Антон Павлович Чехов
Скучна история (1) (Из записките на един стар човек)

Глава 1

Има в Русия един заслужил професор — Николай Степанович еди-кой си, таен съветник с много отличия; той има толкова много руски и чужди ордени, че когато му се налага да ги сложи, студентите го наричат иконостас. Познатите му са все изтъкнати хора; поне през последните двадесет и пет — тридесет години в Русия няма и не е имало нито един бележит учен, с когото да не се е познавал отблизо. Сега е доста самотен, но ако се говори за миналото му, дългият списък на славните му приятели завършва с такива имена, като Пирогов^[1], Кавелин^[2] и поета Некрасов, които го бяха дарили с най-искрена и топла дружба. Той е член на всички руски и на три чуждестранни университета. И тъй нататък, и тъй нататък. Всичко това и много друго, което би могло още да се каже, оформя онова, което се нарича моето име.

Това мое име е популярно. В Русия то е известно на всеки грамотен човек, а в чужбина се споменава от катедрите с притурката „известният“ и „уважаваният“. То е от малкото щастливи имена, чието порицаване или споменаване без нужда в обществото или в печата се смята за признак на лош тон. Така и трябва да бъде. Защото с моето име е тясно свързана представата за човек знаменит, богато надарен и несъмнено полезен. Аз съм трудолюбив и издръжлив като камила, а това е важно, и съм талантлив, което е още по-важно. Освен това трябва да кажа, че съм възпитан, скромен и честен човек. Никога не съм си пъхал носа в литературата и политиката, не съм търсил популярност чрез полемика с невежи, не съм държал речи ни по банкети, ни над гробовете на другарите си… Изобщо върху моето научно име няма нито едно петно и то няма от какво да се оплаква. То е щастливо.

Носещият това име, тоест аз, съм шейсет и две годишен с оплешивяла глава, изкуствени зъби и неизлечим tic. Колкото името ми е бляскаво и красиво, толкова аз съм безцветен и грозен. Главата и ръцете ми треперят от слабост; шията ми, както у една Тургенева героиня, прилича на дръжката на контрабас, гърдите ми са хлътнали, гърбът — тесен. Когато говоря или чета, устата ми се изкривява на една страна, а усмихна ли се — цялото ми лице се покрива със старчески безжизнени бръчки. Няма нищо респектиращо в жалката ми фигура; може би само когато страдам от tic, придобивам един особен израз, така че на всеки, който ме погледне, навярно му внушавам жестоката мисъл: „Изглежда, тоя човек скоро ще умре!“

Чета си лекциите както преди нелошо; както и по-рано, мога да задържа вниманието на слушателите си в продължение на два часа. Увлечението, с което говоря, литературният стил и хуморът правят почти незабележими недостатъците на гласа ми, а той е сух, рязък и напевен като на фарисей. Но пиша лошо. Онази частица от мозъка ми, която управлява писателската способност, се е отказала да ми служи. Паметта ми е отслабнала, мислите са недостатъчно последователни и когато ги излагам на хартия, всеки път ми се струва, че съм загубил усета за органичната им връзка, конструкцията е еднообразна, фразата — бедна и плаха. Често пиша не това, което искам; когато пиша края, не помня началото. Често забравям обикновени думи и винаги губя много енергия, за да избегна в изложението си излишни фрази и ненужни вметнати изречения — едното и другото ясно свидетелстват за упадъка на умствената ми дейност. И забележително е, че колкото по-просто е изложението, толкова по-мъчително е напрежението ми. Когато пиша научна статия, се чувствам много по-свободен и умен, отколкото при поздравително писмо или докладна записка. Още нещо: по-лесно ми е да пиша на немски или английски, отколкото на руски.

