Нора Робъртс
Нежно откритие (8)

ОСМА ГЛАВА

Михаил разбърка сместа от месо, подправки и домати в старата тенджера и все току хвърляше поглед към улицата. Опита своето постижение, добави още малко червено вино. Откъм дневната долиташе музиката на „Сватбата на Фигаро“.

Запита се кога ли ще пристигне Сидни.

Остави ястието на бавен огън и мина в дневната да погледне парчето палисандрово дърво, което бавно придобиваше чертите на нейното лице.

Устните й. В тях се криеше някаква мекота, едва прокрадваща се в дървената скулптура. Михаил плъзна пръсти по тях. И си припомни вкуса на тези устни, раздвижили се в отговор на неговите. Сладки бонбони с глазура от охладено бяло вино. Съчетание, към което човек лесно би се пристрастил.

А скулите й — тъй аристократично изящни. В един миг придаваха на изражението й нещо като високомерие, в следващия — хладната решителност на влязъл в битка войн. Добре очертана линия на челюстта — той прокара пръст по нея, припомняйки си колко гладка и чувствителна бе нейната кожа на това място.

Очите й, неведнъж се беше питал дали ще успее да запечата изражението им. О, не, формата нямаше да го затрудни — та той не от вчера беше в този занаят; безпокоеше го по-скоро загадъчността, тайните, скрити в тях.

Толкова много неща все още не бе успял да узнае. Наклони се напред, додето застана очи в очи с недовършената скулптура.

— Ти сама ще ме допуснеш до себе си — прошепна той.

На вратата се почука, ала той остана на мястото си, взрян в недооформеното лице.

— Отворено е.

— Ей, Михаил. — Облечена във фланелка на точки и яркозелени шорти, Кийли влетя в стаята. — Да ти се намира нещо студено? Моят хладилник най-сетне предаде Богу дух.

— Заповядай — разсеяно отвърна мъжът. — Ще те сложа на първо място в списъка на нуждаещите се.

— Любимият ми герой. — Тя се отби и в кухнята, привлечена от уханията, които се разнасяха от тенджерата. — Господи, това мирише на порочен кроеж. — Без да се стеснява, тя топна лъжицата и опита. — Първото ми предположение е напълно правилно. А за един човек е прекалено много.

— За двама е.

— Охо! — Тя успя да вложи безброй нюанси в тези две срички, но като не срещна отговор, отвори хладилника да си вземе нещо безалкохолно. Усети как устата й се пълни със слюнка и отново мечтателно погледна към тенджерата. — И за двама е много.

Михаил я погледна през рамо и се засмя.

— Сипи си в някоя купичка. Трябва да поври още малко.

— Ти си моят принц, Михаил. — Без да губи време, Кийли взе да рови из шкафовете. — И коя е щастливката?

— Сидни Хейуърд.

— Сидни? — Момичето ококори очи. Лъжицата в ръката й застина във въздуха над тенджерата с врящия гулаш. — Хейуърд — довърши тя. — Искаш да кажеш, че богатата и красива Хейуърд, която се облича в коприни дори когато ходи на работа и носи чанта от шестстотин долара, ще дойде тук, ще вечеря с теб и всичко останало?

За това „всичко останало“ Михаил все още не смееше да се надява.

— Да.

— Господи! — Кийли не успя да измисли по-изразително възклицание. Но току-що наученото никак не й допадна. Не, определено не й допадна. И с тази мисъл момичето отнесе предложения й обяд.

Богатите бяха друг вид хора. Тя твърдо вярваше в това. А тази дама бе нещо повече от богата. Кийли знаеше, че Михаил на няколко пъти е печелил много пари със своето изкуство, ала не гледаше на него като на богат човек. Той просто бе Михаил, отзивчивият съсед, винаги готов да й отпуши мивката, да убие някой страховит паяк или да я почерпи бутилка бира.

На път към вратата тя мина покрай домакина и забеляза напредъка в последната му работа.

— О! — възкликна само тя. Готова бе и на убийство, стига да можеше да се сдобие с подобни скули.

— Харесва ли ти?

