Вероника Хол
Девицата и звярът (27)

Глава двадесет и шеста

Преоблечена като млекарка, Фейт Белами си бе осигурила временен достъп в имението Фиц Хол. Бе боядисала косата си тъмна с отвара от орехови черупки и носеше бяла шапка. Груба престилка от домашнотъкан плат покриваше тялото й — напомняше пуританска рокля и бе по-голяма от дрехите, които обикновено носеше. Груби вълнени чорапи и плоски черни обувки допълваха маскировката.

Неприятно й бе да носи тези сиви дрехи, но планът й го изискваше. Трябваше да премахне опасността, която представляваше за нея Камерън Бюканън, а това означаваше да го убие, за да може да се наслаждава спокойно на парите, които я очакваха в Лондон.

Фейт работеше в имението вече почти седмица, наблюдаваше и чакаше възможност да убие Камерън. Засега не й се удаваше и тя ставаше нервна. Изглежда, че никога не оставаше сам. След изненадващото пристигане на семейството му, той бе обкръжен с още повече хора. Беше обмисляла да го отрови, но отхвърли идеята като прекалено рискована. Само да бе излязъл да поязди на някой от тези страхотни жребци, които показваше на баща си! Тя би могла да открадне кон и да го проследи. Куршумът бе по-ефикасен от отровата, макар че бе прекалено опасно да се опита да го застреля тук.

Почти се бе простила с надеждата да изпълни целта си, но внезапно й хрумна нова идея, когато подслуша клюките за незаконороденото дете на графа. Изглежда, Негово Благородие обичаше дъщеря си. След като чу всичко това, Фейт започна внимателно да наблюдава обстановката, докато вършеше работата си. Реши, че ще си помогне, като открадне детето. Ако успееше да го отвлече, баща му със сигурност щеше да тръгне след него. И да даде живота си, заради детето.

Дива радост проблесна в очите й. Можеше да получи огромна изгода от малкото шотландско копеле, като го отведе в Лондон. Знаеше, че една определена организация би платила добри пари за неразглезено момиче с руси коси и сини очи. Няколко седмици по-късно щеше да прати на Камерън писмо, в което да му съобщи местонахождението на момичето. Той щеше да побърза да отиде в Лондон, за да освободи детето и с него щеше да се случи злополука. Ограбен и убит от неизвестни подлеци.

Да, идеята й харесваше. Пък и щеше да направи на графинята огромна услуга, като я направи вдовица и я освободи от копелето на графа.

Прекрачи прага на кухнята с тежките ведра и малко мляко се лисна на пода.

Наблюдателната готвачка, която държеше в едната си ръка нож и дереше кожата на току-що убит заек, забеляза досадата по лицето на Фейт.

— Хей, ти там, внимавай с кофата, плискаш по пода. Сама ще си го чистиш.

Дощя й се да завре главата на тази глупава кучка във ведрото или поне да я залее цялата, но стисна зъби и сведе очи, за да не проличи, че е ядосана. После забеляза задните стълби, които водеха към стаите на графа и графинята. Изля млякото в чутурата, в която друга слугиня се готвеше да избие прясно масло и погледът й се насочи към ножовете на готвачката.

Пот се стичаше по раменете и между гърдите й. Цялата миришеше като оборско животно. Копнееше за ароматна баня, за да измие зловонието от тялото си, но трябваше да почака, докато не свърши онова, за което бе тук. Заслуша се как готвачката нарежда на няколко момичета от кухнята да приготвят зеленчуци и да наберат пресни подправки. Вечерята щяла да бъде специална, тъй като графинята очаквала да присъстват цялото й семейство и гостите.

Фейт чу това и се усмихна. Късно тази вечер щеше да има чудесна възможност да отвлече детето: може би, докато всички бяха на вечеря и в кухнята имаше работа, или пък когато всички заспяха.

Нямаше право на провал.

 

 

Мариса обличаше роклята, която й беше приготвила Чарити. Пое дълбоко дъх, докато прислужницата я стягаше на гърба. Бе елегантна официална рокля от розова и кремава коприна, с подходящи пантофки. Макар че щяха да вечерят в малката семейна трапезария, вместо в голямата пищна официална зала, на нея й се искаше всичко да е колкото се може по-красиво.

