Вероника Хол
Девицата и звярът (25)

Глава двадесет и четвърта

За дръзката си игра Мариса имаше нужда само от съпруга си.

Всичко бе готово и го очакваше. Поръчаната от нея студена вечеря беше поставена, на малката маса, донесена по-рано в стаята й. Ветрецът, който се носеше от отворения прозорец, разбъркваше къдрите около лицето й. Косата й се спускаше по гърба на буйни кестеняви вълни и улавяше златистите отблясъци на многобройните свещи, които осветяваха стаята. Беше си сложила парфюм от рози и дори бе напръскала с него меките ленени чаршафи.

Големият платнен куфар поставен до леглото, бе отворен. Мариса се наведе, за да провери дали дългите копринени шалчета, които бе купила са вътре. Взе едно от тях и го прокара между дланите си, за да изпита здравината му, после доволна го върна вътре и затвори капака на куфара точно преди вратата на спалнята й да се отвори шумно.

Стресната, тя се обърна.

— Беше отворено — каза Кам от прага. Вниманието му беше погълнато от дрехата, в която бе облечена Мариса. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди — отпусната, изработена от фин памучен плат в тъмнозелено, тя бе като смарагдовия пръстен, който носеше жена му, а дългите ръкави и стигащите до глезените поли бяха богато бродирани със златни конци. Деколтето бе изрязано във формата на буквата „V“ и излагаше пред очите на Кам гръдта й. Че роклята е единствената й дреха, бе очевидно, защото Кам можеше да види сянката на гъвкавото й тяло под плата. Особено впечатление му направи начинът, по който тъканта прилепваше към гърдите й, като ги очертаваше детайлно. Тя носеше златен колан, който висеше свободно около кръста й, дебелите брънки бяха закопчани със смарагдова тока.

Той се възбуди.

— Харесва ли ви дрехата ми? — попита го дрезгаво Мариса и тръгна към него. Стъпките на обутите й в пантофки крака прозвучаха тихо по дървения под.

— Никога не съм виждал подобно нещо — призна Кам. — Много е особена. — „Примамваща, караща мъжа да копнее да я докосне“ — прибави той мислено. Ако не я познаваше, щеше да си помисли, че се опитва да го съблазни.

— От Изтока е, нарича се кафтан — обясни тя.

— Откъде го намерихте?

Мариса го погледна иронично.

— Семейство Фицджералд притежава търговски кораби, не помните ли? Тази дреха е от едно пътуване преди много години. Докато бяхме в Дорсет, баба ми я намерила прибрана в някакъв куфар. Помислила си, че може да ми хареса. И наистина е така — рече Мариса и се обърна бавно, така че роклята заплува около нея като зелен облак. — Като я нося, мога да се мисля за някаква любима наложница, повикана да достави удоволствие на господаря си.

„Само да беше!“ — помисли си Кам. Кръвта кипеше във вените му. Ако Мариса беше наложница, той щеше да смъкне роклята от тялото й и да разкрие богатото съкровище, лежащо под нея. И умът, и тялото му си спомняха нейната топла плът долепена до ръката и устните му. Ушите му помнеха нежните й стонове и викове на удоволствие, когато заедно преживяваха бурята на споделения си триумф.

— Струва ми се, че и вие носите нещо различно, милорд — забеляза Мариса, подавайки на Кам фино изработения сребърен бокал с вино. Беше виждала подобни дрехи, когато като дете бе посетила Шотландия — в Англия не се носеха. Съпругът й бе облечен с обикновена чиста бяла ленена риза, в която нямаше нищо странно. Различното бе в това, което носеше вместо брич и чорапи — пристегната с колан на кръста поличка, която стигаше до над коляното. Мариса позна шарките на вълнения плат. Кам й бе обяснил, че това е родовото им каре. Мускулестите му прасци бяха обути във въглищно сиви вълнени чорапи с черни ивици. На краката си носеше черни обувки с ниски токове — по-ниски, отколкото бе прието да се носят в кралския двор.