Що се отнася до сегашния ми начин на живот, преди всичко трябва да отбележа безсъницата, от която страдам напоследък. Ако ме запитат: кое е сега главната и основна черта на съществуването ти, бих отговорил: безсъницата. Както и по-рано, по навик точно в полунощ се събличам и си лягам. Заспивам скоро, но след един часа се събуждам с такова чувство, сякаш изобщо не съм спал. Трябва да стана от леглото и да запаля лампата. Час или два се разхождам из стаята и разглеждам отдавна познати картини и портрети. Когато ми омръзне да се разхождам, сядам на бюрото си. Седя неподвижно, без да мисля за нищо и да изпитвам каквито и да е желания; ако отпреде ми има книга, машинално я премествам по-близо и чета без всякакъв интерес. Така неотдавна за една нощ прочетох машинално цял роман със странното заглавие „За какво пееше лястовицата“^[3]. Или пък за да съсредоточа вниманието си, налагам си да броя до хиляда или си представям лицето на някой другар и се мъча да си спомня: в коя година и при какви обстоятелства е постъпил на работа? Обичам да се вслушвам в звуците. Ту през две стаи дъщеря ми Лиза ще избърбори нещо в съня си, ту жена ми ще мине през салона със свещ и непременно ще изпусне кутията с кибрит, ту ще скръцне някоя дъска на шкафа или ненадейно ще засъска фитилът на лампата — и всички тия звуци, кой знае защо, ме вълнуват.

Да не спиш нощем, значи всяка минута да съзнаваш, че си ненормален, и затова с нетърпение чакам утрото и деня, когато имам право да не спя. Минава много мъчително време преди петелът да пропее навън. Това е първият ми благовестител. Щом той пропее, вече зная, че след един час портиерът отдолу ще се събуди и със сърдита кашлица ще се затътри за нещо си нагоре по стълбите. А после въздухът навън ще започне постепенно да бледнее, на улицата ще се чуят гласове…

Денят започва с идването на жена ми. Тя влиза в стаята ми по нощница, невчесана, но вече умита, ухаеща на одеколон от някакви цветя и с такъв вид, сякаш е влязла случайно, и винаги казва едно и също:

— Извинявай, аз за малко… Пак ли не си спал?

После загасва лампата, сяда до масата и започва да приказва. Аз не съм пророк, но предварително зная какъв ще бъде разговорът. Всяка сутрин едно и също. Обикновено след тревожните въпроси за здравето ми тя изведнъж си спомня за нашия син, офицер, който служи във Варшава. Всеки месец след двайсето число ние му изпращаме по петдесет рубли — главно това служи за тема на нашия разговор.

— Разбира се, това е тежко за нас — въздъхва жена ми, — но докато окончателно не стъпи на краката си, сме длъжни да му помагаме. Съвсем млад в чужда страна, заплата малка… Впрочем, ако искаш, следващия месец да му изпратим не петдесет, а четирийсет. Как смяташ?

Ежедневният опит би могъл да убеди жена ми, че разходите не намаляват от това, че често приказваме за тях, но жена ми не признава опита и редовно всяка сутрин говори и за нашия офицер, и че хлябът, слава Богу, е станал по-евтин, а захарта е поскъпнала с две копейки — и всичко това с такъв тон, сякаш ми съобщава някаква новина.

Аз слушам, машинално се съгласявам и може би защото не съм спал през нощта, ме обземат странни, безполезни мисли. Гледам жена си и се учудвам като дете. С недоумение се питам: нима тая стара, твърде пълна тромава жена с тъп израз на човек, овладян от дребни грижи и страх за парчето хляб, с поглед, замъглен от постоянни мисли за дългове и сиромашия, умееше да говори само за разходи и да се усмихва само на евтиното — нима тая жена е била някога оная нежна Варя, която пламенно обикнах заради добрия й ясен ум, заради чистата й душа, заради хубостта й и — както Отело Дездемона — заради „състраданието“ към науката ми? Нима това е моята жена Варя, която някога ми роди син?

Напрегнато се взирам в лицето на отпуснатата тромава старица, търся в нея своята Варя, но от миналото у нея се е запазил само страхът за здравето ми и още навикът да нарича моята заплата нашата заплата, моята шапка — нашата шапка. Мъчно ми е да я гледам и за да я утеша поне малко, оставям я да говори каквото иска, и дори мълча, когато несправедливо съди хората или ме кори, че нямам частна практика и не издавам учебници.

Разговорът ни завършва винаги еднакво. Жена ми изведнъж си спомня, че още не съм пил чай, и се стряска.

— Какво седя! — казва тя и става. — Самоварът отдавна е готов, пък аз дрънкам. Как започнах да забравям, Господи!

Бързо тръгва и се спира на вратата, за да каже:

— Имаме да даваме на Егор за пет месеца. Знаеш ли? Не бива да забавяме заплатата на прислугата, колко пъти съм ти казвала! Много по-лесно е да дадеш за един месец десет рубли, отколкото за пет месеца — петдесет!

