Нора Робъртс
Нежно откритие (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Денят беше уморителен. Всъщност седмица от почти шейсет работни часа, разпределени между работа в кабинета, обедни срещи и преглеждане на отчетите вечер вкъщи беше уморителна. Днес й оставаха още няколко часа работа, ала Сидни вече се наслаждаваше на облекчението и удовлетворението, което изпитваше в петък следобед, когато всички служители предвкусваха заслужената почивка в съботния ден.

През досегашния й съзнателен живот дните по нищо не се отличаваха един от друг; всички бяха запълнени с благотворителни събирания, обикаляне на магазините и обеди с приятели. Нямаше работно разписание, а уикендите бяха просто дни, в които партитата продължаваха до по-късно.

Нещата се бяха променили. Докато четеше новия договор, Сидни се чувстваше доволна, задето се бе случило така. Започваше да разбира защо дядо й винаги бе толкова жизнен и изпълнен с енергия. Имал е стремежи, амбиции, цели.

Сега те бяха нейни.

Вярно, все още се налагаше да иска съвет за някои от формулировките в договорите и в сделките трябваше задължително да се съобразява с мнението на управителния съвет. Но бе започнала да се усъвършенства, нещо повече, да се наслаждава, на великата игра на шах — купуването и продаването на недвижими имоти.

Тя огради една неправилно формулирана клауза в договора и натисна копчето на жужащия интерком.

— Господин Бингам иска среща с вас, госпожице Хейуърд.

— Покани го, Жанин. О, и виж дали ще можеш да се свържеш с Франк Марлоу от адвокатската кантора „Марлоу, Радклиф и Смит“.

— Да, госпожице.

Когато Лойд влезе в кабинета, Сидни все още преглеждаше договора. Тя вдигна ръка с молба да й даде няколко минутки, за да довърши.

— Лойд, съжалявам, но ако загубя връзката между всички тези точки, ще трябва да започна отначало. — Тя си надраска някаква бележка, сетне остави договора настрани и се усмихна. — Какво мога да направя за теб?

— Проектът „Сохо“. Напълно е излязъл от контрол.

Тя стисна устни. Проектът „Сохо“ й напомняше за Михаил. Михаил й напомняше за вихреното пътуване от Лонг Айлънд и нейния последен провал като жена. Не я беше грижа за това.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. — Той яростно закрачи из кабинета й. — Четвърт милион. Определила си четвърт милион за ремонта на тази сграда.

Сидни не помръдна от мястото си, само бавно подпря ръце на бюрото и сплете пръсти.

— Зная това, Лойд. Като се има предвид състоянието на сградата, предложената от господин Станисласки цена беше съвсем приемлива.

— Откъде знаеш? — остро попита мъжът. — Възложи ли сравнителни оценки?

— Не. — Пръстите й се свиха, сетне отново се отпуснаха. Трудно беше, но тя си напомни, че Лойд Бингам бе заслужил издигането си по служебната стълбица, докато тя се бе озовала направо на най-горното стъпало. — Доверих се на инстинкта си.

— На инстинкта? — Той присви очи и се извърна към нея. Презрението в гласа му бе съвсем очевидно. — В бизнеса си само от няколко месеца и вече имаш инстинкти.

— Точно така. Освен това ми е известно, че цената за новата електроинсталация, канализацията и дърводелската работа не надвишава други подобни ремонти, извършени в наши сгради.

— По дяволите, Сидни, дори за тази сграда тук не сме дали толкова при ремонта миналата година.

— Това, което е направено миналата година по тази сграда, е просто малко повече от украса. Голяма част от ремонта в Сохо е с оглед на безопасността на наемателите и създаването на съвременни удобства.

— Четвърт милион за ремонт. — Той стовари длани на бюрото й и се наведе към нея. Сидни си спомни, че Михаил бе направил същото. Но разбира се, ръцете на Лойд нямаше да оставят мръсни петна. — Знаеш ли какъв е годишният ни доход от тези апартаменти?

— Да, зная. — За негова изненада цитира сумата с точност до цент. — От една страна, ще трябва да мине повече от година, за да се възвърнат по-голяма част от вложенията. От друга, когато хората си плащат наема добросъвестно, те заслужават прилично жилище.