— Всичките ти работи ми харесват. — И все пак тя взе да пристъпва от крак на крак. Не й се нравеше начинът, по който Михаил съзерцаваше контурите на дървото. — Вие двамата май… Отношенията ви като че ли са нещо повече от делови.

— Да. — Михаил пъхна палци в джобовете на джинсите си и се взря в тревожните очи на момичето. — Това притеснява ли те?

— Мен ли? Хич даже. — Тя неволно прехапа устни. — Просто исках да кажа… Тя е от съвсем друг кръг.

Михаил добре съзнаваше, че Кийли няма предвид квартала, в който живееше Сидни, а нещо много повече. На което той само се усмихна и я погали по косата.

— Ти се безпокоиш за мен.

— Та ние сме приятели, нали? И никак не понасям някой да наранява приятелите ми.

Трогнат от чистосърдечието й, той я целуна по носа.

— Както се получи с онзи актьор с мършавите крака?

— Нещо такова — отвърна Кийли и сви рамене. — Аз обаче изобщо не бях влюбена в него. Е, може би съвсем мъничко.

— Спомням си, че плака.

— Е, да, но пък и лесно се разкисвам. Просълзявам се дори на реклами за поздравителни картички. — Ядосана на себе си, тя отново погледна към скулптурата. Тази жена определено не й харесваше. — Жена с подобна външност като нищо ще накара някой да се запише в Чуждестранния легион.

Михаил се засмя и разроши косата й.

— Не се тревожи, ще ти пиша.

Още преди да измисли подходящ отговор, Кийли чу някой да тропа на вратата. Михаил потупа приятелката си по рамото и тръгна да отвори.

— Здравей! — Лицето на Сидни засия в мига, в който го зърна. В едната си ръка носеше куфар, а в другата — бутилка шампанско. — Прекрасно мирише. Още от третия етаж усетих уханието… — Тя забеляза Кийли, застанала до работната маса, с купичката в ръце. — Здрасти. — Сидни прочисти гърло и си каза, че не бива да се чувства неловко от това, че съседката на Михаил я вижда как пристига в апартамента му с куфар в ръка.

— Здрасти. Тъкмо си тръгвам. — Не по-малко смутена от новодошлата, Кийли се втурна към кухнята да си вземе бутилката.

— Радвам се, че те виждам отново. — Сидни все тъй неловко стоеше край отворената врата. — Как мина убийството?

— За три кадъра успя да ме удуши. — Момичето леко се усмихна и изхвърча през вратата. — Приятна вечеря. И благодаря, Михаил.

Когато вратата в дъното на коридора най-сетне се хлопна, Сидни си позволи да въздъхне.

— Винаги ли се движи с такава скорост?

— В повечето случаи. — И той я прегърна през кръста. — Тревожи се, че ще ме съблазниш, ще ме използваш, додето съм ти нужен и след това ще ме захвърлиш.

— Гледай ти какво прозрение.

Михаил се засмя и леко захапа долната й устна.

— Първите две звучат напълно приемливо.

Когато устните му се притиснаха към нейните, той пое куфара от омекналите й пръсти и го захвърли на земята. Взе и бутилката, с която блъсна вратата зад гърба й.

— Харесва ми роклята ти. С нея си същинска роза, разтворила цвят към слънцето.

Почувствала ръцете си свободни, тя го погали по гърба, плъзна пръсти под памучната работна риза, която измъкна от джинсите му.

— Аз пък винаги те харесвам, независимо в какво си облечен.

Устните му се плъзнаха към шията й.

— Гладна ли си?

— О, умирам от глад. Наложи се да пропусна обяда.

— Десет минути — обеща той и неохотно я пусна. Ако не беше го направил, вечерята щеше да бъде отложена за твърде дълго. — Какво си донесла? — И той обърна бутилката, за да прочете етикета, сетне вдигна вежда. — Моят гулаш ще бледнее пред виното.

С все тъй затворени очи Сидни вдъхна дълбоко приятната смесица от аромати.

— Не, не ми се вярва. — След което се засмя и отново взе бутилката. — Исках да отпразнуваме случая. Имах чудесен ден.

— Ще ми разкажеш ли?

