Айзък Азимов
Луните на Юпитер (4)

4. ПОСВЕЩАВАНЕТО

Лейтенант Невски постави ръка върху дръжката на бластера и се опита да придаде на гласа си по-авторитетен тон.

— Какво правите тук? — попита той.

Сред тълпата се разнесе леко мърморене, но, общо взето, мъжете си мълчаха. Очите им бяха обърнати към стоящия най-отпред, сякаш го чакаха да заговори.

Предводителят им се усмихваше, а лицето му се беше набръчкало в изражение на очевидно доброжелателство. Правата му коса, разделена по средата на път, имаше светлооранжев оттенък. Скулите му бяха широки и дъвчеше дъвка. Облеклото му бе от синтетично влакно, както и на останалите, но се отличаваше от тяхното по големите месингови копчета, с които бяха украсени ризата (четири отпред и по едно на двата й джоба) и панталоните му (по четири надолу от двете страни) — всичко четиринадесет. Те, изглежда, нямаха никакво предназначение и бяха само за украшение.

— И така, Съмърс — обърна се към него лейтенантът, — какво правят хората тук?

— Ами, лейтенанте — заговори тогава с мек, ласкаещ глас Съмърс, — мислехме, че би било хубаво да посрещнем новодошлия. Той ще бъде често с нас. Ще ни задава въпроси. Защо да не се срещнем с него сега?

Докато говореше, той гледаше Лъки Стар и за миг в погледа му се появи студенина, която погълна цялата показна любезност.

— Вие, мъже, би трябвало да сте на работа — каза лейтенантът.

— Смилете се, лейтенанте — отвърна Съмърс, дъвчейки бавно и отмерено. — Допреди малко сме работили. Просто искаме да го поздравим.

Лейтенантът очевидно се колебаеше как да постъпи. Погледна несигурно към Лъки.

— Кои са стаите ни, лейтенанте?

— Стаи 2А и 2Б, сър. За да ги намерите…

— Ще ги намеря. Сигурен съм, че някой от тези мъже ще ни упъти. А сега, лейтенант Невски, след като ни показахте пътя към нашите стаи, мисля, че задачата ви е изпълнена. Ще се видим отново по-късно.

— Не мога да си тръгна — прошепна ужасен лейтенант Невски.

— Мисля, че можете.

— Разбира се, че можете, лейтенанте — намеси се Съмърс и се усмихна по-широко от всякога. — Едно обикновено „здрасти“ няма да навреди на момчето. — В тълпата зад него избухна смях. — Освен това, помолиха ви да напуснете.

— Лъки — прошепна настойчиво приближилият се до него Бигман, — нека дам В-жабата на лейтенанта. Не мога да я държа и да се бия едновременно.

— Ти само я дръж — отвърна Лъки. — На мен ми е нужна точно тук… Довиждане, лейтенанте. Свободен сте!

Лейтенантът се колебаеше.

— Това е заповед, лейтенанте! — каза Лъки с тон, който при цялата си любезност режеше като нож.

— Тъй вярно, сър! — отсече Невски. После се поколеба още миг и погледна В-жабата, чийто аквариум Бигман носеше под мишница. — Внимавайте за животинката.

След това лейтенант Невски се обърна и с две крачки се намери в аграв-коридора, изчезвайки почти веднага с голяма скорост.

Лъки се обърна отново към тълпата. Не си правеше илюзии. Хората бяха с мрачни лица и имаха делови намерения и докато той не ги укротеше с погледа си и не им докажеше, че неговите намерения са също делови, срещу скалата на тяхната враждебност мисията му щеше да има нулев успех. Трябваше някак си да ги спечели.

Усмивката на Съмърс бе станала почти вълча.

— Е, приятелю, униформеният си отиде — каза той. — Вече можем да говорим. Казвам се Ред Съмърс, а ти?

— Името ми е Дейвид Стар — усмихна се в отговор Лъки, — а името на моя приятел е Бигман.

