Антон Павлович Чехов
Степ (8) (История на едно пътуване)

Глава 8

Керванът спря недалеч от пристанището край голям търговски хан. Като слизаше от каруцата, Егорушка чу нечий много познат глас. Някой му помагаше да слезе и казваше:

— А ние пристигнахме още снощи… Цял ден ви чакаме. Искахме вчера да ви настигнем, ама не ни уйдисваше, тръгнахме по друг път. Бре, че си си изпомачкал палтенцето! Вуйчо ти ще има да ти се кара!

Егорушка се вгледа в мраморното лице на говорещия и си спомни, че това е Дениска.

— Вуйчо ти и отец Христофор сега са в стаята — продължи Дениска, — пият чай. Да вървим!

И той поведе Егорушка към голяма двуетажна постройка, тъмна и мрачна, подобна на N-ското старопиталище. Като минаха пруста, тъмната стълба и дългия тесен коридор, Егорушка и Дениска влязоха в малка стаичка, в която действително седяха до масата и пиеха чай Иван Иванич и отец Христофор. При вида на момчето върху лицата на двамата старци се изписаха учудване и радост.

— Ааа, Егор Никола-аич — пропя отец Христофор. — Господин Ломоносов!

— А, господа дворяни! — рече Кузмичов. — Заповядайте.

Егорушка свали палтото, целуна ръка на вуйчо си и на отец Христофор и седна до масата.

— Е, как стигна, puer bone^[1]? — обсипа го с въпроси отец Христофор, като му наливаше чай и по навик лъчезарно се усмихваше. — Май ти омръзна, а? Да не дава Господ да пътуваш с керван или с волове! Пътуваш, пътуваш, прости ме, Боже, погледнеш напред, а степта все тъй обширна, каквато си е била — краят й не се вижда! Не пътуване, а истинско наказание. Защо не си пиеш чая? Пий! А ние тука без теб, докато ти се влачеше с кервана, свършихме всички работи от добре по-добре. Слава Богу! Продадохме вълната на Черепахин, и то така, както да даде Бог всекиму… На сметка.

Още като зърна близките си, Егорушка изпита непреодолима потребност да се оплаче. Той не слушаше отец Христофор и си блъскаше главата откъде да започне и от какво всъщност да се оплаче. Но гласът на отец Христофор, който му се струваше рязък и неприятен, му пречеше да се съсредоточи и объркваше мислите му. Без да поседи и пет минути, той стана от масата, тръгна към дивана и легна.

— Виж ти! — учуди се отец Христофор. — Ами чаят?

Като мислеше от какво да се оплаче, Егорушка долепи чело до гърба на дивана и изведнъж заплака.

— Виж ти! — повтори отец Христофор, надигна се и тръгна към дивана. — Георгий, какво ти е? Защо плачеш?

— Аз… аз съм болен! — проговори Егорушка.

— Болен ли? — смути се отец Христофор. — Това вече не е хубаво, братко… Бива ли на път да се разболява човек? Ах, ах, бива ли тъй, братко… а?

Той допря ръка до главата на Егорушка, пипна бузата му и каза:

— Да, главата ти гори… Сигурно си се простудил или си ял нещо… Уповавай се на Бога.

— Да му дадем хинин… — каза смутено Иван Иванич.

— Не, добре ще е да хапне нещо топличко… Георгий, искаш ли супичка? А?

— Не… не искам… — отвърна Егорушка.

— Ама да не те тресе?

— По-рано ме тресеше, а сега… сега имам температура. Всичко ме боли…

Иван Иванич пристъпи до дивана, пипна главата на Егорушка, смутено изохка и се върна до масата.

— Виж какво, я се събличай и лягай да спиш — каза отец Христофор, — трябва да се наспиш.

Той помогна на Егорушка да се съблече, даде му възглавница и го покри с одеяло, метна върху одеялото палтото на Иван Иванич, после се отдалечи на пръсти и седна до масата. Егорушка затвори очи и начаса взе да му се струва, че не е в стаята, а до огъня на големия път; Емелян махна с ръка, а Димов със зачервени очи лежеше по корем и насмешливо гледаше Егорушка.