— Да.

— Добре тогава. Дай да потърсим чаши, достойни за това шампанско.

 

 

Не си спомняше друг път да е била тъй очарована от приготовленията за нейното гостуване. Михаил бе подредил малка маса с два стола на мъничката тераса на спалнята. — Един-единствен розов божур стоеше в центъра, топнат в зелена бутилка, по радиото звучеше музика, която заглушаваше шумотевицата от улицата. Ароматното ястие бе сервирано в дебели сини купи, филийките черен хляб бяха натрупани в сламена кошничка.

Докато се хранеха, тя сподели с него решението си да повиши Жанин, разказа му и за сблъсъка с Лойд.

— Поискала си оставката му. Би трябвало да го уволниш.

— Не е толкова просто. — Доволна от постигнатото, Сидни вдигна чашата си да погледне виното на светлината на залеза. — В крайна сметка резултатът е същият. Ако той упражни натиск, ще се наложи да се изправя пред управителния съвет. Разполагам с отчети, а и много други документи. Да вземем тази сграда например. Дядо ми я е поверил на Лойд преди повече от година с молбата да се погрижи за поддръжката и изискванията на наемателите. Останалото ти е известно.

— В такъв случай може би трябва да съм му признателен. — Михаил прибра кичур коса зад ухото й, след което я целуна по шията. — Ако бе постъпил честно и си бе свършил работата, нямаше да се наложи аз да се държа така грубо в кабинета ти. И сега ти нямаше да си тук при мен.

Тя притисна ръката му към бузата си.

— Май трябваше да го повиша. — Сидни целуна дланта му, удивена с каква лекота дава израз на чувствата си.

— Не. Да приемем, че съдбата е отредила така. Не искам близо до теб да има човек, който всеки миг може да те нарани.

— Зная, че той е причината случилото се с госпожа Уолбърг да стане достояние на журналистите. — Сидни ядно си отчупи парче хляб. — Ясно ми е, че заради гнева си към мен, той постави компанията в толкова неизгодно положение. Няма да търпя това, управителният съвет също.

— Ще се справиш. — Михаил разля в чашите им остатъка от виното.

— Да, ще се справя. — Сидни бе насочила поглед навън към проснатото пране, към отворените прозорци, край които минаваха хора, а други седяха, вперили поглед в телевизора. По тротоара се шляеха деца, доволни, че летният ден е тъй дълъг. Когато Михаил хвана ръката й, тя лекичко стисна пръстите му в отговор. — Днес за пръв път почувствах, че държа нещата в ръцете си. През целия си живот съм вършила онова, което се очакваше от мен. — Тя сама се възпря и поклати глава. — Но това сега няма значение. Важното е, че в един момент през последните няколко месеца започнах да разбирам, че за да хванеш нещата в ръцете си, трябва да поемеш определена отговорност. И най-сетне го постигнах. Не знам дали разбираш какво представлява това чувство.

— Разбирам онова, което виждам. А в момента виждам една жена, която вече започва да вярва в себе си и сама да подбира хората, с които ще общува. — И той с усмивка погали бузата й. — Например с мен.

Сидни извърна лице към него. Стоеше на по-малко от ръка разстояние. С вида на мургав варварин, на когото никоя жена не може да устои. Тя самата обаче изпитваше нещо повече от привличане. И се боеше да разтълкува чувствата си. Съществува само настоящето, напомни си тя и понечи да го прегърне.

Той я привлече в обятията си, потърка буза в косите й, шепнейки прекрасни неразбираеми за нея думи.

— Ще трябва да си купя разговорник. — И тя с въздишка притвори очи, когато устните му докоснаха лицето й.

— Ето това е много лесно. — И той повтори фразата между две целувки.

Сидни се разсмя и опряна на ръката му, се изправи.

— На теб ти е лесно да го кажеш. А какво означава?

Устните му отново докоснаха нейните.

— Обичам те.

Той улови мига, в който очите й рязко се отвориха, съзря бурята от чувства — шокът, преминал в бледа надежда, а сетне в паника.

— Михаил, аз…

— Защо позволяваш думите да те плашат? — прекъсни я той. — Любовта никого не застрашава.

