Вероника Хол
Девицата и звярът (22)

Глава двадесет и първа

Мариса не можеше да се съсредоточи: убоде се със сребърната игла за втори път през последните десет минути. Остави ръкоделието настрани, стана от удобния си стол и пъхна наранения пръст в устата си.

Разходи се из малката стая. Тук бе нейното светилище, единственото място, където можеше наистина да остане сама, когато имаше нужда от това.

Или поне така беше преди.

Дори и тук, сама, в мислите си тя бе обградена от хора и особено един човек тормозеше ума й. Толкова много неща се бяха случили през седмиците след тяхното пристигане в новопостроения Фиц Хол, разположен в красивата долина на река Ус.

Между нея и Камерън се бяха установили ледено любезни резервирани отношения. Това бе нейно дело, призна пред себе си тя. Бе отвърнала на резервираността на съпруга си с любезност и спокойствие, заклевайки се да го накара да забрави другата жена. Сега вече вярваше в непрекъснатите забележки на баба си за горещата кръв на рода Фицджералд. Само от нея зависеше да накара Камерън никога да не съжалява, че се е съгласил да се ожени за нея. Тя трябваше да вярва, че е в състояние постепенно да спечели любовта му.

Не можеше да забрави как се бе чувствала с него, как бе сляла тялото си с неговото. Именно този спомен, заедно със студенината на Кам след това, бе постоянно в ума й. Погледът й го търсеше, питайки го мислено „защо“, тъй като устните й не можеха да произнесат въпроса. Дори да бе прочел безгласното послание в очите й, той го бе оставил без отговор, преструвайки се, че между тях не се е променило нищо. А не беше така.

Изглежда, нещата се променяха и за братовчедка й и Джейми Ковингтън. Мариса се радваше на новопоявилия се блясък в златистокафявите очи на Браяна — поглед, изпълнен с топлота, която излъчваше някаква меланхолия винаги, щом Браяна бе с Джейми. Браяна се смееше повече. В гардероба й започнаха да се промъкват и други цветове, освен траурните. Точно този ден тя дори се бе съгласила да излезе на езда сама с Джейми.

Мариса харесваше Джейми Ковингтън. Той беше интелигентен, имаше добри обноски и достойнство, което внушаваше спокойствие.

В този миг обаче Мариса чувстваше всичко друго, но не и спокойствие. Тя бе неспокойна, прекалено неспокойна, за да седи тук и да бродира. Една разходка из имението би й се отразила по-добре, отколкото да остане затворена и в уединение.

Само след няколко мига Мариса вече се наслаждаваше на топлото слънце навън. Запъти се към доскоро занемарената ябълкова градина. Внезапно усети, че настръхва. Спря и вдигна очи към прозорците на горния етаж.

Някой се взираше в нея. Тя разпозна тъмнозлатистата коса и черната превръзка на окото и усети, че сърцето й започва да бие по-силно.

— Камерън!

Дори само прошепнато, името му изпълни целия свят.

 

 

Кам наблюдаваше как Мариса бавно слиза по тухлените стъпала, водещи към овошките в градината. Неговите овошки и градина. Всяка педя земя, всяко семе и фиданка, всяка овца и крава, всичко беше негово, подарено му от нея. Тук, във Фиц Хол, той наистина бе господар, а не просто съпруг. Според английските закони и повелята на краля, той бе граф Деран, с всички произхождащи от това привилегии. Но този дом бе негов единствено по нейна воля.

Той обгърна с поглед голямата стая. Шотландското одеяло лежеше върху широкото легло от тежко орехово дърво. Когато бе отпътувал с краля в изгнание му се бе наложило да остави в Шотландия някои неща, които ценеше: широкия, двуостър шотландски меч, подарък от баща му по случай шестнайсетия му рожден ден; ореховото ковчеже за писма с неговите инициали от по-големия му брат Кенет; изработената от кехлибар и злато игла, подарък от Дънкан; златната брошка, която бе направил преди години по античен образец и която бе предназначена единствено за неговата съпруга — отвътре пишеше на келтски: „Моето си е мое“.

