Вероника Хол
Девицата и звярът (24)

Глава двадесет и трета

— Ciamar a tha sibh? — Ангъс изчака да остане насаме с Камерън, за да попита сина си как живее.

Кам отговори на келтски, че е добре, а сетне премина на английски.

— Не съм забравил древния език, татко.

Ангъс се усмихна сърдечно.

— Добре е, че не си, момчето ми, особено сега, когато си английски лорд.

— Все още съм шотландец и винаги ще остана такъв — отвърна гордо Кам.

— Сега си един от най-важните лордове в Англия. — Ангъс тържествено погледна сина си. — Земите и именията ти са достойни дори за принц — каза той. — Това е повече, отколкото изобщо някога бих могъл да ти дам, момчето ми.

— Това не е толкова важно — каза Кам сериозно. — Имам онова, което ценя най-много, татко — уважението и обичта ви. — Той хвана баща си за ръката. — Никога не съм ревнувал от Кенет или Дънкан.

— Да, зная това, синко — отвърна Ангъс. — Нито баща ти, нито по-големите ти братя не са имали по-предана от твоята ръка, на която да се облегнат. Само ми се искаше да бях притежавал повече… — Гласът на Ангъс бе изпълнен със съжаление. — Тогава навярно нямаше да ти се наложи да напуснеш Шотландия, за да търсиш късмета си. Тогава — той спря, хващайки дясната ръка на Кам, — щеше да можеш да останеш в родната си земя.

Кам долови скритата мъка в бащините си думи и се опита да го успокои.

— Лицето ми не е такова по ваша вина. Изобщо недейте да мислите така — каза твърдо Кам. — Щях да последвам Чарлз Стюарт, независимо от всичко, защото вярвах в него и каузата му. Вярвам и сега.

— Значи си се примирил?

Кам сви широките си рамене под фината си ленена риза.

— Отдавна, откакто се научих да приемам действителността такава, каквато е.

Ангъс, чийто обикновено дълбок, силен глас се бе смекчил, попита:

— Тогава, защо не можеш да простиш на майка си?

Кам се отдалечи от баща си, отиде до каменната камина, в която гореше слаб огън и се загледа в пламъците. Ангъс продължи:

— Тя не е съвършена жена, Кам, както и аз не съм съвършен мъж. Обичам Алана — обичам я, откакто я видях за пръв път — тогава тя беше малко момиче… — Гласът му стана замислен. — Тя беше най-красивата жена, която бях виждал или се надявах да видя. Красива и разглезена, първо от собствения си баща, сетне и от мен, щом се оженихме.

Ангъс гледаше сина си. Кам се обърна и се взря в очите му.

— Дълго не можех да повярвам, че ме обича. Но това бе истина и все още е така. Обича и теб.

От устата на Кам се чу някакво грубо подобие на смях.

— Обичаше ме, когато не бях обезобразен.

Ангъс се съгласи.

— Да, така е, момчето ми. Не мога да го отрека. Ти беше чудния й ангел, истинска наслада за сърцето й.

— Докато красотата ми не изчезна — каза Кам обвинително.

— Тя допусна грешка. На теб не ти ли се е случвало?

Кам рязко изпъна рамене, доколкото му позволяваше скованият гръб.

— Никога не съм твърдял, че вървя по пътя на ангелите, татко. Да, допускал съм много грешки. — Фейт Белами беше най-голямата му грешка, доколкото можеше да прецени, тя едва не му коства живота и разума. Насилването на майката на Елзбет също бе грешка, но единственото, за което съжаляваше, беше смъртта й, тъй като никога не би могъл да съжалява за раждането на дъщеря си.

— В такъв случай, щом не си безгрешен, дай на майка си още една възможност. Или безмилостната кучка, която те обезобрази, е изгорила цялото състрадание в душата ти?

— По дяволите, татко! — извика Кам. — Позволявате си прекалено много!

— Не е така, синко. — Ангъс пристъпи към сина си и леко го докосна по рамото. — Помисли добре за това, което казах. — Гласът му загрубя от вълнение. — Нека Господ ме съди, Камерън, но ти и Алана сте най-скъпото в живота ми, дори повече от честта и личната ми сигурност, повече от краля и родината.

