Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (68)

67.
В която се вижда какво се е случило с Катрин, но не се знае какво ще я настигне

През тази нощ на пети срещу шести юли, към единайсет часа вечерта, доктор Рейнал, който се беше прибрал с надеждата — толкова често несбъдната при хирурзите и лекарите — да проспи цялата нощ, бе разбуден от три силни удара по вратата.

Както знаем, добрият доктор имаше навика, когато почукат или позвънят късно нощем, да отваря лично, за да може да влезе по-бързо във връзка с хората, които можеха да имат нужда от него.

И този, както и друг път, той скочи от леглото си, наметна халата си, обу пантофите и слезе възможно най-бързо по тясното стълбище. Колкото и да бързаше, несъмнено се видя твърде бавен на нощния посетител, защото той започна отново да чука, този път без да брои ударите и да мери силата си, когато вратата се отвори.

Доктор Рейнал разпозна същия лакей, който беше идвал да го търси през една друга нощ, за да го заведе при виконт Изидор дьо Шарни.

— Охо! — каза докторът при тази гледка. — Пак ли вие, приятелю? Това изобщо не е упрек, чувате ли? Но ако вашият господар отново е ранен, ще трябва да внимава — не е хубаво да се ходи по места, където валят куршуми.

— Не, господине — отвърна лакеят, — този път не е за господаря ми, но е за нещо, което не е по-малко спешно. Облечете се. Ето ви кон. Чакат ви.

На доктора не му трябваха повече от пет минути, за да се облече. Но този път, като прецени по гласа на лакея и най-вече по начина на чукане, че се налага да се намеси спешно, той се приготви за четири минути.

Лакеят, без да слиза от коня, задържа юздата на доктор Рейнал, който незабавно се метна на седлото и вместо да поеме наляво, излизайки от дома, както беше направил първия път, зави надясно, следвайки лакея, който му показваше пътя. Този път го водеха в посока, обратна на Бурсон.

Той пресече парка, навлезе в гората, оставяйки Арамон вляво от себе си, и попадна в една толкова неравна част на гората, че беше трудно да се върви по-нататък на кон. Изведнъж един човек, скрит зад дърво, се откри, правейки някакво движение.

— Вие ли сте, докторе? — попита той.

Докторът, който беше спрял коня си, тъй като не знаеше намеренията на новодошлия, позна при тези думи виконт Изидор дьо Шарни.

— Да, аз съм. Къде, по дяволите, карате да ме водят, господин виконт?

— Ще видите — отвърна Изидор. — Но слезте от коня, моля, и ме последвайте.

Докторът слезе — той започваше да разбира всичко.

— Аха! — рече той. — Става въпрос за акуширане, хващам се на бас?

Изидор хвана ръката му.

— Да, докторе, и от това следва, че ще ми обещаете да си мълчите, нали?

Докторът сви рамене като човек, който искаше да каже: „Ех, Боже мой! Бъдете спокоен, колко съм ги виждал такива!“

— Тогава елате оттук — каза Изидор, отвръщайки на мисълта му.

И сред самодивския чимшир, върху сухите, скърцащи листа, изгубени в тъмнината под гигантските букове, през чийто потръпващ листак от време на време се виждаше да премигва някоя звезда, двамата заслизаха към дълбините, където, вече казахме, конете не можеха да достигнат.

След няколко секунди докторът забеляза горната част на скалата на дядо Клуис.

— Охо! — каза той. — Да не би да отиваме в колибата на добряка Клуис?

— Не съвсем — отвърна Изидор, — но твърде наблизо.

И като заобиколи огромната скала, той отведе доктора пред вратата на огромната тухлена сграда, прилепена до колибата на стария горски пазач така добре, че би могло да се помисли, а в околностите и вярваха, че добрият човек е прибавил за по-голямо удобство това допълнение към жилището си.

Действително, ако оставим настрана Катрин, лежаща неподвижно на едно легло, човек можеше да се разочарова от първия поглед, хвърлен във вътрешността на тази малка стая.

Една красива хартия беше опъната върху стените, брокатени завеси, подобни на хартията, висяха на двата прозореца. Между тези два прозореца имаше едно елегантно огледало. Под огледалото имаше тоалетка с всички принадлежности от порцелан. Два стола, два фотьойла, едно малко канапе и една малка библиотека — такъв беше почти комфортният, както ще кажат днес, интериор, който заставаше пред погледа на влизане в тази малка стая.

