Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Moons of Jupiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. — Добавяне

12. НЕБЕТО И СНЕГЪТ НА ЙО

Всички се спряха да гледат не друго, а Юпитер. Замръзнаха на място. Не си говореха какво виждат, в шлемовите слушалки не се чуваше нито звук. Гледката не можеше да се опише с думи.

Гигантското кълбо на Юпитер заемаше една осма от пътя си върху видимата част на небето. Ако се виждаше целият му диск, той би бил две хиляди пъти по-ярък от земната Луна при пълнолуние, но нощната сянка отрязваше една трета от него.

Ярките зони и тъмните пояси, които го пресичаха, сега не бяха само кафяви. Те бяха достатъчно близо, за да покажат съвсем ясно цветовете си — розов, зелен, син и морав, и то учудващо ярки. Краищата на лентите бяха неравни и докато хората наблюдаваха, те бавно променяха формата си, сякаш през атмосферата профучаваха гигантски вихрови урагани, както най-вероятно и беше. Чистата рядка атмосфера на Йо не скриваше и най-малката подробност от тази цветна, променяща се повърхност.

Голямото червено петно тромаво се появяваше пред очите им. То създаваше впечатлението на лениво въртящ се стълб газ.

Гледаха дълго време Юпитер, но той не промени положението си. Звездите минаваха покрай него, но той стоеше закован на мястото си, ниско на западния хоризонт. Не се движеше, защото при въртенето си Йо бе винаги обърнат към него с една и съща страна. Върху близо половината повърхност на Йо Юпитер никога не изгряваше, а върху почти половината от него никога не залязваше. В междинната област от спътника, равняваща се почти на една пета от пълната му повърхност, Юпитер винаги оставаше отчасти над хоризонта и отчасти скрит.

— Какво място за телескоп! — промърмори Бигман на дължината на вълната, определена за Лъки по време на инструкцията преди кацането.

— Скоро ще разположат телескоп — каза Лъки, — както и много други уреди.

Бигман докосна визьора на шлема на Лъки, за да привлече вниманието му, и като посочи бързо Норич, каза:

— Погледни го, Лъки! Клетникът не може да види нищо от тази красота!

— Забелязах го преди малко — каза Лъки. — Взел е със себе си и Мът.

— Да. Марсиански пясъци, много правят за Норич! Този кучешки скафандър е много специален. Наблюдавах как го слагаха на кучето, докато ти не изпускаше от очи кацането. Провериха дали кучето ще може да чува заповедите, за да им се подчинява, и дали ще допусне Норич да го използува, след като самият той облече скафандър. Явно всичко е било наред.

Лъки кимна. Някакъв подтик го накара бързо да се придвижи към Норич. Гравитацията на Йо беше съвсем малко по-силна от тази на Луната и двамата с Бигман се справяха добре с нея.

Няколко дълги отмерени крачки свършиха работа.

— Норич — повика го Лъки, преминавайки на неговата дължина на вълната.

Човек, разбира се, не може да различи посоката на звука, приеман с шлемофон, и Норич безпомощно се заозърта със слепите си очи.

— Кой е? — попита той.

— Лъки Стар — отвърна Лъки. Той се беше приближил до слепеца и през визьора на шлема му ясно различи радостното изражение на лицето му. — Щастлив ли сте, че сте тук?

— Щастлив ли? И така може да се каже. Много ли е красив Юпитер?

— Много. Искате ли да ви го опиша?

— Не, не е необходимо. Виждал съм го през телескоп, когато… когато имах очи, а сега го виждам в съзнанието си. Това е точно както… Не зная дали ще мога да се изразя така, че да ме разберете. Ние сме от малцината, стъпващи за пръв път на един нов свят. Съзнавате ли каква особена група прави това от нас?

Той се пресегна, за да погали главата на Мът, но, разбира се, срещна само метала на шлема му. През издутия визьор Лъки виждаше изплезения език на кучето и неспокойните му, непрестанно движещи се насам-натам очи, сякаш беше обезпокоено от странната обстановка или от присъствието на гласа на господаря му, без до него да върви познатото тяло.