— Не очаквах това. — Тя сложи ръка на гърдите му, за да запази малкото разстояние помежду им.

Михаил мрачно сведе поглед към ръката й, сетне отстъпи назад.

— Какво очакваше?

— Смятах, че ти… — Нима съществуваше някакъв по-деликатен начин да изрази мисълта си? — Бях решила, че ти…

— Че желая само тялото ти — довърши той наместо нея. Та той и засвидетелстваше толкова много, а тя сякаш бе сляпа. — Което е съвсем вярно, но не казва всичко. Нима твърдиш, че снощи нищо не се е случило?

— Напротив. Беше прекрасно. — Краката не я държаха и тя се принуди да седне. Имаше чувството, че е скочила от висока скала и е паднала на главата си. Ала той я гледаше по такъв начин, сякаш й даваше да разбере, че най-добре е бързо-бързо да се изправи.

— Що се отнася до секса, беше чудесно. — Михаил взе чашата си. Изкушаваше се да я захвърли на улицата, но си наложи просто да отпие. — Добрият секс е необходим за тялото, а и за душевното спокойствие. Ала за сърцето той не е достатъчен. Сърцето се нуждае от любов, а снощи помежду ни имаше любов. И двамата я почувствахме.

Ръцете й безпомощно се отпуснаха.

— Не зная. Никога досега не съм се радвала на добър секс.

Михаил вдигна поглед.

— Ти не беше девствена. Била си омъжена.

— Да, бях. — И все още бе запазила горчивия вкус на това разочарование. — Не искам сега да говорим за това, Михаил. Не е ли достатъчно, че се чувстваме добре заедно, а и че изпитвам към теб нещо напълно ново и непознато. Не искам да го анализирам. Все още не мога.

— Не искаш да знаеш какво изпитваш? — Думите й го объркваха. — Как можеш да живееш, без да знаещ какво се таи вътре в теб?

— За мен е по-различно. В този смисъл не съм имала онова, което си имал ти, нито пък твоите занимания. А чувствата ти… те винаги са красноречиви. Добиват израз в движенията ти, в говора, в очите ти, в работата. А моите чувства… не са тъй близо до повърхността. Нужно ми е време.

— Според теб аз търпелив човек ли съм?

— Не — буйно отвърна Сидни.

— Добре тогава. В такъв случай разбираш, че разполагаш с твърде кратко време. — И той започна да прибира съдовете. — Този твой съпруг да не те е наранил?

— От неуспешния брак винаги боли. Моля те, не настоявай да ти кажа нещо повече сега.

— Тази вечер няма да настоявам.

Небето на хоризонта тъкмо потъваше в палитрата от тъмносини багри, когато мъжът я погледна.

— Защото тази нощ искам да мислиш само за мен.

И той излезе, като я остави да разчисти масата.

Той я обичаше. Думите изплуваха в съзнанието на Сидни, когато посегна да вдигне кошничката и цветето в импровизираната ваза. Всякакво съмнение бе изключено. Тя вече знаеше, че този мъж говори само онова, което мисли и много рядко скрива нещо. Ала просто нямаше представа какво означава за него любовта.

За нея това бе сладко пъстроцветно, трайно изживяване, което се случва на другите. Баща й я бе обичал, изразявайки обичта си по своя често пъти погрешен начин. Ала те бяха прекарвали заедно само кратки отрязъци от време в ранното й детство. След развода, когато тя беше вече шестгодишна, твърде рядко се виждаха.

Другият човек в този брак бе майка й. Сидни не се съмняваше в нежните й чувства. Ала винаги бе знаела, че тя се отнася по същия начин към всичко, което я интересува.

Сетне в живота и се бе появил Питър и това за нея бе силно истинско и важно чувство. До момента, в който не направиха опит да се обичат като съпруг и съпруга.

Ето че сега бе срещнала Михаил, който не й предлагаше любовта на приятел. И съзнанието за това я разкъсваше и тя се мяташе между главозамайващо щастие и сковаващ ужас.