Ангъс се обърна и си тръгна, като остави сина си да размишлява над думите му.

 

 

— Графиня Тейрн — обяви Чарити — моли тя и графът да бъдат извинени за вечеря, тъй като и двамата са уморени от пътуването и желаят да си починат. Братовчедка ви, лейди Браяна, също ви моли да я извините, защото има главоболие.

— Знае ли за това готвачката? — попита Мариса.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

— Добре — рече Мариса. — Помолете я да изпрати по-късно някого да провери дали графът и графинята не се нуждаят от нещо. А съпругът ми и господин Ковингтън?

— Графът и господин Ковингтън са заедно в библиотеката, миледи. Преди час от Лондон пристигна пратеник със съобщение за господин Ковингтън.

Мариса леко изтърси пясъка от бележката, която току-що бе написала. Взе парче восък, запали свещта и накапа няколко капки върху сгънатата бележка. Сетне духна свещта, взе печата си, носещ изображението на лебед и го притисна върху разтопения восък.

— Дайте това лично на съпруга ми.

Чарити взе писмото.

— Изчакайте, докато го прочете и ми предайте отговора му. Ще бъда или в детската стая, или при братовчедка си.

— Да, миледи — отвърна Чарити.

Мариса се отправи по дългия коридор към стаите, които заемаше братовчедка й. Не бе виждала Браяна, откакто сутринта бе отишла на езда с Джейми Ковингтън.

Почука леко по дебелата дъбова врата и влезе. Това, което видя вътре я накара да спре на прага. Прислужницата на Браяна опаковаше вещите на господарката си в голям куфар. Мариса сложи ръце на кръста си и попита:

— Какво означава това?

— Едит, оставете ни — нареди Браяна.

— Да, миледи — бързо отговори слугинята и излезе от стаята.

— Реших да се върна в Ирландия — каза равнодушно Браяна, сгъна една рокля и я сложи в тапицирания с кадифе куфар.

— Защо? — Мариса бе ужасно озадачена. До днес братовчедка й не бе показала с нищо, че иска да си заминава.

— Защото трябва — бе отговорът на Браяна.

Мариса забеляза, че очите на Браяна я избягват и заподозря, че братовчедка й крие нещо. Направи няколко стъпки към нея, хвана я за китките и попита нежно:

— Какво се е случило?

— Нищо — отвърна Браяна.

— Глупости — настояваше Мариса. — Досега изобщо не си говорила за заминаване.

— Обмислях това от известно време.

Мариса повдигна вежди.

— Нима? — Поради някаква причина тя не й вярваше.

Браяна бе обърна с гръб към Мариса. Колко трудно правеше положението братовчедка й! Ако Мариса бе повярвала на историята с главоболието й, тя вече щеше да е далече, преди някой да се сети.

— А Джейми? — попита Мариса, като заобиколи братовчедка си и я погледна в лицето. И видя издайническото изчервяване на страните й.

— Какво имаш предвид? — Златистите очи на Браяна се срещнаха със зелените очи на Мариса.

— Не може да не си забелязала отношението на Джейми към теб — усмихна се Мариса. — Той е ужасно влюбен в теб, братовчедке.

— За всички ще е най-добре, ако си тръгна — повтори Браяна.

— Не разбирам — възпротиви се Мариса. Питаше се какво ли е предизвикало отчаянието, което бе видяла в очите на Браяна. Братовчедка й гледаше като заловено в капан животно. Дали не се боеше да поеме риска от нова любов? — Браяна — започна тя, като хвана ръката на братовчедка си, — да не би да се страхуваш, че ако се влюбиш отново, ще оскверниш паметта на Донал? Никой ли не може да го измести от сърцето ти?

Нежните въпроси на Мариса накараха златистокафявите очи на Браяна да се напълнят със сълзи. Тя знаеше, че не може да продължава да се преструва, че в брака й е имало любов.

— Бракът ми с Донал не бе такъв, какъвто си мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мариса. — В какъв смисъл?

