Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Moons of Jupiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 24 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. — Добавяне

3. АГРАВ-КОРИДОРЪТ

— Добър удар — рече свирепо Бигман. — Значи сме на прав път.

— Почакай, приятелю — каза веднага Лъки. — Ние разполагаме с едно нетипично оръжие. Ще усещаме силните емоции, но е възможно да не усетим емоцията, която би ни дала ключа към загадката. Това е също като да имаш очи. Можеш да гледаш, но може и никога да не видиш верния обект.

— Ти ще го видиш — каза уверено Бигман.

 

 

Спускането към Юпитер-9 напомняше на Бигман маневрите в астероидния пояс. Както Лъки бе обяснил по пътя, според повечето астрономи първоначално Юпитер-9 е бил истински астероид, при това твърде голям, и е бил уловен преди милиони години от чудовищното гравитационно поле на Юпитер.

В действителност Юпитер беше уловил толкова много астероиди, че тук, на разстояние петнадесет милиона мили от гигантската планета, имаше нещо като миниатюрен астероиден пояс, принадлежащ на самия Юпитер. Четирите най-големи астероидни спътника (всеки от тях от четиридесет до сто мили в диаметър) бяха Юпитер-12, Юпитер-11, Юпитер-8 и Юпитер-9. В добавка имаше най-малко още сто неномерирани и ненаблюдавани спътника с диаметър над една миля. Техните орбити бяха очертани едва в последните десет години, когато за пръв път използуваха Юпитер-9 като антигравитационен изследователски център и необходимостта от пътуване до него и обратно направи важно заселването на околното пространство.

Приближаващият се спътник поглъщаше небето и се превръщаше в един суров свят от остри върхове и скалисти канали, без да е смекчен от каквото и да е докосване на въздух през милиардите години от неговата история.

— Лъки, защо, по дяволите, все пак го наричат Юпитер-9? — попита все още замислен Бигман. — Според атласа той не е деветият от Юпитер насам. Юпитер-12 е много по-близо до него.

— Бедата при теб, Бигман, е, че си разглезен — каза с усмивка Лъки. — Точно защото си роден на Марс, ти мислиш, че човечеството се е втурнало в космоса веднага след сътворението. Слушай, момче, откакто е изобретен първият космически кораб, са минали само хиляда години.

— Зная — отвърна с негодувание Бигман. — Не съм невежа. Ходил съм на училище. Не парадирай непрекъснато с големия си ум.

Лъки широко се усмихна и почука с два пръста по главата на Бигман.

— Има ли нещо вътре?

Юмрукът на Бигман се стрелна към корема на Лъки, но Лъки го улови във въздуха и обездвижи малкия човек.

— Много просто, Бигман. Преди да измислят космическите пътешествия, хората са били приковани към Земята и за Юпитер са знаели само това, което са виждали в телескопа. Спътниците са номерирани по реда на откриването им, разбираш ли?

— О! — възкликна Бигман и се дръпна, за да се освободи. — Бедните прадеди! — Докато се мъчеше да се измъкне от хватката на Лъки, той както винаги се засмя при мисълта за човешките същества, приковани към един свят и взиращи се с копнеж навън.

— Четирите големи спътника на Юпитер — продължи Лъки — са, разбира се, с номера от едно до четири, но те едва ли са ползувани някога. Спътниците са познати под имената Йо, Европа, Ганимед и Калисто. От всички спътници най-близък до Юпитер е малкият Юпитер-5, докато по-далечните имат номера до дванадесет. Тези отвъд дванадесети номер са били открити след като са станали възможни космическите пътешествия и хората са достигнали Марс и астероидния пояс… А сега внимавай. Трябва да се подготвим за кацане.

 

 

Беше удивително, мислеше си Лъки, че можеш да смяташ за малък един свят с диаметър осемдесет и девет мили, когато не си някъде близо до него. Разбира се, един такъв свят е малък в сравнение с Юпитер или дори със Земята. Постави го внимателно на Земята и ще се убедиш, че диаметърът му е достатъчно малък, за да се побере в щата Кънектикът, без да стърчи извън границите му, а повърхността му е по-малка от тази на Пенсилвания.

И все пак, когато се случи да влезеш в такъв малък свят, когато откриеш, че корабът ти е затворен в обширен шлюз и преместван от гигантски куки (при почти нулева гравитационна сила, но преодоляващи пълна инерция) към вътрешността на една огромна пещера с капацитет да побере сто кораба с габаритите на „Светкавичния Стар“, светът вече не ти изглежда така малък.