— Бийте го! Бийте го! — извика Егорушка.

— Бълнува… — проговори полугласно отец Христофор.

— Ядове! — въздъхна Иван Иванич.

— Ще трябва да го разтрием със зехтин и оцет. Ако е рекъл Бог, до утре ще се оправи.

За да се отърве от неприятните видения, Егорушка отвори очи и се загледа в огъня. Отец Христофор и Иван Иванич вече бяха изпили чая си и шепнешком говореха за нещо. Първият щастливо се усмихваше и очевидно не му излизаше от ума колко на сметка е продал вълната: веселяха го не толкова парите, колкото мисълта, че като пристигне вкъщи, ще събере цялото си голямо семейство, лукаво ще намигне и ще се разсмее; изпърво ще излъже всички и ще им каже, че е продал вълната на загуба, после ще подаде на зет си Михайло дебелия портфейл и ще каже: „На, вземи! Ето как трябва да се вършат тия работи!“ А Кузмичов не изглеждаше доволен. Лицето му както преди изразяваше делова сухост и загриженост.

— Де да съм знаел, че Черепахин ще даде такава цена — говореше той полугласно, — тогаз нямаше да продам у дома на Макаров ония триста пуда! Тю, да му се не види! Но кой да знае, че тука са вдигнали цената?

Един човек с бяла риза прибра самовара и запали кандило в къта пред иконата. Отец Христофор му пошепна нещо на ухото; онзи направи тайнствена физиономия като заговорник — разбирам значи, — излезе и като се върна след малко, сложи под дивана гърне. Иван Иванич си постла на пода, прозина се няколко пъти, лениво се помоли и легна.

— Мисля утре да ида на черква… — рече Христофор. — Имам един познат свещеник. Добре ще е да се обадя на владиката след литургията, ама разправят, че бил болен.

Той се прозина и угаси лампата. Сега светеше само кандилото.

— Разправят, че не приемал — продължи отец Христофор, като се събличаше. — Тъй и ще си замина, без да го видя.

Свали кафтана и Егорушка видя пред себе си Робинзон Крузо. Той разбърка нещо в една паничка, приближи се до него и зашепна:

— Ломоносов, спиш ли? Я стани! Ще те поразтрия със зехтин и оцет. Помага, ти само се уповавай на Бога.

Егорушка бързо се изправи и седна. Отец Христофор му свали нощницата и като се свиваше и дишаше на пресекулки, сякаш и него го беше гъдел, започна да му разтрива гърдите.

— Во имя отца и сина и святаго духа… — шепнеше той. — Легни по корем!… Ха така. Утре ще си здрав, само занапред не съгрешавай… Париш като огън! Май сте били на път по време на бурята?

— Бяхме.

— Че как няма да се разболееш! Во имя отца и сина и святаго духа… Как няма да се разболееш!

Като го разтри, отец Христофор му облече нощницата, зави го, прекръсти го и се отдалечи. После Егорушка го видя как се молеше Богу. Навярно старецът знаеше наизуст твърде много молитви, защото дълго стоя и шепна пред иконата. Като се помоли, той прекръсти прозорците, вратата, Егорушка, Иван Иванич, легна без възглавница на диванчето и се покри с кафтана си. Часовникът в коридора удари десет. Егорушка си спомни колко много време още остава до сутринта, тъжно долепи чело до облегалката на дивана и вече не се мъчеше да се отърве от мъгливите потискащи видения. Но утрото настъпи много по-рано, отколкото си мислеше.

Струваше му се, че не е лежал дълго време, долепил чело до облегалката на дивана, но когато отвори очи, от двата прозореца на стаичката вече се спущаха към пода полегати слънчеви лъчи. Отец Христофор и Иван Иванич ги нямаше. В стаичката беше разтребено, светло, уютно и миришеше на отец Христофор, от когото винаги лъхаше на кипарис и на сухи метличини (вкъщи той правеше от тях ръсила и украшения за иконостаса и затуй цял миришеше на метличини). Егорушка погледна възглавницата, полегатите лъчи, ботушите си, които сега бяха изчистени и стояха чинно до дивана, и се засмя. Изглеждаше му странно, че не е върху денк, че наоколо всичко е сухо и по тавана няма мълния и гръмотевици.

