Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 166 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
maxin (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2014)

Издание:

Джудит Макнот. Нежна победа

ИК „Плеяда“, София, 1999

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-193-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Иванела П.)
  3. — Корекция от sonnni

Девета глава

Кати седеше зад бюрото си и замислено въртеше молива. В момента Вирджиния присъстваше на обичайната петъчна оперативка, което означаваше, че има възможност да размисля до десет и половина. Час и половина, за да реши дали да напусне работа, или да помоли за две седмици платен и две седмици неплатен отпуск.

Знаеше какво очаква Рамон — тя да напусне работа и да предотврати всяка възможност за връщане. Ако Кати се спреше на варианта с едномесечния отпуск, той щеше да се измъчва. Със сигурност щеше да я заподозре, че не влага цялото си сърце във връзката им, че си оставя отворена вратичка за бягство.

Спомни си какъв поглед й отправи тази сутрин, когато дойде да я вземе от апартамента й, за да я изпрати до фирмата. Тъмните му очи се впиваха в лицето й с особена настойчивост.

— Да не си променила мнението си? — беше я попитал и Кати беше отвърнала отрицателно. Тогава той я сграбчи в силната си прегръдка и страстно я целуна. Беше почувствала огромното му облекчение.

С всеки миг, прекаран с Рамон, усещаше, че все повече се доближава емоционално до него. Сърцето й подсказваше, че изборът й е правилен. Но съмнението не я напускаше. То не преставаше да й повтаря, че всичко се случва прекалено бързо, че Рамон може би не е такъв, какъвто изглежда, и че крие нещо от нея.

Ясносините й очи се замъглиха. Тази сутрин той се беше появил облечен в красив спортен пуловер в златист цвят. На два пъти преди това го беше виждала да носи добре ушити костюми. Изглеждаше необяснимо един фермер, който сам обработва земята си, да притежава подобни дрехи. Кати не се сдържа и попита.

Рамон с усмивка й отвърна, че фермерите както всички останали хора имат костюми и пуловери. Тя не се задоволи с този отговор, но когато се опита да научи нещо повече за живота му, той ловко заобиколи въпроса й:

— Кати, зная, че имаш много въпроси относно мен и нашето съвместно бъдеще — каза, — но потърпи. Всички отговори са в Пуерто Рико.

Отпусна се назад и мрачно се загледа в суетящите се около приемната хора. Попълваха се формуляри, задаваха се въпроси, правеха се тестове. Кандидатите непрекъснато се озъртаха, за да видят Кати или някой от петте й колеги.

Може би грешеше по повод подозренията си спрямо Рамон. Вероятно само си беше внушила, че й отговаря уклончиво. Напълно възможно беше натрапчивият страх, който я беше обсебил, да се дължи на горчивия й опит от брака с Дейвид Колдуел.

А можеше и да се окаже права. Това щеше да стане ясно в Пуерто Рико. Засега, докато не преодолееше всичките си страхове и подозрения, нямаше да рискува да напусне работата си. Ако днес подаде молба за напускане, това щеше да стане без предварително предупреждение и щеше да я лиши от възможност отново да постъпи на работа в „Текникъл Динамикс“. Също така нямаше да получи добра препоръка, ако кандидатстваше за работа в друга фирма. Вирджиния сигурно щеше да се почувства ужасно глупаво, когато й се наложеше да обясни на вицепрезидента на компанията, че Кати — нейното протеже — е напуснала най-безотговорно без предупреждение.

Тя се изправи, разсеяно приглади косата си и се отправи към приемната. Дона разговаряше с други две секретарки.

Приближи се до мястото, където се провеждаха тестовете по машинопис, сложи чист лист в една от пишещите машини и се втренчи в него. Пръстите й нерешително докоснаха клавишите.

Рамон очакваше от нея да напусне работа. Беше й казал, че я обича. И което беше също толкова важно, тя инстинктивно усещаше, че той има нужда от нея. Много. Чувстваше, че ще постъпи нелоялно спрямо него, ако подаде молба за едномесечен отпуск. Първо й беше хрумнало да го излъже, но вече знаеше, че честността е от огромно значение както за него, така и за нея. Не искаше да го мами. От друга страна, не можеше да си обясни защо, след като предишната нощ се беше съгласила да го последва в Пуерто Рико и там да се омъжи за него, сега се колебаеше и се поддаваше на лошите предчувствия. Дори не беше сигурна дали трябва да му обясни какви чувства я вълнуват в момента. Ако например трябваше да упрекне Дейвид, че крие истинския си характер от нея, той щеше да направи всичко възможно да й докаже, че е сбъркала… Изглеждаше далеч по-просто да отиде в Пуерто Рико, където щеше да разполага с достатъчно време да опознае Рамон. Времето щеше да премахне съмненията й или да ги потвърди.