Неговата съпруга.

Неговата жена.

Неговата любов.

Кам отключи малкото чекмедже на писалището и извади скритата там панделка за коса от синьо кадифе. Потърка я между палеца и показалеца си. Мариса го объркваше. Той се бе отдръпнал от нея по-рано, отколкото трябваше, като ограничи контактите между двама им, макар това да бе почти невъзможно по време на пътуването им от Дорсет до Фиц Хол. Прекараните заедно дни бяха особено болезнени, защото копнееше да я докосва, да споделя с нея най-съкровените си мисли. Вместо това държеше езика здраво зад зъбите си и скъпеше думите си.

Върна се при прозореца и проследи с поглед как тя се отдалечава. Мариса бе красива — толкова жизнена, с толкова съвършено тяло, все още приковано към мъж, който не я заслужаваше. Но не можеше да я напусне, макар че това бавно мъчение го убиваше ден след ден. Гордостта му бе силна, дори повече от волята му.

Любовта му обаче бе още по-силна.

 

 

Браяна бе щастлива, че прие предложението на Джейми да пояздят из имението. Бяха отминали руините на стария замък, разположен на около миля от новия дом. Замъкът бе подложен на оръдеен обстрел по време на гражданската война и от него не бе останало нищо, с изключение на няколко безредно пръснати купчини камъни. Един от братовчедите й, братът на Мариса, бе загинал тук, защитавайки родния си дом. По пътя от Фиц Хол бяха видели и руините на друга роялистка крепост, замъка Гудрич, бившия дом на Толбътови, графовете на Шрусбъри. И него Републиката бе превърнала в развалини. Също като стария Фиц Хол, той бе паметник на роялистката кауза, някога сигурен бастион срещу уелските конници.

Лъкатушещият път ги преведе през обширни равнини и хълмове. Говеда и овце пасяха мирно там, където доскоро армиите бяха сели смърт и разрушение. Тази земя бе в кръвта на братовчедка й, Браяна го знаеше. Тя се намираше недалеч от Уелс, където някога, общият им прадядо бе пресичал границата и бе ухажвал английската си любима.

Яздеха в спокойно мълчание, от време на време минаваха покрай селяни, които работеха на полето. Джейми пое по една пътека, която постепенно ги изведе до уединено поточе, приток на река Ус. Спряха да напоят конете.

Джейми скочи от жребеца си и помогна на Браяна да слезе. За първи път от нощта на бала оставаха сами. Докато сваляше стройното й тяло от седлото, Джейми срещна очите й.

Тя първа отмести поглед, стъпи на земята и тръгна към потока. Свали ръкавиците си и се наведе, загреба с шепи и отпи от ледената вода.

Джейми я гледаше, застанал само на две крачки от нея. Тя бе като сърна на горска поляна, готова да избяга.

— Миледи — започна той и пристъпи към нея.

Браяна се изправи бързо, очите й се разшириха от страх.

— Трябва да се връщаме — каза тя и сведе очи.

Джейми я хвана за китката.

— Не — каза той твърдо. — Не трябва.

— Моля ви — рече Браяна, — пуснете ме.

— Не мога — каза Джейми, без да пуска ръката й.

— Трябва — умоляваше го тя.

— Ако го направя, ще ми обещаете ли да ме изслушате?

Браяна обмисли молбата му за миг. Не можеше да избяга от него, знаеше това и страхът от мъжкия му гняв при евентуалния й отказ я накара да вземе решение.

— Имате думата ми — съгласи се тя.

— В такъв случай нека поседнем — предложи той и я поведе към един голям дъб.

Браяна седна в гъстата трева, като разпростря полите около себе си, стисна ръце в скута си и сведе очи.

Джейми усещаше, че тя ужасно се бои от него, макар и да не можеше да открие причината за това. Искаше само да й обясни какво чувства.

