Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (115)

114.
Червеното знаме

Тези войски бяха водени от един адютант на Лафайет. Кой ли? Не го назовават — Лафайет винаги е разполагал с толкова много адютанти, че на историята й се губят! Който и да беше, един изстрел гръмна откъм насипа и порази адютанта. Но раната не беше опасна, изстрелът бе изолиран и не благоволиха да му отвърнат.

Подобна сцена се разиграваше и при Гро-Кайу. Лафайет дойде откъм Гро-Кайу с три хиляди души и оръдие.

Но Фурние беше там, начело на една банда нехранимайковци, вероятно същите, които бяха убили перукера и инвалида. Те правеха барикада. Лафайет тръгна срещу барикадата и я разруши. През колелата на една каручка и от близко разстояние, Фурние стреля по Лафайет. За щастие пушката засече. Барикадата беше пометена и Фурние бе пленен. Зведоха го при Лафайет.

— Кой е този човек? — попита той.

— Този, който стреля по вас и пушката му засече.

— Махайте го и да върви да се обеси някъде!

Фурние изобщо не тръгна да се беси. Той моментално изчезна и се появи отново по време на кланетата през септември.

Лафайет пристигна на Марсово поле — там подписваха петицията. Цареше съвършено спокойствие. Това спокойствие беше затвърдено, след като госпожа Дьо Кондорсе разхождаше едногодишното си дете.

Лафайет се придвижи напред чак до олтара на родината. Той се поинтересува какво правят — показаха му петицията. Хората обещаха да се приберат по домовете си, когато петицията бъде подписана. Той не видя нищо толкова осъдително в това и се оттегли с войската си.

Но ако изстрелът, който рани адютанта на Лафайет, ако пушката, която засече, не бяха чути на Марсово поле, те имаха ужасен отзвук в Събранието! Да не забравяме, че Събранието искаше кралски преврат и всичко й служеше за тази цел.

„Лафайет е ранен! Адютантът му е убит!… На Марсово поле се колят!…“

Такава беше новината, която обикаляше Париж и която Събранието официално предаде в Кметството.

Но Кметството вече беше обезпокоено от това, което ставаше на Марсово поле. То изпрати от своя страна трима общинари, господата Жак льо Рулкс, Реньо и Арда.

От височината на олтара на родината подписващите петицията видяха, че към тях напредва ново шествие. То идваше от брега на реката. Изпратиха депутация да посрещне шествието.

Тримата общински служители — те бяха хората, току-що навлезли в Марсово поле, — вървяха право към олтара на родината. Но вместо тълпата от негодници, която очакваха да намерят изплашена, гълчаща и изпълнена със заплаха, те виждаха граждани, едни от които се разхождаха, други подписваха петицията. Най-накрая трети танцуваха фарандола, пеейки „Ще върви!“

Множеството беше спокойно. Но може би петицията беше лъжлива. Общинарите поискаха да им бъде прочетена.

Петицията им беше прочетена от първия до последния ред и, както вече беше станало веднъж, това четене бе последвано от всеобщо „браво“ и единодушен възторг.

— Господа — казаха тогава общинските служители, — ние сме очаровани, виждайки вашите настроения. Казаха ни, че тук имало безредици — излъгали са ни. Няма да пропуснем да докладваме какво сме видели, да кажем какво спокойствие цари на Марсово поле. И далеч от мисълта да пречим на изготвянето на вашата петиция, ние ще ви помогнем със силите на обществения ред в случай, че се опитат да ви смущават. Ако не бяхме на служба, ние самите щяхме да се подпишем и ако се съмнявате в намеренията ни, ще останем като заложници при вас, докато бъдат положени всички подписи.

И така духът на петицията обединяваше духа на всички, щом дори самите членове на общинския съвет биха подписали като граждани, ако не им пречеше званието на общинари.