Кати въздъхна и се опита да измисли достоверно извинение за пред Рамон. Разбира се! Как не се беше сетила по-рано? Това щеше да успокои съвестта й, а в същото време беше напълно естествено! Беше толкова просто, че се зачуди защо изобщо беше обмисляла всички останали варианти.

Тя бързо напечата молба до Вирджиния за двуседмичен платен отпуск, после молба за две седмици неплатен отпуск. Тази вечер щеше да обясни на Рамон, че не е възможно да напусне внезапно работа, за да се омъжи. Мъжете никога не напускаха работата си без предупреждение, дори и когато решаваха да се оженят. Ако Кати постъпеше по този начин, това щеше да има лоши последствия: щеше да намали шансовете на всички жени, които така отчаяно се бореха да постигнат равноправие с мъжете и да получат възможност също като представителите на силния пол да заемат по-високи постове. Едно от най-честите възражения срещу назначаването на някоя жена на отговорна длъжност беше, че по правило жените напускат работа, когато се омъжат и родят дете, или пък когато трябва да последват съпруга си в друг град или щат. Директорът беше истински сексист. Ако Кати напуснеше фирмата без предупреждение, той никога нямаше да позволи на клетата Вирджиния да забрави този факт. Щеше да намери някоя приемлива причина, за да отхвърля всяка следваща предложена от Джини кандидатура за нейното място, ако кандидатката е жена. От друга страна, ако Кати подадеше молба за напускане, докато течеше платеният й отпуск, останалите две седмици неплатен отпуск щяха да послужат за покриване на законния двуседмичен срок, необходим за напускане на работа. Това означаваше, че щеше да разполага едва с две седмици, за да се пребори със страховете си.

Почувства огромно облекчение. Сега, когато разсъждаваше спокойно по въпроса, осъзна, че когато подадеше от Пуерто Рико молба за напускане, нямаше да се налага да изтъква като причина за това женитбата си с Рамон. Щеше да напише онова, което обикновено пишеха всички мъже в своите молби: „Напускам, за да постъпя на по-добра работа“.

Като взе това решение, сложи нов лист на пишещата машина и бързо затрака по клавиатурата. Пресметна датата след две седмици и я написа отдолу.

Около единадесет и половина приключи с всички планирани интервюта. Взе молбата си за платен отпуск и предупреждението за напускане на работа и се отправи към кабинета на Вирджиния. Пред вратата се поколеба. Приглади тъмносиния си блейзер и невидимите гънки на карираната си пола и облиза пресъхналите си устни:

— Джини, можеш ли да ми отделиш няколко минути? — Беше толкова нервна, че не усети как използва умалителното обръщение към шефката си, което обикновено си позволяваше само в извънработно време.

— Ако не е много спешно, изчакай половин час, докато приключа с този доклад — отвърна тя, без да вдига поглед от листовете пред себе си.

С всяка изминала секунда напрежението на Кати нарастваше. Не вярваше, че ще може да издържи още половин час.

— Много… е важно — заекна.

Джини бързо вдигна глава от доклада. Остави химикалката на бюрото и смръщи вежди. Кати се приближи към нея.

Сега, когато решителният час беше настъпил, не знаеше как да започне. Подаде молбата за отпуск на Джини.

Шефката й пое листа, а тревогата започна да изчезва от лицето й.

— Молба за едномесечно отсъствие от работа — рече тя и отмести листа встрани. — Имаш право на две седмици платен отпуск и аз ще ти разреша да го ползваш. Но защо са ти останалите две седмици?

Кати се отпусна изтощено върху стола срещу бюрото й.

— Искам да отида в Пуерто Рико с Рамон. Докато съм там, ще взема решение, дали да се омъжа за него или не. В случай, че реша да го направя, ето ти предупреждението ми за напускане на работа. Двете седмици неплатен отпуск ще послужат да запълнят законния двуседмичен срок.

Вирджиния се облегна назад и озадачено я изгледа.

— С кого заминаваш?