Кам взе от ръката й украсения с келтски мотиви бокал и пръстите им се докоснаха за миг. Той почувства вълнение, а по бързо извърнатите й очи можеше да каже същото и за нея. Виното, изпито от устните й, би било най-сладкото на света, помисли си той, а виното, изпито измежду гърдите и бедрата й — най-опияняващото.

Мариса усети как я облива топлина. Езерно синьото му око я изгаряше. Зърната на гърдите й набъбнаха и тя усети влажната топлина в слабините си.

Мариса за миг се обърна с гръб към него. Трябваше да овладее чувствата си. Трябваше да остане спокойна, заради успеха на собствения си план.

— Дрехата ви е шотландска, нали? — попита тя, сядайки на масата. — Седнете, моля. — Правеше всичко възможно, за да бъде гостоприемна. Дрехите му някак го променяха. Той изглеждаше по-спокоен и в същото време по-далечен.

— Да, подарък е от баща ми. — Камерън мина през стаята, седна на ниския стол и се огледа. — Къде е Лайънхарт? — Бе свикнал да вижда котето, където и да беше Мариса.

— Занесох го горе в детската стая. Помислих си, че може би на Елзбет ще й хареса да си поиграе. Може да разсее страха й от това, че е в нов дом. Животното напомня, че макар и някои неща да се променят, други си остават същите независимо къде живее човек.

Кам бе трогнат от грижата на Мариса към чувствата на дъщеря му.

— Имах намерение да ви разкажа за момиченцето — започна той.

— Това няма значение — увери го Мариса.

— Напротив, има — подчерта Кам. — Аз обичам малката си дъщеричка.

— А очевидно и тя ви обича — забеляза Мариса. — Тя ми показа един сребърен медальон. Вътре беше вашият миниатюрен портрет. Тя ми го посочи гордо и каза: „Това е моят баща“.

— Наистина ли?

Мариса долови копнежа в гласа му, потребността да повярва, че е обичан.

— Наистина. Елзбет бе много щастлива, че вече ще бъде с вас. — Мариса отпи от виното. Кога ли и Камерън щеше да направи същото? Планът й зависеше от това. — Тя дори ме попита дали ще остане тук с вас, или ще трябва да се върне със семейството ви.

— И какво й отговорихте? — попита спокойно Кам, отпивайки голяма глътка вино: опитваше се да се престори на безразличен към отговора й.

— Че е добре дошла и искам да остане да живее с нас. Нали това бихте желали и вие?

Кам сведе поглед към масата.

— Много великодушно от ваша страна.

— Глупости — възпротиви се Мариса. — Тя ви е дъщеря, Камерън. Майка ви ми каза, че майката на Елзбет се е поминала при раждането. Мога ли да я направя сираче за втори път, като я откъсна от собствения й баща?

— Тя е незаконородена — призна той. — Не бях женен за майка й.

— За мен това няма знамение.

— Благодаря ви — рече просто Кам.

— Винаги съм искала да имам деца, милорд — каза тя и свали ленената салфетка от подноса, върху който беше натрупано всевъзможно студено печено месо — пилешко, гъше, еленово и шунка. Друго, по-малко блюдо бе пълно с пушена сьомга, а трето — със смокини, фурми и ябълки. — Заповядайте, вземете си — нежно го покани тя и си отряза резен сирене. После с преднамерено спокойствие продължи: — Когато излизах от стаята й, Елзбет ме попита дали може да ме нарича „мамо“.

— А вие какво й казахте? — Кам с мъка овладя вълнението си. Боеше се да разкрие колко много означава отговорът й за него.

— Отговорих, че за мен ще е чест да ме нарича така, както и аз да я наричам „дъще“. — Зелените очи на Мариса се впиха в лицето му. — Имам ли вашето одобрение?

Чувствените устни на Кам се извиха в усмивка.

— Би ми доставило огромно удоволствие.

— Тогава отлично.

Той я гледаше, окъпана в светлината на свещите. През изминалите няколко седмици те се бяха отчуждили един от друг, а сетне, тази вечер, тя му бе изпратила покана да вечерят заедно сами. Защо ли? И защо се бе облякла така, че да съблазни всеки мъж, и най-вече него, свръх мяра?