С тези объркани мисли Сидни влезе в кухнята, където завари домакина с насапунисани до лакти ръце. Сидни остави кошничката и бутилката, след което взе кърпата за подсушаване на съдовете.

— Сърдиш ли ми се? — осмели се да попита след миг.

— Може би само малко. По-скоро съм озадачен. — А и обиден, но той не искаше да й внушава чувство за вина или съжаление. — Ако се чувстваш обичана, то това трябва да те прави щастлива.

— Част от мен действително се чувства така. Другата част се страхува да не насили нещата и да провали онова, което започнахме. — Той настоява поне да съм честна, рече си наум. И напълно го заслужава. Ето защо тя направи опит да бъде искрена. — Днес през целия ден с нетърпение очаквах мига, когато ще бъдем заедно, ще можем да си поговорим, а и да споделя с теб случилото се. Също и да те слушам. Знаех, че ще успееш да ме разсмееш, че сърцето ми ще забие бясно, щом ме целунеш. — Тя остави подсушената купа. — Защо ме гледаш по този начин?

Михаил само поклати глава.

— Ти дори не съзнаваш, че си влюбена в мен. Но в това няма нищо лошо — добави, като й подаде следващата купа. — С времето и това ще стане.

— Ама че си нахален — възкликна тя. — Никога не знам дали това събужда в мен възхищение или гняв.

— Много ти харесва дори, защото събужда желанието да се бориш.

— Според теб, предполагам, трябва да се чувствам поласкана, задето си влюбен в мен.

— Естествено — ухили се той насреща й. — Така ли е?

Сидни замислено остави купата и пое тенджерата.

— Да, предполагам. Това е напълно естествено. А ти си…

— Какъв?

Сидни вдигна очи и зърна веселите пламъчета в тъмните му очи, буйните черни коси, закачливата усмивка.

— Направо прекрасен.

Усмивката му изчезна и той изумено зяпна. Когато най-сетне успя да стисне устни, мъжът извади ръце от водата и започна да мърмори нещо.

— Ти какво, ругаеш ли ме?

Вместо да й отговори, той дръпна кърпата, за да избърше ръцете си.

— Аз като че ли успях да те смутя. — Очарована от ефекта на думите си, тя се засмя и обхвана лицето му. — Да, наистина.

— Престани. — Вече напълно объркан, той отблъсна ръцете й. — Не мога да намеря дума, подходяща като определение за мен.

— Прекрасен! — И преди да успее да я отблъсне, тя обви ръце около врата му. — Първия път, когато те видях, ми заприлича на истински пират, безстрашен и загорял от слънцето.

Този път той изруга на английски и тя само се усмихна.

— Може би заради косата — продължи замислено, като приглади с пръсти буйните му къдрици. — По-късно все си представях какво ще е усещането, ако заровя пръсти в тази грива. Или пък очите ти, толкова изразителни, толкова опасни.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

— Започвам да се чувствам опасен.

— Ами устните. Може пък в тях да се крие магията. — Тя го целуна, без да отделя очи от неговите, очерта устните му с език. — Не мога да си представя, че съществува жена, която би устояла.

— Опитваш се да ме прелъстиш.

Сидни отпусна ръце, взе да си играе с копчетата на ризата му.

— Все някой трябва да го направи. — Можеше само да се надява, че е налучкала верния тон. — Не бива, разбира се, да пропускаме и това прекрасно тяло. Първия път, когато те видях гол до кръста, за малко да си глътна езика. — Тя разтвори дрехата му, плъзна длани по голите му гърди.

Коленете му застрашително омекваха.

— Кожата ти беше мокра, блестяща, с ясно очертани мускули. — Тя изостави играта, попаднала в собствения си капан. — Толкова нежна кожа и толкова стегнати мускули. А моето единствено желание бе да те докосна, ето така.

Дъхът й секна, когато впи пръсти в раменете му, плъзна ги надолу по ръцете. Очите му се взряха в нейните с яростна настойчивост. Под пръстите й ръцете му бяха силни като направени от стомана. Думите заседнаха в пресъхналото й гърло.

