Айзък Азимов
Луните на Юпитер (8)

8. СЛЕПОТА

Бигман тутакси се вбеси.

— Лъки! — извика той. — Нима толкова лесно ще му позволиш да спре разследването?

— Не съвсем, Бигман. Ние ще бъдем на аграв-кораба и ще продължим работата си там.

— Не, сър — отказа категорично командирът. — Няма да бъдете на борда. И за миг не си го помисляйте.

— Кои ще бъдат на борда, командире? — попита Лъки. — Вие, предполагам?

— Аз, също Панър, като главен инженер, двама от офицерите ми, петима инженери и петима обикновени членове на екипажа. Всички те бяха избрани преди известно време. Аз и Панър като отговорни ръководители на проекта, петима инженери, които да управляват кораба, и останалите като отплата за заслугите им към проекта.

— Какъв вид заслуги? — попита замислено Лъки.

— Най-добрият пример за това — намеси се Панър — е Хари Норич, който…

— Имате предвид слепия ли? — вцепенен от изненада попита Бигман.

— Вие познавате ли го? — на свой ред попита Панър.

— Срещнахме се с него снощи.

— Норич е бил тук — продължи Панър — още от началото на проекта. Загуби си зрението, когато се хвърли между два източника на енергия, за да предпази силовото поле от деформиране. Лежа пет месеца в болницата и очите бяха тази част от него, която не можа да бъде възстановена. С тази своя проява на храброст той предотврати стопяването на къс от спътника, голям колкото планина, и спаси живота на двеста души. Спаси и проекта, защото едно значително произшествие в началото можеше да направи невъзможно получаването на по-нататъшни кредити от Конгреса. С неща от подобен род е заслужил мястото си на борда на аграв-кораба по време на първото му пътуване всеки един от избраниците.

— Жалко, че той няма да бъде в състояние да види Юпитер отблизо — каза Бигман. После присви очи и попита: — А как ще се качи на борда?

— Положително ще вземем и Мът — каза Панър. — Кучето е добре обучено.

— Това ми стига — рече разпалено Бигман. — Щом вие, приятелчета, можете да вземете едно куче, значи можете да вземете и двама ни с Лъки.

Командир Донахю поглеждаше нетърпеливо ръчния си часовник. Опря длан на масата и се приготви да стане.

— Значи свършихме нашата работа, господа — каза той.

— Не съвсем — каза Лъки. — Имаме за изясняване още един малък въпрос. Бигман го представи недодялано, но е напълно прав. Когато аграв-корабът излети, и ние с него ще бъдем на борда.

— Не — възрази командирът. — Невъзможно е.

— Би ли попречила на управлението на кораба допълнителната маса на двама души?

— С него можем да преместим и планина — отвърна с усмивка Панър.

— Тогава място ли ви липсва?

Командирът погледна Лъки с подчертано недоволство.

— Няма да посочвам причина. Няма да бъдете взети просто защото така реших. Ясно ли е?

В очите му проблесна злорадство и за Лъки не бе трудно да се досети, че той си връща за обидата, която му бе нанесъл на борда на „Светкавичния Стар“.

— По-добре ще е да ни вземете, командире — каза спокойно Лъки.

— Защо? — попита с язвителна усмивка Донахю. — Ще бъда освободен от длъжност по заповед на Научния съвет ли? Няма да можете да се свържете със Земята, докато не се върна, а след това може да ме освобождават от длъжност, ако желаят.

— Не мисля, че сте обмислили добре решението си, командире — каза Лъки, — Можете да бъдете освободен от длъжност със задна дата. Всъщност уверявам ви, че така ще стане. Що се отнася до правителствения архив, в него ще се появи официално съобщение, че аграв-корабът е извършил първия си полет не под ваша команда, а под командата на вашия приемник, който и да е той. Документите могат да бъдат така нагласени, че според тях вие изобщо да не сте били на борда.

Командир Донахю побледня и за миг изглеждаше като че ще се нахвърли върху Лъки.

— Вашето решение, командире? — попита Лъки.

Когато накрая Донахю успя да проговори, гласът му прозвуча съвсем неестествено.

— Можете да дойдете.

 

 

Лъки прекара остатъка от деня в помещенията на архивата, изучавайки папките на различните хора, работили по проекта, докато Бигман, воден от Панър, минаваше от лаборатория в лаборатория и през огромните експериментални помещения.

Едва след вечерята, когато се върнаха в стаите си, те имаха възможност да бъдат заедно и сами. Мълчанието на Лъки не беше нещо необикновено, тъй като младият член на Съвета по принцип не беше приказлив, но сега между веждите му имаше малка бръчка, която Бигман познаваше като сигурен признак за загриженост.

— Досега нямаме никакъв напредък, нали, Лъки? — каза Бигман.

— Признавам, че нищо особено не сме постигнали — поклати глава Лъки.