Мариса забеляза, че Кам вдигна ръка, за да скрие прозявката си. Изглежда, билките за сън във виното му започваха да действат. Те нямаше да му сторят нищо лошо: просто щеше да заспи, може би за около час. Достатъчно, та тя да направи онова, което възнамеряваше. А и колко я улесняваше съпругът й с избора си на дрехи тази вечер.

Кам се прозя отново.

— Простете ми, моля — рече той, без да разбира, защо внезапно се е почувствал толкова уморен.

— Колко ще останат майка ви и баща ви при нас? — попита го Мариса, скривайки вълнението си, че планът й започва да действа.

— Не зная със сигурност — промърмори той и главата му клюмна. Той рязко се изправи. За бога, какво ставаше с него? Не се бе чувствал уморен, преди да влезе в стаята и преди вида на прелестната му съпруга, облечена в рокля, която подчертаваше тънкия й кръст, високите гърди и закръглените й бедра, да възбуди собственото му тяло.

— Не ядете нищо, милорд. Не ви ли харесва? Да изпратя ли за нещо друго? Кажете ми какво желаете и ще го имате.

Кам чу гласа й сякаш отдалеч. Единственото, което желаеше, бе самата нея, да я има в прегръдките си, нейното великодушно и любящо сърце да го обича. Но вече се бе уморил от безнадеждните си копнежи. Тя би била като всички останали и нямаше да има желание да прегърне истината за неговата грозота.

„И все пак — шепнеше му някакъв вътрешен глас, — твоята дъщеря те обича.“

„Това е различно — оспори безгласно той, — тя е плът от моята плът.“

И отново се обади спокойният глас: „Такава беше и майка ти. Това не доказва нищо“.

Кам насочи вниманието си към жена си, която седеше на масата срещу него. Мариса бе обещание за живот и за надежда. Защото в нея го привличаше нещо повече от несъмнената красота на тялото й, привличаше го красотата на душата й, силата на нейната воля, верността й към близките й и към нейния крал. Тя бе всичко, за което той никога не бе знаел, че копнее, и всичко, което се съмняваше, че би могъл да притежава.

Чувствайки главата си силно натежала, Кам реши, че е най-добре да си тръгне, колкото и да му се искаше да остане. Този миг бе прекалено ценен, за да го прахоса. Той се изправи на крака и стаята мигновено потъмня.

— Камерън! — извика Мариса и се хвърли към него. Ръцете й го прегърнаха, за да не падне. — Нека ви помогна — настоя тя и го поведе към леглото.

— Не — възпротиви се той, — мога да ходя. — Мразеше да се чувства безпомощен пред нея, сякаш бе инвалид. Премига. Ръката му я обгърна, за да се опре на нея, лявата му длан допря за миг гърдите й. Какво ставаше? Едва ли бе толкова уморен. Виното? Невъзможно. Главата му винаги бе носила на пиене. А освен това бе изпил само една чаша, както и Мариса. Усети дебелия дюшек под тялото си.

— В… моята стая — успя да каже той. Гласът му отслабваше все повече и повече.

— Успокойте се, милорд. — Гласът на Мариса достигаше до него от някаква огромна далечина. — Трябва да си починете. — Тя го побутна нежно по гърдите, за да се отпусне назад, върху дебелите възглавници. Около главата му се носеше аромат на рози — бе загубил битката да остане буден.

Мариса изчака няколко минути, наблюдавайки дълбокото, спокойно дишане на съпруга си, после се наведе и докосна рамото му.

— Камерън — повика го тя. Той не отговори и тя разбра, че е заспал дълбоко. Дясната страна на лицето му почиваше върху възглавницата. „Прилича на ангел!“ — помисли си тя и се наведе, за да свали обувките от краката му. Гъстите златисти мигли на лявото му око докосваха страната му.