А попадне ли ти картата на Юпитер-9, окачена на стената в един кабинет, и изследваш ли мрежата от подземни пещери и проходи, в които се провежда една сложна програма, спътникът започва да ти се вижда направо голям. На картата бяха показани и хоризонталната и вертикалната проекция на работния обем на Юпитер-9 и макар да се използуваше само малка част от спътника, Лъки забеляза, че някои проходи отстояха на не по-малко от две мили от повърхността му, докато други се простираха точно под нея, дълги близо сто мили.

— Страхотна работа — каза тихо той на лейтенанта до себе си.

Лейтенант Огастъс Невски кимна отсечено. Униформата му блестеше от чистота. Той имаше гъсти руси мустачки, а раздалечените му сини очи имаха навика да гледат право напред, сякаш непрекъснато беше нащрек.

— И продължаваме да се разрастваме — каза гордо той.

Четвърт час по-рано, когато Лъки и Бигман излязоха от своя кораб, лейтенантът им се беше представил като личен водач, прикрепен към тях от командира Донахю.

— Водач или телохранител, лейтенанте? — попита леко развеселен Лъки. — Въоръжен сте.

— Носенето на оръжие е задължително за дежурните офицери, Съветнико — отвърна той с безстрастен израз на лицето. — Ще се убедите, че тук има нужда от водачи.

Лейтенантът, изглежда, се отпусна и лицето му започна да отразява обичайните човешки чувства, докато слушаше как посетителите възхитено хвалят проекта.

— Разбира се, отсъствието на всякакво значително гравитационно поле прави възможни определени инженерни трикове, които са неприложими на Земята — каза той. — На практика подземните коридори не се нуждаят от укрепване.

Лъки кимна, после каза:

— Разбрах, че първият аграв-кораб е почти готов за излитане.

За миг лейтенантът не отговори нищо. Лицето му отново бе станало непроницаемо, не изразяваше никакви усещания или чувства.

— Първо ще ви покажа квартирата — каза рязко той. — До нея най-лесно може да се стигне по аграв, ако успея да ви склоня да ползувате един аграв-кор…

— Хей, Лъки! — извика Бигман, внезапно развълнуван. — Погледни това!

Лъки се обърна. Видя не друго, а едно коте, сиво като пушек, с тъжен поглед, какъвто обикновено имат котките, и гръб, който с готовност се извиваше под свитите пръсти на Бигман. Котето мъркаше.

— Командирът каза, че тук си падате по домашни животни. Тази котка ваша ли е, лейтенанте?

— На всички е — изчерви се лейтенантът. — Наоколо има още няколко. Понякога идват с корабите, носещи провизии. Имаме няколко канарчета, дългоопашато папагалче, бели мишки, златна рибка и тям подобни, но като вашето животно, не знам какво е, нямаме.

В бързия поглед, хвърлен от него към аквариума на В-жабата, който Лъки носеше под мишница, се четеше завист.

Бигман обаче беше съсредоточил вниманието си върху котката. На Марс нямаше местен животински свят и покритите с козина земни домашни животни винаги имаха за него чара на нещо необикновено.

— Той ме харесва, Лъки.

— Не „той“, а „тя“ — поправи го лейтенантът, но Бигман не му обърна внимание.

Котката минаваше покрай него с вдигната право нагоре опашка и подлагаше на ласките му ту едната, ту другата си страна.

Изведнъж мъркането спря и съзнанието на Бигман бе пронизано от силното усещане на глад. Това за миг го стресна, но после забеляза, че котката бе леко приклекнала и напрегнато дебнеше, както й диктуваха инстинктите отпреди милиони години.

Зелените й очи гледаха в упор В-жабата. Емоцията обаче, така котешка, когато го докосна, изчезна почти веднага. Котката тупаше меко с лапичка по стъкления контейнер, който Лъки държеше, гледаше с любопитство вътре и мъркаше доволно.

И тя хареса В-жабата. Нямаше как да не я хареса.

— Лейтенанте, вие говорехте, че бихме могли да стигнем до квартирата си с помощта на аграв — каза Лъки. — Бихте ли ни обяснили какво означава това?

Лейтенантът, който също гледаше приятелски В-жабата, направи пауза преди да отговори, за да събере мислите си.