— Ела, трябва да ти разкажа някои неща — колебливо започна Браяна, решила да разкрие поне малко от истината, която се криеше зад фасадата на брачния й живот с Донал. И разказа на Мариса колко ужасно може да бъде обвързването с неподходящ мъж. — И така, разбираш — заключи Браяна, — че изпитах повече мъка поради смъртта на прислужницата си, отколкото заради Донал. Тя повече не можеше да понася отношението му към мен и обрече собствената си душа на гибел, за да ме освободи.

Сълзи се стичаха по бледите й страни. Мариса се отзова на очевидната мъка на братовчедка си и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои. При този жест Браяна се отпусна в прегръдките й, а насъбралите се сълзи потекоха свободно по бузите й.

— Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, мила братовчедке — рече Мариса. — Джейми е много по-различен от онова адово изчадие, за което си била омъжена. Той ще те разбере, стига само да му разкажеш.

Браяна се разхълца, опитвайки се да преодолее емоциите си.

— Аз му казах, Мариса.

— А какво каза той? — Мариса бе сигурна в преценката си за Джейми.

— Той естествено бе смаян и много разгневен.

— Така и трябва — заяви Мариса.

— Не е толкова просто — настоя Браяна.

— Сигурна съм, че Джейми е мъж, на когото можеш да разчиташ, братовчедке — увери я Мариса. — Той никога не би се отнесъл лошо с жена.

— Така е — съгласи се Браяна, — той несъмнено има добро сърце.

Мариса оправи няколко непокорни черни къдрици, които падаха безредно около лицето на Браяна и изведнъж забеляза малка тревичка, преплетена в една от тях.

— Да не би да се страхуваш, че той ще се окаже мъж, неспособен да люби нежно и мило?

Браяна обърна глава и срещна зелените очи на братовчедка си.

— След днешния ден не се страхувам за това.

Мариса подозираше, че разбира какво й казва Браяна, но искаше да е напълно сигурна.

— Любовници ли сте с Джейми?

— Да — Браяна за миг успя да се усмихне. — Това стана днес, докато бяхме на езда. Той ме помоли да се омъжа за него и тогава му обясних за нас с Донал. Почувствах се в примката на лоши спомени и си помислих, че Джейми би могъл да ми помогне да забравя. Така бих открила онова непознато удоволствие, за което само бях чувала да говорят.

Това обясняваше тревичката.

— И?

— Той ми отвори очите за онова, което двама души могат да споделят, ако се обичат.

— Това ли е причината за прибързаното ти заминаване? Искаш да съобщиш на Килрун, че ще се омъжваш отново? — запита Мариса с надежда. — Ако той има някакви въпроси, Камерън и аз ще гарантираме за Джейми, а зная, че ако трябва, и самият Чарлз Стюарт ще го направи.

Браяна се изплъзна от прегръдката на братовчедка си.

— Няма да има сватба.

Мариса се обърка.

— Няма да има сватба?

— Не мога да се омъжа за Джейми. И се връщам в замъка на брат си, защото не съм в състояние да му го кажа лично. Прекалено страхлива съм.

— Ти не си страхливка, Браяна О’Далей! — възкликна разпалено Мариса. — Ти си оцеляла от ад, който мнозина не биха понесли.

— Двама души не оцеляха — тъжно рече тя.

— Ти не си виновна — каза Мариса. — Чуваш ли ме?

— Благодаря ти, Мариса. — Гласът на Браяна премина в накъсан шепот. — Твоята вярност винаги е била утеха за мен.

— Браяна! — Мариса бе решена да накара братовчедка си да постъпи разумно. — Обичаш ли Джейми?

— Сама си зададох този въпрос днес — призна Браяна. — Тогава не бях сигурна в отговора, но го разбрах след това и именно, защото го знам, не мога да вкарам Джейми в капан.

— Да го вкараш в капан? За какво говориш? — Мариса отново бе озадачена от думите й.

— Аз съм безплодна — отвърна тъжно Браяна с ръце на корема си. — Утробата ми никога няма да даде живот на дете. Бих ли могла да откажа на мъжа, когото обичам, наследника, който заслужава? Няма да е честно. — Очите й бяха пълни с тъга. — По-добре е да го оставя да си мисли, че не го обичам достатъчно, за да се оженя за него.

