Нора Робъртс
Нежно откритие (5)

ПЕТА ГЛАВА

Сидни нямаше представа как пресата е научила за злополуката с Милдред Уолбърг, но целия вторник репортери непрекъснато звъняха по телефона в кабинета й. Няколко от по-смелите я чакаха във фоайето на сградата и я нападнаха с въпроси, когато си тръгваше.

До сряда из цялата сграда се разнесе слух, че компанията ще бъде осъдена да плати милиони долари обезщетение на пострадалата. Няколко разтревожени членове на управителния съвет се обадиха на Сидни да поискат обяснение. Според всеобщото мнение, поемайки разноските за лечението на госпожа Уолбърг, Сидни бе признала, че „Хейуърд“ са проявили небрежност и по този начин бе дала повод да бъде заведено дело.

Лоша новина, лош бизнес.

Тъй като не знаеше друг подход, освен директния, Сидни подготви изявление за пресата и се съгласи да бъде проведено спешно заседание на управителния съвет. До петък, помисли си тя, като влезе в болницата, щеше да знае дали ще остане президент на „Хейуърд“ или постът й ще бъда зает от фигурант.

Понесла купче книги в едната ръка и саксия с цвете в другата, Сидни спря пред стаята на госпожа Уолбърг. Тъй като това бе третото посещение на Сидни в болницата, тя знаеше, че вдовицата не обича да остава сама.

Множество приятели и членове на семейството идваха и си отиваха по време на часовете за свиждане. Този път тя зърна Михаил, Кийли и две от децата на госпожа Уолбърг.

Михаил я забеляза тъкмо когато Сидни се чудеше дали да не се измъкне незабелязано и да остави книгите и цветето в стаята на сестрите.

— Имате повече компания, госпожо Уолбърг.

— Сидни! — Очите на старицата грейнаха зад дебелите стъкла на очилата. — Още книги!

— Внукът ви ми каза, че обичате да четете. — Чувствайки се неловко, тя остави всичко на масичката до леглото и пое протегнатата ръка на госпожа Уолбърг.

— Моят Хари обичаше да казва, че предпочитам да чета, отколкото да ям. — Слабите кокалести пръсти стиснаха дланта на Сидни. — Прекрасно цвете!

— Забелязах, че имате доста цветя в апартамента си. — Тя се усмихна и поотпусна, когато разговорите наоколо бяха подновени. — А последния път, когато дойдох, стаята ви приличаше на цветарски магазин. — Тя обходи с поглед букетите, подредени във вази, кани, кошници и дори в глинена обувка. — Така че избрах африканска теменужка.

— Наистина имам слабост към цветята и всичко, което расте. Сложи я тук на нощното шкафче, мила. Между розите и карамфилите.

— Започва да се разглезва — подхвърли дъщерята на госпожа Уолбърг и намигна на брат си. — Цветя, подаръци, угаждания. Ще имаме късмет, ако някога отново хапнем домашно приготвени сладки.

— Ще ви направя още един-два пъти — усмихна се госпожа Уолбърг. — Михаил казва, че ще имам чисто нова фурна. На нивото на очите, тъй че няма да се налага да се навеждам, нито пък да се повдигам на пръсти.

— Значи е редно аз да получа първата партида сладки — рече Михаил и вдъхна аромата на розите. — С шоколадова глазура.

— Моля ви. — Кийли притисна ръка към стомаха си. — Аз съм на диета. Следващата седмица ще ме убият и трябва да съм хубава. — Забелязала изумлението на Сидни, тя се усмихна. — „Смъртта дебне“ — обясни. — Първият ми телевизионен филм. Аз съм третата жертва на маниак психопат. Той ме удушва, както съм полугола.

— Не трябва да оставяш прозорците си отворени — рече госпожа Уолбърг и Кийли отново се усмихна.

— Е, това е шоу бизнесът.

Сидни изчака кратко прекъсване в разговора и се извини, че трябва да тръгва. Михаил й даде десетсекундна преднина, след което измъкна от вазата една жълта роза.

— Ще се видим пак, хубавице. — Той целуна госпожа Уолбърг по бузата и старицата весело се засмя.

С няколко широки крачки Михаил настигна Сидни при асансьорите.

— Ей, струва ми се, че имаш нужда от това. — И той й поднесе розата.

— Няма да ми навреди. — След като помириса цвета, младата жена се усмихна. — Благодаря.

— Искаш ли да ми кажеш защо си разстроена?

— Не съм разстроена. — Тя отново натисна копчето.

— Никога не спори с художник за чувствата си. — Мъжът настойчиво повдигна с пръст брадичката й. — Виждам умора и тъга, притеснение и раздразнение.