— Прилично, точно така — рязко рече Лойд. — Смесваш морала с бизнеса.

— О, надявам се да е така. Наистина се надявам!

Той се отдръпна, вбесен, задето тази жена щеше да седи тъй самодоволно зад бюрото, което му се полагаше по право.

— Много си наивна!

— Възможно е. Но докато аз съм начело на тази компания, тя ще бъде ръководена според моите изисквания.

— Въобразяваш си, че я ръководиш само защото подписваш договори и водиш телефонни разговори. Влагаш четвърт милион в проект, който сама определяш като „свое галено дете“ и нямаш никаква представа какво е намислил този Станисласки. Откъде знаеш, че не купува по-долнокачествени материали, за да прибере в джоба си разликата в цените.

— Това е абсурдно.

— Както вече казах, много си наивна. Възложила си на някакъв руски художник толкова важен проект и дори не си даваш труда да изпратиш човек, който да провери как върви работата.

— Възнамерявам лично да контролирам проекта. Просто бях заета. И получавам седмични отчети от господин Станисласки.

Мъжът се ухили подигравателно. Преди да избухне, Сидни си даде сметка, че Лойд има право. Бе наела Михаил импулсивно, доверявайки се на инстинкта си, а сетне заради личните си чувства пренебрегна задълженията си по проекта.

Това не беше наивност. Беше проява на безволие.

— Напълно прав си, Лойд, ще поправя грешката си. — Тя се облегна назад в стола си. — Има ли нещо друго?

— Направи грешка — рече мъжът. — При това скъпо струваща грешка. Управителният съвет няма да допусне да направиш още една.

Подпряла ръце на облегалките на стола, Сидни кимна.

— А ти се надяваш да ги убедиш, че мястото ти е зад това бюро.

— Членовете на управителния съвет са бизнесмени, Сидни. И макар от сантиментални съображения да предпочитат начело на компанията да стои представител на фамилията Хейуърд, печалбите и загубите ще наклонят везните.

Лицето й остана безизразно, гласът спокоен.

— Сигурна съм, че отново имаш право. И ако управителният съвет продължи да ме подкрепя, предоставям ти две възможности. Или подаваш оставка, или ще бъдеш лоялен към мен. Няма да приема средно положение. А сега моля да ме извиниш, имам работа.

Когато вратата се затръшна зад него, Сидни посегна към телефона. Ръката й трепереше и тя я отдръпна. Взе един кламер и бавно го изкриви. Сетне втори, трети. След като накъса и два листа хартия, усети, че гневът й се поуталожва.

Спокойно и с бистър ум си даде сметка за фактите.

Лойд Бингам беше враг, и то враг с опит и влияние. За проекта в Сохо тя бе действала прибързано. Не че бе постъпила неправилно. Но ако все пак имаше някакви грешки, Лойд щеше да ги преувеличи и със задоволство да стовари вината върху нея.

Възможно ли е да бе изложила на риск всичко, което й бе остави дядо й с един-единствен проект? Щеше ли да бъде принудена да се откаже от ръководната си длъжност, ако не успееше да докаже предимствата и правилността на това, което бе направила?

Не беше сигурна и това бе най-лошото.

Стъпка по стъпка. Това бе единственият начин да се напредва. И първата стъпка бе да отиде в Сохо и да поеме задълженията си.

 

 

Небето беше с цвят на хоросан. През последните няколко дни жегата се бе оттеглила, ала ето че тази сутрин отново бе заляла града като пълноводна река, покривайки Манхатън с влажен топъл въздух. Пешеходците се скупчваха по кръстовищата, вървяха забързано по улиците, нетърпеливи да избягат от горещината.

Момичета с шорти и мъже с измачкани строги костюми се тълпяха около подвижните сергии с надеждата някой сладолед или разхладителна напитка да им помогне да победят жегата.

Когато Сидни слезе от колата, задухата я блъсна като юмрук. Тя си помисли за шофьора, който трябваше да я чака в затворената кола и го освободи за деня. Засенчи очи с ръка и се обърна да огледа сградата си.

Скелета пълзяха по стените като метален бръшлян. Прозорците проблясваха, лепенките на производителя все още не бяха свалени. Стори й се, че видя изкривени от артрит ръце да отлепят етикета от стъкло на третия етаж.