— И ще изпуснеш възможността да бъдеш щастлива?

— Да, защото няма да го окова към себе си.

— Ти си глупачка, Браяна — заяви Мариса. — Защо не си му го казала? Може би за Джейми това не ще бъде пречка.

— Мислиш ли? — В гласа на Браяна се прокрадна внезапен интерес.

Мариса й отговори със студена логика:

— Никога няма да разбереш със сигурност, ако не му кажеш нищо.

— Трябва ли да го насилвам да избере мен вместо наследника, който трябва да има?

Мариса даде воля на надигащото се в нея раздразнение.

— Господ да ме опази от хора, които взимат решения вместо другите. Дай на Джейми възможност! — помоли я тя.

Браяна поклати глава.

— Не.

Мариса опита отново.

— Браяна, трябва да се бориш за любовта си.

— Така ли би постъпила ти?

— Да — призна Мариса. — И ще го направя.

— В такъв случай ти наистина обичаш Бюканън?

— С всеки изминал ден все повече и повече — отвърна откровено Мариса и продължи с тиха решителност: — И той ще бъде само мой. — Устните й се усмихнаха леко. — Зная за миналото му и то няма никакво значение, защото аз съм неговото бъдеще, както и ти би могла да си бъдещето на Джейми, ако му довериш истината. Ако те обича, ще те приеме такава, каквато си.

— А ти прие ли мъжа, за когото се венча?

— Напълно — отвърна Мариса. — Белезите му съществуват и аз не мога да ги излича. — Тя се приближи до широкото легло и прокара длани по драпериите, които спуснати, можеха да обгърнат леглото в тъмнина. — Но аз видях мъжа зад маската, която носи. Него обичам. Смелия и верен мъж, който има бърз ум и чувство за хумор. Мъжа с желязна воля и сила, който се нуждае от любовта ми, макар все още да не иска да го признае. — Тя добави с лека усмивка: — Точно, както и аз трябва да имам неговата любов.

— Поставяш си опасна задача, братовчедке.

— Камерън си заслужава.

— И как ще я постигнеш?

Мариса я погледна с потайна усмивка.

— Нищо няма да се получи, ако просто кажа на Камерън, че го обичам. Думите не значат нищо за него. Трябва да му го покажа, защото ще го разбере по делата и се моля на Бога да разбере и да повярва. — Мариса се върна на предишната тема. — Дължиш на Джейми Ковингтън истината, Браяна. Нали ще помислиш върху думите ми, преди да вземеш решение, което би могло да разбие живота ти?

Уморена, с ум объркан от всичко, което се бе случило през деня, Браяна най-сетне се съгласи.

— Предавам се, братовчедке и ще сторя това, за което ме молиш.

Мариса я целуна по бузата.

— Така е най-добре.

— Предполагам — отвърна Браяна.

— Вярвай ми — каза Мариса и щом излезе, видя Чарити.

— Носиш ли ми отговор?

— Да, миледи — рече Чарити. — Негово благородие нареди да ви кажа, че отговорът му е „да“.

— Добре — зарадва се Мариса. Бе хвърлила стръвта и той я бе налапал. — А сега — каза тя, понижавайки глас, — ела с мен, защото трябва да ти дам да отнесеш още едно писмо.

— Друго писмо? — каза Кам учудено.

Чарити се усмихна на графа и подаде на Джейми сгънатия лист хартия.

— То е за вас, господине.

Кам позна печата. Преди малко Чарити бе донесла подобно писмо и на него.

— От жена ми ли е?

Джейми разгледа печата.

— Така изглежда.

— Тогава, моля те, отвори го — рече Кам.

Джейми счупи печата и прочете краткото писмо.

„Джейми,

Ако искате да спечелите сърцето на братовчедка ми, отидете без отлагане в стаята й. Ако се колебаете, всичко може да бъде загубено.“

Отдолу бе драснато главно М.

Джейми блъсна стола си, стана, сгъна съобщението и го прибра във вътрешния джоб на жакета си.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа — каза той на Кам. — Ако ме извиниш, можем да довършим работата си утре. — Той събра документите и ги сложи в кожената чанта. — Ще ги пазиш ли вместо мен?