— Да. Много е просто — отвърна той. — Всъщност тук на Юпитер-9 имаме изкуствени гравитационни полета, каквито има на всеки астероид или космически кораб. Направени са да действуват от край до край във всеки от главните коридори, така че може да се пада по дължината им и в двете посоки. Същото е, както падане в дупка на Земята.

— С каква скорост? — попита Лъки.

— Да, там е работата. Обикновено силата на притегляне е постоянна и човек пада все по-бързо и по-бързо…

— Затова зададох този въпрос — прекъсна го сухо Лъки.

— Но не и при наличието на аграв-пулт за управление — продължи лейтенантът. — „Аграв“ е всъщност „а-грав“, тоест отсъствие на гравитация, нали разбирате? „Аграв“ може да бъде използувана за поглъщане на гравитационната енергия, за складирането или пренасянето й. Въпросът е, че човек пада бързо, но не и все по-бързо, разбирате ли? С гравитационно поле в обратната посока може да се забави дори до спиране. Аграв-коридорът с двете псевдогравитационни полета е нещо много просто, било е използувано като мост към аграв-кораб, който работи с единично гравитационно поле. Инженерските квартири, където ще бъдат вашите стаи, са на малко повече от една миля оттук и най-прекият път до тях е през коридор А-2. Готови ли сте?

— Ще бъдем готови веднага след като ни обясните как да използуваме тази аграв.

— Нищо трудно няма.

Лейтенант Невски ги снабди с по един комплект леки колани и ги нагласи върху раменете и около кръста, като междувременно им обясняваше как се манипулира с тях. Накрая каза:

— А сега, господа, последвайте ме. Коридорът е само на няколко ярда в тази посока.

На входа на коридора Бигман се поколеба. Той не се страхуваше от самото пространство или от паданията, но през целия си живот бе свикнал да преодолява пропасти само при марсианска или при по-слаба гравитация. Този път псевдогравитационното поле беше равно на нормалното земно поле и под негово влияние коридорът представляваше яркоосветена шахта, спускаща се очевидно съвсем отвесно, независимо че всъщност (в себе си Бигман го знаеше) тя минаваше успоредно близко до повърхността на спътника.

— Това е линията за пътуване в посока на инженерските квартири — каза лейтенантът. — Ако я бяхме приближили от другата страна, „долу“ би се явило в обратната посока. Можем и да сменяме местата на „горе“ и „долу“ чрез подходяща настройка на аграв-пултовете си. — Той погледна изражението върху лицето на Бигман и добави: — Ще добиете представа като попътувате. След известно време се свиква напълно.

Лейтенантът стъпи в коридора, но не потъна в него дори на инч. Сякаш стоеше на невидима платформа. Попита със сериозен глас:

— Поставихте ли стрелките на нула?

Бигман го стори и у него моментално изчезна всяко чувство за притегляне. Стъпи в коридора.

Сега ръката на лейтенанта, която бе поставена върху главното копче на собствения му пулт, рязко го завъртя и той потъна, набирайки скорост. Лъки го последва и Бигман, който по-скоро би се оставил да пада по цялата дължина на коридора под действието на два пъти по-силна гравитация и да стане на каша, отколкото да пропусне да направи нещо, което вече е направил Лъки, си пое дълбоко въздух и завъртя копчето.

— Върнете копчето обратно на нула — извика лейтенантът — и ще останете да се движите с постоянна скорост. Овладейте я добре.

Периодично те доближаваха блестящи зелени букви, които предупреждаваха: „Дръжте тази страна!“ и минаваха през тях. Веднъж покрай тях в обратна посока профуча (всъщност падна) някакъв човек. Движеше се много по-бързо от тях.

— Случват ли се сблъсквания, лейтенанте? — попита Лъки.

— Не бих казал — отвърна лейтенантът. — Опитният спускач внимава да не се сблъска с хората, които го задминават или които той задминава; не е трудно да намалява или увеличава скоростта, с която се движи. Понякога, разбира се, момчетата се блъскат нарочно. Това е вид хулиганска забава и се случва да завърши с някоя счупена ключица. — Той хвърли бърз поглед към Лъки. — Игрите на нашите момчета са груби.

— Разбирам — отвърна Лъки. — Командирът ме предупреди.

Внезапно въодушевен, взирайки се надолу през добре осветения тунел, в който потъваше, Бигман извика:

— Хей, Лъки, много е забавно, когато свикнеш! — Той завъртя копчето към плюса и започна да потъва по-бързо. Главата му се изравни със стъпалата на Лъки и после ги отмина с нарастваща скорост.

