Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (24)

23.
Мрачни хоризонти

Кралицата се лъжеше. Шарни изобщо не отиваше при графинята.

Той отиваше до кралската поща, за да накара да впрегнат пощенски коне към колата му.

Но докато чакаше, влезе при пощенския служител, поиска перо, мастилница и хартия и написа на графинята писмо, което нареди на прислужника, който щеше да отведе конете му, да достави на улица „Кок-Ерон“.

Графинята, полуизлегната на канапето си, намиращо се в ъгъла на салона, с една малка кръгла масичка пред себе си, беше заета да чете това писмо, когато Вебер, според привилегията на хората, идващи от страна на краля или кралицата, беше въведен, без предварително да съобщят за него.

— Господин Вебер — каза камериерката, отваряйки вратата.

В същия миг Вебер се появи.

Графинята бързо сгъна писмото, което държеше в ръката си, и го притисна до гърдите си, сякаш камериерът на кралицата бе дошъл, за да й го отнеме.

Вебер разказа за поръчението си на немски. За добрия човек винаги бе голямо удоволствие да поговори на родния си език и той знаеше, че Андре, която бе научила този език на младини поради близостта си с кралицата, продължила десет години, говореше немски като матерен.

Една от причините, които караха Вебер да съжалява за заминаването на Андре и за нейната раздяла с кралицата, беше възможността, която добрият германец губеше да поговори на езика си.

Затова той настояваше енергично, несъмнено надявайки се от срещата да произлезе сближаване, Андре под никакъв предлог да не пропуска определената й среща, многократно повтаряйки, че кралицата е отложила срещата, която е имала тази вечер с доктор Жилбер, така че да разполага с времето си.

Андре простичко отговори, че ще се подчини на заповедите на Нейно величество.

Когато Вебер излезе, графинята остана за миг неподвижна и със затворени очи, както някой, който иска да изгони от ума си всички мисли, чужди на тази, която го занимава, и когато успя да се вглъби в себе си, тя взе писмото и продължи с четенето му.

Когато прочете писмото, тя нежно го целуна и го сложи до сърцето си.

После каза с усмивка, изпълнена с тъга:

— Бог да ви пази, сърце на живота ми! Не зная къде сте, но Бог го знае, а моите молитви се чуват от Бог.

Тогава, макар да й беше невъзможно да отгатне по каква причина я вика кралицата, тя без нетърпение, но и без страх зачака да стане време за тръгване към Тюйлери.

Обаче кралицата се чувстваше съвсем различно. В известен смисъл затворница в двореца, за да скрие нетърпението си, тя ходеше безцелно от Павилиона на Флора до Павилиона Марсан.

Господина й помогна да разнообрази един час. Той беше дошъл в Тюйлери, за да разбере как е бил приет маркиз Дьо Фаврас от краля.

Кралицата, която не знаеше причината за пътуването на Шарни и която държеше да се помисли върху идеята за бягството, ангажира краля много повече, отколкото той сам би се ангажирал, и разказа на Господина какво се е случило, като го увери, че когато дойде моментът, тя ще се заеме с организацията.

Господина, от своя страна, бе радостен и изпълнен с доверие. Заемът, който договаряше с генуезкия банкер, когото видяхме да се появява за миг във вилата му в Белвю, беше оформен и предишната вечер господин Фаврас, посредникът за този заем, му беше предал двата милиона. От тях Господина не бе успял да накара Фаврас да заеме повече, освен стоте луи, които му бяха абсолютно необходими, за да подхрани предаността на двамата смешници, за които Фаврас се бе заклел, че може да се разчита и които трябваше да подпомогнат отвличането на краля.

Фаврас бе поискал да даде на Господина сведения за тези двама души. Но Господина, винаги предпазлив, не само отказа да ги види, но и да научи имената им.

Господина се смяташе за човек, който не знае какво става. Господина даваше пари на Фаврас, защото Фаврас някога беше назначен при него. Но какво прави Фаврас с тези пари, Господина не знаеше и не искаше да знае.

Впрочем в случай, че кралят заминеше, както вече казахме, Господина оставаше. Господина си даваше вид, че не е в заговора. Господина крещеше, че е изоставил семейството си, и понеже той бе намерил начин да стане популярен, беше много вероятно — монархизмът бе вкоренен в сърцата на по-голямата част от французите, — както бе казал Луи XVI на Шарни, Господина да бъде назначен за регент.

В случай, че бягството не успееше, Господина щеше да отрече всичко или пък Господина с онези милион и петстотин хиляди или милион и осемстотин хиляди франка, които му оставаха, разчиташе да отиде и да се присъедини в Тюрен към граф Д’Артоа и принцовете Дьо Конде.

Господина си тръгна, а кралицата изгуби още един час при госпожа Дьо Ламбал. Бедната принцеса, предана до смърт на кралицата, както това при случай може да се види, при все това бе най-лошата възможност за Мария-Антоанета, която последователно я бе изоставила, за да пренесе непостоянната си благосклонност върху Андре и дамите Дьо Полиняк. Но кралицата я познаваше. Тя трябваше да направи само една крачка към тази истинска приятелка, за да измине тя с протегнати ръце и отворено сърце останалата част от пътя.