Сидни изпита облекчение, щом чу звънчето на асансьора, макар да знаеше, че Михаил ще я последва в претъпканата кабина. Намръщи се, когато се оказа притисната между него и пълна жена с огромна като куфар дамска чанта. Някой се бе полял обилно със скъп парфюм. Сидни се запита дали това не трябва да се смята за също тъй незаконно като пушенето в затворена кола.

— Някой в рода ви да е с циганска кръв? — импулсивно попита Сидни.

— Естествено.

— Бих предпочела да използваш кристално кълбо, за да ми предскажеш бъдещето, отколкото да анализираш чувствата ми в момента.

— Ще видим какво можем да направим.

Асансьорът спираше на всеки етаж. Хора слизаха, други се качваха. Докато стигнат фоайето, Сидни вече бе силно притисната към Михаил, а той бе обвил ръка около кръста й. Не си направи труда да я отдръпне, когато слязоха. Сидни пък не си даде труда да спомене за това.

— Работата върви добре — рече той.

— Чудесно. — Не й се искаше да мисли още колко време ще бъде лично заангажирана с проекта.

— Проверката на електрическата инсталация е направена. Работата по водопровода вероятно ще отнеме още седмица. — Зърнал разсеяното й изражение, той додаде: — И решихме да направим нов покрив от синьо сирене.

— Хм. — Тя пристъпи навън, спря и се извърна към него. Разсмя се и поклати глава. — Сигурно ще изглежда доста ексцентрично, но ми се струва малко рисковано, като се има предвид жегата.

— Значи все пак ме слушаш.

— Почти. — Тя притисна пръсти към болезнено пулсиращите си слепоочия и в същото време шофьорът спря до тротоара. — Извинявай. Доста ми се струпа тия дни.

— Разкажи ми.

Сидни с изненада осъзна, че наистина й се иска да му разкаже. Не бе в състояние да говори с майка си. Маргьорит щеше да бъде просто смаяна. Чанинг — това беше шега. Сидни се съмняваше, че някой от приятелите й би разбрал как за толкова кратко време се е привързала тъй силно към „Хейуърд“.

— Наистина няма смисъл — реши тя и се отправи към колата.

Нима тя действително си мислеше, че ще я остави да си отиде с тази тревожна бръчка на челото и тъй стегнати от напрежение рамене?

— Какво ще кажеш да ме откараш до вкъщи?

Тя хвърли поглед през рамо. Споменът за пътуването към къщи от партито на майка й все още бе твърде ярък. Но мъжът й се усмихваше тъй топло и приятелски. Не таеше никаква заплаха? Не, това бе невъзможно с тази външност и излъчване на неопитомен звяр. Но двамата се бяха споразумели за примирие, пък и домът му бе само на няколко пресечки.

— Разбира се. Доналд, ще оставим господин Станисласки в Сохо.

— Да, госпожице.

Сидни предпазливо се настани от вътрешната страна и изчака Михаил да се настани.

— Госпожа Уолбърг изглежда удивително добре, като се има предвид какво преживя — започна младата жена.

— Тя е силна. — Този път е избрала Моцарт, забеляза Михаил, заслушан в тихата музика от уредбата.

— Според лекуващия лекар скоро ще може да си отиде вкъщи със сина си.

— Уредила си да я посещава терапевт.

Сидни престана да прехвърля розата от едната си ръка в другата и вдигна поглед към мъжа.

— Тя ми каза — обясни той. — Добави също, че когато е в състояние да се прибере у дома, при нея ще стои сестра, докато се почувства достатъчно добре, за да се справя сама.

— Не се правя на самарянка — прошепна Сидни. — Просто се опитвам да постъпя както трябва.

— Съзнавам това. Съзнавам също, че си загрижена за нея. Но има и нещо друго, което те тревожи. Да не би да са вестниците и новините по телевизията?

Тревогата в очите й се превърна в студенина.

— Не предполагах, че поемането на медицинските разноски на госпожа Уолбърг ще стигнат до пресата. И не съм…

— Зная, че не си. — Той сложи длан върху свития й юмрук. — Аз бях там. Видях те, когато беше с нея.

Сидни пое дълбоко въздух. Безсмислено бе да избухва, трябваше да се овладее.

— В случая една възрастна жена бе пострадала сериозно — рече тя по-спокойно. — Страданието й не трябваше да се превръща в политика на компанията, нито в журналистическа сензация. Направих всичко това, защото смятах, че така е правилно. Просто исках да се уверя, че ще се погрижат за нея.

— Ти си президент на „Хейуърд“.