След като излиза от стаята, пак се спира и казва:

— За никого не ми е тъй мъчно, както за нашата клета Лиза. Следва момичето в консерваторията, постоянно е в изискано общество, а е облечена не зная как. Ето кожухчето й, просто срамно е да се покаже с него на улицата. Да беше някоя друга — нищо, но нали всички знаят, че баща й е прочут професор, таен съветник!

И като ми натяква за името и чина ми, най-сетне си отива. Така започва денят ми. Продължава не по-добре.

Докато пия чай, в стаята влиза моята Лиза, с кожухче, шапчица и ноти, вече съвсем готова за консерваторията. Тя е на двайсет и две години. Изглежда по-млада, хубава е и малко прилича на жена ми на младини. Целува ме нежно по слепите очи и ръката й казва:

— Здравей, татенце. Добре ли си?

Като малка тя много обичаше сладолед и често я водех в сладкарницата. Сладоледът беше за нея мерило за всичко прекрасно. Ако искаше да ме похвали, казваше: „Ти, тате, си сметанов“. Едното й пръстче се наричаше фъстъчено, другото — сметаново, третото — малиново и така нататък. Обикновено когато сутрин идваше в стаята да ми каже добро утро, я слагах на коленете си и като целувах пръстчетата й, казвах:

— Сметаново… фъстъчено… лимоново…

И сега по стар навик целувам пръстите на Лиза и бъбря: „Фъстъчено… сметаново… лимоново…“, но излиза съвсем друго. Аз съм студен като сладолед и ме е срам. Когато дъщеря ми влиза в стаята ми и допира устни до слепоочието ми, аз трепвам, сякаш ме ужилва пчела, усмихвам се напрегнато и извръщам лицето си. Откак страдам от безсъница, в мозъка ми се е забил като гвоздей въпросът: дъщеря ми често вижда как аз, старецът, прочутият човек, мъчително се изчервявам, защото дължа на лакея; тя вижда как често грижата за дребните дългове ме кара да захвърлям работата си и по цели часове да се разхождам из стаята и да мисля, но защо нито веднъж тайно от майка си не дойде при мен и не ми прошепне: „Татко, ето часовника, гривните, обиците, роклите ми… Заложи всичко, трябват ти пари…“ Защо, като вижда как двамата с майка й, поддали се на фалшивото чувство, се мъчим да скрием от хората своята бедност, не се откаже от скъпото удоволствие да се занимава с музика? Аз не бих приел нито часовника, нито гривните, нито жертвите, пазил ме Бог — не това ми е нужно.

Тук си спомням и за своя син, варшавския офицер. Той е умен, честен и трезв човек. Но това не ми стига. Мисля, че ако аз имах стар баща и знаех, че понякога той се срамува от бедността си, щях да отстъпя офицерското си място на другиго и да се захвана за работа. Подобни мисли за децата ме отравят. Но защо? Само един тесногръд или озлобен човек може да таи злоба към обикновени хора, понеже не са герои. Но стига за това.

В десет без четвърт излизам — трябва да отида при моите мили момчета да чета лекция. Обличам се и тръгвам по пътя, който ми е познат вече от тридесет години и има за мен своя история. Ето голямата сива къща с аптеката; тук някога имаше малка къщичка, а в нея бирария; в тая бирария обмислях дисертацията си и написах първото любовно писмо на Варя. Писах го с молив, на лист с надпис: „Historia morbi“^[4]. Ето бакалничката; едно време тук се разпореждаше евреин, който ми продаваше на вересия цигари, после някаква дебела жена, която обичаше студентите, защото „всеки от тях си имал майка“; сега там има рижав търговец, твърде равнодушен човек, който пие чай от меден чайник. А ето мрачната, отдавна неремонтирана университетска врата; скучаещия вратар с кожух, метлата, купчините сняг… На едно наскоро пристигнало провинциалистче, което мисли, че храмът на науките е наистина храм, такава врата не може да направи добро впечатление. Изобщо овехтелите университетски сгради, мрачните коридори, опушените стени, недостатъчната светлина, тъжният изглед на стъклата, закачалките и банките в историята на руския песимизъм заемат едно от първите места сред предразполагащите причини… Ето и градината. От времето, когато бях студент, струва ми се, не е станала нито по-хубава, нито по-лоша. Не я обичам. Щеше да бъде много по-умно, ако вместо охтичавите лица, жълтата акация и редкия подстриган люляк тук растяха високи борове и красиви дъбове. Студентът, чието настроение най-често се създава от обстановката, трябва там, където учи, на всяка крачка да вижда само възвишени, значителни и изящни неща… Пазил го Бог от хилави дървета, счупени прозорци, сиви стени и врати, тапицирани с окъсана кожа.

