Антон Павлович Чехов
Къщата с мансарда (4) (Разказ на един художник)

Глава 4

Навън беше тихо; селото отвъд езерото вече спеше, не се виждаше нито една светлинка и само в езерото едва трепкаха бледите отражения на звездите. Край портата с лъвовете стоеше неподвижна Женя — чакаше ме, за да ме изпрати.

— В селото всички спят — казах й, като се мъчех да различа в тъмното лицето й, и видях устремените в мен тъжни, печални очи. — И кръчмарят, и конекрадците спокойно спят, а ние, порядъчните хора, се дразним един друг и спорим.

Беше тъжна августовска нощ — тъжна, защото вече лъхаше на есен; забулена от пурпурен облак, луната изгряваше и слабо осветяваше пътя и тъмните изорани ниви от двете му страни. Начесто падаха звезди. Женя вървеше до мен по пътя и се мъчеше да не гледа към небето, за да не вижда падащите звезди — не зная защо, те я плашеха.

— Струва ми се, че сте прав — каза тя, треперейки от нощната влага. — Ако хората, всички заедно, можеха да се отдадат на духовна дейност, скоро биха научили всичко.

— Разбира се. Ние сме висши същества и ако можехме истински да осъзнаем цялата сила на човешкия гений и живеехме само с възвишени цели, в края на краищата бихме станали като боговете. Но това никога няма да бъде — човечеството ще се изроди и от гения няма да остане ни следа.

Когато портата вече не се виждаше, Женя се спря и бързо ми стисна ръката.

— Лека нощ — промълви тя, треперейки; беше само по блузка и се свиваше от студ. — Елате утре.

Обзе ме ужас при мисълта, че ще остана сам, раздразнен, недоволен от себе си и от хората; и аз вече се мъчех да не гледам падащите звезди.

— Останете с мен за минутка — казах. — Моля ви.

Аз обичах Женя. Обичах я навярно защото ме посрещаше и изпращаше, защото ме гледаше нежно и с възхищение. Колко трогателно прекрасни бяха бледото й лице, тънката шия, тънките ръце, нейната слабост, безделие, книгите й! А умът? Подозирах, че има изключителен ум, възхищаваше ме широтата на възгледите й може би защото разсъждаваше различно от строгата красива Лида, която не ме обичаше. Аз се харесвах на Женя, защото бях художник, бях покорил сърцето й с таланта си и страстно желаех да рисувам само за нея, мечтаех за нея като за своя малка кралица, която заедно с мен ще владее тези дървета, поля, мъглата, зората, тази природа, чудесна, очарователна, но сред която досега се бях чувствал безнадеждно самотен и излишен.

— Останете още минутка — повторих. — Умолявам ви.

Свалих сакото си и загърнах измръзналите й рамене, а тя от страх да не изглежда в мъжката дреха смешна и грозна се засмя и го отметна и в този миг аз я прегърнах и почнах да обсипвам с целувки лицето, раменете, ръцете й.

— До утре! — прошепна тя и предпазливо, сякаш се боеше да не наруши нощната тишина, ме прегърна. — Ние нямаме тайни една от друга, аз трябва да разкажа сега всичко на мама и на сестра ми… Толкова е страшно! От мама не, мама ви обича, но Лида!

И затича към портата.

— Сбогом! — извика тя.

После близо две минути я чувах как тича. Не ми се прибираше, пък и нямаше защо. Постоях малко в размисъл и бавно поех обратно, да погледна още веднъж къщата, в която живееше тя — милата, наивна, стара къща, която сякаш ме гледаше с прозорците на своята мансарда като с очи и всичко разбираше. Минах край терасата, седнах на пейката до площадката за lawn-tennis в тъмното под стария бряст и гледах от там къщата. В прозорците на мансардата, където живееше Мисюс, блесна ярка светлина, после спокойна зелена — покриха лампата с абажур. Раздвижиха се сенки… Бях изпълнен с нежност, тишина и задоволство от себе си, че можах да се увлека и да обикна, но изпитвах и неудобство при мисълта, че в същото време на няколко крачки от мен в една от стаите на тази къща живее Лида, която не ме обича, може би дори ме мрази. Седях и все чаках няма ли да излезе Женя, вслушвах се и ми се струваше, че в мансардата разговарят.