— Засега. — Тя се извърна и погледна през прозореца, когато колата спря пред сградата в Сохо. — Виждам, че работата по покрива също е напреднала.

— Освен всичко останало. — Тъй като не бе приключил, той се пресегна през нея и й отвори вратата. За момент двамата бяха тъй близко, рамото му леко се притисна към нейното. Сидни изпита почти неудържимо желание да докосна наболата му брада, която не си бе дал труда да обръсне. — Бих се радвал да се качиш. Имам нещо за теб.

— Вече е почти шест. Наистина трябва…

— Качи се за един час — предложи мъжът. — Шофьорът ти може да се върне да те вземе, нали?

— Да. — Тя се размърда, като не беше сигурна дали иска да излезе, или просто да създаде разстояние помежду им. — Би могъл да ме запознаеш с отчета.

— Да, разбира се.

Той приближи още сантиметър. За да се защити, Сидни бързо излезе от колата.

— Добре тогава, но не мисля, че ще ни отнеме цял час.

— Напротив.

Тя изпита облекчение, защото предпочиташе да прекара цял час с отчета, отколкото сама в апартамента си, размишлявайки за дневния ред на предстоящото заседание на управителния съвет. След като даде указания на шофьора си, тя тръгна заедно с Михаил към сградата.

— Ремонтирали сте и стълбите отпред.

— Във вторник. Трудно беше да накараме мъжете да не сядат известно време на тях. — Той размени поздрави с тримата, които в момента бяха заели стъпалата, а Сидни долови аромата на бира и тютюн. — Можем да се качим с асансьора. Проверката доказа, че е напълно безопасно.

Тя си помисли за петте дълги етажа.

— Нямаш представа колко се радвам да го чуй. — Тя пристъпи в кабината и изчака мъжът да дръпне желязната решетка.

— Вече си има свой характер — добави Михаил, щом започнаха да се изкачват. — И няма причина да се тревожиш, че ще се качиш, за да се спуснеш долу и ще прекараш нощта вътре.

— Добра новина.

Той вдигна решетката и асансьорът плавно спря. Таванът в коридора беше свален, виждаха се голи греди и жици от електроинсталацията.

— Щетите от течовете са сериозни — обясни Михаил. — Щом приключи работата по покрива, ще направим и таваните.

— Очаквах оплаквания от наемателите, а не получих нито едно. Не е ли трудно за хората да обитават жилищата си по време на ремонт?

Михаил подрънка с ключовете.

— Неудобно е. Но всички с ентусиазъм наблюдават напредъка. Господин Стюбън от третия етаж се качва всяка сутрин, преди да тръгне за работа. И всяка сутрин казва: „Михаил, роден си за тази работа.“ — Той се ухили и отвори вратата. — Някой път ми се иска да запратя чука си по него. — Той отстъпи и я побутна да влезе. — Седни.

Стиснала устни, Сидни огледа стаята. Мебелите бяха събрани в центъра — за да се работи по-лесно, предположи тя. Столовете бяха вдигнати върху масите, килимът беше навит на руло и изправен до стената. Под чаршафа, с който бе покрита работната маса се очертаваха интересни форми — на вече готови скулптури, инструменти, парчета дърво, които все още не бяха резбовани.

Мирише на дървени стърготини, помисли си Сидни, и на терпентин.

— Къде?

Отправил се към кухнята, Михаил опря и се обърна. След като бързо огледа помещението, той се наведе над купчината мебели и измъкна стар дъбов люлеещ се стол.

— Ето тук. — След като го постави на разчистеното пространство, Михаил пое отново към кухнята.

Седалката на стола бе мека като сатен. Щом седна, Сидни усети дървото да я обгръща като топли успокояващи обятия. Секунди след като се настани, тя леко започна да се люлее.

— Прекрасно е.

Дочул лекото скърцане при движението на стола, Михаил не си направи труд да се обърне.

— Направих го за сестра ми преди години, когато й се роди бебе. — Тонът му леко се промени. Той пусна чешмата. — Тя загуби своята Лили, само няколко месеца след раждането и за Наташа беше болезнено да запази стола.

— Съжалявам. — Скърцането спря. — Това е най-лошото, което може да се случи на един родител.

— Така е. — Михаил се върна в стаята с чаша вода и шишенце. — Лили завинаги остави малък белег в сърцето й. Но сега Наташа има три деца. Така че болката е балансирана с радост. Заповядай. — Той сложи чашата в ръката й, сетне изсипа две хапчета от шишенцето. — Имаш главоболие.

Тя се намръщи на хапчетата, които бе пуснал на дланта й. Вярно бе, имаше ужасно главоболие, но не бе споменала за това.

— Може би слабо — промърмори Сидни. — Откъде разбра?