— С мъжа, за когото говорихме в сряда — тъй като Джини продължи да я гледа втренчено, тя обясни: — Рамон притежава малка ферма в Пуерто Рико. Той иска да се омъжа за него и двамата да живеем там.

— Мили боже! — възкликна другата жена.

Кати, която никога не беше виждала шефката си в подобно състояние, безпомощно добави:

— Всъщност Рамон е испанец.

Вирджиния отново повтори:

— Мили боже!

— Джини! — нервно я прекъсна Кати. — Зная, че става внезапно, но не е толкова невероятно. Просто е…

— Истинска лудост — завърши вместо нея Джини, най-после дошла на себе си. Тя тръсна решително глава: — Кати, когато онзи ден спомена за този мъж, си помислих, че вероятно е не само красив, но и човек със социално положение, отговарящо на твоето. Сега ми казваш, че става дума за някакъв пуерторикански фермер! И ти смяташ да се омъжиш за него?!

Кати кимна.

— Мисля, че си полудяла. Все пак изглежда ти е останал малко здрав разум, щом като не напускаш веднага. За тези четири седмици, а аз лично смятам, че ще ти е нужно дори по-малко време, ще съжалиш за този свой романтичен и абсурден импулс. Знаеш, че съм права, иначе нямаше да се занимаваш с разни молби за отпуск.

— Не е нито лудост, нито импулс — възрази Кати. В очите й се четеше отчаяна молба Джини да я разбере. — Рамон е различен…

— Обзалагам се, че е! — презрително изрече по-възрастната жена. — Испанците са непоносими.

Кати се направи, че не обръща внимание на думите й. Добре знаеше, че Рамон е истински испанец, а също и че разбиранията му са съвсем консервативни.

— Рамон е по-специален — каза, опитвайки се да изрази с думи онова, което изпитваше спрямо него. — И ме кара да се чувствам специална. Той не е повърхностен и егоцентричен като повечето мъже, които познавам. — Забелязвайки, че не е успяла да убеди Джини, добави: — Джини, той ме обича. Чувствам го. И има нужда от мен. Аз…

— Разбира се, че ще има нужда от теб! — насмешливо отвърна шефката й. — Та той е един незначителен фермер, който не може да си позволи да поддържа готвачка, икономка и любовница! Ето защо се нуждае от съпруга, която само срещу подслон и храна ще изпълнява и трите функции едновременно. — Усети, че е прекалила, и подаде виновно ръка: — Извинявай, Кати, не трябваше да казвам това. Не трябва да ти налагам собствените си възгледи по въпроса за брака. Но аз наистина смятам, че начинът на живот, който онзи мъж ти предлага, няма да те задоволи. Особено след като си имала възможност да живееш при други условия.

— За мен това не е достатъчно, Джини — кротко отвърна Кати. — Много преди да се запозная с Рамон чувствах, че нещо не ми достига. Не мога да бъда щастлива, посвещавайки цялото си време на себе си — на кариерата, на поредното си повишение, на своето бъдеще. Не че съм самотна. Дори напротив! За мен такъв живот е празен, кара ме да се чувствам безполезна и незначителна.

— Знаеш ли колко жени се стремят към това, което имаш ти? Знаеш ли колко жени си мечтаят да мислят единствено за себе си?

Кати кимна. Изпитваше неудобство, че е засегнала приятелката си, критикувайки косвено нейния начин на живот.

— Зная. Може би много жени наистина мечтаят за това. Но не и аз.

Джини хвърли поглед към часовника си и стана:

— Трябва да тръгвам. Имам среща в града. Сигурно няма да се върна до края на работния ден, така че днес повече няма да се видим. Не се притеснявай да ми се обадиш през следващите две седмици. Ако решиш да напуснеш, просто ще прикрепя предупреждението ти към личното ти досие и ще кажа, че предварително си ми го дала. Е, вярно, че противоречи на интересите на компанията, но за какво са приятелите? — Прегледа бегло написаното и се усмихна.

— Значи причината, поради която напускаш, е постъпването ти на по-добра работа? Много добре!

Кати също се изправи. Очите й се насълзиха.

— В такъв случай да се сбогуваме.

— Не, Кати — отвърна Вирджиния през смях и пъхна листа в куфарчето с документите. — След две седмици, броено от днес, ще почувстваш, че започваш да се отегчаваш. Четири седмици по-късно ще установиш, че ти липсва предизвикателството на кариерата. Ще се върнеш. Междувременно, приятно прекарване. Всъщност точно от почивка имаш нужда в този момент.