Очите й се насочиха към широкото легло, което сякаш изпълваше цялата стая. Бузите й се изчервиха, щом си спомни за насладата, която бе открила там.

Помисли си, дали да не заеме онази книга на братовчедка си Браяна. Със сигурност щеше да й бъде от полза, най-меко казано.

— Мариса.

Тя се извърна към вратата. Съпругът й беше там с ръка на бастуна си. Мариса изтича при него.

Кам разтвори ръце и я грабна в сигурните си обятия. Наведе глава и устните им се срещнаха — жажда, на която никой от двамата не можеше да устои. Най-сетне Кам се отдръпна задъхан. Проклятие, той я желаеше! Вгледа се в блесналите зелени очи на Мариса и откри там същата дълбока страст, същия буен плам. Тя бе блян и реалност, богиня и жена, сирена и светица едновременно. Неговата жена.

Някогашното му безпътно, цинично его би му се присмяло. „Любов“ някога бе дума, която използваше за удобство, лесно я казваше и също така лесно я забравяше. Сега, след като бе открил дълбините на любовта, той разбираше, че сексуалният живот, който бе водил е бил непълноценен.

Как му се искаше да може да отложи вечерята поне с час! Би предпочел да прекара времето в ръцете на Мариса, да научи повече за нея, да разкрие цялата й чувствена природа.

Мариса докосна нежно страната му, погали устните му. Кам захапа показалеца й и го всмука в топлата си уста: тя бавно го издърпа навън. Нито тя, нито Кам се притесняваха, че Чарити наблюдава сцената.

— Вечерята ни очаква, съпруже.

Кам сниши гласа си до дрезгав шепот.

— Както и леглото ни, жено.

— Тогава да не губим време — отвърна Мариса и го хвана под ръка, — защото краят на първото ни задължение води успешно към удоволствието.

Тръгнаха бавно по дългия коридор към стълбището и срещнаха Ангъс и Алана Бюканън да идват от другото крило на къщата. Двойките се усмихнаха и размениха любезни бележки за избора си на дрехи за вечерта, с цел да прикрият истинските си чувства.

Кам и майка му размениха изпитателни погледи. Лицето на Алана бе открито — тя явно умоляваше сина си за малко обич.

Кам мислеше за другата жена в живота си. Бе променил отношението към майка си. Алана Бюканън вече не бе детския му образец за съвършенство, неговия висш идеал. Отношението му към нея бе станало по-зряло — вече я възприемаше като земна жена, способна да допуска грешки като самия него. Все още не знаеше дали изобщо би могъл да й прости онова, което бе сторила — със сигурност никога не би могъл да й прости, че го загърби точно когато имаше най-голяма нужда от нейната утеха.

Но любовта на Мариса го бе променила. В ума му все още бе жив споменът за нейната загриженост, която бе разпръснала донякъде загнездилата се у него горчилка от ударите на съдбата и от някои хора. Това, че Мариса бе приела белезите му го бе освободило от оковите на гнева и отчаянието. Отблъскването на Алана го бе наранило, бе го опустошило, но сега той можеше да прогони този спомен в миналото, където му беше мястото.

Кам отправи на Мариса любяща усмивка и попита:

— Майко, мога ли да ви придружа на вечеря?

Сините очи на Алана се напълниха със сълзи, тя пусна ръката на мъжа си и въздъхна:

— С удоволствие, Камерън.

Кам протегна дясната си ръка.

— Да тръгваме тогава!

Алана се опря на лакътя му, плъзна пръсти по кадифения жакет и докосна обезобразените кокалчета на дясната му ръка. Трудните времена бяха отминали, тя бе сигурна в това. Любовта безвъзвратно бе променила сина й — в погледите, които си бяха разменили Кам и Мариса, тя бе открила любов, а заедно с нея и толерантност. Алана имаше за какво да благодари на снаха си, и най-вече за щастието, което можеше да прочете в езерно синьото око на сина си, за желанието да я допусне отново в живота си. Искрените й молитви бяха чути.

Майка и син тръгнаха надолу по стълбите, а Ангъс и Мариса се спряха за момент.

Брадатото лице на Ангъс сияеше. Широка усмивка грееше на устните му.

— Вие предизвикахте огромна промяна в момчето ми — отбеляза той.

