе Дебок. Той бе в основата на всичко.

Без да се колебае, Хана прекрачи в лодката и седна на кърмата. Спътникът й мълчаливо се разположи до нея, отвърза лодката и запали. Моторът изгърмя като гръмотевица.

Хана пое дълбоко въздух. Беше поела по пътя си.