Присъединяването на тримата души, които бяха видели да се приближават към тях с недоверие, предполагайки неприятелските им намерения, окуражи съставителите на петицията. В лекия сблъсък, който се беше състоял между народа и Националната гвардия, двама души бяха арестувани. Както почти винаги става при подобни обстоятелства, двамата пленници бяха абсолютно невинни. Най-бележитите измежду привържениците на петицията поискаха да бъдат пуснати на свобода.

— Не можем да поемем отговорност за това — отвърнаха делегатите на общината. — Но изберете комисари. Тези комисари ще ни придружат до Кметството и там ще им бъде дадено правосъдие.

Тогава избраха дванайсет комисари. Бийо, посочен единодушно, беше част от комисията, която пое заедно с тримата делегати пътя към общината.

Стигайки до площад „Грев“, комисарите бяха напълно учудени, че намират площада натъпкан с войска. Трудно си пробиха път през гората от байонети.

Бийо ги водеше. Спомняте си, че той познаваше Кметството — виждали сме го неведнъж да влиза там заедно с Питу. При вратата на залата на съвета тримата общински служители поканиха комисарите да почакат за миг, наредиха да им отворят вратата, влязоха и не се появиха отново. Комисарите чакаха един час.

Никакви новини! Бийо стана нетърпелив, смръщи вежди и удари с крак.

Изведнъж вратата се отвори. Появи се общинският съвет начело с Байи.

Байи беше много блед. Преди всичко той беше математик и имаше много точно чувство за справедливост и несправедливост. Беше наясно, че го подтикват да извърши нещо лошо. Но заповедта на Събранието си беше заповед и Байи щеше да я изпълни докрай.

Бийо тръгна право срещу него.

— Господин кмете — каза той с онзи свой твърд тон, който читателите познават, — чакаме ви повече от един час.

— Кои сте вие и какво имате да ми казвате? — попита Байи.

— Кой съм аз ли? — отвърна Бийо. — Учудва ме, че ме питате кой съм, господин Байи. Вярно е, че тези, които вървят наляво, не могат да разпознаят онези, които вървят по десния път… Аз съм Бийо.

Байи потръпна. Името му припомни човека, който беше един от първите при Бастилията. Човекът, който охраняваше Кметството в ужасните дни, когато бяха заклани Фулон и Бертие. Човекът, който беше вървял до вратичката на колата на краля, завръщащ се от Версай, който бе прикрепил трицветната кокарда на шапката на Луи XVI, който бе събудил Лафайет в нощта на пети срещу шести октомври и който, най-накрая, беше довел Луи XVI от Варен.

— Колкото до това, което имам да ви казвам — продължи Бийо, — трябва да ви кажа, че ние сме пратеници на народа, събрал се на Марсово поле.

— И какво иска народът?

— Той иска да бъде спазено обещанието, дадено от вашите трима пратеници, сиреч да бъдат освободени двама граждани, несправедливо обвинени, за чиято невинност гарантираме ние.

— Хубаво! — каза Байи, опитвайки се да мине. — Нима ние отговаряме за подобни обещания?

— И защо да не отговаряте?

— Защото не можем да ги предадем на бунтовници!

Комисарите се спогледаха учудени. Бийо смръщи вежди.

— На бунтовници ли? — каза той. — А! Значи сега сме бунтовници?

— Да — каза Байи, — бунтовници и аз ще отида на Марсово поле, за да въдворя ред.

Бийо сви рамене и започна да се смее с онзи дебелашки смях, който на нечии устни приема заплашителен израз.

— Да въдворите ред на Марсово поле? — каза той. — Но вашият приятел Лафайет се върна от Марсово поле. Но вашите трима делегати се върнаха и ще ви кажат, че Марсово поле е по-спокойно от площада пред Кметството!

Точно в този миг капитанът на една рота от батальона Бон-Нувел дотича съвсем изплашен.

— Къде е господин кметът? — попита той.

Бийо се отдръпна, за да открие Байи.

— Ето ме — каза последният.