Мариса скромно замълча, но Ангъс продължи:

— Така е, момичето ми. Днес виждам в него онова момче, което отгледах. — За нейна изненада Ангъс постави големите си загрубели ръце на раменете й и я целуна шумно по двете страни. — Обичам сина си и искам да бъде щастлив.

— Аз също — отвърна Мариса.

— Изпитвах известни съмнения, когато ми казаха, че ще се венчава за някаква жена по заповед на краля. Признавам, не ми бе особено приятно да разбера, че изборът на краля се е спрял на англичанка. Но вие не сте някаква ревла, от което се опасявах. Изглежда, че сте съвсем подходяща за най-малкия ми син. Точно от това се нуждае Камерън. Той е истински Бюканън в това отношение. Ние винаги сме обичали предизвикателството. — Тъмните очи на Ангъс проблеснаха весело. — Особено в жените ни.

— Това е добре — каза Мариса, — защото и ние, от рода Фицджералд, сме известни с любовта си към предизвикателството и особено — добави тя лукаво — към мъжете си.

Ангъс се разсмя от сърце и едрото му тяло се разтресе.

— Сега отлично разбирам избора на краля. Да, момичето ми, вие наистина сте жена за моя син.

— Единствената жена — увери го тя. Мариса изобщо не приемаше изкривената представа за любовта, която се бе наложила в двора. За нея имаше само един мъж и тя не възнамеряваше да го споделя с друга. — Ще се присъединим ли към останалите долу? — попита тя мило. Внезапно й олекна.

— Не е нужно да ме каните повторно — отвърна Ангъс. — Ваш покорен слуга, графиньо.

 

 

Джейми и Браяна очакваха останалите, нетърпеливи да споделят новината. Седнали на осветената маса един до друг, те се държаха за ръце и тихо разговаряха. Лицата им бяха радостно възбудени.

— Днес разговарях с графинята. Тя одобрява женитбата ни.

Браяна стисна ръката на Джейми.

— Знаех го.

— И желае сватбата да бъде тук, във Фиц Хол. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви — отвърна Браяна. — Изпратих писмо на брат си, графа на Килрун, за да му съобщя решението си. Помолих го и да ми изпрати онова, което ми принадлежи. — Тя отправи на Джейми любяща усмивка. — Искам да кажа, че къщата ти в Лондон никога вече няма да бъде същата, когато пристигнат куфарите ми.

Джейми погали с пръсти китката й.

— Мога да се справя с няколко рокли, мила.

— Гардеробът ми е доста по-пълен, любов моя.

— Наистина ли? — попита я той. — Колко по-пълен?

— Зестра, достойна за сестрата на Килрун.

Джейми се засмя.

— Аз искам само теб, Браяна, не е нужно нищо друго.

— Но не и за една О’Далей.

Той усети дълбоката гордост в думите на ирландската си годеница. Колкото и да му се искаше да каже на брат й, че може да осигури добър, макар и навярно не разкошен живот на лейди Браяна, Джейми не желаеше да оскърбява семейството й заради нещо, което нямаше особено значение за него.

— Много добре, любов моя, ще приема зестрата ти с признателност.

— Умно решение — каза Мариса, влизайки в стаята с граф Тейрн, следвани от графиня Тейрн и граф Деран. — Добре ще направите, като поддържате добри отношения с братовчед ми Килрун. Той ще бъде извънредно щедър към сестра си, защото я обича повече от всичко на света.

— Сватба ли ще има? — попита Алана. С няколко кратки изречения тя и Ангъс бяха информирани за предстоящото събитие.

— За нас ще бъде чест, милорд — каза Браяна, — ако приемете да бъдете гости на сватбата ни.

— Досега не съм присъствал на английска сватба — заяви Ангъс.

Браяна се засмя.

— Полуанглийска, ако обичате — рече тя, напомняйки на семейството на Камерън, че тя и Мариса са ирландки и също имат келтска кръв във вените си.

— Имате ли нещо против да удължим престоя си тук, момичето ми? — попита Ангъс, който знаеше от условията на брака на сина си, че Камерън и Мариса споделят отговорностите за управлението на графство Деран. Не искаше да дразни английската си снаха и затова си помисли, че е добре да поиска нейното разрешение. За съвсем кратко време бе обикнал много Мариса, но тъй като англичаните бяха странен народ в неговите представи, той реши поведението му да е сдържано.