Той бе донесъл от филмотеката един филм. Бигман хвърли бегъл поглед на заглавието му: „Роботика за напреднали.“ Лъки методично прекарваше началото на лентата през апарата.

Бигман се разхождаше из стаята и не можеше да си намери място.

— През цялото време ли възнамеряваш да се занимаваш с този филм. Лъки? — попита той.

— Страхувам се, че да, Бигман.

— Тогава имаш ли нещо против, ако отида в съседния апартамент и поседя при Норич?

— Отивай — отвърна Лъки, който бе поставил апарата на очите си и се беше облегнал назад със скръстени на гърдите ръце.

Бигман затвори вратата и за миг остана отвън. Беше малко нервен. Първо трябваше да го обсъди с Лъки. Знаеше, че трябваше, но изкушението…

„Нямам намерение да предприемам каквото и да е — каза си той. — Само ще проверя нещо. Ако греша, защо тогава да безпокоя Лъки? Но ако това излезе вярно, тогава наистина ще има какво да му кажа.“

Щом Бигман позвъни, вратата веднага се отвори. Насочил слепите си очи към входа, Норич седеше на бюрото си, върху нарисуваната върху него шахматна дъска имаше странни фигури.

— Кой е? — попита той.

— Бигман — представи се малкият марсианец.

— Бигман! Влезте. Седнете. Съветникът Стар с вас ли е?

Вратата отново се затвори, а Бигман огледа яркоосветената стая. Той присви устни.

— Лъки е зает. Аз обаче за днес достатъчно се занимавах с аграв. Доктор Панър ме разведе навсякъде, само дето почти нищо не разбрах.

— В такъв случай сте част от едно мнозинство, но ако се остави настрана математиката, някои от тези неща не са много трудни за разбиране — усмихна се Норич.

— Така ли? Тогава имате ли нещо против да ми ги обясните? — попита Бигман и седна на един голям стол. Наведе се, за да погледне под пейката до работната маса на Норич. Мът лежеше там с глава върху предните лапи и едното му око блестеше, втренчено в Бигман.

(„Трябва да продължава да говори — мислеше Бигман. — Трябва да продължава да говори, докато не открия пролука или не направя такава.“)

— Погледнете — каза Норич и повдигна един от кръглите пулове, които държеше. — Гравитацията е една от формите на енергията. За един предмет като този в ръката ми, който е под влиянието на гравитационно поле, но не му е позволено да се движи, се казва, че притежава потенциална енергия. Ако аз го освободя, тази потенциална енергия ще се превърне в движение или, както се казва, в кинетична енергия. Тъй като, докато пада, той продължава да е под влиянието на гравитационното поле, скоростта му непрекъснато се увеличава. — В този миг Норич пусна пула и той падна.

— Докато срещне преграда — каза Бигман. Пулът се удари в пода и се търкулна. Норич се наведе, сякаш се гответе да го вдигне, но после каза:

— Бихте ли го намерили, Бигман? Не зная точно къде се търкулна.

Бигман потисна разочарованието си. Вдигна пула от пода и му го върна.

— Досега — продължи Норич, — това беше единственото нещо, което можеше да се направи с потенциалната енергия. Разбира се, кинетичната енергия може да се използува. Например падащите води на Ниагарския водопад могат да се използуват за получаване на електричество, но това е друго нещо. В космоса гравитацията води до движение и с това въпросът се изчерпва. Нека разгледаме Юпитерианската система от луни. Ние сме на Юпитер-9, на петнадесет милиона мили от Юпитер. По отношение на него притежаваме колосално количество потенциална енергия. Ако се опитаме да пътуваме до Юпитер-1, до спътника Йо, който е само на двеста осемдесет и пет хиляди мили от Юпитер, в известен смисъл ще падаме милиони мили. Ще развием огромна скорост, на която ще трябва да се противопоставяме чрез отблъскване в обратната посока посредством хиператомен двигател. За него ще е нужно колосално количество енергия. Ако обаче със съвсем малко не улучим нашата цел, съществува опасността да продължим да падаме. В този случай има само едно място, където можем да отидем, и то е Юпитер, което означава мигновена смърт. Дори да се приземим безопасно на Йо, съществува проблемът относно връщането ни на Юпитер-9, което означава, че ще трябва да се издигаме всичките тези милиони мили срещу притеглянето на Юпитер. Количеството енергия, което се изисква за маневриране между луните му, е просто недостъпно.

— А аграв? — попита Бигман.

— Да! Това е друго нещо. Когато се използува аграв-преобразовател, потенциалната енергия може да бъде преобразувана в други форми енергия, различни от кинетичната. В аграв-коридорът например силата на гравитацията, докато се пада в едната посока, се използува за зареждане на гравитационното поле в обратната посока. Хората, падащи в едната посока, осигуряват енергията за хората, падащи наопаки. Чрез използуване на енергията по този начин, докато човек пада, никога не е необходимо да увеличава скоростта си. Може да пада с всяка скорост, която е по-малка от тази на свободното падане. Разбирате ли?