Докато преместваше тялото му, Мариса забеляза нещо, което бе пропуснала да види по-рано. На дясното му коляно имаше белези. Костите бяха заздравели, макар и не така, както преди. С връхчетата на пръстите си тя леко го докосна. Очите й се върнаха върху лицето му, спокойно в съня. „О, любов моя, да можех да облекча болката ти!“

Стана, извади шалчетата от куфара и ги отнесе при леглото.

Върна се при масата, за да довърши вечерята си. Усмихна се, вземайки си от подноса голямо парче от крехкото бяло пилешко месо. Взе сребърната солница и го посоли. Навярно щяха да изминат няколко часа преди Камерън да се събуди и тя щеше да има нужда от цялата си енергия за битката, която все още предстоеше.

 

 

Кам се събуди объркан. Все още беше в спалнята на жена си. Изглежда, че бе спал известно време в леглото й.

Опита се да се раздвижи, но усети пречка. Обзе го паника. Мили боже! Бе завързан за леглото. Копринени шалчета свързваха ръцете и краката му. Помъчи се да ги разхлаби, но те бяха стегнати здраво, а и той все още се чувстваше уморен. Как бе успяла Мариса да направи това? А и с каква цел?

Виното!

Упоила го е. Сложила е нещо във виното му. Как бе дръзнала?

— Мариса! — извика той. — Развържете ме!

— Успокойте се, моля ви. Тук съм, мили съпруже — прошепна тя сладко.

— Какво означава това? — Той за пореден път се опита да се развърже.

— Как се чувствате — попита Мариса и седна на леглото до него.

— Как мислите, че се чувствам? — възкликна той гневно. — Като затворник.

— В такъв случай разбирате, как съм се чувствала аз, милорд — припомни му тя, — когато вие ме завързахте за леглото в онази къща.

— Беше различно — каза той.

Мариса вдигна кестенявите си вежди.

— Нима? И защо? Защото сте мъж, а аз съм само една жена?

— Не — промълви Кам. — Аз бях принуден да го направя.

— Защо? — попита го тя, като постави ръка на широките му гърди и с едно дръпване развърза панделката на ризата му. Плъзна пръст между ленените гънки и загали меките му косми.

Той затвори окото си, ръцете му се свиха в юмруци. Докосването й го влудяваше.

— Имах си причини — отвърна той, отказвайки да й даде подробен отговор.

Мариса му отправи сладка усмивка.

— Не достатъчно добри, милорд.

— Трябваше.

— Помислете си пак, милорд — предизвика го тя, после се наведе да провери дали е вързан добре, давайки му възможност да зърне гърдите й.

Камерън усети незабавната реакция на члена си. Проклятие! Бе завързан като затворник, а видът на плътта й го възбуждаше.

И изведнъж откри, че не се страхува. Ядосан — да, ужасно. Но уплашен? Кам се взря в зелените очи на жена си. Предишният път, когато бе вързан така, той бе пленник и от дяволските очи на Фейт Белами се излъчваше злоба като змийска отрова. В очите на Мариса нямаше нищо подобно. Те бяха мили и ясни, в техните смарагдови дълбини бе виждал гняв, но не и омраза, отмъстителност или предателство.

Би ли могъл да й каже истината?

Мариса го чакаше да отговори. В тишината можеше да се чуе тиктакането на часовника. Крясъкът на някаква нощна птица долетя през отворения прозорец. Последва го възбуден лай на куче.

— Не беше ли, защото си мислехте, че ще ме отблъснете със свидетелствата за престъплението на онази жена? — Мариса протегна ръка и докосна обезобразената му страна. Кам рязко отдръпна глава.

— Камерън, моля ви, изслушайте ме. Зная как сте били обезобразен. Зная за майка ви и зная какво ви е сторила след завръщането ви в Шотландия.

— Тя ли ви разказа? — Кам не можеше да повярва, че майка му би могла да признае постъпката си на жена му.

— Да. Онова, което е направила, заслужава порицание, но — наблегна на думите Мариса — аз не съм тя.

Кам се засмя язвително.