Очите им се срещнаха и той онемя.

Страхът на Браяна се разпръсна, когато видя колебанието и липсата на увереност в кафявите му очи. Тя се отпусна, защото разбра, че Джейми няма да я нарани.

— Какво искате да ми кажете?

Джейми коленичи пред нея и хвана едната й ръка. Пое дълбоко въздух и заговори преди куражът му да го е напуснал.

— Моля ви да станете моя съпруга.

— Съпруга? — възкликна Браяна.

— Да — потвърди Джейми. — Зная, изключително дръзко е от моя страна дори да мисля, че дама с вашия произход и възпитание би избрала мъж като мен, но — той повдигна брадичката й, тъй че да може да я гледа в очите, докато се изповядва, — аз ви обичам.

Браяна бе смаяна. Обяснението в любов бе най-малкото, което очакваше. А брак? Не знаеше дали изобщо би могла да поеме отново този риск, независимо от чувствата си, а тя наистина харесваше Джейми Ковингтън. Дали това бе любов, или не, тя не можеше да каже със сигурност — или поне не можеше да го признае в момента.

Джейми възприе нежеланието й да говори като знак, че е обидена от думите му.

— Простете ми за ненавременните думи, миледи — успя да промълви той. — Моля, забравете, че изобщо съм ги казал.

Браяна забеляза болката в очите му. Сърцето й се устреми към него, тя протегна ръце и когато той понечи да се изправи го спря и нежно каза:

— Почакайте!

Джейми, чиято гордост бе наранена от онова, което смяташе за извършена от самия него глупост, попита:

— Защо? — Мили боже, как бе могъл да извърши такава колосална глупост!

— Не е така, както може би си мислите.

— А каква е истината, миледи?

Браяна докосна бузата му с нежна милувка. За първи път съзнателно поемаше инициативата в отношенията си с мъж.

— Произходът ми няма нищо общо с нежеланието ми.

Джейми помисли, че Браяна просто проявява любезност.

— Оценявам милата ви лъжа.

— Не ви лъжа — възпротиви се тя.

— Както кажете — упорито заяви той.

Тя стисна кръстчето, което носеше на шията си.

— Кълна се във вярата си, че произходът ви няма нищо общо с решението ми да не се омъжвам никога повече.

В златистокафявите й очи грееше истината.

— В такъв случай проблемът е в религиозните ни различия, така ли?

Искаше й се да може да използва този отговор. Тя принадлежеше по рождение към старата вяра, но не бе фанатично-религиозна и нетолерантна към вярванията на другите.

— Не — промълви тя.

Джейми докосна черната й вълнена риза.

— Все още ли го обичате?

— Донал ли? — възкликна Браяна. — Мислите, че съм го обичала? — Насъбралите се ярост и болка я разкъсваха. Сълзи бликнаха от очите й, заплашвайки да облеят страните й. Беше толкова уморена да се преструва, че бракът й е бил такъв, какъвто трябва. Толкова уморена да пази паметта на мъжа, който я бе насилвал. — Нека ме съди Бог — каза тя, хлипайки, — но аз ненавиждах Донал Макбрайд. Чувате ли ме? Мразех го! — Тя притисна ръце към лицето си, за да скрие сълзите, бликнали от очите й.

Джейми бе зашеметен и от силата на думите й, и от гнева й. Грабна я и я запрегръща. Тя плачеше.

— Тихо, обич моя — нежно каза той, — всичко ще се оправи. — Галеше гърба й, опитвайки се да я успокои.

Искрената му топлота и загриженост проникнаха през болката и отчаянието, в които бе изпаднала. Той бе мъж, чиито ръце я закриляха, вместо да й причиняват страдание. Той бе мъж, чиито думи я успокояваха, вместо да я обиждат.

И в този миг в ума й се роди светкавично решение.

— Люби ме — прошепна тя, преди куражът й да изчезне.