— Виждам го в очите ти. — Той изчака, докато тя глътне хапчетата, сетне мина зад стола и започна да разтрива слепоочията й. — Освен това никак не е слабо.

Без съмнение трябваше да му каже да спре. И щеше да го стори. Всеки момент. Неспособна да устои, тя отпусна глава назад и затвори очи, докато пръстите му бавно прогонваха болката.

— Това ли имаш за мен? Лек за главоболие?

Гласът й бе тъй тих, тъй уморен, че сърцето му се сви.

— Не, имам нещо друго за теб, но може да почака, докато се почувстваш по-добре. Нека поговорим, Сидни. Кажи ми какво не е наред. Може да успея да ти помогна.

— Има неща, за които трябва да се погрижа сама.

— Добре. Ще се промени ли нещо, ако споделиш с мен?

Не, помисли си тя. Нейното бъдеще беше неин проблем. Но каква можеше да бъде вредата, ако поговори за това, ако го изкаже на глас и чуе чужда гледна точка?

— Фирмена политика. — Тя въздъхна, когато мъжът започна да масажира тила й. Грубите му мазолести пръсти бяха нежни като тези на майка й. — Когато си опитен в бизнеса, вероятно можеш да обърнеш всичко в своя полза. Аз обаче разполагам само с фамилното си име и последното желание на дядо ми. Заради широката гласност, която се даде на злополуката с госпожа Уолбърг положението ми във фирмата е доста разклатено. Поех отговорност, без да следвам обичайната процедура, без да се допитам до адвокатите. Управителният съвет не е доволен от мен.

Очите му потъмняха, ръцете му обаче продължиха да галят все тъй нежно.

— Задето си проявила честност.

— Защото съм скочила срещу насочен пистолет, ако може да се каже така. Раздухването на случая в пресата влоши нещата още повече. Всеобщо мнение е, че някой по-опитен би разрешил по-умело случая Уолбърг — така го наричат в „Хейуърд“. Случая Уолбърг — тихо и спретнатичко. В петък в дванайсет часа има съвещание на управителния съвет, на което е възможно да поискат да напусна президентския пост в „Хейуърд“.

— А ти ще го направиш ли?

— Не зная. — Мъжът вече масажираше раменете й — беше толкова приятно, тъй успокоително. — Бих се борила докрай. Ала компанията повече от година е в доста тежко положение, и войната между президент и управителен съвет няма да помогне на „Хейуърд“. В добавка към това двамата с моя вицепрезидент никак не се разбираме. Той смята, и може би справедливо, че му се полага ръководният пост. — Сидни тихо се засмя. — Понякога ми се иска да го беше получил.

— Не, не ти се иска. — Михаил едва потисна желанието да се наведе и да притисне устни към нежната й шия. — Харесва ти да ръководиш компанията. И според мен се справяш чудесно.

Тя престана да се люлее, извърна глава и се втренчи в мъжа.

— За първи път чувам подобно нещо. Повечето хора, които ме познават, смятат, че това е игра или пък временна лудост.

Пръстите му нежно се плъзнаха по ръката й. Михаил заобиколи и приклекна пред нея.

— Те не те познават, нали?

Истинска буря от чувства я връхлетя, когато срещна очите му. Но преобладаващото бе безкрайното удоволствие, че намира разбиране.

— Може би не — промълви тя. — Не зная.

— Няма да ти давам съвет. — Той вдигна ръката й. Беше му приятно да гледа дългите пръсти без нито един пръстен, изящната китка, нежната гладка кожа. — Не разбирам нищо от фирмено управление и заседания на управителни съвети. Но смятам, че постъпи както трябва. Умна си и имаш добро сърце.

Тя се усмихна и сведе поглед, когато мъжът стисна ръката й. Връзката бе много по-пълна от сплетените им пръсти, а това бе нещо неразбираемо за нея. Бе открила подкрепа, вяра в самата нея и насърчение там, където изобщо не бе очаквала.

— Странно, че трябваше да дойда при един украински дърводелец, за да ме окуражи. Благодаря.

— Винаги можеш да разчиташ на мен. — Той се взря в очите й. — Ето и главоболието ти премина.

Изненадана, тя докосна слепоочията си.

— Да. Да, наистина. — Всъщност не си спомняше друг път да се е чувствала толкова спокойна и отпусната. — Можеш да направиш състояние с тези ръце.

Михаил се усмихна и плъзна пръсти под ръкавите на сакото й нагоре към лактите, за да почувства голата плът.

— Въпросът е само да знаеш какво да правиш с тях и кога. — А той прекрасно знаеше как иска да използва ръцете си, когато е с нея. За беда, моментът не беше подходящ.