Пред входа имаше надписи, които предупреждаваха, че сградата е в ремонт. Сидни чу удари на чукове, жужене на триони, звън на метал и тихите звуци на рокендрол от портативен касетофон.

До бордюра забеляза микробус на водопроводчик, очукан пикап и групичка любопитни зяпачи. Тя проследи погледите им, насочени нагоре по сградата. И зърна Михаил.

За миг сърцето й спря. Той бе излязъл отвън на последния пети етаж и бавно се придвижваше по нещо, което се стори на Сидни, като съвсем тясна дъска.

— Господи, какви мускули! — въздъхна някаква жена до нея. — Страхотни!

Сидни преглътна. Мускулите наистина бяха страхотни, А и голият му гръб хич не беше за изхвърляне. Бедата беше, че й бе трудно да се наслаждава на гледката, след като си представяше как той пада от скелето и счупва хубавия си гръбнак на бетона долу.

Обхваната от паника, Сидни се втурна вътре. Вратите на асансьора бяха отворени и двама механици товареха, или пък разтоварваха инструментите си. Тя дори не спря да попита ще свършват ли скоро, а хукна нагоре по стълбите.

Облени в пот, мъже измазваха с хоросан стълбището между втория и третия етаж. Те подсвирнаха и намигнаха, ала Сидни продължи да се изкачва, без да им обръща внимание. Някой бе усилил докрай телевизора си, вероятно за да заглуши шума от ремонта. Чуваше се плач на бебе. Някъде печаха пиле.

Без да спира, за да си поеме въздух, тя тичешком изкачи двата оставащи етажа. На петия свиреше музика. Акомпанираше й нешколуван тенор.

Вратата на Михаил бе отворена и Сидни влетя в жилището му. Едва не се стовари върху възрастен мъж с посребрена коса и ръце като дънери, който бе приклекнал и подреждаше инструменти. Човекът се изправи и я задържа.

— Извинявайте. Не ви видях.

— Няма нищо. Обичам жените да падат в краката ми.

Сидни долови славянския акцент и отчаяно се огледа, търсейки Михаил. Дали пък всички наематели тук не са руснаци, трескаво си помисли тя. А може и да е докарал водопроводчици от родината си.

— Мога ли да ви помогна?

— Не. Всъщност, да. — Тя притисна ръка към сърцето си, осъзнала, че не може да си поеме въздух. — Михаил.

— Отвън е. — Непознатият с любопитство се втренчи в нея и махна с палец към прозореца.

Сидни го забеляза… или поне гърба му, покрит с бронзов загар.

— Отвън. Но… но…

— Тъкмо приключваме за днес. Ще седнете ли?

— Накарайте го да влезе — прошепна Сидни. — Моля ви, кажете му да се прибере!

Преди мъжът да успее да отговори, прозорецът се плъзна нагоре и Михаил прехвърли мускулестия си крак в стаята. Каза нещо на родния си език, сетне се засмя и скочи на пода. Когато зърна Сидни, смехът му в миг заглъхна.

— Хейуърд? — Той потупа рендето в ръката си.

— Какво правиш отвън? — Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение.

— Сменям прозорци. — Той остави инструмента. — Някакъв проблем ли има?

— Не, аз… — Тя не си спомняше друг път да се е чувствала толкова глупаво. — Дойдох да проверя как върви ремонтът.

— Добре. Ще те разведа след минута. — Той влезе в кухнята, пъхна глава под чешмата и пусна докрай студената вода.

— Луда глава, има нужда от разхлаждане — рече мъжът зад Сидни и се разсмя на шегата си. Когато тя успя да се усмихне едва-едва, непознатият извика на Михаил и заговори бързо-бързо на този екзотичен непознат език.

Михаил отговори едносрично и се върна в стаята. Мократа му коса бе пристегната с кърпа през челото. Той тръсна глава, разпръсквайки капчици вода, сетне сви рамене и пъхна палци в гайките на джинсите си. Беше мокър, изпотен и полугол. Сидни едва успяваше да задържи устата си затворена.

— Синът ми е невъзпитан. — Юри Станисласки поклати глава. — А толкова усилия положих.