Мина около час. Зелената светлина угасна и сенките изчезнаха. Луната вече се бе издигнала високо над къщата и осветяваше спящата градина, пътечките; гергините и розите в лехата пред къщата се виждаха ясно и изглеждаха едноцветни. Започна да става много студено. Излязох от градината, вдигнах от пътя сакото си и поех бавно към къщи.

Когато на другия ден следобед отидох у Волчанинови, стъклената врата към градината беше широко отворена. Поседях на терасата, очаквайки всеки миг зад лехата на площадката или по някоя алея да се появи Жена или от стаите да полети нейният глас; после влязох в гостната, в трапезарията. Нямаше жива душа. От трапезарията минах по дългия коридор в антрето, после обратно. В коридора имаше няколко врати и зад една от тях се чуваше гласът на Лида.

— Веднъж на враната… Бог… — произнасяше тя високо и провлечено, навярно диктуваше. — Бог изпратил парченце сирене… На враната… Бог… Кой е? — викна тя изведнъж, чула стъпките ми.

— Аз съм.

— А! Извинете, но сега не мога да дойда при вас, занимавам се с Даша.

— Екатерина Павловна в градината ли е?

— Не, тя замина тази сутрин със сестра ми за Пензенска губерния, при леля ми. А през зимата ще отидат навярно в чужбина… — добави тя след известно мълчание. — Веднъж на враната… Бо-ог… изпратил парченце сирене… Написа ли го?

Излязох в антрето и без да мисля нищо, стоях и гледах към езерото и селото, а до мен достигаше:

— Парченце сирене… Веднъж на враната Бог изпратил парченце сирене…

И аз си отидох от имението по същия път, по който бях дошъл някога, само че в обратен ред: първо от двора в градината, покрай къщата, после по липовата алея… Там ме настигна едно момиченце и ми подаде бележка. „Разказах всичко на сестра си, тя настоя да се разделя с вас — прочетох. — Не бих намерила сили да я наскърбя с непослушанието си. Господ ще ви прати щастие, простете ми. Да знаехте колко горчиво плачем с мама!“

После тъмната алея със смърчове, падналата ограда… В нивата, където тогава цъфтеше ръж и се обаждаха пъдпъдъци, сега скитаха крави и спънати коне. Тук-таме по хълмовете ярко се зеленееше зимницата. Обзе ме трезво, делнично настроение, досрамя ме от всичко, което бях приказвал у Волчанинови, и пак ми стана скучно да живея. Като се прибрах вкъщи, стегнах багажа си и вечерта заминах за Петербург.

Повече не срещнах Волчанинови. Наскоро, като пътувах за Крим, видях във влака Белокуров. Носеше както преди подьовка и везана риза, а когато го попитах как е, отговори: „Сполай ти“. Разприказвахме се. Бил продал имението си и купил друго, на името на Любов Ивановна. За Волчанинови ме осведоми оскъдно. По думите му Лида живеела както преди в Шелковка и учела децата в училището; малко по малко успяла да събере около себе си кръг от хора, които са й симпатични, образували силна партия и на последните земски избори „изпързаляли“ Балагин, който дотогава държал в ръцете си цялата околия. А за Женя Белокуров ми каза само, че не живеела вкъщи и не се знаело къде е.

Почвам вече да забравям къщата с мансардата и само рядко, когато рисувам или чета, изведнъж, кой знае как, си спомням ту зелената светлина в прозореца, ту звука от стъпките ми в полето през нощта, когато влюбен се прибирах вкъщи и потривах ръце от студа. Още по-рядко, в минути на самота и тъга, си спомням смътно; и неусетно, кой знае защо, почва да ми се струва, че и за мен си спомнят, чакат ме и че ние ще се срещнем…

Мюсис, къде си?