Скочи от дивана и започна да се облича. Чувстваше се прекрасно; от вчерашната болест бе останала само малка слабост в краката и врата. Значи зехтинът и оцетът бяха помогнали. Спомни си парахода, локомотива и широката река, които бе зърнал вчера, и сега бързаше по-скоро да се облече, за да изтича до пристанището и да ги види. Когато вече измит обличаше алената си риза, ключалката изведнъж щракна и на прага се показа отец Христофор със своя цилиндър, с тояжка и кафяво копринено расо върху ленения кафтан. Засиял в усмивка (старците, които току-що са се върнали от черква, винаги излъчват сияние), той сложи на масата просфора и някакъв пакет, помоли се и рече:

— Бог е милостив! Е, как си?

— Сега съм добре — отвърна Егорушка и му целуна ръка.

— Слава Богу… Пък аз идвам от литургия. Ходих да се видя с един познат свещеник. Канеше ме у дома си да пия чай, ама не отидох. Не обичам да ходя по гости рано сутрин. Кой както знае!

Той свали расото, поглади се по гърдите и без да бърза, разгърна пакета. Егорушка видя ламаринена кутийка с хайвер на зърна, парче сушена риба и франзела.

— Минах покрай рибарницата и купих това — рече отец Христофор. — В делничен ден не бива да си позволява човек такъв разкош, ама си помислих, че вкъщи има болен, та май е извинително. А хайверът е хубав, от есетра…

Прислужникът с бялата риза донесе самовар и поднос със съдове.

— Хапни — рече отец Христофор, като намаза хайвер върху филия хляб и го подаде на Егорушка. — Сега хапвай и се разхождай, пък ще дойде време и да се учиш. Гледай да се учиш прилежно, че да излезе човек от теб. Каквото трябва да се учи наизуст, учи го наизуст, а дето трябва да се разкаже вътрешният смисъл със свои думи, без да се засяга външният, там със свои думи. И се старай да научиш всички науки. Някой знае отлично математиката, пък за Пьотър Могила^[2] не е чувал, а друг знае за Пьотър Могила, ама не може дума да обели за луната. Ти недей така, старай се да разбереш всичко! Изучи латинския, френския, немския… географията, то се знае, историята, богословието, философията, математиката… А когато изучиш всичко, полекичка, с молитва и усърдие, тогава постъпи на служба. Когато знаеш всичко, на всяко поприще ще ти е лесно. Ти само се учи и благодат събирай, а Бог ще ти посочи какъв да станеш. Доктор ли, съдия ли, инженер ли…

Отец Христофор намаза върху един залък малко хайвер, сложи го в устата си и рече:

— Апостол Павел казва: „На учения неестествени и ялови не се посвещавайте.“ Разбира се, ако е за черни магии, пустословие или да викаш духове от оня свят като Саул, или да учиш такива науки, че от тях да няма полза нито за теб, нито за хората, по-добре да не учиш. Трябва да възприемаш само онуй, що е от Бога благословено. Съобразявай се… Светите апостоли са говорили на всички езици — и ти учи езици; Василий Велики е учил математика и философия — и ти учи, свети Нестор е писал история — и ти учи и пиши история. Съобразявай се със светиите…

Отец Христофор си пийна от чашката, изтри мустаците си и поклати глава.

— Хубаво! — рече той. — Аз съм обучен постарому, вече много съм забравил, ама пак не живея като другите. И сравнение не може да става. Например някъде в отбрано общество, на обяд ли, на събрание ли, ще кажеш нещо на латински или от историята или философията, а на хората им е приятно, пък и на мен самия ми е приятно. Или пък когато идва окръжният съд и трябва да заклеваш; всички други свещеници се стесняват, а аз със съдиите, с прокурорите и адвокатите съм на равна нога: ще поговоря учено с тях, ще си пийна чаец, ще се посмея, ще поразпитам за каквото не знам… И на тях им е приятно. Тъй е то, братко… Учението е светлина, а невежеството — тъма. Учи! То се знае, трудно е: на днешните времена учението е скъпо… Майка ти е вдовица, с една пенсия живее, ама…

Отец Христофор изплашено погледна към вратата и продължи шепнешком:

— Иван Иванич ще помага. Той няма да те остави. Няма свои деца, на теб ще помогне. Не се тревожи.