Сядайки на масата, Мариса се усмихна мило.

— Не трябва да питате мен, защото цялото имение принадлежи по закон, по английския закон — наблегна на думата тя, — на Камерън. Затова питайте него.

— Цялото ли? — попита Алана сина си.

— Да, майко — отвърна Кам, докато си вземаше парче месо от подноса, който държеше една прислужница. — Къщата и всичко в нея, земите, добитъкът, рентите на арендаторите земеделци, добивите от реколтата. Всичко е мое. Така че — заключи той, — вие и баща ми сте винаги добре дошли и можете да останете във Фин Хол колкото желаете. — Камерън говореше искрено, някаква тежест бе паднала от плещите му.

Той вдигна чашата си.

— Предлагам да пием за бъдещето.

— За бъдещето — отвърнаха всички и вдигнаха бокалите си.

 

 

Фейт Белами се промъкваше бавно по задните стълби и не се опитваше да скрие задоволството, изписано на лицето й. Само след няколко минути щеше да изпълни част от плана си за отмъщение на Камерън Бюканън. Преди години бе накърнила проклетата му гордост; сега можеше да го нарани още повече, преди да нанесе последния удар. Само той препречваше пътя й към разкошния живот, към който се стремеше и който заслужаваше. Само той препречваше пътя й към истинското щастие.

Само да…

Само да не беше проклет роялист! Само да не бе толкова упорит, когато го разпитваше! Само наистина да се бе оказал истински женкар, какъвто отначало й изглеждаше!

Само да не я бе принудил да го направи! Фейт го мразеше.

Насилваше се да го мрази, защото иначе трябваше да признае факта, че под маската на презрението си към неговото положение, към неговото богатство и позиции, тя го обичаше по свой начин. Никой мъж преди това не я бе възбуждал, дори и само сексуално, като него. Веднъж, един-единствен път се бе усъмнила в себе си. Когато в спалнята й в странноприемницата наетият от нея мъж завърза великолепното голо тяло на Камерън за леглото, тя се запита дали ще може да се справи със задачата си. Когато бе видяла яките му мускули, инструмента за удоволствие, висящ отпуснат между стегнатите му бедра, гъстата му руса коса, красивото му лице, на което би завидял дори и ангел, тя се бе поколебала.

Фактът, че той бе предизвикал у нея съмнение я разтревожи. В живота й нямаше място за сантиментални глупости. Трябваше да го унищожи, преди той да е унищожил нея.

Да изпрати прелестното му дете в лондонския публичен дом щеше да бъде отлично наказание за безсънните нощи, за болезнените, незадоволени часове на мъчение, които бе принудена да изтърпи.

Само да…

В джоба на сивата си престилка носеше плосък, гладък камък, който прилягаше на дланта й и който щеше да използва, за да удари бавачката, останала при детето. Бе разпитала една от прислужниците за красивото момиченце, което бе видяла да играе в градината. Нищо неподозиращата слугиня й бе съобщила, че то е на новия граф и че за него се грижи някаква шотландска бавачка. Каза й и че всичко било с главата надолу поради непрекъснато пристигащите нови хора.

Фейт си помисли, че нейните действия ще объркат нещата още повече.

Тя се промъкна по коридора на горния етаж, като се криеше в сенките, за да не я види някой. От една отворена врата проникваше светлина и падаше върху голия дъсчен под — тук нямаше скъпи килими. Фейт се приближи предпазливо, сърцето й заби ускорено.

Малкото момиченце лежеше заспало. Подобно на малка принцеса, то бе обградено с разкош. Меко легло приютяваше мъничкото телце, ароматни треви освежаваха въздуха в стаята. Котето доволно си играеше в кошничката си с голямо кълбо боядисана прежда. Какъв контраст със собственото й безпризорно детство, когато се бореше за подслон и храна.

— Какво искаш? — попита я младата прислужница Уна и стана от сламеника си.

— Изпратиха ме да те заведа долу — рече Фейт и изруга наум: „Невежа шотландска еретичка!“.

— Защо ще пращат тебе? Нали си млекарка? — попита Уна.

Фейт не бе предполагала, че бавачката ще е толкова наблюдателна, че да забележи разликата в дрехите на слугите.

— Извикаха ме в кухнята да помагам тази вечер, ама това не е твоя работа. Да им кажа ли, че няма да дойдеш? — прибави тя нацупено.