Джейми замръзна. Правилно ли бе чул? Навярно бе чул във въображението си онова, което му се искаше.

Браяна отпусна главата си назад и го погледна в очите.

— Моля те, люби ме, Джейми — умоляваше го тя, предлагайки му свенливо устните си.

Устата на Джейми срещна нейната в страстна целувка. Той я желаеше, но бе сигурен, че тя ще съжалява за това, което са направили, без да са венчани.

— Не трябва, обич моя — възпротиви се той. — Мога да почакам, докато…

Браяна чу думите му, откъсна устните си от неговите, постави показалеца си върху устата му и не му позволи да продължи.

— Шшт — каза тя. Не искаше да го слуша. Те не можеха да се оженят. Но навярно би могла да изличи спомена за омразния допир на съпруга си с докосването на Джейми. Да замени ужасната болка с нещо по-нежно.

Знаеше, че си позволява плътско наслаждение с мъж, за когото не е венчана, и по този начин съзнателно извършва грях, но приемаше това, мислеше си, че не би могло да е по-лошо от бруталното използване на тялото й от Донал. Каквото и наказание да заслужеше, щеше да го направи.

Но трябваше да стане сега, преди смелостта да я напусне.

Джейми, чието сърце биеше все по-бързо, мина зад нея, развърза роклята й и докосна с ръце малкото й дупе. Браяна потръпна. Той съблече дрехата от раменете й.

След няколко мига Браяна остана само по долната си риза и чорапите си, а дрехите на Джейми лежаха преметнати върху един от по-ниските клони на дървото, заедно с нейната рокля и няколко фусти.

Бузите на Браяна се изчервиха, когато извърна глава и видя, че Джейми е съвсем близо до нея. Тялото на Донал беше огромно и едро, покрито с тъмни косми; снагата на Джейми бе по-стройна, с гладки гърди. Тя затвори очи и се помоли да не съжалява за това, което щеше да извърши. Оставяше вярата си в ръцете на Джейми.

Той се наведе, впил поглед в нея. Дланите й бяха свити в юмруци, очите й бяха плътно затворени, сякаш не искаше да гледа, сякаш изпитваше страх. Той постави ръка на шията й. Тялото й бе сковано, сякаш очакваше удар.

— Браяна — прошепна той, — погледни ме.

Очите й се отвориха бавно.

— Няма да те нараня — обеща той и секунда по-късно усети как тялото й се отпуска до неговото. Този път той затвори очите й с целувките си, докосвайки с устни клепките, бузите и извивката на брадичката й. Целуна я по устата, отначало нежно, а сетне с все по-усилваща се страст. Показа й каква трябва да бъде целувката — дълбоко, взаимно споделяне на плът и вкус. Когато се откъсна от устните й, Браяна дишаше толкова учестено, колкото и той. Събличайки ризата си, тя оголи малките си гърди. Обхващайки ги с ръце, той ги целуна. Можеше да усети възбудата на собственото си тяло, втвърдяването на плътта си в очакване на срещата с нейната.

Протегна лявата си ръка и вплете пръстите си с нейните.

— Толкова си красива, макар сигурно да го разбираш всеки път, щом погледнеш в огледалото — каза той. Гласът му беше станал дрезгав от нарастващото му желание.

Донал никога не й бе казвал, че е красива. Единственото, което казваше, и то често бе, че е студена кучка, която може да смрази топките и на самия дявол. Донал никога не я бе докосвал с нежност като Джейми, нито пък е обожанието на мъж, който цени, а не граби.

Усети в стомаха си лек трепет на непозната топлота и премигна от изненада. Лявата й ръка се протегна към Джейми. Пръстите й се впиха в гърба му и го притиснаха още по-близо. Успокоена от бавните му движения, Браяна се отпусна. Изглеждаше, че не бърза да проникне в плътта й и тя му бе благодарна за това. Птици чирикаха около тях. Отваряйки очи, тя зърна малко зайче, което хрупаше доволно тревата само на няколко крачки от тях. То вдигна глава и я погледна, после избяга с подскоци.