— Да, така казвате сега. Зная как изглежда лицето ми за неподготвените. Забравете това!

— Не, няма да го забравя. — Мариса плъзна поглед по лицето му, сведе го към широките му гърди, към колана, който придържаше поличката му. Издърпа ризата му изпод колана.

Стана от леглото и се върна със сребърна ножичка в ръка.

— Какво ще правите?

— Ще се избавя от този нежелан плат — отвърна тя и разряза ризата през средата, като разголи широките му гърди, покрити с тъмнозлатисти косми.

Пусна ножицата на пода и доразкъса ризата с ръце. Кам се завъртя неспокойно.

— По дяволите, недейте!

Мариса забеляза разкъсаната плът от дясната страна на гърдите му. Дъхът й секна, тя притисна ръка към устните си.

— Достатъчно ли видяхте? — запита я той с леден глас.

Мариса докосна белега.

— Това е знак за доблест, милорд, защото е спечелен в служба на краля.

— Това е знак за глупост, защото спах с жената, с която не трябваше — заяви той, — и я подцених.

— Всички допускаме грешки, Камерън — каза Мариса. — Вярвайте ми.

— Зная кое е най-добре…

— Престанете! — настоя Мариса.

— Не — отвърна той, — вие престанете. — Искаше да я вразуми, преди да е станало твърде късно и да е стигнала до точка, от която връщане назад няма. — Иначе ще съжалявате. Послушайте ме.

— Как смеете да се отнасяте с мен като с дете, което не може да мисли самостоятелно? — възмути се тя. — Зная какво искам и кого обичам — вас!

— Обичате ме? — попита той. Страстните думи на жена му го смаяха. Мили боже, щеше да стане още по-трудно, когато го отблъснеше такъв, какъвто беше.

— Да, обичам ви — отвърна тя нежно. Гневното й избухване бе преминало. Единственото, което искаше, бе да му докаже истината на думите си. Ръцете й разкопчаха плоската сребърна тока на широкия кожен колан.

— Заклевам ви! — извика Кам.

Мариса не му обърна внимание и продължи да сваля полата му, сякаш разопаковаше скъпоценно бижу.

Кам затвори окото си. Не искаше да гледа лицето й, когато тя види и останалите свидетелства за обезобразяването му.

Кам нямаше нищо под поличката.

Белези кръстосваха десния му крак — голяма рана започваше от плоския му корем и се плъзваше надолу към златистите косми около члена му, който се бе изправил в гордо непокорство. Сърцето на Мариса се изпълни с ужас и болка.

Кам усети как сълзите й капят по кожата му. Жалост. За нея той бе създание, предизвикващо жалост. Нещо много по-малко от мъж.

Окото му се разтвори, когато устните й го докоснаха, леко като перце, а косата й се разпръсна по корема и между краката му.

Мариса не можеше да измисли друг начин, за да покаже на Камерън, че мракът за него е свършил. Че сега има човек, с когото да сподели светлината. Не й трябваше смелост, за да го целува там, където не бе мислила, че може да докосне с уста, преди да прочете книгата. Единственото, от което се нуждаеше, бе вярата, че нейната любов може да го излекува.

Нежните й целувки бяха като лек ветрец в летен ден, успокоителен балсам, който като с магия изтриваше белезите, нанесени на разкъсаната му плът. Дългата й коса докосваше кожата му като копринените шалчета, с които бе завързан.

Мариса усети тръпката, преминала по цялото му тяло, докато го целуваше. Насърчена, тя продължи пътуването си нагоре, по стегнатия му стомах, по ивицата косми, която водеше към широките му гърди. Прокарваше пръсти през златистата гора, докато стигна до едното зърно на гърдите му. Езикът й го облиза така, както той бе правил с нея.

Той пое шумно въздух и тя се усмихна разбиращо.

— Харесва ли ви така? — попита го тя — бе сигурна за отговора, но все пак искаше да чуе потвърждението му.

— Да, харесва ми — отговори Кам с дрезгав от вълнение глас. Не можеше да повярва, че тя прави това с него. Наслада изпълни тялото му до невероятна степен, сякаш бе избухнал пожар.