— Бедният Мът — каза тихо Норич. — Слабата гравитация съвсем го е объркала. Няма да го държа още дълго навън. — След което повтори още по-развълнувано: — Помислете за трилионите човешки същества в Галактиката. Помислете колко малко от тях са имали щастието да стъпят първи на един свят! Човек знае почти всички по име: Яновски и Стърлинг бяха първите хора на Луната, Чинг — първият човек на Марс, Лабъл и Смит — на Венера. Пребройте ги. Пребройте дори хората, стъпили на всички астероиди и всички планети извън Слънчевата система. Пресметнете общия брой и ще видите колко са малко. И ние сме сред това малцинство. — Норич разпери ръце, сякаш се готвеше да прегърне целия спътник. — И това дължа на Съмърс. Когато той изнамери нова техника за производството на оловните точкови контакти (макар да става дума само за един ротор, това спести два милиона долара и една година време, а Съмърс дори не е опитен механик), предложиха му да бъде включен в групата като награда. А знаете ли какво каза той? Той каза, че аз заслужавам тази чест повече от него. Отвърнаха му, разбира се, че аз съм сляп, но той им напомни от какво бях ослепял и добави, че няма да тръгне без мен. Така взеха и двама ни. Зная, че вие с Бигман нямате високо мнение за Съмърс, но когато мисля за него, аз винаги си спомням какво направи за мене.

— На работа, мъже — прозвуча във всички шлемове гласът на командира. — Юпитер няма да избяга. Ще го гледате по-късно.

 

 

Разтоварваха кораба часове наред — сглобяваха апаратура, издигаха хангари. Направиха временно въздухонепроницаемо помещение, снабдявано с кислород, което да служи като седалище извън кораба.

Обаче не можеше да се заповяда на хората да не наблюдават необикновеното небе. Тъкмо тогава и другите три главни спътника на Юпитер бяха на небето.

Европа беше най-близо, по размери голяма почти колкото Луната. Виждаше се като сърп близо до източния хоризонт. Ганимед, който изглеждаше още по-малък, беше по-близо до зенита, във втората си четвърт. Калисто, голям колкото една четвърт от Луната, се гушеше до Юпитер и подобно на него беше във фаза две трети. И трите спътника, взети заедно, не даваха и една четвърт от светлината на Луната при пълнолуние и бяха почти незабележими в присъствието на Юпитер.

Точно това каза Бигман.

Лъки, който, замислен, беше изследвал източния хоризонт, погледна малкия си марсиански приятел.

— Мислиш, че нищо не може да надмине Юпитер, така ли? — попита го той.

— На това място не — отвърна решително Бигман.

— Тогава продължавай да наблюдаваш.

В рядката атмосфера на Йо не можеше и дума да става за полумрак или за някакво предупреждение. Върху покритата със скреж най-горна линия на планинския хребет на ниските хълмове пробяга диамантена искра и седем секунди по-късно Слънцето се изтърколи на хоризонта. Беше като мъничък бисер, ослепително бяло кръгче, което излъчваше многократно по-силна светлина от гигантския Юпитер.

 

 

Те навреме насочиха нагоре телескопа, за да уловят Калисто, изчезващ зад Юпитер. Един по един и трите спътника щяха да сторят същото. Въпреки че Йо беше обърнат към Юпитер винаги само с едната си страна, той се завърташе около него за четиридесет и два часа. Това създаваше илюзията, че за същото време Слънцето и всички звезди правят пълно завъртане около Йо.

Колкото до спътниците, Йо се движеше по-бързо от всички останали, така че при въртенето си около Юпитер ги задминаваше. Най-далечният и най-бавният, Калисто, той задминаваше най-бързо, така че последният пресичаше небето на Йо за два дни. На Ганимед бяха нужни четири дни, а на Европа — седем. Всеки от тях се движеше от изток към запад и при въртенето си трябваше да мине зад Юпитер.

Възбудата, предизвикана от затъмнението на Калисто, което се наблюдаваше за пръв път, беше крайно голяма. Дори Мът, изглежда, не остана безучастен. Кучето все повече привикваше към слабата гравитация и Норич го пускаше по малко сам. През това време Мът се препъваше комично наоколо и напразно се опитваше да подуши многобройните странни неща, които срещаше. И накрая, когато Калисто достигна ярката извивка на Юпитер и мина отзад, всички мъже замълчаха. Мът също седеше на задните си лапи и се взираше в небето.