— Имаш ли представа какво ми причиняваш? — попита той. С треперещи пръсти посегна към малките черни копченца на сакото й. Под този слънчев костюм тя носеше само коприна с цвета на нощта. Михаил вече долавяше ускорените удари на сърцето си. — Съзнаваш ли колко много се нуждая от теб?

Сидни едва-едва поклати глава.

— Покажи ми. Аз сама ще разбера.

В следващия миг той впи устни в нейните и я притисна в прегръдките си. Вдигна я във въздуха, бавно я завъртя в кръг, без да прекъсва целувката.

Замаяна и объркана, тя се вкопчи в него, усетила, че я понася към спалнята. Изхлузи обувките си, без да я е грижа дали някога ще ги намери отново. Този прост жест й донесе такова облекчение, че тя се засмя и усети как я повалят на леглото.

Пружината под тях изскърца, поддаде и ги приюти в меките си очертания. Михаил мълвеше нейното име, тя — неговото и в следващия миг устните им отново се сляха. Страстта им се разгоря дива и безразсъдна както и предишния път. Сега вече тя знаеше накъде ще я отведе той. Единственият й стремеж бе да следва неговия ритъм. Потребността да го притежава бе настойчива като необходимостта да вдишваш въздух и ето, че тя с трескави пръсти посегна към джинсите му, додето той сваляше ефирната коприна от раменете й.

Тя усещаше леките издатини на пружината с голия си гръб, усещаше и неговото нетърпеливо тяло. През отворения прозорец струеше горещина. А в далечината тътнеше зараждаща се буря. Сидни усети как тялото й откликва на стихийния повик.

Мъжът жадуваше за бурята навън, за бурята вътре в нея. Никога досега не бе усещал трепета на истинския копнеж. Знаеше какво е глад, познато му бе и жалкото желание за мъничко топлинка. Спомняше си как в миналото бе пожелавал да усети извивките и мекотата на някое женско тяло, ала всичко това бе нищо, нищо, в сравнение с потребността, която изпитваше сега.

Ръцете му пробягаха по тялото й и при всяко докосване под пръстите си усещаше пламналата й кожа. Долавяше всеки неин трепет. Чуеше ли я да стене, измъчваше я, додето до ушите му достигнеше вик.

И все пак гладът му не бе уталожен.

Бурята приближаваше като надвиснала заплаха. А с вятъра през прозореца нахлу страстната жаловита песен на саксофон. Слънцето хлътна зад хоризонта, затанцуваха пламъци и сенки.

В пелената от мрак и горещина двамата бяха загубили представа за времето. Реалността бе сведена до две същества — един мъж и една жена и тяхното безмилостно желание да се слеят.

Той проникна в нея и тялото й откликна.

Влуден, той я повдигна, додето краката й се сключиха на кръста му, гърбът й се изви като лък. Разтърсен от невероятната сила на този желан сблъсък, мъжът зарови лице в рамото й и се остави на стихията.

 

 

Дъждът заваля едва на следващия ден следобед, придружен с несекващи гръмотевици и светкавици. Включила телефона на високоговорител, Сидни провеждаше трудно съвещание с партньори от Западния бряг. Макар Жанин да седеше срещу нея, тя водеше и свои бележки. Благодарение на работата, която заедно бяха отхвърлили сутринта, Сидни разполагаше с цялата необходима информация.

— Да, господин Бърнстейн, подобренията ще бъдат от полза за всички. — Изчака потвърждението да бъде чуто от събеседника й, неговия адвокат и партньора му. — До утре в пет часа източно време ще ви изпратим по факса преработения проект. — Тя се усмихна на себе си. — Да, наистина, „Хейуърд Индъстрис“ обича да действа бързо. Благодаря ви, господа. Дочуване.

Сидни изключи говорителя, сетне погледна Жанин.

— Е, какво ще кажеш?

— Не забелязах дори да трепнеш. А я погледни мен. — И Жанин протегна ръце. — Дланите ми са мокри. И тримата бяха намислили за нула време да те сразят, а ти изравни играта. Моите поздравления.

— Според мен сделката ще се хареса на управителния съвет. — Седем милиона, помисли си тя. Току-що бе сключила сделка за седем милиона долара. Жанин имаше право. Не беше отстъпила нито крачка. — Хайде сега да подготвим документите за факса.