— Да… — Отново бе усетила множество малки пламъчета да близват кожата й, да проникват в кръвта. — Наистина съм ти много благодарна, за всичко. Време е да си вървя.

— Имаш още време. — Михаил отново сплете пръсти с нейните. — Все още не съм ти дал подаръка.

— Подарък? — Той бавно я изправи на крака. Сидни се втренчи в прекрасните му пълни устни, които я привличаха неудържимо.

Трябваше само да се наведе. И то няколко сантиметра. Мисълта за това го подлудяваше. Ала усещането не бе неприятно, осъзна той. Това предвкусване, това очакване. Ако тя предложеше, но само когато предложеше, той щеше да вземе.

— Не обичаш ли подаръците, мила?

Гласът му бе като топла сметана, която я обливаше от глава до пети.

— Аз… отчетът — рече тя, внезапно спомнила си причината да се качи в жилището му. — Няма ли да ми дадеш отчета си?

Палците му погалиха кожата на китките й, усетиха ускорения пулс. Беше изкушаващо, много изкушаващо.

— Мога да изпратя отчета по пощата. Имах нещо друго предвид.

— Нещо друго… — Мозъкът й просто отказваше да работи.

Мъжът се засмя. Искаше му се да я целува, докато я остави без дъх. Наместо това пусна ръцете й и се отдалечи. Тя не помръдна нито сантиметър, докато той приближи към лавиците и отметна плата, с който бяха покрити. Върна се след миг и пъхна в ръката й малката Пепеляшка.

— Искам да я вземеш.

— О, но… — Тя се опита, наистина се опита да намери подходящо извинение. Думите просто не идваха.

— Не ти ли харесва?

— Не. Искам да кажа, да, много ми харесва. Великолепна е! Но защо? — Тя вдигна поглед, сключила пръсти около малката фигурка. — Защо си решил да ми я подариш?

— Защото ми напомня за теб. Тя е прекрасна, уязвима, несигурна в себе си.

Описанието прогони част от очарованието на подаръка.

— Повечето хора биха я нарекли романтична.

— Аз не съм повечето хора. Когато бяга, тя няма достатъчно вяра. — Михаил плъзна пръсти по изящните гънки на балната рокля. — Безрезервно следва правилата. Полунощ е и тя е в прегръдките на принца, но се изтръгва и побягва. Защото това е правилото. И се страхува, да не би той да надникне през илюзията и да прозре истината.

— Налага се да си тръгне. Обещала е. Освен това би изживяла огромно унижение, ако я види в парцаливите й дрехи с боси крака.

Михаил наклони глава и се взря в лицето й.

— Смяташ ли, че принцът се е интересувал от дрехите й?

— Надали са били от значение за него. — Сидни въздъхна, зърнала усмивката на мъжа. Беше нелепо да стои тук и да обсъжда психологията на една героиня от приказките. — Във всеки случай, краят е щастлив и макар да нямам нищо общо с Пепеляшка, фигурката е прекрасна. За мен тя е скъп подарък.

— Добре. А сега ще те изпратя до долу. Предполагам, не искаш да пропуснеш вечерята с майка си.

— Тя няма да пристигне преди осем и половина. Винаги закъснява. — На половината път до вратата Сидни спря. — Откъде знаеш, че имам среща с майка ми?

— Тя ми каза… преди два дни. Изпихме по едно питие в центъра.

Сидни рязко се извърна, застанала на прага.

— Пил си питие с майка ми? — попита, внимателно изговаряйки всяка дума.

— Да. — Той лениво се облегна на рамката на вратата. — Преди да се опиташ да ме превърнеш в леден къс, разбери, че не проявявам сексуален интерес към Маргьорит.

— Чудесно. Просто чудесно! — Ако вече не бе прибрала фигурката в чантата си, сигурно щеше да му я хвърли в лицето. — Нали се споразумяхме да я оставиш на мира.

— Нищо подобно не сме се споразумели — поправи я той. — И аз не досаждам на майка ти. — Нямаше смисъл да й обяснява, че Маргьорит му се бе обадила три пъти, преди той накрая да се предаде и да се срещне с нея. — Пийнахме като приятели и след това Маргьорит, струва ми се, разбра, че помежду ни може да съществува само приятелство. — Той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Особено като се има предвид, че проявявам сексуален интерес към дъщеря й.

Сидни онемя. Преглътна мъчително и безуспешно опита да възвърне самообладанието си.

— Не е вярно. Проявяваш интерес само към набирането на точки като мъж.

Нещо проблесна в очите му.

— Искаш ли да се върнеш обратно в стаята, за да ти покажа към какво точно проявявам интерес?