— Вашият… О! — Сидни се обърна към мъжа с широко лице и красиви ръце. Ръцете на Михаил. — Приятно ми е, господин Станисласки.

— Аз съм Юри. Попитах сина си вие ли сте Хейуърд, собственичката на сградата. Той потвърди и се намръщи.

— Да, аз съм.

— Сградата е хубава. Само е малко болна. А ние сме лекарите. — Той се ухили на сина си, сетне избоботи нещо на украински.

Този път усмивка разтегна устните на Михаил.

— Не, още не си загубил пациент, татко. Прибирай се вкъщи, че мама те чака за вечеря.

Юри вдигна сандъчето с инструменти.

— Ела и ти, доведи и хубавата дама. Майка ти готви достатъчно.

— О, много благодаря, но…

— Тази вечер съм зает, татко — прекъсна Михаил учтивия отказ на Сидни.

Юри вдигна рунтавата си вежда.

— Тази вечер си глупав — рече той на украински. — Заради тази жена ли се цупи цяла седмица?

Раздразнен, Михаил грабна преметнатата на стола хавлиена кърпа и избърса лицето си.

— Жените не ме карат да се цупя.

Юри само се усмихна.

— Тази те накара. — Сетне се извърна към Сидни. — Сега пък аз се държа невъзпитано и говоря на език, който не разбирате. Той ми оказва лошо влияние. — Мъжът поднесе ръката й към устните си и я целуна с неустоим чар. — Радвам се, че се запознахме.

— Аз също.

— Облечи си риза — нареди Юри на сина си и излезе, подсвирквайки си.

— Много е мил — рече Сидни.

— Да. — Михаил взе фланелката, която бе съблякъл преди няколко часа, ала само я задържа в ръце. — Значи искаш да видиш как напредва работата?

— Да, мислех си…

— С прозорците свършихме — прекъсна я той. — Електроинсталацията е почти готова. Довършването й заедно със смяната на водопровода ще отнеме още около седмица. Ела.

Той я заобиколи от твърде голямо разстояние, сетне влезе в съседния апартамент, без да почука.

— На Кийли е — поясни. — Нея я няма.

В стаята преобладаваха ярки тонове и смесица от приятни аромати. Мебелите бяха стари и износени, ала покрити с разноцветни възглавнички и множество артикули от женското облекло.

В кухнята цареше бъркотия — не от мръсни чинии и тигани — а защото мазилката беше свалена и покрай стената се виеха дебели жици.

— Сигурно ремонтът създава доста неудобства за наемателите.

— По-добре така, отколкото да включиш миксера и да лишиш от електричество цялата сграда. Старата инсталация беше отпреди четирийсет години. Тази издържа по-високо натоварване и е по-надеждна.

Сидни се наведе през ръката му и огледа жиците.

— Добре.

Ако тя не ухаеше толкова приятно, Михаил може би щеше да се усмихне, ала вместо това само се отдръпна.

— След като проверим цялата инсталация, ще измажем отново стените. Ела.

Беше изпитание и за двамата, ала той я разведе из етажите, показа й всички етапи от работата и подробно й обясняваше какво е извършено и какво остава да се направи.

— По-голямата част от подовата настилка ще запазим. Някъде обаче се налага да бъде сменена. — Той ритна парче шперплат, което бе заковал върху дупка на площадката между втория и третия етаж.

Сидни само кимна, задаваше въпроси единствено ако й се струваха умни и на място. Повечето от работниците си бяха отишли, за да получат седмичните си заплати. Шумът бе поутихнал и зад вратите се чуваха приглушени гласове, музика и телевизионно преследване с коли. Тя вдигна вежди при звука на саксофон, който свиреше „Рапсодия в синьо“.

— Това е Уил Меткалф — рече Михаил. — Много е добър. Свири в оркестър.

— Наистина е добър. — Усещаше парапета устойчив и гладък под дланта си, докато слизаха надолу. Михаил поправя, ремонтира, подменя, защото е загрижен за хората, които живеят в тази сграда помисли си тя. Знае кой свири на саксофон, кой яде печено пиле, чие бебе плаче. — Доволен ли си от напредъка? — тихо попита Сидни.