Уна се колебаеше. Нещо я безпокоеше, макар че не си даваше сметка точно какво.

— Чакай да погледна детето и идвам — каза тя и се обърна с гръб към Фейт.

Точно това й бе нужно. Фейт извади камъка от престилката и удари слугинята по тила. Уна се свлече на пода и от раната й потече кръв.

Фейт прекрачи отпуснатото тяло на бавачката и решително се насочи към спящото дете.

 

 

Мариса реши да отиде при доведеното си дете, преди да се оттегли за сън. Лека усмивка се появи на устните й. С Камерън в леглото, сънят щеше да е последното нещо в главата й. Бяха станали от масата, след като похапнаха добре от чудесната вечеря, приготвена им от готвачката. Тя и Кам се бяха отказали от десерта, а съдейки по настроението на родителите на Кам и това на братовчедка й и Джейми, и останалите двойки скоро щяха да ги последват.

Кам й каза, че в спалнята му я очаквала изненада, но Кендъл му съобщил, че още не всичко е готово. Тогава тя реши да отиде да види Елзбет. На следния ден заедно с Кам щяха да вземат детето на езда из имението. Навярно дори биха могли да намерят за нея пони.

Тръгна по коридора и мислите й пак се насочиха към съпруга й. Копнееше за него, а изглежда и той я желаеше. Тя се изчерви при спомена за фриволните си мисли на вечеря. Докато се хранеше и разговаряше бе в състояние да се съсредоточи истински само върху Кам, който седеше до нея и жестикулираше със силната си ръка, докато приказваше. Копнееше да почувства тези дълги, фини пръсти върху плътта си, да я докосват чувствено, да я възнасят в рая.

Изглежда, всички в дома тази вечер копнееха за любов.

Мариса влезе в стаята на Елзбет и от гърдите й се изтръгна писък: видя неподвижното тяло на бавачката и изцапаните й с кръв дрехи. Гласът й секна от страх при вида на надвесилата се над леглото на Елзбет жена. Непознатата грабна спящото дете. Проблесна острие.

 

 

Кендъл се бе погрижил да донесат голямата медна вана. Беше пълна с мляко.

Забелязал фриволния блясък в очите на прислужника си, Кам го освободи със смях.

— Не мисля, че ще ми трябваш повече тази вечер — рече той, докато събличаше черния си кадифен жакет, нито пък утре сутрин. Поне, докато не те повикам. Разбра ли?

— Мисля, че разбрах, Ваше Благородие — отвърна усмихнат Кендъл.

И точно когато отвори вратата, за да си тръгне, и двамата чуха писъка.

— Мариса! — извика Кам, втурвайки се край стреснатия Кендъл. Ужасна болка раздираше крака му докато тичаше по коридора и се качваше по стълбите към детската стая, но той не й обръщаше внимание и се мъчеше да тича възможно по-бързо.

— Защо викате така, миледи? — подигравателно попита Фейт.

— Пуснете я — настоя Мариса.

От устата на Фейт излезе звук, който трябваше да означава смях.

Гласът й смрази кръвта във вените на Мариса.

— Не — отвърна Фейт, — защото детето ще дойде с мен.

— Не мога да допусна това — рече Мариса застанала между жената и изхода.

— Мислите ли, че ме интересува какво можете да допуснете и какво — не? — изръмжа Фейт, стисна детето през кръста и приготви ножа в случай на нужда. Елзбет плачеше от страх.

— Успокой се, миличка — промълви Мариса, като се опитваше да разпръсне надигащия се страх както в детето, така и в самата себе си. — Всичко ще бъде наред. — Мариса нямаше нищо, с което да защити себе си или Елзбет, нищо, освен собствената си смелост. — Какво искате? Ако става дума за пари, ще ги имате.

— Защо ви е грижа за детето? За вас ще е по-добре да го няма. Един спомен по-малко за звяра, за който сте омъжена.

Мариса трябваше да я задържи с разговор, докато някой не откликнеше на вика й. Докато непознатата все още бе в стаята, имаше възможност Елзбет да бъде освободена.

— Имате някакви оплаквания от мен или съпруга ми?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт.

— Ще ми кажете ли за какво става дума, за да можем да се разберем?

— Прекалено късно е вече.