— Не. — Преди да успее да се овладее, тя отстъпи назад, сякаш да се защити. — Но искам да си достатъчно почтен и да не си играеш с майка ми.

Михаил се зачуди дали Маргьорит с такава разгорещеност би скочила да защити дъщеря си и дали Сидни би повярвала, че майка й просто искаше да се позабавлява в кратка любовна афера с по-млад от нея мъж — нещо, в което той ясно бе показал, че не желае да вземе участие.

— Тъй като не ми се ще главоболието ти да се върне, особено като се има предвид, че положих толкова усилия, за да те отърва от него, ще се опитам да изясня нещата доколкото мога. Нямам никакво намерение да подхващам романтична, сексуална или чувствена връзка с майка ти. Това устройва ли те?

— Да, ако можех да ти повярвам.

Той не помръдна, нито едно мускулче не трепна, но Сидни усети как цялото му тяло се напрегна като пружина. Гласът му бе ужасяващо тих.

— Аз не лъжа.

Сидни кимна хладно.

— Ограничи се в коването на пирони, Михаил и ще се разбираме добре. Не е нужно да ме изпращаш, мога и сама да сляза. — Тя бавно се обърна и приближи към асансьора. Макар да не погледна назад, когато влезе в кабината, съзнаваше, че той я изпрати с поглед.

 

 

Точно в дванайсет Сидни седна начело на дългата орехова маса в заседателната зала. Десет мъже и две жени бяха подредени по старшинство от двете страни. Пред всеки бе поставена кристална чаша, бележник и химикалка. Тежките брокатени завеси бяха дръпнати и разкриваха стена от прозорци с тъмни стъкла, които да притъпяват блясъка на слънчевите лъчи. Само че този ден навън валеше като из ведро. През дъждовната завеса едва се забелязваше силуетът на Таймс Билдинг. От време на време тих гръмотевичен тътен се прокрадваше през камъка и стъклото.

Мрачният ден бе в унисон с настроението на Сидни. Тя се чувстваше като непослушно дете, повикано в кабинета на директора на училището. Плъзна поглед по лицата на присъстващите, някои от които бяха заседавали тук още преди тя да се роди. Вероятно те най-трудно щяха да се поддадат на убеждение — онези, които мислеха за нея като за малкото момиченце, дошло в „Хейуърд“ да се подруса на коляното на дядо си.

Тук беше и Лойд, точно в средата на лакираната маса, по лицето му се четеше такова самодоволство, такава увереност, та й се искаше да му се изплези. Не, осъзна тя, когато срещна погледа му. Искаше да победи.

— Дами и господа — изправи се тя, — преди да започнем обсъждането на въпроса, който занимава всички ни, искам да направя изявление.

— Вече направи изявление пред пресата, Сидни — изтъкна Лойд. — Смятам, че всички присъстващи са запознати с твоето становище.

Дочу се тихо мърморене, някои изразяваха съгласие, други възразяваха. Тя почака да се възцари пълна тишина, преди да продължи.

— Независимо от това, като президент и притежател на контролния пакет акции в „Хейуърд“, ще изложа съображенията си, а после ще имате думата за изказвания.

Гърлото й се стегна, когато всички погледи се насочиха към нея. В някои се четеше търпение, в други — снизхождение, в трети — скептицизъм.

— Разбирам, че управителния съвет е смутен от сумата, отделена за проекта в Сохо. От всички сгради, собственост на „Хейуърд“, тази осигурява сравнително малък годишен доход. Ала той е постоянен и стабилен. През последните десет години за поддръжката на комплекса не са похарчени никакви пари. Знаете, разбира се, от редовните тримесечни отчети, колко много се е вдигнал през това време наемът. Смятам, и то по напълно практически съображения, че с парите, които влагам в този проект, защитавам нашите вложения.

Искаше й се да спре, да вдигне чашата си и да я изпие до дъно, но съзнаваше, че жестът ще издаде нервността й.

— Освен това, съм убедена, че компанията „Хейуърд“ е морално и по закон задължена да предостави на наемателите прилични и надеждни жилища.

— Жилищата можеха да бъдат прилични и надеждни за половината от вложените пари — обади се Лойд.

— Прав си. Аз обаче вярвам, че дядо ми би желал „Хейуърд“ да не се ограничава с минимума. Той би искал най-доброто и най-хубавото. Аз също. Няма да ви цитирам числа. Всички документи са в папките пред вас и ще бъдат обсъдени след няколко минути. Да, бюджетът за проекта в Сохо е висок, но „Хейуърд“ поддържа високи стандарти.