Той направи сериозна физиономия и зашепна още по-тихо:

— Само внимавай, Георгий, Господ да те пази, не забравяй майка си и Иван Иванич. Божията заповед повелява майката да се почита, а Иван Иванич ти е благодетел и вместо баща. Ако станеш учен човек и, не дай Боже, почнеш да се отегчаваш и да отритваш хората, задето са по-прости от теб, тогаз тежкт ти, тежкт ти!

Отец Христофор вдигна ръка нагоре и повтори с тънък гласец:

— Тежкт ти! Тежкт ти!

Той се разбъбри и както се казва, беше в стихията си; не би свършил до обед, но вратата се отвори и влезе Иван Иванич. Вуйчото поздрави бързешком, седна до масата и припряно загълта чая си.

— Е, свърших всичко! — каза той. — Днес можехме да си тръгнем за дома, ама имам още една грижа с Егор. Трябва да го настаним. Сестра ми казваше, че някъде тука живеела една нейна приятелка, Настася Петровна, та може би тя ще го вземе при себе си на квартира.

Той се порови в портфейла си, извади от там измачкано писмо и прочете:

— „Малая Нижняя улица, до Настася Петровна Тоскунова в собствената й къща.“ Трябва сега да идем да я потърсим. Аман!

Скоро след чая Иван Иванич и Егорушка вече излизаха от хана.

— Аман! — мърмореше вуйчо му. — Лепнал си се за мен като репей, да ти бера грижата. Искат да са учени и благородни, пък аз да си троша главата…

Когато минаваха през двора, каруците и каруцарите вече ги нямаше, всички те още рано сутринта бяха заминали за пристанището. В далечния ъгъл на двора тъмнееше вече познатият кабриолет; до него стояха дорестите коне и ядяха овес.

„Сбогом, кабриолет!“ — помисли си Егорушка.

Отначало трябваше дълго да се изкачват до един булевард, после да минат през голям пазар; тук Иван Иванич попита един стражар къде е улица „Малая Нижняя“.

— Аха! — подсмихна се стражарят. — Тя е далеч, натам към мерата!

Срещаха по пътя си файтони, но такава слабост, като пътуване с файтон, вуйчо му си позволяваше само в изключителни случаи и на големи празници. Двамата с Егорушка дълго вървяха по павирани улици, после по улици, дето имаше само тротоари, а паваж нямаше, и в края на краищата попаднаха на улици, дето нямаше нито паваж, нито тротоари. Когато краката и езикът ги доведоха до Малая Нижняя, и двамата бяха червени и свалили шапки, триеха потта си.

— Кажете ни, ако обичате — обърна се Иван Иванич към едно старче, седнало на пейка пред една порта, — къде е тук къщата на Настася Петровна Тоскунова?

— Тук няма Тоскунова — отвърна старецът, като помисли малко. — Да не е Тимошенко?

— Не, Тоскунова…

Иван Иванич вдигна рамене и се помъкна по-нататък.

— Ама не търсете! — извика подире му старецът. — Като ви казвам, че няма, значи няма!

— Я чуй, лелко — обърна се Иван Иванич към една бабичка, която продаваше на сергия до ъгъла слънчогледови семки и круши, — къде е къщата на Настася Петровна Тоскунова?

Бабичката го погледна учудено и се засмя.

— Мигар Настася Петровна сега живее в къщата си? — попита тя. — Господи, има осем години, откак омъжи дъщеря си и приписа къщата на зет си! Там сега живее зет й.

А очите й казваха: „Как тъй не знаете такава дреболия, глупаци!“

— А къде живее сега? — попита Иван Иванич.

— Господи! — учуди се бабичката и плесна с ръце. — Тя отдавна живее под наем! Вече осем години как е приписала къщата на зет си. Какво говорите!