— Стори ми се, че чух преди малко да те нарича Лъки.

— Лъки^[1] ме наричат приятелите ми.

— А искаш ли да си останеш късметлия?

— Знаеш ли някой добър начин?

— Всъщност зная, Лъки Стар — отвърна Съмърс и лицето му внезапно се изкриви в горчива гримаса. — Махни се от Юпитер-9.

Сред другите избухна одобрителен смях, а някои от тях извикаха: „Махай се! Махай се!“

Струпаха се по-близо, но Лъки стоеше твърдо на краката си.

— Имам важна причина да остана на Юпитер-9 — каза той.

— В такъв случай ми се струва, че не си късметлия — каза Съмърс. — Новак си и изглеждаш мек човек, а меките новаци си изпащат на Юпитер-9.

— Мисля, че няма да си изпатя.

— Така ли мислиш, а? Арманд, ела тук!

Огромен мускулест мъж с кръгло лице, широки рамене и гръден кош като буре излезе напред от задните редици. Бе с половин глава по-висок от Лъки и го гледаше отгоре с усмивка, разкриваща пожълтели редки зъби.

Хората започнаха да сядат по пода. Подвикваха си един на друг леко развеселени, сякаш се готвеха да гледат футболен мач.

— Хей, Арманд! — подхвърли някой. — Гледай да не стъпиш върху момчето.

Бигман се сепна и хвърли яростен поглед в посоката, от която дойде гласът, но не можа да види кой говори.

— Все още можеш да си отидеш, Стар — каза Съмърс.

— Нямам такова намерение — отвърна Лъки, — особено в момент, когато май сте си наумили някакво забавление.

— За нас, но не и за тебе — уточни Съмърс. — Виж какво, Стар. Приготвили сме се. Готови бяхме още когато чухме, че идваш. До гуша ни дойде от вас, нищожни самохвалковци от Земята, и повече няма да търпим. Разполагам със свои хора на различни равнища. Ще узнаем, ако командирът се опита да се намеси, и ако го стори, ей богу, готови сме за стачка. Така ли е, мъже?

— Така е! — изреваха всички в хор.

— А командирът го знае и не мисля, че ще се намеси — продължи Съмърс. — По този начин получаваме възможността да ти устроим ритуално посвещаване, а после отново ще те питам дали не искаш да си заминеш. Ако си в съзнание, разбира се. Това е всичко.

— На път сте да си създадете големи неприятности без всякаква нужда — каза Лъки. — Преча ли ви с нещо?

— Няма да ни попречиш с нищо. Гарантирам го.

Чу се напрегнатият, писклив глас на Бигман:

— Слушай, приятелче, разговаряш с член на Съвета. Даваш ли си сметка какво ще ти се случи, ако правите номера на Научния съвет?

Съмърс внезапно го погледна, постави юмруци на хълбоците си и се затресе от смях.

— Хей, мъже, това нещо говори. Тъкмо се чудех какво е. Изглежда Лъки Ченгето е довел за свой защитник невръстното си братче.

Бигман прибледня като мъртвец, но под прикритието на избухналия смях Лъки се наведе към него и процеди през зъби:

— Твоята работа е да се грижиш за В-жабата, Бигман. Аз ще се погрижа за Съмърс. И, Велика Галактико, престани да излъчваш гняв! Нищо друго не мога да доловя от В-жабата.

Бигман с мъка преглътна два-три пъти.

— А сега, Съветник Ченге, можеш ли да се движиш с аграв?

— Току-що правих това, мистър Съмърс.

— Нищо, ще трябва да те изпитаме, за да сме сигурни. Не можем да си позволим сред нас да има човек, който да не е научил всички тънкости на аграв. Липсата на гравитация е твърде опасна работа. Така ли е, мъже?

— Така е! — отново изреваха те.