Когато стигам входа на моята сграда, вратата се отваря и ме посреща портиерът Николай, мой връстник и съименник, с когото служим отдавна заедно. След като ме пуска вътре, той се окашлюва и казва:

— Студ, ваше превъзходителство!

Или пък ако палтото ми е мокро:

— Дъждец, ваше превъзходителство!

После се спуща напред и ми отваря по пътя всички врати. В кабинета внимателно сваля палтото ми и междувременно успява да ми съобщи някоя университетска новина. Благодарение на близкото познанство, което съществува между всички университетски портиери и пазачи, той знае всичко, което става в четирите факултета, в канцеларията, в кабинета на ректора, в библиотеката. Какво ли не знае! Когато например злобата на деня е оставката на ректора или на декана, чувам как той в разговор с младите пазачи назовава кандидатите и веднага пояснява, че еди-кого си министърът няма да утвърди, еди-кой си сам ще се откаже, сетне се впуща във фантастични подробности за някакви тайнствени книжа, получени в канцеларията, за секретния разговор, състоял се уж между министъра и попечителя^[5] и т.н. Ако се изключат тия подробности, общо взето, той почти винаги излиза прав. Характеристиките, които прави на всеки кандидат, са оригинални, но верни. Ако ви трябва да знаете в коя година някой си е защитавал дисертацията си, постъпвал е на работа, уволнил се е или е умрял, извикайте на помощ колосалната памет на тоя стар боец и той не само ще ви каже годината, месеца и датата, но и ще съобщи подробностите, които са съпътствали това или онова обстоятелство. Така може да помни само който обича.

Той е пазител на университетските предания. От своите предшественици портиери е получил в наследство много легенди за университетския живот, притурил е към това богатство много от своето съкровище, добито по време на службата, и ако искате, ще ви разправи безчет дълги и къси истории. Може да ви разкаже за необикновени мъдреци, които са знаели всичко, за забележителни труженици, неспали със седмици, за многобройни мъченици и жертви на науката; доброто у него тържествува над злото, слабият винаги побеждава силния, мъдрият — глупавия, скромният — гордия, младият — стария… Излишно е всички тия легенди и измислици да се приемат за чиста монета, но прецедете ги и във филтъра ви ще остане нужното: нашите хубави традиции и имената на истинските герои, признати от всички.

В нашето общество всички сведения за научния свят се изчерпват с анекдотите за необикновената разсеяност на старите професори и с две-три духовитости, които се приписват ту на Грубер^[6], ту на мен или на Бабухин^[7]. За образовано общество това е недостатъчно. Ако то обичаше науката, учените и студентите както Николай, неговата литература отдавна би имала цели епопеи, сказания и жития, каквито за съжаление няма сега.

След като ми съобщава новината, Николай става строг и ние подемаме делови разговор. Ако в това време външен човек би чул как Николай свободно си служи с терминологията, сигурно би помислил, че е учен, маскиран като пазач. Впрочем трябва да кажа, че приказките за учеността на университетските разсилни са твърде преувеличени. Наистина Николай знае над стотина латински имена, умее да сглоби скелет, понякога да приготви препарат, да разсмее студентите с някой дълъг научен цитат, но например простата теория за кръвообращението за него и сега е също тъй смътна, както преди двадесет години.

На бюрото в кабинета, ниско наведен над книга или препарат, седи просекторът ми Пьотър Игнатиевич, трудолюбив, скромен, но бездарен човек, около тридесет и пет годишен, вече плешив и с голям корем. Той работи от сутрин до вечер, чете много, отлично помни всичко прочетено — и в това отношение е не човек, а злато; но във всичко останало е само един трудолюбив кон, или с други думи — учен тъпак. Характерните черти на трудолюбивия кон, които го отличават от таланта, са следните: тесен кръгозор, ограничен от специалността му, извън нея е наивен като дете. Помня, една сутрин влязох в кабинета и казах:

— Представете си, какво нещастие! Казват, Скобелев умрял.

Николай се прекръсти, а Пьотър Иганатиевич се обърна към мен и попита:

— Кой е този Скобелев?