Джейми проследи погледа й и се засмя на подскачащия заек.

Браяна незабавно насочи вниманието си отново към Джейми, озадачена, че един мъж готов да проникне в жена, може въпреки това да намери нещо смешно в лудориите на горското създание.

— О, Джейми! — каза тя, предлагайки му устните си.

Той разбра знака й, плъзна езика си между разтворените й устни, дръпна ризата й и се намести между бедрата й.

Браяна усети твърдостта на притиснатия до нея член и неволно се напрегна. Той влезе в нея бавно. След като не последва болка, тя се отпусна.

Джейми продължи предпазливо, навлизайки все по-дълбоко, докато не проникна докрай във влажното убежище на плътта й. Обърканост и спокойствие се смесиха в душата му и го възнесоха във висините на любовта.

 

 

Браяна дишаше тежко, легнала до мъжа, който й бе разкрил пътя към удоволствието. В този миг нямаше добро и зло, начало и край. Единствено щастие, каквото не бе изпитвала досега, нито пък бе очаквала. Ценеше тези откраднати часове, защото Джейми й бе поднесъл дар с рядка стойност — чувство на гордост от самата нея като жена. Но колкото и да й се искаше да продължи да изпитва тези нови усещания, знаеше, че всичко е свършило.

Възвърна здравия си разум, а с него и вродената си скромност, отдръпна се от Джейми и се протегна за дрехите си. Обърна се с гръб към Джейми и бързо се облече.

— Трябва да се върнем, преди да се притеснят, че сме се загубили или че ни се е случило нещо по-лошо.

Джейми се облече колкото можеше по-бързо, неспособен да потисне усмивката си. В сърцето си той вече гледаше на нея като на своя жена — тук, в това мирно убежище на Божието благоволение, те бяха дали тържествения си обет с любовта, която бяха споделили. Искаше да й обясни, че за него това е свещен договор.

— Ще ми помогнеш ли с роклята? — попита тя все още с гръб към него, и той бе очарован от напевния й глас.

Той стегна здраво и завърза панделките, заобиколи я, падна на колене, взе ръката й и я целуна.

— Аз, Джейми Ковингтън — закле се той, — взимам лейди Браяна О’Далей за моя законна жена пред Всемогъщия Бог. Отказвам се от всички други, според Божиите закони, докато съм жив.

Сълзи изпълниха очите на Браяна при прочувствената клетва на Джейми. Тя означаваше за нея повече, отколкото би могла да му каже. Само да можеше да повтори думите му — защото в сърцето и душата си тя ги бе приела.

— Джейми…

— Сега е мой ред да ти кажа да мълчиш, обич моя — отвърна той, като стана — Просто трябваше да разбереш какво означава това за мен, да разбереш, че любовта ми е истинска. Това не беше задоволяване на суетата ми, за да мога да се хваля на всички със завоеванието си. Това беше най-добрия начин да ти покажа какво чувствам. Знак за любовта ми, ако искаш да го наречеш така. Аз съм беден на думи, Браяна, за разлика от повечето мъже в двора.

— Които скриват лъжите си в красиви думи без покритие — каза твърдо тя. — Оценявам твоята честност, Джейми.

Да можеше и тя да е толкова честна с него. Браяна вярваше в любовта му и поради това не можеше да го обрече на живот с безплодна жена. Той бе добър мъж и заслужаваше истинска жена, истински брак.

— Ела — каза тя, прекъсвайки разговора, — не бива да се бавим повече.

— Но ще довършим този разговор — каза Джейми, докато й помагаше да се качи на седлото.

— Да, по-късно — отвърна Браяна, запазвайки за себе си мисълта, че за тях няма да има „по-късно“.