— Спри се, глупако! — извика разтревожен лейтенант Невски. — Върни копчето към минуса!

— Бигман, забави ход! — извика със заповеден тон и Лъки.

Настигнаха го.

— Никога не правете това! — възкликна гневно лейтенант Невски. — По дължината на тези коридори има различни бариери и прегради и ако не познавате пътя, ще се разбиете в някоя от тях точно когато си мислите, че сте в безопасност.

— Ето, Бигман, дръж В-жабата — каза Лъки. — Така поне ще изпитваш някакво чувство за отговорност и може би ще започнеш да се държиш прилично.

— Е, Лъки — засрами се Бигман, — аз само малко подскочих от радост. Марсиански пясъци, Лъки…

— Добре — каза Лъки, — всичко е наред.

Лицето на Бигман веднага светна и той отново погледна надолу. Падането с постоянна скорост не беше съвсем като свободното падане в космоса, където всичко наоколо изглежда неподвижно. Един космически кораб може да се движи със скорост стотици хиляди мили в час и въпреки това човек има чувството, че около него всичко е неподвижно. Далечните звезди никога не променят положението си.

Тук обаче чувството за движение беше навсякъде.

Светлините, отворите и различните приспособления, подредени до стените на коридора, минаваха светкавично покрай тях.

В космоса човек предполага, че няма „горе“ и „долу“. Тук също нямаше, но това изглеждаше невярно. Докато Бигман гледаше „надолу“ към стъпалата си, посоката бе сякаш „долу“ и всичко бе наред, но щом погледнеше нагоре, тутакси получаваше усещането, че „горе“ е всъщност „долу“, а той стои с главата „надолу“ и пада „нагоре“. Бигман бързо погледна отново към стъпалата си, за да се освободи от това усещане.

— Не се навеждайте твърде много напред, Бигман — предупреди го лейтенантът. — Аграв ви държи в права линия по посока на падането, но ако се наведете твърде много, ще започнете да се премятате презглава.

Бигман се изправи.

— Премятането не е особено опасно — продължи лейтенантът. — Всеки, свикнал с аграв, може отново да се изправи. За начинаещите обаче би било трудно. Сега ще започнем да намаляваме скоростта. Завъртете копчето към минуса, някъде към минус пет, и го оставете в това положение.

Докато говореше, той забави движението си и премина над тях. Стъпалата му се люлееха на равнището на очите на Бигман. Последният завъртя копчето, опитвайки се отчаяно да се изравни с лейтенанта. Докато забавяше движението си, „горе“ и „долу“ станаха определени, но по погрешен начин. Той стоеше на главата си.

— Хей, кръвта ми отиде в главата! — извика той.

— Отстрани по стената на коридора има опори — каза лейтенантът. — Закачете някоя с пръстите на краката си и после бързо се оттласнете.

Невски направи това, което каза, и главата и стъпалата му смениха местата си. После се преметна още няколко пъти и като удари бързо с ръка по стената, спря окончателно. Лъки направи същото. И Бигман, размахвайки късите си крака, успя накрая да закачи една опора. Преметна се рязко и закачи малко повече стената с лакът, но успя да застане правилно. Най-после отново бе с главата нагоре. Вече не падаше, а се издигаше, сякаш бе изстрелян от оръдие, и се издигаше все по-бавно срещу гравитацията, но все пак бе с главата нагоре.

Докато се движеха с бавно пълзене, Бигман гледаше разтревожен стъпалата си и си мислеше: „Ще започнем отново да падаме.“ Внезапно коридорът му заприлича на безкрайно дълбок кладенец и стомахът му се сви. Но се чу гласът на лейтенанта: „Нагласете копчето на нула“ — и веднага скоростта им спря да намалява. Сега се движеха нагоре като в бавен, плавно движещ се асансьор, докато стигнаха до една пресечка, на която лейтенантът се улови със стъпалото за една опора и спря.

— Инженерските квартири, господа — обяви той.

— И делегация за посрещането — добави тихо Лъки, защото в коридора ги чакаха най-малко петдесет души. — Вие споменахте, лейтенанте, че те обичат да играят грубо и може би точно това искат сега.

Той решително пристъпи в коридора. Бигман, с разширени от вълнение ноздри и благодарен, че се намира на твърда земя под действието на постоянен псевдограв, стисна здраво аквариума с В-жабата и тръгна по петите на Лъки с лице към чакащите ги работници от Юпитер-9.