Бигман не беше съвсем сигурен, че е разбрал, но му каза да продължи.

— В космоса положението е друго. Там няма второ гравитационно поле, към което да се прехвърля енергията. Вместо това тя се превръща в енергия на хиператомното поле и така се натрупва. По този начин един космически кораб може да пада от Юпитер-9 до Йо с всяка скорост, по-малка от тази при свободното падане, без да е необходима никаква енергия за намаляването й. Всъщност няма да се използува никаква енергия освен за крайното нагаждане към орбиталната скорост на Йо. Не съществува никаква опасност, тъй като корабът винаги е под пълен контрол. Ако е необходимо, гравитацията на Юпитер може да бъде изцяло неутрализирана. За връщането към Юпитер-9 обаче ще се изисква енергия. Без това не можем да минем. Но за него ще използуваме енергията, която първоначално сме натрупали в кондензатора на хиператомното поле. Използува се енергията на собственото гравитационно поле на Юпитер, за да ни изхвърли обратно.

— Това звучи добре — каза Бигман, който се въртеше неспокойно на стола. Не бе стигнал доникъде. — А с какво се занимавате на бюрото?

— С шах — отвърна Норич. — Играете ли?

— Малко — призна Бигман. — Лъки ме научи. Но да играеш с него не е забавно. Винаги печели. — После безцеремонно попита: — Как можете вие да играете шах?

— Искате да кажете защото съм сляп ли?

— Ами…

— Няма нищо. Не съм чувствителен на тази тема… Това е съвсем лесно за обяснение. Шахматната дъска е намагнетизирана, а пуловете са направени от лека магнитна сплав, така че прилепват добре на мястото, на което бъдат поставени, и не се събарят, ако ги закача неволно с ръка. Ето, Бигман, опитайте.

Бигман се пресегна към един от пуловете. Пулът се повдигна на около четвърт инч, сякаш беше потопен в сироп, и после се откъсна.

— Както виждате — каза Норич, — това не са обикновени шахматни фигури.

— Приличат повече на пуловете за дама — изсумтя Бигман.

— От друга страна, така не ги събарям. Все пак те не са съвсем гладки. Върху тях има изпъкнали знаци, които разпознавам съвсем лесно чрез опипване. Приличат на обикновените фигури, така че другите хора могат да ги научат за няколко секунди и да играят с мен. Сам виждате.

Бигман не срещна трудности. Кръгът с изпъкнали точки очевидно беше царицата, докато малкият кръст в средата на другия пул бележеше царя. Пуловете с наклонени вдлъбнатини бяха офицерите, изпъкналият кръг от квадратчета — топовете, заострените конски уши — конете и простите кръгли главички — пионките.

Бигман усети, че е в задънена улица.

— Какво правите сега? — попита той. — Сам ли играете?

— Не, решавам една задача. Пуловете са наредени така, както ги виждате, и съществува само един-единствен начин, по който белите могат да спечелят играта в три хода, и аз се опитвам да го открия.

— Как различавате белите от черните? — внезапно попита Бигман.

— Ако погледнете по-отблизо — усмихна се Норич, — ще видите, че белите пулове са с вдлъбнати ръбове, а черните не са.

— Аха. Тогава значи помните къде се намират всички фигури, нали?

— Това не е трудно — отвърна Норич. — Звучи като че човек трябва да притежава фотографска памет, но в действителност всичко, което трябва да направя, е да прекарвам понякога ръка над дъската и да проверявам разположението на пуловете. Ще забележите, че полетата също са маркирани с малки вдлъбнатини.

Бигман усети, че диша тежко. Бе забравил за полетата на шахматната дъска, а те също бяха маркирани. Струваше му се, че играе свой собствен вид шахматна игра, в която беше безславно победен.

— Имате ли нещо против, ако погледам? — попита рязко той. — Може би ще се досетя за правилните ходове.

— Разбира се, че нямам — отвърна Норич. — Дано се досетите. Занимавам се с тази задача от половин час и вече започна да ми омръзва.

За минута, минута и нещо настъпи мълчание. После Бигман стана, извади от джоба си малко фенерче и с леки котешки стъпки се отправи към стената. Норич, наведен над шахматната дъска, изобщо не се помръдна. Бигман хвърли бърз поглед към Мът, но кучето също лежеше неподвижно.

Дишайки тежко, той достигна стената и леко и безшумно постави едната си ръка върху електрическия ключ. Светлината в стаята внезапно угасна и всичко потъна в дълбока тъмнина.

Бигман си спомни посоката, в която се намираше столът на Норич и вдигна фенерчето. Чу едно приглушено тупване, последвано от изненадания вик на Норич, който попита малко недоволно:

— Защо угасихте светлината, Бигман?

— Всичко е ясно! — извика победоносно Бигман и освети с лъча на фенерчето широкото лице на Норич. — Ти, шпионино, изобщо не си сляп!