 

 

В пет часа и пет минути Кати излезе през вратата на високата сграда, в която се помещаваше корпорацията, и тръгна към колата на Рамон, паркирана до тротоара. Намести се на седалката и като срещна храбро питащия му поглед, каза:

— Пуснах си един месец отпуск, вместо да напусна.

Устните му се свиха и тя се извърна на седалката, за да бъде с лице към него.

— Причината, поради която постъпих така, е, че…

— Не сега! — прекъсна я той грубо. — Ще обсъждаме този проблем в апартамента ти.

Влязоха в жилището й едновременно. Никой от двамата не беше продумал по време на тридесет и пет минутното пътуване до дома. Нервите на Кати бяха опънати до крайност. Тя остави дамската си чанта, съблече тъмносиньото си сако и се обърна към Рамон. Даваше си сметка, че е ядосан, затова кротко попита:

— Откъде искаш да започна?

Ръцете му се протегнаха към раменете й и тежко се отпуснаха върху тях.

— Започни със „защо“ — С нетърпящ възражение тон нареди той и силно я разтърси. — Кажи ми защо?!

Кати не отмести разширените си от страх очи от неговите.

— Моля те, не ме гледай така. Зная, че си засегнат и ядосан, но не би трябвало да бъдеш.

Прокара пръсти по мекия златист пуловер. Дланите й се спряха върху мускулестите му гърди, сякаш опитвайки се да успокоят Рамон и да го приласкаят.

Жестът имаше обратен ефект. Той грубо отблъсна ръцете й.

— Не се опитвай да ме разсейваш. Няма да успееш. Това, което става между нас, не е игра!

— Аз не играя никакви игри! — не му остана длъжна Кати и се отдръпна от него. — Ако исках да те разигравам, щях просто да те излъжа, че съм напуснала работа. — Направи няколко крачки, спря се и се обърна. — Реших да си пусна четири седмици отпуск и да се обадя от Пуерто Рико да приложат молбата ми за напускане към личното ми досие. Причините за постъпката ми са изключително важни. Първо, Вирджиния Джонсън не е просто моя шефка, но и жена, от която силно се възхищавам и която много уважавам. Ако напусна без предупреждение, ще стана причина тя да изпадне в глупаво положение. — Войнствено вдигна брадичка и продължи яростната си реч: — А какво ще кажат мъжете? Ако напусна без предупреждение, това ще им даде повод да се чувстват по-важни и по-силни, тъй като никой мъж не напуска работа, когато се жени. Категорично съм против да се превърна в предателка спрямо собствения си пол! Така че… когато се обадя от Пуерто Рико и им съобщя, че напускам, ще обясня, че го правя, за да премина на по-добра служба. Което според мен действително е така! — завърши дръзко.

— Благодаря ти — отвърна Рамон почти смирено и пристъпи усмихнат към нея.

Кати, която тъкмо се беше развихрила, отстъпи назад.

— Още не съм свършила — предупреди го. Лицето й пламтеше, очите й мятаха гневни светкавици към него. — Каза, че очакваш винаги да бъда искрена с тебе, а когато го правя, започваш да ме нападаш и унижаваш. И ако трябва да бъда откровена докрай, искам да съм сигурна, че независимо от това колко неприятна е истината, ти няма да ми се разсърдиш, че ти я казвам. Преди няколко минути се държа нечестно и неразумно и ще ти призная, че смятам характера ти за непоносим!

— Свърши ли вече? — тихо попита той.

— Не, не съм! Когато преди малко те докоснах, просто исках да те почувствам по-близо до себе си. Не се преструвах и твоето отношение към мен никак не ми хареса!

Изричайки и последното си обвинение, тя зарея поглед над рамото му, упорито отказвайки да срещне очите му.

Гласът му прозвуча нежно и успокояващо:

— Искаш ли да ме докоснеш сега?

— Ни най-малко.

— Дори ако ти кажа, че ужасно съжалявам и че искам да усетя ръцете ти върху тялото си?

— Не.

— Не искаш ли вече да ме почувстваш близо до себе си, Кати?

— Не, не искам.

— Погледни ме. — Докосна брадичката й и обърна лицето й към своето. — Аз те нараних, а сега ти нараняваш мен. От това ни боли и двамата. Можем да продължим да се нападаме, докато гневът ни се уталожи, или да прекратим битката и да се заемем с лекуването на нашите рани. Ти какво предпочиташ?