— По-добре ги остави на сигурно място — отвърна Кам, — защото и аз имам среща. Какво се е случило?

— Любезната ти съпруга ми съобщава, че нещо много ценно за мен може да бъде загубено, ако не действам веднага.

Кам отправи на приятеля си загрижен поглед.

— Мога ли да ти помогна?

Джейми взе документите, които Кам бе чел, прибра ги и заключи чантата.

— Това е проблем, който трябва да реша лично.

— Не е ли свързан с лейди Браяна? — Кам разбираше, че приятелят му е дълбоко влюбен в красивата, меланхолична ирландска благородница.

— Да — отвърна Джейми. — Изглежда, че съм объркал нещо в отношенията си с нея.

— По какъв начин? — В гласа на Кам се промъкна нотка на загриженост. Все пак ставаше дума за член на семейството му.

Джейми усети леката студенина в гласа на приятеля си. Разбираше, че Кам се грижи и пази онези, които обича. Бракът бе разширил границите на неговата лоялност, а дали, питаше се Джейми, бе разширил и границите на сърцето му?

— Помолих я да се омъжи за мен — каза Джейми.

— И какво ти отговори лейди Браяна?

— Не ми даде пълен отговор. Може би не съм я притиснал достатъчно твърдо.

— Бъди внимателен — предупреди го Кам. — Тя е изключително крехка.

— Има защо — отвърна Джейми.

— И защо? — попита Кам, като вдигна въпросително русите си вежди.

— Не мога да ти кажа — отвърна Джейми. — Трябва да уважавам онова, което тя ми повери тайно.

— Тайно?

— Да, абсолютно тайно — отговори Джейми, взе кожената чанта и се отправи към вратата.

— Не намирам нищо лошо в това да отидеш при нея — мрачно каза Кам.

— Нито пък аз — рече Джейми. — Лейди Браяна ми е по-скъпа от всичко на света, Камерън. Желая й доброто и мисля, че съм подходящ за нея. С нежното си присъствие тя запълва в мен някаква пустота. — Кафявите му очи излъчваха топлота. — Ако ми позволиш, бих направил всичко възможно, за да бъде щастлива.

— В такъв случай нека Бог ти помага — пожела му Кам.

Вратата се затвори и Камерън остана сам. Мислите му се насочиха към собствената му пустота. Самотата се бе превърнала в негова крепост и той се бе заключил зад дебелите й стени. Празен бе животът му, преди в него да се появи Мариса. Празно бе леглото му без нея. Празни бяха ръцете, които копнееха да я притиснат в прегръдките му. Празни бяха дните, откакто за последен път бяха разменили открити, не спотаени погледи.

Бащините му думи му тежаха ужасно, както и присъствието на дъщеря му и майка му. Детето не го бе отблъснало въпреки обезобразеното му лице, вместо това Елзбет го бе прегърнала с мъничките си ръчички и го бе целунала.

И с това се бе родила надеждата, че може би не е бил прав. Ако собственото му дете е способно да го обича такъв, какъвто е, с всичките му недъзи, навярно и друг би могъл.

Единственото, което можеше бе да опита. Но бе ли по силите му да поеме този риск?

 

 

Браяна погледна отворения куфар. Думите на Мариса още звучаха в главата й.

Дали бе сгрешила, като искаше да замине, без да говори с Джейми?

Нежните сладки спомени за споделената с него любов изместиха думите. Само за един следобед с Джейми се бе почувствала повече омъжена, отколкото през целия си брачен живот с Донал.

Как би могла да понесе раздялата с него, след като едва бяха започнали? Бе опитала свежестта на любовта му и след развалата на брачния й съюз с Донал тя бе благодат, без която животът би бил мъчителен.

И въпреки това именно, защото обичаше Джейми, тя му дължеше…

Какво?

Истината.

На вратата се чу тихо почукване. Браяна се зачуди кой би могъл да бъде — нали бе отпратила прислужницата да спи. Помисли си, че Мариса може би идва пак.

Почукването се чу отново, този път малко по-силно. Последва го и глас.

— Браяна!

