Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (140)

139.
Двадесети юни

Денят изгрява рано през месец юни. В пет часа сутринта батальоните бяха събрани.

Този път метежът беше уреден. Приличаше на нашествие.

Тълпите познаваха вождовете си, подчиняваха се на известна дисциплина, имаха свое обозначено място и свое знаме.

Сантер беше на кон с щаба си от хора от предградието. Бийо не се отделяше от него. Би могло да се каже, че е натоварен от някоя окултна сила да бди над него.

Сборището беше разделено на три армейски корпуса:

Сантер командваше първия;

Сен-Юрюж втория;

Тероан дьо Мерикур — третия.

Към единайсет часа сутринта по заповед, донесена от един непознат мъж, огромната маса от хора потегли.

При тръгването си от Бастилията тя се състоеше от близо двайсет хиляди души.

Тази войска представляваше една дива, странна и страховита гледка!

Батальонът, командван от Сантер, беше най-добре подготвен. Имаше голям брой униформи, а като оръжие известно число пушки и байонети.

Но двата останали бяха армия на народа — облечена в парцали, бледа, мършава. Четири години лишения и скъпотия на хляба и от тези четири години, три години революция!

Ето бездната, от която излизаше тази армия.

Затова там нямаше униформи, нямаше пушки. Дрехите бяха парцали, блузите бяха разкъсани, странни оръжия бяха грабнати в първия момент на гняв или при първия порив за защита: пики, ръжени, затъпели копия, саби без ефеси, ножове, привързани на дълги тояги, дърводелски брадви, ковашки чукове, обущарски ножове.

Вместо знамена те носеха една бесилка с кукла, люлееща се на въжето и представляваща кралицата, една биволска глава с рогата, с които се преплиташе следният неприличен герб — говеждо сърце, забодено на края на един шиш, с тези думи:

След това идваха знамената със следните надписи:

Навалицата се беше разкделила на ъгъла на улица „Сен Антоан“.

Сантер и неговата Национална гвардия бяха минали по булеварда. Сантер, в униформата си на командир на батальон от Националната гвардия, Сен-Юрюж, облечен като носач от халите, яхнал един кон, напълно покрит с чул, който му беше доведен от един непознат коняр, и Тероан дьо Мерикур, излегната върху едно оръдие, мъкнато от мъже с навити ръкави, вървяха по улица „Сен Антоан“.

През площад „Вандом“ трябваше да достигнат до Фьойан.

Цели три часа тази армия преминаваше, увличайки в своя марш населението на кварталите, които пресичаше. Тя приличаше на онези водовъртежи, които, нараствайки, се надигат и се разпенват. На всяко кръстовище нарастваше, на всеки ъгъл се пенеше.

Цялата тази народна маса мълчеше. Само от време на време по един неочакван начин тя излизаше от своето мълчание и надаваше огромни възгласи или пък пееше знаменитата „Ще върви“ от 1790 година, която малко по малко се променяше и от песен за окуражаване, се превръщаше в песен на заплаха. Най-накрая тълпата скандираше: „Да живее нацията! Долу господин и госпожа Вето!“

Дълго време преди да се види челото на тази колона, се чуваше шумът от стъпките на множеството, както се чува шумът на надигащия се прилив. После от миг на миг отекваха изблиците на техните песни, на тяхната глъчка, на виковете им, както отеква воят на бурята във въздуха.

Стигнал до площад „Вандом“, армейският корпус на Сантер, който носеше тополата, която трябваше да бъде засадена на насипа Фьойан, се натъкна на един пост от национални гвардейци, който му препречваше пътя. Нямаше нищо по-лесно за тази маса от това, да смаже този пост между хилядите си извивки. Но не, народът си беше обещал един празник и искаше да се смее, да се забавлява, да уплаши господин и госпожа Вето — той не искаше да убива. Онези, които носеха дървото, зарязаха проекта да бъде посадено на насипа и отидоха да го посадят в съседния двор на манастира на капуцините^[1].

Почти от цял час Събранието чуваше този шум, когато пратеници на множеството дойдоха да изискат от името на упълномощилите ги благоволението да преминат пред нея.

Вернио поиска да приемат това. Но в същото време предложи да се изпратят шейсет депутати, които да пазят двореца.

Жирондистите също искаха кралят и кралицата да бъдат изплашени, но не искаха да им бъде причинено зло.

Един фьойан оспори предложението на Вернио, казвайки, че подобна предпазна мярка ще бъде оскърбителна за народа на Париж.

Не се ли криеше надежда за престъпление зад това престорено доверие?