— Да. — Жанин се изправи, но ето че в този момент телефонът иззвъня. Без да се усети младата жена вдигна слушалката преди Сидни. — Кабинетът на госпожица Хейуърд. Един момент, моля. — И натисна копчето за изчакване. — Господин Уорфийлд.

Сянка на умора замъгли очите на Сидни, когато тя кимна.

— Ще приема разговора. Благодаря ти.

Изчака вратата да се затвори и едва тогава включи разговора.

— Здравей, Чанинг.

— Вече няколко дни се опитвам да се свържа с теб. Къде се криеш?

Сидни си припомни изтърбушеното легло на Михаил и се усмихна.

— Съжалявам, Чанинг. Бях… заета.

— Работа, работа, и никакви забавления, скъпа — отбеляза мъжът, с което я накара здраво да стисне зъби. — Аз ще те откъсна от всичко това. Искаш ли да обядваме заедно утре?

По навик Сидни погледна календара си.

— Имам уговорена среща.

— Срещите се уговорят, за да бъдат отложени.

— Не, наистина не мога. Всъщност в момента задвижвам няколко проекта наведнъж и цяла седмица няма да мога да изляза от кабинета си.

— Виж, Сидни, обещах на Маргьорит, че няма да допусна да се затвориш там. А аз държа на думата си.

Как тъй бе в състояние да приключи сделка за милиони долари, без да изгуби самообладание, запита се тя, а в същото време допуска този натиск в чисто личен план да я изнерви.

— Майка ми ненужно се безпокои. Наистина съжалявам, Чанинг, но сега нямам време за приказки. Трябва да… закъснявам за една среща — изтърси първото, което й хрумна.

— Красивите жени имат право да закъснеят. Щом не мога да те изведа на обяд, трябва на всяка цена да те принудя да дойдеш с нас в петък. Цяла компания отиваме заедно на театър. Първо ще пийнем по нещо, разбира се, а после ще хапнем някъде.

— Заета съм, Чанинг. Приятно прекарване все пак. А сега наистина трябва да затварям. Чао. — Сидни избълва някаква ругатня, насочена към самата нея, след което остави слушалката върху вилката.

Защо просто не му каза, че се среща с друг мъж?

Прост въпрос, рече си тя, прост отговор. Чанинг тутакси щеше да отърчи при Маргьорит, а Сидни не искаше майка й да узнае. Михаил бе само неин, единствено неин и тя държеше да бъде така поне още известно време.

Той я обичаше.

Сидни затвори очи и усети познатата тръпка на наслада, примесена с не малка доза страх. Може би след време щеше да бъде в състояние и тя да го обикне безрезервно, макар да се боеше, че това пълно отдаване е непостижимо за нея.

Беше се опасявала, че ще се окаже фригидна. И определено бе сбъркала. Но това бе само първата крачка.

Време, повтори си тя. Нужно й бе време да подреди чувствата си. А после… после щяха да се погрижат за останалото.

Почукването на вратата на кабинета й я върна на земята.

— Да?

— Извинявай. — Жанин носеше една от бланките с емблемата на фирмата. — Това току-що пристигна от кабинета на господин Бингам. Предположих, че ще поискаш да го видиш веднага.

— Да, благодаря ти. — Думите в писмото бяха умело подбрани, за да прикрият гнева и озлоблението и все пак това бе оставка. Която започваше да тече от този момент. Сидни внимателно остави писмото. Не беше нужна особена проницателност, за да се досети човек, че това не е краят на борбата. — Жанин, нужни са ми някои от досиетата на служителите. Ще трябва да намерим човек за мястото на господин Бингам, но искам най-напред да проверя дали не разполагаме с подходящ кандидат в самата фирма.

— Да. — Жанин тръгна към вратата, но спря. — Като твой помощник, имам ли право да предложа съвет?

— Да, разбира се.

— Пази се. Един мъж с удоволствие би забил нож в гърба ти.