Всъщност обаче всички очакваха Слънцето. Видимото му движение беше по-бързо, отколкото на всеки от спътниците. Слънцето достигна спътника Европа (чийто сърп се изтъни толкова, че едва се виждаше) и мина зад него, оставайки в затъмнение по-малко от тридесет секунди. След като Слънцето изплува, Европа отново стана сърп, но този път с рогове, обърнати на другата страна.

Ганимед се гмурна зад Юпитер преди Слънцето да успее да го догони, а Калисто, изплувал иззад него, се беше скрил от хоризонта.

На небето останаха само Слънцето и Юпитер.

Хората гледаха жадно как голямото колкото зърно бисерно Слънце се изкачва високо в небето. В същото време фазата на Юпитер все повече намаляваше, като осветената му част, разбира се, оставаше винаги обърната към Слънцето. Юпитер стана „полумесец“, после дебел сърп и накрая тънък сърп.

В рядката атмосфера на Йо обляното от слънчева светлина небе стана тъмнопурпурно, а слабо мъждукащите звезди избледняха. На този фон в небето пламтеше гигантският сърп, издут по посока на безмилостно приближаващото се към него Слънце. Слънцето приличаше на камъчето на Давид, хвърлено от някаква космическа прашка към челото на Голиат.

Светлината, излъчвана от Юпитер, продължаваше да намалява и се превърна в жълтеникава нишка. Слънцето почти го докосваше. Докосна го и хората нададоха одобрителни възгласи. Бяха засенчили визьорите си, за да могат да гледат, но това вече не беше необходимо, защото силата на светлината намаля до поносими размери.

И все пак тя не беше изчезнала напълно. Слънцето се движеше зад Юпитер, но светлината му все се процеждаше през плътните широки атмосферни слоеве водород и хелий на гигантската планета.

Самият Юпитер сега беше напълно затъмнен, но атмосферата му бе оживяла, пречупвайки и изкривявайки слънчевите лъчи през себе си и около планетата като плавно извиващ се тънък пласт млечнобяла светлина.

С по-нататъшното движение на Слънцето зад Юпитер пластът светлина все повече се разрастваше. Това продължи, докато плахо, много плахо двата рога светлина се срещнаха от другата му страна. Изчезналото тяло, Юпитер, бе очертано от светлината, която правеше едната му страна да изглежда издута. Сега на небето имаше един диамантен пръстен, достатъчно голям, за да побере две хиляди кълба с размера на Луната, гледана от Земята.

Слънцето продължи да се движи по-нататък зад Юпитер, така че светлината започна да отслабва, докато накрая съвсем изчезна и остана само бледият сърп на Европа, а небето стана черно и отново принадлежеше на звездите.

— Слънцето ще остане там пет часа — каза Лъки на Бигман. — После, когато се покаже, всичко ще се повтори в обратен ред.

— И всеки четиридесет и два часа ли се случва това? — попита с благоговение Бигман.

— Точно така — отвърна Лъки.

 

 

На следващия ден Панър се приближи до тях и им подвикна:

— Как сте? Ние почти си свършихме работата тук. — Той направи голям кръг с ръка, за да покаже долината на Йо, сега с разпръснати по нея съоръжения. — Скоро ще си заминем и ще оставим по-голямата част от тези неща тук.

— Така ли? — попита изненадано Бигман.

— Защо не? На спътника няма нищо живо, което да ги повреди, нито атмосферни влияния, за които да си струва да се говори. Всички съоръжения са със защитно покритие срещу амоняка в атмосферата, което ще издържи докато дойде насам следващата експедиция.

Гласът му внезапно се сниши.

— Има ли още някой на вашата дължина на вълната, Съветнико? — попита той.

— Приемникът ми не открива никого.

— Искате ли да се поразходим? — попита Панър и потегли. Излезе от плитката долина и тръгна нагоре към леко наклонените околни хълмове.

Лъки и Бигман го последваха.

— Дължа ви извинение, дето на борда на кораба не изглеждах настроен приятелски към вас — каза Панър. — Мислех, че така ще е по-добре.

— Не ви се сърдим — увери го Лъки.