Мариса пристъпи леко напред. С невероятна бързина Фейт вдигна ножа. Мариса замръзна.

— Никога не е прекалено късно.

— Грешите. Правя ви услуга, не можете ли да разберете това?

— Като взимате дъщеря ми?

— Тя не е ваша дъщеря. Дори аз зная това. Тя е копеле! — Едва чуто Фейт добави: — Като мен.

— Казвам ви, че е моя и никога няма да ви позволя да й навредите.

— Отстранете се и ме оставете да мина!

— Не и с Елзбет.

— Ще я убия, ако не се махнете от вратата.

— Защо искате да нараните едно невинно дете?

Фейт се усмихна горчиво.

— Невинно? Тя носи в себе си дявола! Също като баща си.

— Грешите — увери я Мариса.

— Вие грешите, графиньо. Нали Камерън Бюканън е неин баща.

„Помогни ми Господи! — помисли Мариса. — Тази жена сигурно е луда!“ Мариса направи още една стъпка, очите й не се откъсваха от непознатата.

— Не се приближавайте, графиньо! — отново я предупреди Фейт.

— Какво имате срещу съпруга ми?

— По-добре питайте него, какво има срещу мен, глупачка такава! — промърмори Фейт.

— Говорите с гатанки.

Фейт се изсмя нервно.

— Някога той имаше ангелско лице. Знаете ли това?

Навярно можеше да й попречи, като я залъгва с приказки.

— Познавали сте Камерън, преди да го обезобразят?

— Може и така да се каже — отвърна Фейт, разхлабвайки леко прегръдката си около Елзбет. — Защото аз го направих.

Кръвта замръзна в тялото на Мариса.

— Вие?

— Да, аз — каза гордо Фейт.

Ако жената не бе хванала Елзбет, Мариса би се хвърлила сляпо върху нея, за да й отмъсти. Това бе кучката, отговорна за нещастието на Камерън! Гневът й и премина в хладна ярост и тя остана на мястото си.

Камерън чу самохвалните думи, докато се втурваше в стаята. Пред него, само на няколко крачки, бе неговото любимо дете, хванато от злобната уличница, която го бе предала преди години. Макар да бе променила цвета на косите си, той никога не би могъл да забрави чертите й. Гореща ярост изпълни сърцето му.

— Госпожо Белами!

Мариса рискува да хвърли бегъл поглед назад. Значи наистина бе вярно.

— Не можете да избягате — предупреди Кам.

— И аз някога си мислех, че не можете да ми се изплъзнете — възрази Фейт.

— Единственият ви изход е смъртта — каза той зловещо.

— Не бихте се осмелили да убиете жена.

— Не ме предизвиквайте — стисна устни Кам, като се мъчеше да сподави болката в десния си крак. — Пуснете дъщеря ми. — Гласът му бе студен и заповеден.

В неясната мъгла на объркания си разум, Фейт разбираше, че плановете й са рухнали. Дори да убиеше детето, за нея нямаше изход. Можеше ли да се довери на почтеността на тези глупаци? А и защо? Очакваше я само смъртта. По-добре да нанесе последен удар в сърцето на Камерън Бюканън.

Миговете течаха мъчително.

Фейт вдигна ножа и тръгна към прозореца, но неочаквано се спъна в кошничката на котето. То измяука диво от болка. Фейт изпусна Елзбет и докато се мъчеше да запази равновесие, Мариса, която бе по-близо до нея от Камерън, се хвърли напред и с мощен тласък я блъсна. Фейт политна към прозореца, стъклото се пръсна… и внезапно настана тишина.

Задъхана, Мариса грабна Елзбет в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Елзбет плачеше и Мариса се опитваше да я увери, че всичко вече е свършило.

Кам закуцука към счупения прозорец и погледна надолу. В тъмнината светеха факли: чули шума, слугите и конярите се бяха притекли на помощ. На каменната настилка, сред парчета стъкло лежеше разкривено и безжизнено тялото на Фейт Белами.

Най-сетне всичко бе свършило.

Кам извърна глава и видя една много, по-приятна гледка. Жена му и дъщеря му, прегърнати.

Направи няколко стъпки към тях и ги прегърна.

Бяха едно семейство — непобедимо, обединено от любовта, най-висшето чувство, което вълнува човешкото сърце.