В Тюйлери след завръщането от Версай принцеса Дьо Ламбал обитаваше Павилиона на Флора, където държеше истинския салон на Мария-Антоанета, както правеше в Трианон госпожа Дьо Полиняк. Всеки път, когато кралицата изпитваше болка или голямо безпокойство, тя отиваше при госпожа Дьо Ламбал, което доказваше, че там се чувства обичана. Тогава, без да има нужда да казва нищо, без да превръща младата жена в довереник на тези болки и безпокойства, тя слагаше глава на рамото на тази жива статуя на приятелството и сълзите, които течаха от очите на кралицата, бързо се смесваха с тези, които потичаха от очите на принцесата.

О, бедна мъченица! Кой ще се осмели да търси в сенките на алковите дали изворът на това приятелство е чист или престъпен, когато историята, неумолима, ужасна, с крака, оцапани от кръвта ти, ще му каже каква цена си заплатила?

След вечерята измина още един час. Вечеряха семейно с госпожа Елизабет, госпожа Дьо Ламбал и децата.

По време на вечерята и двамата августейши сътрапезници бяха загрижени. Всеки имаше своята тайна от другия.

Кралицата — за историята с Фаврас.

Кралят — за историята с Буйе.

Противно на краля, който предпочиташе да предостави спасението си на всекиго другиго, дори на революцията, но не и на чужденците, кралицата предпочиташе преди всичко чужденците.

Впрочем трябва да кажем, че това, което останалите французи наричат чужденци, за кралицата представляваше нейно семейство. Как би могла тя да заобича този народ, който убива нейните войници, тези жени, които идваха в двореца на Версай, за да я обиждат, тези хора, които идваха да я убият в апартаментите й, тази тълпа, която я наричаше Австрийката, заедно с кралете, от които искаше помощ, заедно с брат й, Йозеф II, заедно с Фердинанд I, нейния шурей, с Карлос IV, първи братовчед на краля, който му беше по-близък роднина от Орлеаните и Конде?

Кралицата не виждаше в бягството, което подготвяше, престъплението, в което щяха да я обвинят впоследствие. Напротив, в него тя виждаше единствения начин да запази кралското достойнство и в това завръщане с въоръжена сила — единственото изкупление за надменните оскърбления, които бе получила.

Ние показахме отворено сърцето на краля. То презираше кралете и принцовете. То не принадлежеше ни най-малко на кралицата, както мислеха мнозина, защото по майка той беше германец. Но германците не гледаха на австрийците като на германци.

Не, кралят принадлежеше на свещениците.

Той ратифицира всички декрети срещу кралете, срещу принцовете и емигрантите. Наложи ветото си върху декрета против свещениците.

Заради свещениците той рискува двадесети юни, подпомогна десети август, понесе двайсет и първи януари.

Папата също, макар да можеше да го направи светец, му причини поне едно мъчение.

Противно на обичая си този ден кралицата остана малко с децата си. Тя ясно съзнаваше, че след като сърцето й не принадлежи изцяло на баща им, няма право на ласките им. Сърцето на жената, този тайнствен орган, който таи страстите и кара да разцъфва покаянието, сърцето на жената единствено познава тези странни противоречия.

Кралицата се оттегли рано в покоите си и се затвори. Тя каза, че има да пише, и постави Вебер да пази пред вратата й.

Впрочем кралят едва забеляза това оттегляне, защото беше погълнат от външни събития, наистина немаловажни, от които бе заплашен Париж и за които полицейският лейтенант, очакващ го в покоите му, бе дошъл да поговорят.

Ето, с две думи, какви бяха събитията.

Събранието, както видяхме, се бе обявило за неразделно от краля и щом кралят се върна в Париж, то дойде, за да се присъедини към него. Докато чакаше залата на манежа, предназначена за него, да стане готова, си избра за място на заседанията си залата на Архиепископията.

Там Събранието промени с декрет титлата на краля — от крал на Франция и Навара в крал на французите^[1].

Отмени кралската формула: „С цялото ни знание и пълна сила…“, и го замени с: „Луи, по Божия милост и според конституционния закон на държавата…“

Което доказва, че Националното събрание, като всички парламентарни събрания, на които е дете или предшественик, се занимава с незначителни неща, когато трябваше да се занимава със сериозни работи.

Например трябваше да се заеме с изхранването на Париж, който буквално издъхваше от глад.

Завръщането от Версай и настаняването на Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак в Тюйлери нямаше очакваното въздействие.

Брашното и хлябът продължаваха да липсват.

Всеки ден имаше струпвания пред вратите на хлебарниците и тези струпвания причиняваха големи безредици. Но как да се отстранят тези струпвания?

Правото на събрания бе утвърдено от Декларацията за правата на човека^[2].

Но Събранието не знаеше за всичко това. Членовете му не трябваше да стоят на опашка пред вратите на хлебарите и когато случайно някой от тях огладнееше по време на заседание, той беше винаги сигурен, че ще намери на стотина крачки оттам малките пресни хлебчета при един хлебар, наречен Франсоа, който живееше на улица „Марше-Палю“ около Нотр Дам и който правеше по седем-осем фурни на ден и винаги имаше запас за господата от Събранието.

Лейтенантът от полицията се бе заел да сподели с Луи XVI своите страхове относно тези безредици, които в някоя хубава сутрин можеха да прераснат в метеж, когато Вебер отвори вратата на малкия кабинет на кралицата и полугласно съобщи:

— Госпожа графиня Дьо Шарни.