Мариса продължаваше с нежното си насилие, като се местеше все по-нагоре. Устните й проследиха костта на рамото му, като го хапеха лекичко. Шията му се изви и тя продължи пътя си натам, плъзгайки устни по белега, който минаваше през гърлото и страната му.

Мариса поспря за миг на гърдите му; харесваше й да усеща горещата му кожа, мъжката му миризма, реакциите му на нейните действия.

Оставаше да изтрие само още един белег.

Тъмнозлатистата му коса бе гъста и мека. Ръката й се плъзна по вълните и стигна до ширитчето, което придържаше черната превръзка. Преди той да може да се възпротиви, тя я дръпна и откри окото му.

Кам остана неподвижен, вперил едната си синя зеница в зелените й очи, без да мига. Не можеше да се защити със завързаните си ръце. Сега тя бе открила и последната му тайна.

— Видяхте ли всичко, което искахте да видите?

Мариса втренчи поглед в ужасната рана. Онази кучка съзнателно бе ослепила Кам, обгаряйки плътта му така, че само белези бяха останали от някога синьото око, толкова синьо, колкото и онова, което я наблюдаваше в очакване на реакцията й.

— Виждам само мъжа — отговори Мариса. Думите извираха направо от сърцето й. — Мъжа, който е понесъл огромна болка, мъжа, който притежава повече храброст от цялата кралска армия. Обичам те, Камерън Бюканън — каза тя просто. — Имаш думата на една Фицджералд. — Мариса се наведе и целуна първо сляпото му око, а сетне и чувствената му уста.

Кам посрещна устните й с цялата страст, скрита в него от толкова много време. Сякаш се развали някаква магия и той се освободи от онова, което го държеше затворник — самотата.

Съпругата му го бе научила на много неща и най-вече на това, колко голяма е силата на любовта й. Тя бе отишла толкова далеч, за да му покаже онова, в чието съществуване не би повярвал, ако просто му го бе казала.

— Освободи ме — каза й той между целувките.

Загадъчна усмивка се появи на устните на Мариса.

— Не още.

— Искам да те любя — рече той и дълбокият му глас сякаш я погали.

— По-късно — прошепна тя. — Това е за теб, Камерън. — Мариса милваше тялото на мъжа си с уста и ръце, плъзгайки езика си по цялото му тяло, а ръцете й търсеха тайните места, който можеха да му доставят удоволствие. Споменът за прочетената книга на баба й и собственият й любовен инстинкт взеха връх, водеха я в света на скритите тайнства на страстта. Тя бе едновременно свенлива и дръзка, несигурна и уверена, копнееща да опитва.

Пресипналото дишане на Кам и гърлените му стонове й даваха допълнителен подтик. Горещата, дива кръв на потомката на рода Фицджералд се почувства свободна.

Меките й, възбуждащи ръце хванаха нежно твърдия му член и Кам си помисли, че ще избухне. Мариса плъзгаше ръката си нагоре-надолу, наоколо и отдолу, тласкайки го към края на издръжливостта му.

— Ще ви се кача, милорд — каза тя задъхано.

— Да, мила — насърчи я той, — направи го. Направи го веднага!

Като повдигна полите на кафтана си, Мариса се качи отгоре му с котешка грация и го възседна. Намести се внимателно върху нарасналия му член и го пое изцяло в тялото си. Той я изпълни с горещата си твърдост. Дрезгаво прошепнатите окуражителни думи я възбудиха. Той проникваше все повече и повече в стегнатата топлота на тялото й. Всеки тласък, всяко движение ги приближаваха все по-близо до крайния екстаз.

Мариса тихо простена, почти загубвайки и малкото контрол, който й бе останал.

С мощен тласък Кам изхвърли горещото си семе и двамата се понесоха из небесата, разрушавайки всички прегради. Виковете им отекваха около тях. Мариса се отпусна върху мократа от пот гръд на Кам, влажната й рокля бе единствената им завивка, телата им бяха все още слети.