Тонът й го накара да я погледне — нещо, което се бе опитал да избягва до този момент. Няколко къдрици от косата й се бяха измъкнали от шнолите и падаха на челото. Забеляза и бледите лунички около нослето й.

— Доволен съм. Но ти си тази, която трябва да отговори на този въпрос. Сградата е твоя.

— Не, не е. — Очите й бяха сериозни и тъжни. — Твоя е. Аз само подписвам чековете.

— Сидни…

— Видях достатъчно, за да се убедя, че си поставил успешно начало. — Тя забърза надолу по стълбите. — Обади ми се, когато дойде време за следващата вноска.

— По дяволите. Чакай малко. — Той я настигна в подножието на стълбите и я хвана за ръката. — Какво ти става? Първо се озоваваш в стаята ми бледа и останала без дъх. Сега пък бягаш и в очите ти напират сълзи.

Беше й станало болно, че няма кръг от хора, които да са загрижени за нея. Близките й приятели бяха много малко и напълно погълнати от себе си. Най-добрият й приятел беше Питър, а и това приятелство беше безвъзвратно провалено. Чувстваше се някак изолирана от живота и завиждаше за сплотеността и съпричастието, които усещаше на това място. Сградата не беше нейна, помисли си отново Сидни. Тя просто беше собственикът.

— Не бягам и нищо ми няма. — Искаше да си тръгне, да се махне оттук, но трябваше да го направи с достойнство. — Гледам на тази работа много сериозно. Това е първият ми голям проект, откакто поех ръководството на „Хейуърд“. Искам всичко да бъде както трябва. И поех голям риск, като… — Тя замълча и погледна към вратата отдясно. Сигурна бе, че дочу някой да вика за помощ. Вероятно е било по телевизията, помисли си, но преди да продължи, долови отново тихия, жален вик. — Михаил, чу ли това?

— Кое? — Как би могъл да чуе каквото и да било, като единствената му мисъл бе да се въздържи да не я целуне отново?

— Тук вътре. — Тя се обърна към вратата и напрегна слух. — Да, ето пак…

Този път и той го чу. Вдигна юмрук и удари по вратата.

— Госпожо Уолбърг! Госпожо Уолбърг, Михаил е.

Треперещият глас едва се чу през дървената преграда.

— Ударих се. Помогнете!

— О, Господи, тя…

Преди Сидни да довърши, Михаил блъсна с рамо вратата. При втория удар тя се отвори и увисна на пантите.

— В кухнята — долетя слабия вик на госпожа Уолбърг. — Михаил, слава Богу!

Той се втурна в апартамента, където се виждаха множество плетени на една кука покривчици и хартиени цветя и намери старицата в кухнята. Жената бе дребна и слабичка. Побелялата й коса бе разрошена, а по челото и блестяха капки пот.

— Нищо не виждам — рече тя. — Изпуснах си очилата.

— Не се тревожете. — Той коленичи до нея и машинално провери пулса й, докато се взираше в лицето й, изкривено от болка. — Извикай линейка! — нареди той на Сидни, ала тя вече бе грабнала телефона. — Не мога да ви помогна, докато не ми кажете къде сте се ударили.

— Бедрото. — Тя стисна зъби при ужасната болка. — Мисля, че съм си счупила бедрената кост. Паднах, спънах се. Не можех да помръдна. При целия този шум никой не чу виковете ми. Минаха вече два-три часа. Чувствам се толкова слаба.

— Вече всичко е наред. — Той се опита да стопли ръцете й. — Сидни, донеси одеяло и възглавница.

Тя вече ги бе донесла и приклекна до госпожа Уолбърг още преди Михаил да е довършил нареждането си.

— Ето така. Само леко ще повдигна главата ви. — Сидни внимателно положи главата на старицата върху възглавницата. Въпреки жегата, госпожа Уолбърг трепереше от студ. Сидни продължи да говори успокоително и я покри с одеялото. — Само още няколко минутки — промълви и погали потното чело на жената.

При вратата се събираше тълпа. Макар да не искаше да остави Сидни сама при пострадалата жена, Михаил стана.

— Ще отпратя съседите. Ще помоля някой да слезе долу и да изчака линейката.