Тя навярно очакваше, че Иван Иванич също ще се учуди и ще възкликне: „Ама не може да бъде!!!“, но той много спокойно я попита:

— Ами къде е квартирата й?

Търговката запретна ръкави и като сочеше с голата си ръка, закрещя с пронизителен тънък гласец:

— Вървете все направо, направо, направо… Като минете една червена къщичка, от лявата страна има пресечка. Минете по тая пресечка и гледайте третата порта вдясно…

Иван Иванич и Егорушка стигнаха до червената къщичка, свърнаха наляво в пресечката и се насочиха към третата порта отдясно. От двете страни на тази сива, много стара порта имаше сива дървена ограда с широки пролуки; дясната част на оградата силно се бе наклонила напред и заплашваше да падне, лявата се беше наклонила навътре към двора, портата стоеше права и сякаш още избираше накъде е по-удобно да падне, напред или назад. Иван Иванич отвори пътната вратичка и те с Егорушка видяха голям двор, обрасъл с бурени и репеи. На стотина крачки от портата имаше малка къщичка с червен покрив и зелени капаци на прозорците. Някаква пълна жена със запретнати ръкави стоеше посред двора, сипваше нещо на земята и викаше също тъй пронизително тънко като търговката:

— Пили, пили, пили!…

Зад нея стоеше червеникаво куче с остри уши. Като видя гостите, то затича към пътната вратичка и залая с тенор (всички червеникави кучета лаят с тенор).

— Кого търсите? — извика жената, като закриваше с ръка очи от слънцето.

— Здравейте! — също й извика Иван Иванич, като се бранеше с бастуна от червеникавото куче. — Кажете ни, ако обичате, тука ли живее Настася Петровна Тоскунова?

— Тука! А защо ви е?

Иван Иванич и Егорушка се приближиха до нея. Тя подозрително ги огледа и повтори:

— Защо ви е?

— Но може би вие самата сте Настася Петровна?

— Е, аз съм!

— Много ми е приятно… Виждате ли, поздравява ви вашата стара приятелка Олга Ивановна Князьова. Това е синчето й. А аз, може да си спомняте, съм родният й брат Иван Иванич… Вие нали сте от N… Там сте се родили и сте се омъжили…

Настъпи мълчание. Пълната жена се вторачи безсмислено в Иван Иванич, сякаш не вярваше или не разбираше, после цялата пламна и плесна с ръце; от престилката й се посипа овес, от очите й бликнаха сълзи.

— Олга Ивановна! — изписка тя, като тежко дишаше от вълнение. — Миличка моя! Ах, Боже мой, какво съм се втрещила като глупачка! Хубавото ми ангелче…

Тя прегърна Егорушка, намокри лицето му със сълзи и съвсем се разплака.

— Господи! — каза тя, като кършеше ръце. — Олечкиното синче! Каква радост! Досущ като майка си е! Одрал й е кожата! Но защо стоите на двора? Заповядайте вътре!

Като плачеше, задъхваше се и говореше вървешком, тя забърза към къщата; гостите се помъкнаха след нея.

— Не съм разтребила — казваше тя, въвеждайки ги в малък задушен салон, пълен с икони и саксии с цветя. — Ах, Света Богородичке! Василиса, иди да отвориш капаците! Ангелче мое! Хубост моя ненагледна! Пък аз и не знаех, че Олечка има такова синче!

Когато тя се успокои и свикна с гостите, Иван Иванич я покани да поговорят насаме. Егорушка отиде в другата стаичка; тук имаше шевна машина, на прозореца висеше клетка със скорец и имаше също тъй много икони и цветя като в салона. До машината стоеше неподвижно някакво момиченце, загоряло, с пухкави като на Тит бузи и с чистичка басмена рокличка. То, без да мига, гледаше Егорушка и очевидно много се притесняваше. Егорушка го погледна, помълча и попита:

— Как се казваш?

Момиченцето помръдна устни, направи плачлива физиономия и тихо отвърна:

— Атка…

Това значеше: Катка.