— Сидни — започна меко Хауърд Келер, един от най-старите помощници на дядо й. — Никой от нас не се съмнява в мотивите, нито в ентусиазма ти. Трябва обаче да вземем под внимание преценката ти за този проект, както и за случая Уолбърг. Широката гласност през последните няколко дни беше пагубна. Акциите на Хейуърд паднаха с три процента. Като ги добавим към предишното падане, което настъпи, когато ти застана начело на компанията, смятам, че нашите акционери са разтревожени съвсем основателно.

— Случаят Уолбърг — със стоманен глас отвърна Сидни — е една осемдесетгодишна жена със счупена бедрена кост. Тя падна на пода в кухнята си — под, който ние не сме ремонтирали навреме и който поради нашата небрежност е станал опасен.

— Точно такова необмислено твърдение излага „Хейуърд“ на риска срещу нея да бъде заведено дело за изплащане на огромна застраховка — изтъкна Лойд. Тонът му умишлено бе тих и спокоен. — Нима именно това е работата на детективите на застрахователните компании и адвокатите — да вземат решение по този въпрос, след внимателно и цялостно проучване на ситуацията. Не можем да ръководим нашата компания, водени от пориви и чувства. Госпожица Хейуърд може и да е трогната от случая Уолбърг, но съществуват процедури и правила, които трябва да бъдат спазвани. А след като и пресата се зае с този случай…

— Да — прекъсна го Сидни. — Много интересно, че пресата научи тъй бързо за злополуката. Трудно ми е да повярвам, че само няколко дни, след като една никому неизвестна старица пада в апартамента си в центъра, това се превръща във водеща новина и името на нашата компания присъства в заглавията на всички вестници.

— Не бих се изненадал, ако жената сама им се е обадила — рече Лойд.

— Наистина ли? — Усмивката на Сидни беше ледена.

— Струва ми се, че няма никакво значение как пресата се е добрала до тази история — намеси се Мейвис Трилейн. — По-важно е, че това е вече факт и гласността съвсем не е в наша полза, а поставя „Хейуърд“ в твърде уязвимо положение. Акционерите искат да се действа бързо.

— Някой от вас смята ли, че „Хейуърд“ няма вина за злополуката с госпожа Уолбърг?

— Не е важно какво смятаме — поправи я Мейвис. — И никой от нас не е в състояние да вземе решение по това, докато не бъде направено подробно разследване. Важното е как трябва да се уреждат подобни въпроси.

Жената се намръщи, прекъсната от почукване на вратата.

— Извинете — рече Сидни и сковано отиде да отвори.

— Жанин, обясних ти, че не трябва да ни прекъсваш.

— Да, госпожице. — Секретарката, която бе засвидетелствала на Сидни пълната си подкрепа само пет минути, след като бе чула историята, продължи съвсем тихо:

— Спешно е. Току-що ми се обади моя приятелка. Работи за Шести канал. Госпожа Уолбърг ще направи изявление в обедните новини. Ще започне всеки момент.

След моментно колебание, Сидни кимна.

— Благодаря ти.

— Късмет, госпожице Хейуърд.

Сидни се усмихна и затвори вратата. Късмет наистина й бе нужен. С напълно безизразно лице, тя се върна в стаята.

— Току-що ми съобщиха, че госпожа Уолбърг ще направи изявление по телевизията. Сигурна съм, че за всички представлява интерес какво ще каже тя. Така че с ваше позволение ще включа телевизора. — Без да дочака отговор, тя насочи дистанционното управление към екрана в ъгъла.

Докато Лойд възразяваше, че управителния съвет се интересува от фактите, а не от отзвука в пресата, Шести канал превключи от рекламата към предаване на живо от болничното легло на госпожа Уолбърг.

Репортерката, хубава млада жена с проницателен поглед, започна интервюто, като помоли пациентката да обясни как точно е пострадала.

Няколко от членовете на управителния съвет поклатиха глави и тихо си зашепнаха нещо, когато старицата обясни как се спънала в скъсания линолеум и как шумът от ремонта заглушил виковете й.

Лойд едва успя да потисне усмивката си, представяйки си как корабът на Сидни понася нов сериозен удар.

— А в „Хейуърд“ бяха ли уведомени за състоянието на вашия под? — продължи репортерката.

— О, разбира се. Михаил… Михаил Станисласки, който живее на петия етаж написа много писма, в които е описано състоянието на цялата сграда.

— И не бяха взети никакви мерки?

— Никакви. Когато от тавана на семейство Ковалски, младите съпрузи в сто и първи апартамент, падна огромно парче мазилка, Михаил закърпи дупката.

— Значи заради небрежността на „Хейуърд“ наемателите са били принудени сами да се грижат за ремонта в апартаментите си.