— На оръжие, господин кмете! На оръжие! — извика капитанът. — Бият се на Марсово поле, където са се събрали петдесет хиляди главорези и се готвят да тръгнат към Събранието!

Едва капитанът бе произнесъл тези думи, когато тежката ръка на Бийо легна на рамото му.

— И кой казва това? — попита арендаторът.

— Кой го казва ли? Събранието.

— Събранието е излъгало! — започна Бийо.

— Господине! — каза капитанът, дърпайки сабята си.

— Събранието е излъгало! — повтори Бийо, улавяйки сабята за дръжката и за острието и я изтръгна от ръцете на капитана.

— Достатъчно, достатъчно, господа! — каза Байи. — Ние самите ще отидем да видим това… Господин Бийо, върнете сабята, моля ви. И ако имате някакво влияние върху онези, които ви изпращат, върнете се при тях и ги поканете да се разпръснат.

Бийо хвърли сабята в краката на капитана.

— Да се разпръснат ли? — каза той. — Хайде де! Правото на петиции ни е признато с декрет и докато някой декрет не ни го отнеме, няма да бъде разрешено на никого, нито на кмет, нито на командващ Националната гвардия, да пречи на гражданите да изявяват волята си… Вие отивате на Марсово поле? Ние ще ви предшестваме, господин кмете!

Онези, които заобикаляха участващите в тази сцена, чакаха само заповед, само една дума, само един жест на Байи, за да арестуват Бийо. Но Байи чувстваше, че този глас, който току-що му бе говорил така високо и твърдо, е гласът на народа.

Той направи знак да пропуснат да минат Бийо и комисарите.

Слязоха на площада. От един от прозорците на Кметството широко червено знаме извиваше своите кървави гънки под напора на първите повеи на надигащата се в небето буря. За нещастие тази буря продължи само няколко мига. Прогърмя, без да вали, увеличи се горещината на деня, малко повече електричество насити въздуха и това беше всичко.

Когато Бийо и единайсетте други комисари се върнаха на Марсово поле, тълпата се беше увеличила почти с една трета. Доколкото можеше да се пресметне числото на онези, които запълваха огромния басейн, трябваше да е някъде около шейсет хиляди души. Тези шейсет хиляди, граждани и гражданки, се бяха разпределили както върху наклона, окръжаващ олтара на родината, така и по платформата и стъпалата на самия олтар.

Бийо и неговите единайсет колеги пристигнаха. Настана голямо раздвижване. От всички страни се стичаха тълпи, блъскаха се. Бяха ли освободени двамата граждани? Какво каза господин кметът?

— Двамата граждани не са освободени и кметът не заповяда нищо, но самият той заяви, че създателите и поддръжниците на петицията са бунтовници.

Бунтовниците се разсмяха заради даденото им звание и всеки продължи разходката си, зае мястото си или продължи заниманието си. През цялото това време продължаваха да подписват петицията.

Вече можеха да се наброят четири или пет хиляди подписа. Преди настъпването на вечерта щяха да се съберат петдесет хиляди. Събранието щеше да се принуди да се огъне пред това единодушие.

Изведнъж дотича един задъхан гражданин. Той не само като комисарите беше видял червеното знаме на прозорците на Кметството, но на всичко отгоре при съобщението, че потеглят към Марсово поле, националните гвардейци надали радостни викове. После заредили пушките си. Най-накрая, след като заредили пушките, един общински служител минал от редица на редица, говорейки съвсем тихо на ухото на началниците. Тогава всички войници от Националната гвардия, начело с Байи и общинарите, тръгнали по пътя за Марсово поле. Човекът, който донесе подробностите, взел преднина, за да съобщи на патриотите зловещите новини.

Но върху тази огромна повърхност, осветена от федерацията предишната година, царуваше такова спокойствие, такава задружност и такова братство, че гражданите, упражняващи едно право, признато им от конституцията, не можеха да повярват, че ги заплашва нещо.