— Добре. — Сидни с нищо не издаде страха си и продължи да се усмихва на госпожа Уолбърг. — Имате хубав апартамент. Сама ли сте изплела покривките?

— Плета на една кука от шейсет години, откакто забременях с първата си дъщеря.

— Прекрасни са. Имате ли други деца.

— Шест. Три момичета и три момчета. Имам и двайсет внучета. Пет правнучета… — Тя затвори очи при новия пристъп на болката, сетне бавно повдигна клепачи и направи опит да се усмихне. — Не искаха да живея сама, но аз обичам да имам свой дом и да бъда самостоятелна.

— Разбира се.

— Дъщеря ми Лизи се премести във Финикс, Аризона. И какво ще правя аз там?

Сидни се усмихна.

— Нямам представа.

— Сега ще има да ми опяват — промълви възрастната жена и отново затвори очи. — Нямаше да падна, ако не си бях изпуснала очилата. Ужасно късогледство. Старостта е ад, момиче, не вярвай, ако някой твърди, че му харесва. Не виждах къде стъпвам и се спънах в скъсания линолеум. Михаил все ми повтаря да го държа залепен, ама из исках хубаво да го изтъркам. — Тя отново опита да се усмихне. — Поне лежах на чист под.

— Линейката пристигна — прозвуча гласът на Михаил зад гърба на Сидни. — Сега ще дойдат.

Младата жена само кимна. Измъчваше я такова чувство за вина и такъв страх, че не смееше да проговори.

— Обади ли се на внука ми, Михаил? Той живее на Осемдесет и първа улица. Ще се погрижи да се свърже с останалите от семейството.

— Не се тревожете за това, госпожо Уолбърг.

След петнайсет минути Сидни проследи с поглед как качват носилката в линейката.

— Свърза ли се с внука й? — обърна се тя към Михаил.

— Оставих съобщение на телефонния секретар.

Сидни кимна и застана на ъгъла, оглеждайки се за такси.

— Къде е колата ти?

— Освободих шофьора. Не знаех колко време ще се бавя, а беше твърде горещо, за да го карам да ме чака. Може би е по-добре да си поръчам такси по телефона.

— Бързаш ли?

Тя трепна, когато линейката потегли и сирената запищя.

— Искам да отида в болницата.

Объркан, Михаил пъхна ръце в джобовете си.

— Не е нужно да ходиш.

Младата жена се извърна и в краткия миг, когато срещна погледа й, Михаил бе поразен от чувствата, които прочете очите й. Сетне тя се отмести и без да каже нищо, изчака, докато накрая едно такси спря до тротоара. Не промълви нито дума и когато Михаил се качи на задната седалка.

 

 

Сидни мразеше миризмата на болници, напластена с болести, антисептици, страх и силни дезинфектанти. Споменът за последните дни, когато дядо й умираше, беше още пресен в съзнанието й. В спешното отделение на болницата в центъра на града се усещаше и друга миризма — на кръв.

Сидни си наложи да не й обръща внимание, мина покрай множеството болни и пострадали и се насочи към рецепцията.

— Току-що е пристигнала госпожа Уолбърг.

— Да, така е. — Администраторката затрака по клавишите на компютъра. — Вие роднина ли сте?

— Не, аз…

— Трябва ни някой от семейството, за да попълни тези формуляри. Пациентката каза, че няма здравна осигуровка.

Михаил тъкмо се наведе с мрачен поглед, когато Сидни побърза да отговори:

— „Хейуърд Индъстрис“ ще поеме медицинските разноски на госпожа Уолбърг. — Тя извади от чантата си документ за самоличност и го подаде на администраторката. — Аз съм Сидни Хейуърд. Къде е госпожа Уолбърг?

— Откараха я за рентгенова снимка. — Хладният поглед на Сидни накара администраторката да се размърда неспокойно в стола си. — Пое я доктор Коен.

Двамата зачакаха, като пиеха гадно кафе сред стоновете и сълзите на пациентите от спешното отделение. От време на време Сидни облягаше глава на стената зад гърба си и затваряше очи. Човек можеше да си помисли, че е потънала в дрямка, ала тя през цялото време си мислеше какво ли е да си стар, самотен и безпомощен.