Одобрението беше дадено и народът от предградията щеше да премине въоръжен през залата.

Веднага се отвориха вратите, за да направят път на трийсетте хиляди петиционери. Преминаването под строй започна по обед и свърши чак в три часа.

Тълпата беше получила първата част от онова, което желаеше — тя премина под строй пред Събранието и прочете своята петиция. Оставаше й да отиде и да поиска одобрението от краля.

Щом Събранието беше приело депутацията, имаше ли начин кралят да не я приеме? Кралят сигурно не беше по-голям от председателя, щом когато кралят идваше да го види, за него имаше фотьойл, подобен на председателския!

Така че кралят беше отговорил, че ще приеме петицията да му бъде поднесена от двайсет души. Народът никога не беше мислил да влиза в Тюйлери — той разчиташе, че депутатите му ще влязат, докато той преминава под прозорците. Всичките тези знамена със заплашителни девизи щяха да накарат краля и кралицата да ги видят през стъклата на прозорците.

Всички врати, водещи към двореца, бяха затворени. В двора, както и в градините на Тюйлери, имаше три полка, два ескадрона жандармерия, няколко батальона от Националната гвардия и четири оръдия.

Кралското семейство виждаше от прозорците тази видима защита и изглеждаше твърде спокойно. В това време тълпата, все така без лоши намерения, искаше да й бъде отворена желязната врата, която водеше към насипа Фьойан. Офицерите, които я охраняваха, отказаха да отворят без заповед от краля.

Тогава трима общински служители поискаха да преминат, за да отидат да поискат такава заповед. Пропуснаха ги.

Монжоа, авторът на „Историята на Мария-Антоанета“, е запазил техните имена.

Това бяха Буше-Рьоне, Буше Сен-Совьор и Муше; Муше, онзи дребен мирови съдия от Маре, изкривен, куц, с криви крака и ръст колкото джудже, с огромния трицветен ешарф.

Те бяха приети в двореца и отведени при краля. И Муше беше този, който заговори.

— Сир — започна той, — събран народ върви съобразно със закона и под защитата на закона. Не бива да се безпокоите. Мирни граждани са се събрали, за да отправят една петиция към Националното събрание и искат да устроят гражданско празненство по случай клетвата, произнесена в павилиона за игра на топка през 1789 година. Тези граждани искат да минат по насипа Фьойан, където не само са затворени железните врати, но и едно заредено оръдие им препречва достъпа. Идваме да поискаме, сир, тази желязна врата да бъде отворена и да ни бъде предоставена възможността да преминем свободно.

— Господине — отвърна кралят, — по ешарфа ви виждам, че сте общински служител. Значи вие трябва да следите законът да се изпълнява. Ако го смятате за необходимо, за да извадите Събранието от положение, накарайте да отворят вратите на насипа Фьойан. Нека гражданите преминат по този насип и излязат през вратите при конюшните. Разберете се по този въпрос с главнокомандващия на гвардията и най-вече го направете така, че да не бъде смутено общественото спокойствие.

Тримата общинари се поклониха и излязоха, придружени от един офицер, натоварен да удостовери, че заповедта да бъдат отворени вратите е дадена лично от краля. Отвориха вратите.

След като бяха отворени, всеки искаше да влезе. Започнаха да се задушават. Знае се какво е тълпа, която се задушава — това е пара, която избухва и разрушава.

Вратите към насипа Фьойан изпращяха, сякаш решетките бяха от тръстика. Тълпата си отдъхна и се пръсна радостна из градината. Бяха забравили да отворят вратите откъм конюшните. Като откри тези врати затворени, тълпата премина пред националните гвардейци, строени срещу фасадата на двореца. После излезе през вратите към кея и тъй като трябваше общо взето да се прибере в предградието си, поиска да премине през малките врати при Карусел. Те също бяха затворени и охранявани.

Но тълпата смазана, блъскана, мамена, започна да се ядосва.

Пред ръмженето й малките врати се отвориха и тълпата се разля по огромния площад.

Там тя си спомни, че главната й работа за деня беше петицията до краля за вдигането на ветото му. От това последва, че вместо да продължи пътя си, тълпата зачака на Карусел.

Измина час и тя започна да става нетърпелива и би се разотишла, но съвсем не такава беше целта на водачите й. Там имаше хора, които вървяха от група на група и казваха:

— Останете! Ама останете де! Кралят ще даде одобрението си. Да не се връщаме у дома без одобрението му, защото ще трябва да започваме отначало.