Те предпочетоха да мислят, че вестоносецът се заблуждава. Продължиха да подписват. Песните и танците се удвоиха. При все това започна да се чува биенето на барабан. Звукът се приближаваше.

Тогава се спогледаха и се обезпокоиха. Най-напред по насипа се вдигна голяма глъчка — показаха се байонетите, които проблясваха, подобни на нива от желязо.

Членовете на различните общества се събраха на групи и предложиха да се оттеглят. Но от платформата на олтара на родината Бийо се провикна:

— Братя! Какво правим? И защо е този страх? Или военното положение е насочено срещу нас, или не е. Ако не е насочено срещу нас, защо да бягаме? Ако пък е, ние ще бъдем предупредени чрез подкана и тогава ще дойде време да се оттеглим.

— Да, да — завикаха от всички страни, — ние действаме в рамките на закона… Да почакаме да ни подканят… Трябва да ни подканят три пъти… Да останем! Да останем!

И останаха. В същия момент барабанният бой се приближи и Националната гвардия се появи на три от входовете за Марсово поле.

Една трета от тази въоръжена маса се показа през прохода, съседен на Военното училище. Другата третина през прохода, който се намира малко по-надолу. И най-накрая третата — през онзи, който е срещу височините на Шайо. От тази страна войската премина по дървения мост и тръгна напред с червеното знаме начело и Байи в редиците си.

Само че червеното знаме беше един почти невидим опознавателен знак, който не привличаше погледите на тълпата повече върху този корпус, отколкото върху останалите два.

Ето какво виждаха създателите на петицията на Марсово поле. А сега, какво виждаха пристигащите?

Широката равнина беше изпълнена с безобидно разхождащи се хора и сред равнината олтара на родината, една гигантска конструкция, към която се изкачваха, както вече казахме, четири гигантски стълбища, по които можеха да се изкачат четири батальона едновременно.

Върху тази платформа се издигаха пирамидално още стъпала, които водеха до насип, увенчан с олтара на родината, засенчен от една елегантна палма.

Всяко стъпало, от най-ниското до най-високото, служеше за седалка според капацитета си за повече или по-малко зрители.

Човешката пирамида се издигаше шумяща и оживена.

Националната гвардия от Маре и от предградието Сен Антоан, почти четири хиляди души, с артилерията си, пристигаше през прохода, граничещ с южния ъгъл на Военното училище. Тя се разгърна пред сградата.

Лафайет не се доверяваше много на хората от Маре и предградията, които представляваха демократичната част от армията. Така че той присъедини към тях един батальон от платената гвардия.

Платената гвардия бяха модерните преторианци^[1]. Тя беше съставена, както казахме, от бивши военни, от уволнени френски гвардейци, от побеснели лафайетисти, които, узнали, че са стреляли по техния бог, идваха да отмъстят за това престъпление, което в очите им беше престъпление, съвсем различно от оскърблението на нацията, допуснато от краля.

Тази гвардия идваше откъм Гро-Кайу и навлизаше, шумна, страховита, заплашителна към средата на Марсово поле и след навлизането си се оказа срещу олтара на родината.

Най-накрая третият корпус, който преминаваше по дървения мост, предшестван от онова червено знаме, за което казахме, се състоеше от резерва на Националната гвардия, към който бяха примесени стотина драгуни и една банда с перуки, носещи шпаги, понеже това беше тяхна привилегия, а инак въоръжени до зъби.

През същите проходи, през които минаваше пеша Националната гвардия, в същото време навлязоха и няколко ескадрона кавалеристи, вдигащи прахта, която още не се беше слегнала след онази мигновена буря, която можеше да бъде разглеждана като предсказание. Те отклоняваха погледа на зрителите от драмата, която щеше да се разиграе, оставяйки им възможността да гледат през завеса от прах или през широки разкъсвания в нея.

Ще се опитаме да опишем онова, което можеше да се види през тази завеса и през процепите й.