Друг път — това беше малко по-рано — съобщих, че е умрял професор Перов^[8]. Миличкият Пьотър Игнатиевич попита:

— Той какво преподаваше?

Струва ми се, Пати^[9] да бе запяла на самото му ухо, пълчища китайци да бяха нападнали Русия, земетресение да бе станало, нито един мускул на тялото му не би трепнал и той съвсем спокойно би гледал с присвито око в микроскопа си. С една дума, извън неговата работа нищо не го интересува. Какво не бих дал, за да видя как тоя сухар спи с жена си.

Друга черта: фанатична вяра в непогрешимостта на науката и главно във всичко, писано от немците. Той е уверен в себе си, в препаратите си, знае целта на своя живот и изобщо не познава съмненията и разочарованията, от които талантите побеляват. Робско преклонение пред авторитетите и липса на потребност от самостоятелно мислене. Трудно можеш да го разубедиш в нещо, а да спориш с него, е невъзможно. Опитайте да поспорите с човек, който е дълбоко убеден, че най-добрата наука е медицината, най-добрите хора — лекарите, най-добрите традиции — медицинските. От скромното медицинско минало е оцеляла само една традиция — бялата вратовръзка, която лекарите носят сега; а за учения и изобщо за образования човек могат да съществуват само общоуниверситетски традиции без каквото и да е делене на медицински, юридически и т.под., но Пьотър Игнатиевич мъчно би се съгласил с това и е готов да спори с вас до Второ пришествие.

Бъдещето му го виждам ясно. През целия си живот той ще приготви няколко стотици необикновено чисти препарати, ще напише безброй сухи, твърде прилични реферати, ще направи десетина добросъвестни превода, но нищо по-значително няма да създаде. За по-значителното са необходими фантазия, изобретателност, интуиция, а Пьотър Игнатиевич е лишен изобщо от това. Накратко казано, той не е господар в науката, а слуга.

Аз, Пьотър Игнатиевич и Николай говорим шепнешком. Нещо ни е неловко. Човек се чувства някак особено, когато зад вратата шуми като море аудиторията. За тридесет години не можах да свикна с това чувство и го изпитвам всяка сутрин. Закопчавам нервно сюртука си, задавам на Николай излишни въпроси, сърдя се… Сякаш се страхувам, но това не е страх, а нещо друго, което не съм в състояние нито да назова, нито да опиша.

Без да има нужда, поглеждам часовника си и казвам:

— Е? Трябва да вървим.

И тръгваме в следния ред: най-напред върви Николай с препарати или атласи, след него аз, а подир мен, скромно навел глава, крачи трудолюбивият кон; или пък ако е нужно, най-напред носят на носилка труп, след трупа върви Николай и т.н. При влизането ми студентите стават, след това сядат и шумът на морето изведнъж стихва. Настава затишие.

Зная за какво ще говоря, но не зная как ще говоря, с какво ще започна и как ще свърша. В главата ми няма нито една готова фраза. Но достатъчно е само да огледам аудиторията (тя е построена амфитеатрално) и да кажа стереотипното „Миналата лекция ние се спряхме на…“, и фразите на дълга върволица изскачат от душата ми и — колелото се завъртва! Говоря неудържимо бързо, страстно и, струва ми се, не съществува сила, която би могла да прекъсне хода на моята реч. За да бъде лекцията хубава, тоест да не е скучна и да е полезна за слушателите, трябва освен талант да имаш още похват и опит, да притежаваш най-ясна представа за силите си, за тия, на които говориш, и за предмета на беседата. Освен това трябва да се владееш, да следиш внимателно аудиторията и ни за секунда да не губиш нишката на мисълта си.

Добрият диригент, предавайки мисълта на композитора, извършва наведнъж двадесет работи: чете партитурата, маха с пръчката, следи певеца, обръща се ту към барабана, ту към валдхорна и пр. Същото правя и аз по време на лекция. Отпреде ми са сто и петдесет лица, всяко различно, и триста очи, които ме гледат право в лицето. Целта ми е да победя тая многоглава хидра. Ако всяка минута, докато говоря, имам ясна представа за степента на вниманието й и разбирането й, тя е във властта ми. Другият ми противник се намира в самия мен. Това е безкрайното разнообразие на формите, явленията и законите и безчет зависими от тях мои и чужди мисли. Всяка минута аз трябва да мога ловко да извличам от този грамаден материал най-важното и нужното и също тъй бързо, както тече речта ми, да обличам мисълта си в такава форма, която ще бъде достъпна за разума на хидрата и ще държи будно вниманието й; освен това внимателно трябва да следя мислите ми да се предават не като нахлуват една след друга, а в известен ред, необходим за правилното съставяне на картината, която искам да нарисувам. Освен това се стремя речта ми да бъде литературна, дефинициите — къси и точни, фразата — възможно най-проста и красива. Всяка минута трябва да се контролирам и да помня, че разполагам само с час и четиридесет минути. С една дума, доста работа. Едновременно трябва да бъдеш и учен, и педагог, и оратор и спукана ви е работата, ако ораторът победи във вас педагога и учения или обратно.