Тълпата намираше, че тези хора са напълно прави. Но в същото време размишляваше, че това знаменито одобрение ги кара доста да чакат. Бяха гладни. Навсякъде викаха за това.

Хлябът вече не беше скъп. Но нямаше работа, нямаше пари и колкото и да беше евтин хлябът, все още не го раздаваха безплатно.

Всички тези хора бяха станали в пет часа сутринта, мнозина от тях бяха напуснали одъра, на който си бяха легнали, без да ядат предишната вечер. Всички тези хора, работниците с техните жени, майки с техните деца, всички те бяха тръгнали с неясната надежда, че кралят ще одобри декрета.

Кралят обаче ни най-малко не изглеждаше разположен да го одобри.

Беше горещо и бяха жадни. Гладът, жаждата и горещината карат кучетата да побесняват.

Е, добре, този беден народ чакаше и търпеше.

При все това започнаха да разтърсват решетките на портите на двореца.

Един общинар се появи в двора на Тюйлери и надуто се обърна към народа.

— Граждани — каза той, — това е жилището на краля и да влезем въоръжени би било насилие. Кралят има доброто желание да получи петицията ви, но представена само от двайсет депутати.

И така депутатите, които тълпата очакваше и за които мислеха, че са от един час при краля, още не бяха въведени! Изведнъж откъм кейовете се чуха силни викове.

Това бяха Сантер и Сен-Юрюж на конете си и Тероан на нейното оръдие.

— Е, добре, какво правите пред тази решетка? — викаше Сен-Юрюж. — Защо не влезете?

— Наистина — казаха мъжете от тълпата, — защо ли пък да не влезем?

— Ами виждате, че вратите са затворени — отбелязаха множество гласове.

Тероан скочи от своето оръдие.

— То е заредено — каза тя, — накарайте вратите да хвръкнат във въздуха с едно гюле.

И насочиха оръдието срещу вратата.

— Почакайте! Почакайте! — викаха двама общинари. — Без насилие — ще ви отворим.

И наистина те налегнаха лоста, който затваряше двете крила — лостът се размърда и вратите се отвориха.

Всички се хвърлиха напред. Искате ли да знаете какво е тълпа и какъв ужасен порой представлява тя?

Е, добре, тълпата влезе. Оръдието, повлечено, търкаляно от нейните вълни, пресече с нея двора, изкачи стъпалата и се оказа на горната площадка на стълбите! На горната площадка бяха общинските служители с ешарфове.

— Какво смятате да правите с това оръдие? — попитаха те. — Оръдие в апартаментите на краля! Мислите ли, че ще постигнете нещо с подобно насилие?

— Вярно е — отвърнаха хората, самите те, учудени как оръдието се е оказало там.

И те го обърнаха и поискаха да го свалят. Оста се закачи за една врата и ето че дулото на оръдието беше обърнато към множеството.

— Хубаво! Има артилерия дори в апартаментите на краля! — викаха онези, които пристигаха сега и не знаеха как това оръдие се е оказало там, не разпознавайки оръдието на Тероан и мислейки, че е поставено там срещу тях.

В това време по заповед на Муше двама мъже режеха, дялаха и разбиваха рамката на вратата и освобождаваха оръдието, което се беше свлякло във вестибюла. Тази операция, имаща за цел да освободи оръдието, ги накара да мислят, че разбиват вратите с удари на брадва.

Почти двеста благородници бяха притичали в двореца не с надеждата да го защитят, но мислеха, че е дошъл краят на дните на краля и идваха да умрат с него.

Освен това там беше и старият маршал Дьо Муши, господин Д’Ервили, командир на уволнената конституционна гвардия, Аклок, командир на батальон от Националната гвардия, трима гренадири от батальона на предградието Сен Мартен, останали сами на поста си, господата Лекрозние, Бридо и Госе, един човек, облечен в черно, който веднъж вече беше дотичал, за да предложи гръдта си на куршумите на убийците, чиито съвети непрестанно биваха отхвърляни, и който в дни на опасност, които се бе опитвал да предотврати, идваше да застане като последна преграда между тази опасност и краля — Жилбер.

Обезпокоени от ужасяващия шум на множеството, кралят и кралицата малко по малко привикнаха към него. Беше три и половина часа следобед. Те се надяваха денят да завърши така, както бе започнал. Кралското семейство се беше събрало в стаята на краля.

Изведнъж звукът от ударите на брадвите отекна чак до стаята, надделя над шума от възгласите, който приличаше на далечен рев на буря. В този момент един човек се устреми в спалнята на краля, викайки:

— Сир, не се отделяйте от мен. Отговарям за всичко!