Най-напред тълпата се открояваше, въртяща се пред тези кавалеристи, чиито коне препускаха с отпуснати поводи. Тълпата, която беше напълно затворена в един кръг от желязо, отстъпи към подножието на олтара на родината, сякаш до прага на някакво неприкосновено убежище.

После откъм брега на реката се разнесе единичен изстрел от пушка и мощен залп, чийто дим се издигна към небето.

Байи бе посрещнат от дюдюканията на хлапетата, които покриваха насипа откъм Грьонел. Сред тези дюдюкания се разнесе един пушечен изстрел и един куршум рани леко стоящия зад кмета на Париж драгун. Тогава Байи разпореди да открият огън, но във въздуха и само за сплашване.

Но един друг залп отвърна като ехо на първия. На свой ред беше стреляла платената гвардия. По кого? По какво?

По една безобидна тълпа, заобиколила олтара на родината!

Залпът бе последван от вик на ужас и после се видя онова, което тогава бе виждано твърде малко пъти и се видя оттогава толкова много пъти. Тълпата бягаше и оставяше след себе си неподвижни трупове и ранени, влачещи се в кръвта си.

А сред дима и праха освирепялата кавалерия преследваше бегълците.

Марсово поле представляваше плачевна картина. Бяха пострадали най-вече жените и децата. Тогава се случи онова, което става при подобни обстоятелства — лудостта на кръвта и насладата от сечта ескалираха.

Артилерията се подреди по батарейно и се приготви да открие огън. Лафайет имаше време само да пришпори коня си и да застане заедно с него пред дулата на оръдията.

След като се повъртя няколко мига, обърканата тълпа отиде и се хвърли по инстинкт срещу редиците на Националната гвардия от Маре и от предградието Сен Антоан. Националната гвардия разтвори редиците си и приюти бегълците. Вятърът отвя дима по посока на армията, така че тя не видя нищо и мислеше, че цялото това множество е подгонено само от страха. Когато димът се разпръсна, армията с ужас видя земята, оцапана с петна от кръв и осеяна с мъртви!

В този момент един адютант пристигна в галоп и даде заповед на Националната гвардия от предградието Сен Антоан и от Маре да тръгне напред и да помете мястото, за да извърши присъединяване към двата други отряда.

Но тя, напротив, взе на прицел адютанта и кавалеристите, които преследваха тълпата. Те отстъпиха пред байонетите на патриотите.

Всички, които бяха избягали в тази посока, откриха непоколебима защита.

За миг Марсово поле беше опразнено. Останаха само телата на мъжете, жените и децата, убити или ранени от ужасната стрелба на платената гвардия, и онези от нещастните бегълци, които бяха съсечени от драгуните или стъпкани от конете.

И все пак сред това клане, без да се стряскат от падането на мъртвите, от виковете на ранените, под залповете на пушките и пред дулата на оръдията, патриотите събираха тетрадките на петицията.

Кой беше дал заповед да се стреля? Никой не узна. Това беше една от онези исторически загадки, които ще останат необяснени въпреки най-добросъвестните проучвания. Нито рицарят по душа Лафайет, нито почтения Байи обичаха кръвта, и тази кръв, впрочем, ги преследваше чак до смъртта им.

Тяхната популярност приключи още същия ден.

Колко жертви останаха на полето на клането? Не се знае, защото някои нарочно съкращават това число, за да намалят отговорността на кмета и командващия генерал. Други го увеличаваха, за да изкарат по-голям народния гняв.

Когато нощта дойде, хвърлиха труповете в Сена. Сена, тази сляпа съучастница, ги повлече към океана. Океанът ги погълна.

Но напразно Байи и Лафайет бяха не само опростени, но и поздравени от Събранието. Напразно конституционалистките вестници наричаха тази акция „триумф на закона“. Този триумф беше заклеймен, както заслужават да бъдат заклеймени всички онези злополучни дни, в които властта убива, без да има битка. Народът, който дава истинските имена на тези неща, нарече този мним триумф „клането на Марсово поле“.