На Михаил му се искаше да повярва, че тя е тук само защото е загрижена за доброто име на компанията. О, да, искаше му се да повярва, че е така. Беше много по-безопасно да мисли за нея като за президент на някаква безплътна компания, отколкото като за жена.

Но си спомни колко бързо бе действала тя в апартамента на госпожа Уолбърг, колко внимателно и нежно се бе държала със старицата. И най-важното, спомни си какво бе прочел в очите й на улицата, когато чакаше такси. Страдание, съчувствие и вина се четяха в тези огромни сини очи.

— Спънала се е в линолеума — прошепна Сидни.

Бе мълчала близо час и сега Михаил се извърна да я погледне. Очите й бяха все още затворени, лицето — бледо и безизразно.

— Просто влязла в собствената си кухня и паднала, защото подът е стар и опасен.

— Ти го правиш безопасен. — Сидни продължи, сякаш не го беше чула.

— Сетне просто е лежала там, наранена и самотна. Гласът й беше толкова слаб. — Почти подминах вратата.

— Не я подмина. — Той се поколеба за миг, сетне изруга и сложи ръка върху нейната. — Ти си Хейуърд, Сидни. Дядо ти…

— Той беше болен. — Ръката й се сгърчи под дланта на Михаил и тя здраво стисна очи. — Бил е болен близо две години, а аз бях в Европа. Нямах представа. Той не искал да нарушава спокойствието ми. Баща ми е мъртъв, бях му останала само аз и той не искал да ме тревожи. Когато най-сетне ми се обади, почти всичко беше приключило. Той беше добър човек. Не би допуснал нещата толкова да се влошат, но не е могъл… просто не е могъл.

Тя въздъхна мъчително и потрепери. Михаил сплете пръсти с нейните.

— Когато пристигнах в Ню Йорк, той беше в болница. Изглеждаше толкова изпит, толкова уморен. Каза ми, че аз съм единствената останала Хейуърд. Сетне почина — уморено промълви тя. — И аз наистина останах единствена.

— Правиш това, което трябва да се направи. Никой не може да иска повече.

Тя отвори очи и срещна погледа му.

— Не зная.

И отново зачакаха в мълчание.

Минаха почти два часа, преди в болницата да влети разтревоженият внук на госпожа Уолбърг. Цялата история трябваше да бъде разказана отново, докато той да хукне да се обади на останалите членове от семейството.

Четири часа след като бяха влезли в спешното отделение, се появи лекарят, за да ги осведоми за състоянието на старицата.

Счупена бедрена кост, леко сътресение на мозъка. Щеше да бъде настанена в стая веднага щом приключеха в манипулационната. Заради възрастта й счупването беше сериозно, но иначе здравословното й състояние бе добро. Сидни остави служебния и домашния си телефон на лекаря и на внука с настояването да бъде осведомявана редовно за състоянието на госпожа Уолбърг.

Изтощена физически и психически, Сидни излезе от болницата.

— Имаш нужда от храна — рече Михаил.

— Моля? Не, просто съм уморена.

Без да обръща внимание на възражението й, той я сграбчи за ръката и я повлече надолу по улицата.

— Защо винаги ми противоречиш?

— Не е вярно.

— Видя ли, пак го направи. Имаш нужда от месо.

Ако продължаваше да се дърпа, щеше да измъкне ръката й от рамото. Раздразнена, тя се опита да не изостава.

— Какво те кара да мислиш, че знаеш от какво имам нужда?

— Просто знам. — Той рязко спря на светофара и Сидни се блъсна в гърба му. Преди да успее да се овладее, Михаил вдигна ръка и докосна лицето й. — Господи, толкова си красива!

Тя изненадано примига. Мъжът изруга, намръщи се и я повлече през платното миг преди светофарът да им даде право да пресекат.

— Може би не ми харесваш достатъчно — продължи мъжът, мърморейки на себе си. — Може би смятам, че си досадна, че си сноб, че си…

— Не съм сноб.

Той изрече нещо на родния си език, което й се стори смътно познато. Сидни вирна брадичка, спомнила си превода.

— Не са глупости. Ти си сноб, ако такова е мнението ти за мен само защото произходът ми е различен от твоя.

Мъжът спря и я изгледа със смесица от любопитство и недоверие.