— Това е Арманд, нашият най-добър учител — каза Съмърс и сложи ръка на рамото на огромния мъжага. — Като изкараш курса при него, ще знаеш изцяло да си служиш с аграв. Ще го узнаеш и ако не му се пречкаш. А сега ти предлагам да влезеш в аграв-коридора. Арманд ще те последва.

— Ами ако реша да не отида? — попита Лъки.

— Тогава ние ще те хвърлим в коридора, а Арманд ще дойде след теб.

— Изглежда, няма да се поколебаете — кимна Лъки. — Има ли някакви правила в този урок, който ще ми бъде предаден?

Избухна луд смях, но Съмърс вдигна ръце.

— Просто не се пречкай на Арманд, Съветнико. Това е единственото правило, което трябва да помниш. Ние ще бъдем на края на коридора и ще ви наблюдаваме. Ако се опиташ да изпълзиш извън аграв преди да е завършил урокът, ще те хвърлим обратно в него. На всяко равнище ще бъдете наблюдавани от мъже, готови да сторят същото.

— Марсиански пясъци! — извика Бигман. — Вашият човек е с петдесет фунта^[2] по-тежък от Лъки и е експерт по аграв!

— Ами! — привидно изненадан се обърна към него Съмърс. — Изобщо не помислих за това. Колко жалко! — Думите му бяха последвани от смях в тълпата. — Тръгвай, Стар. Влизай в коридора, Арманд. Завлечи го вътре, ако е необходимо.

— Няма да е необходимо — отвърна Лъки. Той се обърна и влезе в откритото пространство на широкия аграв-коридор. Когато стъпалата му увиснаха във въздуха, пръстите им докоснаха леко стената и му придадоха бавно въртеливо движение, което Лъки спря с повторно докосване до стената. Увисна във въздуха с лице към хората.

При тази негова маневра сред тълпата се разнесе одобрително мърморене, а Арманд кимна и за пръв път се чу басовият му глас:

— Хей, мистър, това не беше лошо!

Съмърс внезапно се намръщи и рязко удари Арманд по гърба.

— Не говори с него, идиот такъв, а иди и му дай добър урок!

Арманд бавно се придвижи напред.

— Хей, Ред, дай да не обръщаме чак такова внимание на тази работа! — каза той.

Лицето на Съмърс се изкриви от ярост.

— Отивай там и прави каквото ти казвам! Обясних ти кой е. Ако не се отървем от него, ще изпратят още — думите му прозвучаха като дрезгав шепот, който едва се чуваше.

Арманд стъпи в аграв-коридора и застана лице срещу лице с Лъки.

Лъки Стар чакаше и съзнанието му сякаш се беше изпразнило от съдържание. Беше се съсредоточил върху слабите емоционални импулси, достигащи до него от В-жабата. Част от тях можеше да разпознае без труд — както естеството им, така и техния собственик. Тези на Ред Съмърс бяха лесни за откриване — страх и омраза, примесени с оттенък на силно желание за победа. От Арманд се излъчваше леко напрежение. Произволно се явяваха остри върхове на вълнение от един или друг мъж и понякога на Лъки се отдаваше да разпознае източниците, понеже викът съвпадаше с изблик на щастие или заплаха. Разбира се, всички импулси трябваше да бъдат отделяни от непрекъснато процеждащия се гняв на Бигман.

Сега Лъки се взираше в малките очи на Арманд и усещаше как другият се поклаща с отклонение от няколко инча нагоре-надолу. Пръстите на Арманд опипваха пулта на гърдите му.

Лъки веднага застана нащрек. Арманд местеше копчетата и променяше посоката на гравитацията. Нима очакваше, че по този начин ще обърка Лъки? Лъки ясно усети, че въпреки целия си космически опит, нямаше опит с типа безтегловност, предизвиквана от аграв, защото тя не беше абсолютна, както в космоса, а можеше да се променя по желание.

Внезапно Арманд пропадна, сякаш бе потънал в отворен люк, само че нагоре!