Но погледът на добрия доктор не се спря върху нищо от това. Той беше видял жената, просната на леглото и тръгна право към страдащата. Като забеляза доктора, Катрин скри лице в ръцете си, които не можаха да сдържат риданията й, нито да скрият сълзите. Изидор се приближи до нея и произнесе името й. Тя се хвърли в прегръдката му.

— Докторе — каза младежът, — поверявам ви живота и честта на тази, която днес е само моя държанка, но която, надявам се, ще стане един ден моя жена.

— О, колко си добър, скъпи Изидор, да ми казваш подобни неща! Защото много добре знаеш, че е невъзможно едно бедно момиче като мен да стане някога виконтеса дьо Шарни. Но все пак съм ти благодарна. Знаеш, че имам нужда от сила. Бъди спокоен, ще бъда смела и първото, най-многото, което мога да направя, е да се покажа пред вас с открито лице, докторе, и да ви подам ръка.

И тя протегна ръка на доктор Рейнал.

Една болка, по-жестока от всички други, които бе изпитала Катрин, сгърчи ръката й в момента, когато ръката на доктор Рейнал я докосна. Той направи с поглед знак на Изидор, който разбра, че моментът е дошъл. Младежът коленичи пред леглото на пациентката.

— Катрин, дете мое — каза й той, — несъмнено би трябвало да остана тук, до теб, да те подкрепям и окуражавам. Но ме е страх, че силите ще ми изневерят. Ако все пак желаеш…

Катрин обви ръката си около врата на Изидор.

— Върви — каза тя. — Благодаря ти, че ме обичаш толкова много, та не можеш да гледаш как страдам.

Изидор допря устни до тези на бедното дете, стисна още веднъж ръката на доктор Рейнал и изхвърча от стаята. В продължение на два часа той се луташе като онези сенки, за които говори Данте, които не могат да спрат дори за миг, за да си починат, и ако спрат, биват подгонени отново от един демон, който ги боде с железния си тризъбец. Всеки миг, след като направеше по-голям или по-малък кръг, той се връщаше при тази врата, зад която се извършваше болезненото тайнство на раждането. Но почти веднага някой вик, нададен от Катрин и достигащ чак до него, го поразяваше както железният тризъбец грешниците и го караше да подхваща отново своето лутане, отдалечавайки се от точката, към която непрестанно се връщаше.

Най-накрая чу, че гласът на доктора го вика в нощта, заедно с един по-нежен и по-слаб глас. С два скока той стигна до вратата, този път отворена, на чийто праг го чакаше докторът, вдигнал едно дете в ръцете си.

— Уви! Уви, Изидор! — каза Катрин. — Сега ти принадлежа двойно… Принадлежа ти като любовница, принадлежа ти и като майка!

Седмица по-късно в същия час, в нощта на тринайсети срещу четиринайсети юли, вратата отново се отвори. Двама души носеха на носилка жена и дете, които бяха придружавани от един младеж на кон, наставляващ носачите да внимават много. Когато стигна до големия път от Арамон за Виле-Котре, шествието намери едно голямо ландо^[1], запрегнато с три коня, в което се качиха майката и детето.

Тогава младежът даде няколко заповеди на своя прислужник, хвърли в ръцете му юздата на коня си и се качи на свой ред в колата, която без да спира във Виле-Котре и без да го пресича, минавайки само през парка, от Фазанерията до края на улица „Дьо Ларни“, и пое в едър тръс по пътя за Париж. Преди да тръгнат, младият човек остави една кесия със злато за дядо Клуис, а младата жена едно писмо с адреса на Питу.

Доктор Рейнал беше отговорил, че предвид бързото оздравяване на болната и доброто състояние на детето, което беше момче, пътят от Виле-Котре до Париж би могъл да бъде изминат с добра кола без никакви произшествия.

Поради това уверение Изидор се беше решил на пътуването, което впрочем бе станало наложително поради скорошното завръщане на Бийо и Питу.

Бог, който до едно известно време бди над онези, които по-късно сякаш изоставя, беше позволил раждането да стане в отсъствието на Бийо, който, впрочем, вече знаеше за убежището на Катрин, и на Питу, който в своята невинност не заподозря нищо въпреки напълняването на Катрин.

Към пет часа сутринта колата пристигна при портата Сен Дьони. Но не можеше да премине по булевардите, защото бяха задръстени от хора по случай празника. Катрин подаде глава през прозорчето на вратичката, но още същия миг я прибра, надавайки вик и скривайки се на гърдите на Изидор. Първите хора, които разпозна сред федератите, бяха Бийо и Питу.