 

 

Мариса се разхождаше в градината на Фиц Хол, когато видя голямата група конници, които идваха към имението. Все още бяха твърде далеч, за да ги разпознае, но веднага застана нащрек. Не можеше да е уелският й братовчед. Неотдавна бе поканила Рейвънсмур и семейството му да я посетят, когато желаят, защото смяташе, че ще останат тук с Кам няколко месеца. Но тези конници идваха от съвсем друга посока.

Слънцето огря дрехите на мъжа, който яздеше начело. Дори и от това разстояние Мариса видя, че е с шотландско наметало. Навярно беше някой от семейството на Камерън.

Повдигайки полите си, Мариса се затича към дома, без да я интересува, че постъпката й е по-подходяща за някоя весела селска кокетка, а не за благородница; толкова голямо беше желанието й да посрещне гостите.

От прозореца си Кам видя как жена му тича през тревата. Страхувайки се, че е в опасност, той грабна камата и бастуна си, втурна се навън и едва не се сблъска с Кендъл, който влизаше в стаята.

— Простете, милорд — извини се Кендъл, — помислих, че трябва да ви съобщя за група конници, която приближава насам.

Това обясни, защо Мариса толкова бързаше да се върне у дома. Кам се поуспокои и отпусна камата.

— Знаете ли кои са?

— Не, милорд — отвърна Кендъл.

— Колко са?

— Седем или осем, милорд. — Кендъл излезе след Камерън от спалнята и заедно с него се спусна по стълбите. — С тях има поне две жени и може би едно дете.

Тези новини го ободриха. Никой, който възнамерява да атакува, нямаше да води със себе си жени и деца. Най-вероятно това бе посещение от някое съседско семейство.

— Къде е господин Ковингтън? — попита Кам.

— Излезе на езда с братовчедката на графинята, милорд.

— Бих искал да го видя, щом се върне — каза Кам. Спря пред вратата и пое дълбоко дъх. Трябваше да преодолее още една преграда. Да пренебрегне гостите би означавало да не изпълни задълженията си на домакин.

Излезе навън, Мариса идваше към него, като прескачаше широките тухлени стъпала. Слънцето целуваше страните и пищните й кестеняви коси. Изглеждаше чудесно: като младо, неопитно селско момиче, искаше му се да я грабне, да я отнесе в най-близкото легло и да я люби дълго и бавно, да съблече роклята от великолепното й тяло, да усеща в ръцете си тежестта на едрите й гърди и да ги опитва с устните си.

Точно това искаше.

Но щеше да остане неподвижен, да заключи здраво копнежите в себе си, далеч от презрение и присмех.

— Изглежда, че ще имаме компания — каза Кам хладно.

Мариса спря, едва поемайки дъх.

— Така изглежда — успя да произнесе тя най-после. — И носят цветовете на вашия род, милорд.

Той отбеляза първо последната част от изречението — за пореден път си говореха официално. Сетне попита:

— Цветовете на моя род, казвате?

— Да.

Чаткането на копитата се приближаваше.

— Мъжът, който язди пръв, носи родовите ви цветове.

Леден ужас се плъзна по кожата на Камерън.

Мариса видя, че ръката му стисва дръжката на бастуна. Изглеждаше сякаш не е човек от плът и кръв, а ваяние от мрамор.

Залаяха кучета, пръснаха се домашни птици, зацвилиха коне.

Мариса отмести поглед от съпруга си към групата, която спря само на няколко крачки пред тях. От устата на мъжа й се чу тихо проклятие на келтски. Ругатнята прозвуча грубо и горчиво. С крайчеца на окото си тя зърна, че неколцина от прислужниците й са застанали до каменната алея с приготвени пистолети, други двама бяха въоръжени със смъртоносни далекобойни лъкове.

Кам се приближи и застана до нея. Студеният му тон бе в контраст с топлото лятното слънце.

— Изглежда, миледи, че имаме честа да сме посетени от граф Тейрн, моя баща, и неговата красива съпруга, майка ми.