— Добре тогава, значи няма да имаш нищо против да хапнеш тук. — Той я дръпна в шумно малко ресторантче. Само след миг Сидни се озова седнала плътно до него в тясно сепаре.

Долавяха се аромати на печено месо, пържен лук, бира и мазнина. Устата й се напълни със слюнка.

— Казах, че не съм гладна.

— А аз ти казвам, че си сноб и лъжкиня.

Ярката руменина, избила по страните и, му достави удоволствие, което обаче не трая дълго. Тя се наведе напред.

— А искаш ли да знаеш какво мисля аз за теб?

Михаил отново вдигна ръка и докосна страната й. Неспособен бе да устои на изкушението.

— Да, искам.

Тъкмо търсеше подходящо определение във вече замъгленото си съзнание, когато я спаси идването на сервитьорката.

— Две пържоли, средно препечени и две бири.

— Не обичам мъжете да поръчват вместо мен — рязко рече Сидни.

— Тогава следващия път ще поръчаш вместо мен и ще бъдем квит — Михаил се настани удобно, като преметна ръка на облегалката и изпружи крака. — Защо не си свалиш сакото, Хейуърд? Толкова си гореща.

— Престани да ми казваш каква съм. Престани и с това най-после.

— С кое?

— Да си играеш с косата ми.

Той се ухили.

— Играех си с шията ти. Харесвам я. — И за да докаже думите си, отново плъзна пръст по гладката нежна кожа.

Сидни стисна зъби, ядосана на приятната тръпка, пронизала тялото й.

— Искам да се преместиш.

— Добре. — Той седна още по-близо до нея. — Така по-добре ли е?

Спокойно, рече си тя. Щеше да запази спокойствие. След като пое дълбоко въздух, Сидни извърна глава.

— Ако не престанеш…

И устните му докоснаха нейните, заглушиха думите, а също и неизречените мисли.

— Искам да ме целунеш и ти.

Тя понечи да поклати глава, ала не успя.

— Искам да те гледам като ме целуваш — промърмори мъжът. — Искам да прочета чувствата в очите ти.

— Няма чувства.

Ала устните му се впиха в нейните и доказаха, че е излъгала. Тя се потопи в целувката, зарови пръсти в косата му, вкопчи се в рамото му. Всичко ставаше толкова бързо. Съзнанието й сякаш напълно изключи и тя едва чуваше шумовете в ресторанта. Но усещаше как устните му покоряват нейните, зъбите му леко хапят, езикът прелъстява.

Каквото и да изпитваше той, чувствата му бяха споделени. Сигурен бе. Зърна го в очите й, които проблеснаха, преди да се затворят, почувства го в страстта, с която откликнаха устните й. Това трябваше да задоволи мъжкото му его, да докаже правотата му. Ала не изпълни предназначението си.

Причини му единствено болка.

— Съжалявам, че трябва да прекъсна това. — Сервитьорката стовари на масата двете изпотени чаши. — Пържолите пристигат след малко.

Сидни рязко дръпна глава. Все още бе в прегръдките на Михаил, лепната за него, както си седяха в сепаре на публично място. Завладяна от срам и ярост, тя го отблъсна.

— Това беше ужасно долно.

Той сви рамене и вдигна бирата си.

— Не съм го направил сам — стрелна я с поглед Михаил. — Нито този път, нито миналия.

— Миналия път ти…

— Какво?

Сидни вдигна чашата си и енергично отпи.

— Не искам да обсъждам това.

Михаил искаше да спори, дори започна, но зърна болка в очите й, която го изуми. Нямаше нищо против да я ядосва. По дяволите, доставяше му удоволствие да я дразни. Но нямаше представа какво е сторил, за да й причини болка. Той изчака сервитьорката да донесе пържолите.

— Имала си тежък ден — рече толкова мило, че Сидни зяпна. — Не исках да го правя още по-тежък.

— Просто… — Тя се опита да намери подходящ отговор. — Наистина беше тежък. Но нека го оставим в миналото.

— Съгласен. — Михаил се усмихна, сетне й подаде ножа и вилицата. — Изяж си вечерята. Сключваме примирие.

— Добре. — Тя изведнъж осъзна, че всъщност умира от глад.