— Зная. И нямам намерение да го оставя да ме изненада. — Тя разтри скованите мускули на шията си, за да се отърси от напрежението. — Не искаш ли преди да се заемем с досиетата, да изпием по едно кафе? Двете заедно.

— След секунда е готово. — Когато се обърна, тя без малко не се блъсна в Михаил, който тъкмо влизаше през вратата. — Извинете. — Мъжът бе вир вода, бялата фланелка бе залепнала по тялото му. За кратък миг Жанин си представи, че току-виж поискал тя да го избърше. — Съжалявам, госпожица Хейуърд е…

— Всичко е наред. — Сидни вече се бе надигнала от стола си. — Ще приема господин Станисласки.

Забелязала погледа на шефката си, Жанин успя да прикрие поне част от завистта.

— Няма да те свързвам.

Михаил се ухили.

— Да, моля. Ти си. Жанин, която повишиха?

— О, да.

— Сидни ми каза, че чудесно си вършиш работата.

— Благодаря. — Кой би помислил, че ароматът на едно мъжко тяло ще е тъй опияняващ? — Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Моето също ще почака, Жанин. А и ти можеш да си отдъхнеш.

— Да. — И с лека въздишка на завист, тя затвори вратата.

— Нямаш ли чадър? — попита Сидни и се наклони, за да получи целувка.

— Не мога да те докосна дори, ще ти изцапам костюма. Тук някъде има ли кърпа?

— Само за минутка. — И тя тръгна към банята. — Какво правиш в центъра по това време?

— Дъждът ужасно забавя нещата. Пооправих си счетоводните документи и приключих към четири. — Той взе предложената кърпа и я метна на главата си.

— Нима е толкова късно?

Тя погледна към часовника, който показваше пет без няколко минути.

— Ти си заета.

Сидни си спомни, че на бюрото й я чака факсът с оставката, а и предстоеше да проучи досиетата.

— Малко.

— Като се освободиш, може би ще пожелаеш да дойдеш с мен на кино.

— С удоволствие. — И тя взе от ръцете му вече мократа кърпа. — Нужен ми е един час.

— Ще се върна. — Той докосна перлите на шията й. — Има и още нещо.

— Какво?

— Семейството ми ще гостува на сестра ми този уикенд. Ще има барбекю. Ще дойдеш ли с мен?

— Ще ми бъде много приятно да дойда на барбекю. Кога?

— Те тръгват в петък след работа. — Искаше да я нарисува така, с това перлено колие. Само перлите. Макар рядко да използваше друг материал освен дърво, сега му хрумна, че може да я извая от алабастър. — Можем да тръгнем, когато на теб ти е удобно.

— Би трябвало да успея да се прибера и да се преоблека до шест. Шест и половина — поправи се тя. — Така добре ли е?

— Добре е. — Той я хвана за раменете, притисна я само колкото да усети близостта й, макар да внимаваше да не намокри дрехите й и я целуна. — Наташа ще те хареса.

— Надявам се.

Той отново я целуна.

— Обичам те.

Бурята от чувства отново я разтърси.

— Зная.

— Ти също ме обичаш — промърмори той. — Просто си ужасен инат. — Позволи си още миг да се порадва на вкуса на устните й. — Но скоро ще ми позираш.

— Аз… Какво?

— Ще ми позираш. Имам изложба през есента и смятам да представя няколко твои скулптури.

— Изобщо не си ми споменал, че ти предстои изложба. — И едва тогава осъзна какво й е казал. — Мои скулптури?

— Много скоро ще се наложи здравата да се хванем на работа. Затова сега те оставям да приключиш със задълженията си.

— О! — Напълно бе забравила и досиетата, и телефонните обаждания. — Да, ще се видим след един час.

— А през уикенда никой няма да работи. Виж следващия… — Той кимна, което означаваше, че е взел решение. Определено от алабастър.

Тя прокара влажната кърпа през ръцете си и тръгна към вратата.

— Михаил.

Отворил вратата, той спря с ръка на дръжката.

— Да?

— Къде живее сестра ти?

— В Западна Вирджиния. — Той се ухили и затвори вратата.

Цели десет секунди Сидни остана взряна в дървената плоскост.

— Западна Вирджиния?