— Да, може да се каже. Допреди няколко седмици.

— О, и какво се случи през последните няколко седмици?

— Тогава Сидни… госпожица Хейуърд застана начело на компанията. Тя е внучка на стария Хейуърд. Разбрах, че той бил тежко болен през последните две години. Предполагам, нещата са се изплъзнали от ръцете му. Както и да е, Михаил отиде да се срещне с нея и тя още същия ден дойде сама да види какво е положението. Не минаха и две седмици и в цялата сграда плъзнаха работници. Имаме нови прозорци. В момента се прави нов покрив. Водопроводната инсталация също е сменена. Ще бъде изпълнено всичко, което бе включено в списъка на Михаил.

— Наистина ли? И кога стана това, преди или след като пострадахте?

— Преди това — рече госпожа Уолбърг, леко раздразнена от сарказма на репортерката. — Нали ви обясних, че заради шума на чуковете и трионите, никой не ме чу, когато паднах и виках. И освен това искам да знаете, че госпожица Хейуърд същия ден бе дошла да направи проверка. Намериха ме двамата с Михаил. Тя седна на пода и през цялото време ми говореше, донесе одеяло и възглавница и остана, докато дойде линейката. Дойде също и в болницата, погрижи се за всички разноски по лечението ми. Посети ме три пъти, откакто съм тук.

— Не смятате ли, че компанията „Хейуърд“, следователно и Сидни Хейуърд са отговорни за злополуката?

— Лошото ми зрение и скъсания линолеум са виновни — безизразно рече старицата. — И ще ви кажа това, което казах и на онези адвокати, дето висят в болниците да търсят пострадали и не спират да звънят на семейството ми. Нямам причини да съдя „Хейуърд“. Компанията положи изключителни грижи за мен от мига, в който пострадах. Ако се бяха престорили, че нямат нищо общо и че това не ги засяга, вероятно щях да бъда на друго мнение. Но те постъпиха както трябва и аз не мога да искам повече. Сидни е със строги морални принципи и докато тя е начело на компанията, смятам, че „Хейуърд“ ще се придържа към тях. Радвам се, че живея в сграда, притежавана от компания с чувство за отговорност.

Сидни не помръдна от мястото си, когато интервюто свърши. Не каза нищо, само изключи телевизора с дистанционното и зачака.

— Подобно доброжелателство не може да се купи — отбеляза Мейвис. — Трябва да призная, че подходът ти е необичаен, Сидни и ще има последици, с които трудно ще се справим, но в крайна сметка, смятам, че акционерите ще останат доволни.

Обсъждането продължи още половин час, но кризата бе преминала.

В мига, в който Сидни се върна в кабинета си, тя вдигна телефона. Изчака дванайсет сигнала, като все повече се отчайваше, докато най-сетне от другата страна вдигнаха слушалката.

— Да?

— Михаил?

— В дъното на коридора е.

— О, добре, аз…

— Изчакайте. — Дочу се тракане, пращене, дебел мъжки глас извика Михаил по име. Чувствайки се като пълна глупачка, Сидни продължи да чака.

— Ало?

— Михаил, Сидни се обажда.

Той се ухили и грабна кана ледена вода от хладилника.

— Здрасти.

— Току-що гледах новините. Предполагам, че знаеш.

— Хванах ги по време на обедната почивка. Е, какво?

— Ти ли я помоли да го направи?

— Не, не съм. — Той замълча, колкото да изпие около половин литър вода. — Казах й как стоят нещата и тя сама предложи идеята. Излезе сполучлива.

— Да, наистина. Длъжница съм ти.

— Така ли? — Той поразмисли малко. — Добре. Плати си.

Нямаше представа защо бе очаквала, че той любезно ще откаже да се възползва.

— Моля?

— Плати си, Хейуърд. Може да вечеряш с мен в неделя.

— Наистина не виждам какво общо има едното с другото.

— Длъжница си ми — напомни й той — и това е моето желание. Не се престаравай с облеклото. Ще мина да те взема около четири.

— Четири? Четири следобед за вечеря?

— Точно така. — Той измъкна от джоба си дърводелски молив. — Къде живееш? — Леко подсвирна, когато Сидни неохотно му продиктува адреса, който той записа на стената. — Чудесно. Имаш ли телефон? В случай, че изникне нещо непредвидено.

Тя се намръщи, но му каза и телефонния си номер.

— Искам да сме наясно, че…

— Ще се изясним, като дойда да те взема. Няма да закъснявам, ти плащащ. — Той импулсивно огради в сърце адреса и телефонния й номер. — Ще се видим в неделя, шефе.