Възвърнал здравия си разум, Кам разбра, че наистина е бил само наполовина жив, преди Мариса да го възкреси. Тя доброволно бе преминала през пламъците на ада заради него и го бе върнала към чудото на живота.

— Обичам те — прошепна той.

Мариса, все още задъхана, вдигна глава. Правилно ли го бе чула? Вгледа се в любимото лице и зададе въпроса, чийто отговор се страхуваше да чуе:

— А жената, която ми казахте, че обичате и не можете да имате?

— Това си ти, Мариса — прошепна Кам.

— Аз? — запита тя, премигвайки.

— Да — призна Кам, — обичам те откакто те видях за пръв път.

— Защо не ми каза?

— Много просто — отвърна той. — Боях се.

Тя въздъхна.

— Че няма да те желая, ако видя лицето или тялото ти?

— Да — призна той. — Имах всички основания да смятам, че и ти ще ме напуснеш, ако видиш онова, което исках да остане скрито.

— А брачната ни нощ?

— Тогава ли? — попита Кам, спомняйки си как Мариса бе съблякла робата си и му бе предложила прелестното си тяло. — Помислих си, че си арогантна.

Тя го плесна игриво по гърдите.

— Арогантна? Аз? Вие бяхте арогантен, милорд. Бях готова да… — Мариса замълча.

— Да, какво?

— Да изпълня дълга си — довърши откровено тя. — Нали дадох думата си пред Бога и краля. Исках да я спазя.

— Независимо от това, че съпругът ти те отвращава? — запита Кам.

— Но ти не ме отвращаваше — настоя Мариса.

— Отговори на въпроса ми, ако смееш. Щеше ли да спиш с мен, дори и да те отвращавах? — упорито запита Кам.

— Щях да изпълня обета си — тържествено отговори Мариса. — Думата на една Фицджералд е закон.

— Такава е и думата на един Бюканън, любов моя.

— Тогава какво щеше да правиш, Камерън? — попита тя.

— Развържи ме — заповяда й той меко.

Този път Мариса се подчини с радост.

Кам разтри китките си. Видя как Мариса събра копринените шалчета и ги сгъна грижливо в куфара. Тогава той смъкна онова, което бе останало от ризата му и го захвърли на пода. Събу чорапите си и ги запрати след ризата.

— Ела тук — рече той и протегна ръка към нея.

Мариса побърза да изпълни молбата му. Обгръщайки я от глава до пети с езерно синия си поглед, той заповяда:

— Свали си дрехата.

Усмивката й можеше да си съперничи с усмивката на всяка куртизанка, с тази разлика, че бе много по-сладка, защото бе запазена само за него. Любовта, която бе открил в зелените й очи, екстазът, който бе видял изписан на лицето й, когато достигнаха до връхната точка на любенето, можеше да му помогне да понесе по-леко адските страдания на изминалите години. Че Мариса го обичаше толкова дълбоко и страстно, колкото и той нея, бе истинско чудо.

Той бе загубил вярата в живота, а тя му я бе върнала.

Мариса с готовност съблече кафтана и го пусна на килима в краката си. Той си бе свършил работата. Тя се приближи бавно, с котешка грация. Ръцете й се срещнаха с неговите, пръстите им се преплетоха.

Кам я придърпа отново на леглото, покривайки тялото й със своето. Устните им се срещнаха, ръцете им пробягваха бързо по телата им, а сетне замираха. Те се докосваха, вкусваха, наслаждаваха и откриваха.

Любеха се бавно и отпуснато. Кам постепенно проникна в тялото й, сякаш влизаше в собствения си дом. Бе открил рая, от който се нуждаеше наранената му душа.

В силните ръце на Кам Мариса се чувстваше сигурна и най-важното — обичана. Тя се притисна още по-близо до него, а той придърпа завивката върху все още влажните им тела.

Тази нощ любовта им бе надминала всички фантазии, всички блянове, които някога си бяха представяли. Бе силна като стомана, мека като пух.

Бе истинска и си струваше всичко на този свят.