Говориш четвърт, половин час и ето забелязваш, че студентите започват да поглеждат тавана, Пьотър Игнатиевич, един вади кърпа, друг се намества по-удобно, трети се усмихва на мислите си… Значи вниманието е уморено. Трябва да се вземат мерки. Възползвам се от първия удобен случай и казвам някой каламбур. Всички сто и петдесет лица се усмихват широко, очите весело заблестяват, морето за кратко време зашумява… Аз също се смея. Вниманието се е ободрило и мога да продължа.

Никакъв спор, никакви развлечения и игри не са ми доставяли такова наслаждение, както изнасянето на лекция. Само по време на лекция можех да се отдам изцяло на страстта си и разбирах, че вдъхновението не е измислица на поетите, а съществува в действителност. И мисля, че Херкулес след най-пикантния си подвиг не е чувствал такова сладостно отмаляване, каквото преживявах аз всеки път след лекцията си.

Така беше по-рано. А сега лекциите за мен са цяло мъчение. Не минава и половин час, и започвам да чувствам необорима слабост в краката и раменете; сядам в креслото, но не съм свикнал да говоря седнал; след минута ставам, продължавам прав, сетне пак сядам. Устата ми съхне, гласът ми пресипва, вие ми се свят… За да скрия от слушателите състоянието си, непрекъснато пия вода, кашлям, често се секна, като че ли ми пречи хрема, пущам не на място каламбури и най-после обявявам почивката по-рано, отколкото трябва. Но най-важното е, че ме е срам.

Съвестта и умът ми казват, че най-доброто, което мога да направя сега, е да изнеса на момчетата прощална лекция, да им кажа последната си дума, да ги благословя и да отстъпя мястото си на човек, по-млад и по-силен от мен. Но нека ме съди Бог, не ми стига кураж да постъпя според съвестта си.

За нещастие не съм философ и богослов. Много добре зная, че ще изкарам още не повече от половин година; сякаш сега би трябвало най-много да ме занимават въпросите за задгробния мрак и за виденията, които ще посетят вечния ми сън. Но кой знае защо, душата ми нехае за тия въпроси, макар умът ми да съзнава цялата им важност. Както преди двадесет-тридесет години, така и сега, пред смъртта, ме интересува само науката. При последната си въздишка аз все пак ще вярвам, че науката е най-важното, най-прекрасното и нужното в живота на човека, че винаги е била и ще бъде най-висшата изява на любовта и единствено чрез нея човек ще победи природата и себе си. Тази вяра може би е наивна и несправедлива в основата си, но аз не съм виновен, че вярвам така, а не иначе; не мога да победя тази вяра в себе си.

Но не става дума за това. Аз само моля да се погледне снизходително на моята слабост и да се разбере, че да откъснеш от катедрата и учениците човек, когото съдбата на костния мозък интересува повече от главната цел на вселената, е равносилно да го заковеш в ковчег, без да дочакаш той да умре.

От безсънието и напрегната борба с увеличаващата се слабост с мен става нещо странно. Посред лекцията в гърлото ми изведнъж се надигат сълзи, очите ме засърбяват и усещам страстно, истерично желание да протегна напред ръце и със силен глас да възроптая. Иска ми се да извикам високо, че мен, прочутия човек, съдбата е осъдила на смърт, че след някакви си шест месеца тук, в аудиторията, ще се разпорежда вече друг. Искам да извикам, че съм отровен; новите ми мисли, каквито не познавах по-рано, отровиха последните дни на живота ми и продължават да хапят мозъка ми като папатаци. И в тоя момент моето положение ми се вижда тъй ужасно, че ми се иска всичките ми слушатели да се ужасят, да скочат от местата си и в панически страх да се втурнат към изхода с отчаян вик.

Не се изживяват лесно такива минути.