Джейми.

Беше само по нощница. Открехна едва-едва вратата и надзърна през процепа.

— Мога ли да вляза? — помоли той.

— Много е късно.

— Очевидно много по-късно, отколкото смятах — промълви той и влезе. Бе забелязал куфара на пода и подредените в него дрехи.

— Заминаваш ли някъде? — Той се извърна и стиснатите му устни се отпуснаха, като я видя да стои безпомощно, със спускащи се по раменете й дълги черни коси, с разширени очи. Нощницата й приличаше на мъжка риза, с широка дантела на лактите, единственото, което я придържаше, бе завързаната на шията лентичка. Стройните й крака бяха голи.

Браяна взе една роба, за да се наметне. Смешно! От какво я бе срам, след като бе лежала с този мъж и бе приела тялото му в своето?

— Възнамерявах да се върна в Ирландия.

— Без да ми кажеш?

— Такова беше намерението ми.

— Беше? — попита Джейми. — И си мислиш, че ще се задоволя с това?

— Мариса ме накара да променя решението си.

— Слава богу — рече той с дълбока въздишка.

— Накара ме да видя нещата в нова светлина.

Джейми повдигна брадичката й и я целуна. Плъзна ръце по тялото й, привлече я плътно към себе си и промълви:

— Обичам те, Браяна.

Най-сетне и тя изрече думите, които той копнееше да чуе.

— И аз ще те обичам винаги, Джейми. Дотогава, докато в Ирландия остане само една О’Далей, а и след това.

— Тогава защо заминаваш?

— От страх — едва успя да каже тя.

— От какво?

— Че това, което се случи между нас, няма да продължи дълго.

— Защо мислиш така? — попита я Джейми. — Аз не съм вятърничав мъж. Нито пък, скъпа моя, давам прибързани и лъжливи обещания. — Той се поколеба за миг, обзе го внезапно съмнение. — Или си мислиш, че семейството ти ще се противопостави, защото съм англичанин и не споделям нито религията ти, нито общественото ти положение?

— Семейството ми би било щастливо, ако открия човек, когото обичам. Не, Джейми — рече тя. — Трябва да замина заради самия теб.

— Заради мен?

— Да, обич моя.

— Трябва да ми обясниш, как може заради самия мен да късаш сърцето ми — попита той, отпускайки прегръдката си.

Браяна го хвана за ръката и го поведе към малкия диван. Той седна с лице към нея и я загледа с ясните си спокойни очи. Тя продължи да стиска ръката му, поглъщайки сила от топлотата й. Гласът й бе нисък, думите болезнено излизаха от устата й.

— Аз не мога да ти родя деца. Безплодна съм.

За миг Джейми остана безмълвен. Мислеше си колко много бе коствало на жената, която обичаше, да признае нещо, очевидно толкова мъчително за нея. Тя бе искала да се откаже от любовта си, за да може той да има наследник.

Браяна се уплаши от мълчанието му. Дали Мариса не бе сбъркала?

Джейми поднесе ръката й към устните си и я целуна по кокалчетата, после я обърна и целуна дланта й.

— О, обич моя — каза той, — аз искам теб. Обичам теб. Ако дилемата е наследник или любов, без колебание избирам любовта.

Златистокафявите очи на Браяна се напълниха с радостни сълзи.

— И все още искаш да се ожениш за мен? — попита тя, сякаш не можеше да повярва.

— Да, ако ми окажеш тази чест.

— О, скъпи Джейми — въздъхна Браяна, хвърли се в обятията му и сложи ръка на сърцето му. — Ти си този, който ми оказва честта да стана негова съпруга.

Джейми я прегърна и я погали по косата.

— Не мога да ти дам онзи живот, за който си родена, сърце мое, но мога да ти обещая, че никога няма да ти дам повод да съжаляваш за решението си.

— Това ми е напълно достатъчно — рече Браяна. В ума си беззвучно благодареше на Мариса и се молеше любовта на братовчедка й да се окаже достатъчно силна, за да разсее горчивия мрак, обгърнал душата на Бюканън.

Защото любовта, както бе разбрала малко преди да е станало прекалено късно, бе могъща сила.