— Да ви призная, възнамерявах да се опитам да направя свое собствено разследване и мислех, че ще е по-безопасно да не демонстрирам, че се разбираме с вас. Бях сигурен, че стига да наблюдавам внимателно, ще уловя някой да се издаде, правейки нещо, неприсъщо за човек. Разбирате какво искам да кажа. Обаче за съжаление не успях.

Бяха достигнали върха на първата височина, когато Панър погледна назад.

— Вижте това куче — каза той весело. — То получава истинско удоволствие от слабата гравитация.

През изминалите няколко дни Мът беше научил много. Тялото му се извиваше като дъга и се изправяше когато правеше ниски скокове от по двадесет стъпки изглежда, това го забавляваше.

Панър включи радиото си на дължината на вълната, определена на Норич за Мът, и извика:

— Хей, Мът! Ела тук, Мът! — и свирна.

Кучето, разбира се, го чу и скочи високо във въздуха. Лъки се включи на вълната на кучето и чу радостния му лай. Панър му махна с ръка и то се отправи към тях. После спря и погледна назад, сякаш се питаше дали има право да остави своя господар. Приближи се по-бавно. Панър, Бигман и Лъки продължиха нататък.

— Сириусиански робот, който да може да заблуди човек, трябва да е изпипан с всички тънкости — каза Лъки. — Една несистемна проверка не би разкрила измамата.

— Проверката ми не беше несистемна — възрази Панър.

— Започвам да мисля, че проверки, правени от всеки друг освен от опитен роботолог, могат да бъдат единствено несистемни. — В гласа на Лъки се чувствуваше горчивина.

Вървяха по нещо като снежна преспа, която проблясваше на светлината на Юпитер, а Бигман учудено я разглеждаше.

— Това вещество се топи, щом го погледнеш — каза той. После взе малко от него с ръка, на която имаше ръкавица. То се стопи и потече като масло върху печка. Бигман хвърли поглед назад. Там, където бяха стъпвали, имаше дълбоки трапчинки.

— Това не е сняг, а замръзнал амоняк, Бигман — каза Лъки. — Амонякът се топи при температура с осемдесет градуса по-ниска от тази на леда, а топлинното излъчване от нашите скафандри го топи много по-бързо.

Бигман се втурна напред, където преспите изглеждаха по-дебели, като правеше дупки, където стъпеше.

— Голямо удоволствие! — извика той.

— Ако имаш намерение да си играеш в снега, провери дали ти е включено отоплението! — извика Лъки.

— Включено е — отвърна Бигман. Затича се с бавни дълги скокове по билото надолу и се хвърли с главата напред в една преспа. Гмурна се със забавени движения в преспата замръзнал амоняк и за миг изчезна. После криво-ляво се изправи на краката си. — Също като че се гмуркаш в облак. Лъки. Чуваш ли ме? Хайде, опитай! По-забавно е от пързалянето със ски по лунните пясъци.

— По-късно, Бигман — отвърна Лъки и се обърна към Панър. — Опитахте ли например някакъв начин да проверите някой от хората?

С ъгълчето на окото си Лъки видя, че Бигман се хвърли за втори път в една преспа и след като изминаха няколко секунди, погледът му се закова в тази посока. След още миг той извика обезпокоен:

— Бигман!

После го повика по-високо и още по-обезпокоен. Накрая се затича.

— Изкарах си… въздуха… ударих се в скала… тук долу… река… — достигна до него слабият и задъхващ се глас на Бигман.

— Дръж се! Идвам при теб! — извика Лъки и заедно с Панър се затичаха презглава.

Лъки, разбира се, знаеше какво се беше случило. Повърхностната температура на Йо не беше много по-ниска от точката на топене на амоняка. Топящият се амоняк под преспите би могъл да образува скрити реки от това вещество с неприятна и задушлива миризма, което бе в изобилие на външните планети и техните спътници.

Той чу в ухото си хрипливата кашлица на Бигман.

— Прекъсване във въздушния маркуч… амонякът влиза вътре… задушавам се.

Лъки достигна дупката, оставена от гмурналия се Бигман, и погледна вътре. Амонячната река се виждаше ясно. Тя бълбукаше надолу върху острите камъни, някой от които вероятно бе повредил маркуча на Бигман.

— Бигман, къде си?

И макар Бигман да отговори слабо „тук“, не се виждаше никъде.