Когато огромните му крака минаха покрай главата на Лъки, те се разтвориха и отново се събраха, сякаш искаха да хванат главата на Лъки като в менгеме. Лъки машинално дръпна главата си назад, но при това краката му отидоха напред и тялото му започна да се премята около собствения си гравитационен център. За момент изгуби равновесие. Сред наблюдаващите ги мъже избухна смях.

Лъки знаеше какво не е наред. Трябваше да се остави на гравитацията. Ако Арманд тръгнеше нагоре. Лъки трябваше да настрои пулта си така, че или също да се движи нагоре и да запазва разстоянието между тях, или бързо да се спусне надолу покрай него. Сега обаче се налагаше да използува цялата сила на гравитацията, за да се изправи. При нулева гривитация би се премятал неопределено дълго време.

Но преди пръстите му да докоснат пулта, Арманд вече бе прехвърлил върха на своето издигане и сега набираше скорост надолу. Когато мина отново покрай Лъки, той рязко го ръгна с лакът в хълбока, продължи да пада по-нататък и вкопчвайки дебелите си пръсти в глезените на Лъки, го повлече надолу. После се пресегна, за да го улови за раменете. Лъки усети тръпчивия му дъх в косата си.

— Много още има да се учите, мистър — каза Арманд.

Лъки вдигна ръце на височината на главата си и с рязък удар се освободи от хватката. После завъртя копчето в посока за увеличаване силата на гравитацията и се понесе нагоре, като силно се оттласна с крак от рамото на Арманд. Според собствените му сетива изглеждаше, че сега пада с главата надолу и при това усещане имаше една напрегнатост, която забавяше реакциите му. Или може би неговият аграв-пулт действуваше мудно? Той го провери. Липсваше му опит, за да бъде сигурен, но предположението му се оказа вярно.

Сега Арманд се втурна с вик към него, опитвайки се да използува собствената си по-голяма маса, за да притисне Лъки здраво към стената.

Лъки изви ръката си към пулта, за да обърне посоката на гравитацията. Сви крака, за да се отблъсне нагоре и да извади Арманд от равновесие, но полето на Арманд се задействува по-напред и изваден от равновесие се оказа Лъки.

Сега Арманд се отблъсна с крака от прелитащата зад гърба му стена на коридора и двамата отхвръкнаха към насрещната стена. Лъки се нарани при удара с нея и се пързаля няколко стъпки по дължината й, докато закачи с единия си глезен металните перила и тялото му увисна, поклащайки се в средата на коридора.

— Стига ли ти, мистър? — прошепна Арманд на ухото на Лъки. — Само кажи на Ред, че ще си отидеш. Не ми се ще да те осакатявам.

Лъки поклати отрицателно глава. Колко странно, помисли той, че гравитационното поле на Арманд надделяваше над неговото поле. Нали бе усетил ръката на Арманд, когато тя местеше копчетата, затова беше сигурен, че той бе задействувал първи пулта си.

Лъки внезапно се извърна и заби лакътя си в стомаха на Арманд. Арманд изсумтя и в тази частица от секундата Лъки успя да постави свитите си крака между себе си и него и да ги изправи. Двамата мъже отлетяха в противоположни посоки и Лъки се освободи. Изхвърли се далеч миг преди Арманд да се върне и през следващите няколко минути се съсредоточи само върху това, как да се задържи на разстояние от него. Вече се справяше с пулта за управление, но последният се задействуваше бавно. Успяваше да избегне Арманд само благодарение на това, че умело използуваше опорите по стените и светкавично сменяше местоположението на главата и краката си. И тогава, когато се носеше като перце, позволявайки на Арманд да профучи покрай него, той задействува своя аграв-пулт, но нищо не се получи. Посоката на гравитационното му поле не се промени, не усети и каквото и да е ускорение. Вместо това Арманд със сумтене отново се добра до него и за свое учудване Лъки се блъсна с ужасна сила в стената на коридора.