— Той ще живее при вас — шепнеше в салона Иван Иванич, — ако имате добрината да го вземете, а ние ще ви плащаме по десет рубли на месец. Момчето не е разглезено, тихо е.

— И аз не зная какво да ви кажа, Иван Иванич! — плачливо въздишаше Настася Петровна. — Десет рубли са добри пари, ама си е страшно да вземеш чуждо дете! Ако се разболее или нещо…

Когато отново повикаха Егорушка в салона, Иван Иванич вече стоеше с шапка в ръка и се сбогуваше.

— Какво пък? Значи нека сега остане у вас — казваше той. — Сбогом! Остани, Егор — каза той, като се обърна към племенника си. — Мирувай, слушай Настася Петровна… Сбогом! Утре ще дойда пак…

И той си отиде. Настася Петровна още веднъж прегърна Егорушка, нарече го ангелче и разплакана, започна да принася на масата. След три минути Егорушка вече седеше до нея, отговаряше на безкрайните й разпитвания и ядеше блажна топла чорба от зеле.

А вечерта седеше пак до същата маса и облегнал глава на ръката си, слушаше Настася Петровна. Ту смеейки се, ту плачейки, тя му разказваше за младостта на майка му, за женитбата си, за децата си… В печката се обаждаше щурец и едва чуто пращеше фитилът на лампата. Стопанката говореше полугласно и от вълнение току изпущаше напръстника си, а внучката й Катя лазеше да го търси под масата и всеки път дълго седеше там, навярно разглеждаше краката на Егорушка. А той слушаше, дремеше и разглеждаше набразденото от сълзи лице на старицата, брадавицата й с косъмчета… И му беше тъжно, много тъжно! Сложиха го да спи на сандъка и го предупредиха, че ако поиска да хапне през нощта, сам да излезе в коридорчето и да вземе там от прозореца пилето, покрито с чиния.

На другата сутрин дойдоха да се сбогуват Иван Иванич и отец Христофор. Настася Петровна се зарадва и понечи да сложи самовара, но Иван Иванич, който много бързаше, махна с ръка и каза:

— Нямаме време за чай! След малко си отиваме.

На прощаване всички седнаха и помълчаха минута. Настася Петровна дълбоко въздъхна и с разплакани очи погледна към иконите.

— Е — подзе Иван Иванич, като ставаше, — значи ти оставаш…

Деловата сухост изведнъж изчезна от лицето му, той се поизчерви, тъжно се усмихна и каза:

— Гледай да се учиш… Не забравяй майка си и слушай Настася Петровна… Ако се учиш добре, Егор, няма да те оставя.

Той измъкна от джоба си портфейл, обърна се гърбом към момчето, дълго рови из дребните монети и като намери десет копейки, му ги подаде. Отец Христофор въздъхна и без да бърза, го благослови.

— Во имя отца и сина и святаго духа… Учи се — каза той. — Труди се, братко… Ако умра, поменувай ме. Ето, вземи и от мен десет копейки…

Егорушка му целуна ръка и заплака. Нещо в душата му му прошепна, че вече никога няма да види този старец.

— Аз, Настася Петровна, вече подадох молба в гимназията — обади се Иван Иванич с такъв глас, сякаш в салона имаше покойник. — На седми август ще го заведете на изпит… Е, сбогом! Останете със здраве. Сбогом, Егор!

— Поне да бяхте си пийнали чаец! — простена Настася Петровна.

Сълзи премрежваха очите на Егорушка и той не видя как излязоха вуйчо му и отец Христофор. Спусна се към прозореца, но на двора вече ги нямаше и от портата с израз на изпълнен дълг се връщаше току-що пролаялото червеникаво куче. Егорушка, без сам да знае защо, скочи от мястото си и изхвръкна от стаята. Когато изтича зад портата, Иван Иванич и отец Христофор, махайки — първият с бастун с кукичка, вторият с тояжка, вече завиваха зад ъгъла. Егорушка почувства, че с тези хора завинаги изчезва като дим всичко онова, което бе преживял досега; отпусна се в изнемога на пейката и с горчиви сълзи приветства новия непознат живот, който сега започваше за него.

Какъв ли щеше да бъде този живот?