Кати го погледна в очите и разбра, че Рамон наистина й предлага тя да реши дали битката им да прерасне във война до последен дъх, или да му позволи да я успокои. На лицето й се изписа нерешителност. Изглеждаше уязвима и объркана, най-после преглътна мъчително и каза:

— Аз… бих искала да почувствам ръцете ти.

С дълбоко затрогваща нежност Рамон я прегърна.

— Бих искала също и да ме целунеш.

— Как? — задъхано запита той.

— С устни, разбира се — отвърна Кати, изненадана от въпроса му.

Парещите му устни леко погалиха нейните.

— И с език — уточни беззвучно тя.

— Ще ми позволиш ли аз да поема твоя? — попита Рамон, на свой ред копнеещ да получи утеха.

Кати кимна и устата му жадно се отвори над нейната. Езиците им с копнеж се срещнаха. Ръцете му неуморно се плъзгаха по раменете и гърба й, притискаха я към пулсиращите му бедра. Той я дръпна върху дивана, настани я в скута си и трескаво започна да разкопчава копринената й блуза. Загубвайки търпение, спря ръка върху гърдите й и дрезгаво прошепна:

— Ти се заеми с тези копчета.

Стори й се, че й отне цяла вечност да разкопчае блузата с треперещите си пръсти. Рамон нито за миг не престана да я целува. Когато привърши и с последното копче, той откъсна устни от нейните и прошепна:

— Съблечи я.

Сърцето й биеше до пръсване, докато бялата коприна се плъзгаше между пръстите й. Очите на Рамон се спряха върху дантеления й сутиен.

— Свали и него — изрече.

Тялото й болезнено потръпваше. Тя разкопча сутиена и го остави бавно да се свлече от раменете й. Гърдите й, сякаш изваяни от слонова кост, потръпнаха под страстния му поглед. Зърната им се втвърдиха и изпъкнаха, сякаш ги галеха не очите, а пръстите на Рамон. Той я наблюдаваше ненаситно, а погледът му гореше.

— Искам да видя моето дете до тези гърди — дрезгаво изрече.

Тялото й се изпълни със страстен копнеж. Кати пое дъх и рече:

— В момента предпочитам да видя там тебе.

— Тогава ми подай гърдите си, Кати.

Обзе я възторг. Кати придърпа тъмнокосата му глава надолу и повдигна гърдите си, предлагайки му набъбналите им зърна. Когато Рамон засмука едното от тях, тя едва не извика от удоволствие. Желанието се разля по вените й като разтопен метал.

— Дай ми и другото зърно — помоли.

С треперещи пръсти хвана другата си гърда и я поднесе към устните му. В момента, в който усети горещия им допир, тихо изстена:

— Моля те, спри. Не мога да издържам повече. Имам нужда от теб.

— Не можеш да издържаш ли? — Нежно я положи върху дивана, а устните му възпламеняваха ухото й, извивката на шията й, страните й.

Рамон се отпусна до нея. Като през сладостна мъгла тя усети как ръцете му се плъзгат под полата й, дръпват ластика на копринените й пликчета и бавно ги смъкват надолу.

Рамон тихо простена, когато дланите му се спряха между бедрата й.

— Ти ме желаеш — поправи я той. — Искаш ме, но все още нямаш нужда от мен.

Устните му настойчиво покриха нейните.

Кати чувстваше, че ще заридае, ако страстта й не бъде задоволена. Тя трескаво прокара ръце по стегнатите мускули на гърба и раменете му.

— Нуждая се от теб — пламенно прошепна тя и трескаво отвърна на целувката му. — Моля те…

Рамон вдигна глава и отвърна почти грубо:

— Не се нуждаеш от мен. — Смъкна едната й ръка от врата си и я притисна към пулсиращата си мъжественост. — Ето това е да се нуждаеш истински от някого, Кати.

Тя отвори изпълнените си с копнеж очи и ги съсредоточи върху напрегнатото му лице.

— Ти ме пожелаваш, когато те взема в прегръдките си, а аз имам нужда от теб всеки момент. Това е като болка, която никога не ме напуска. Желанието да те направя моя сякаш ме връзва на безброй здраво стегнати възли. — Замълча и после внезапно попита: — Знаеш ли какво е страх?

Кати объркано се вгледа в лицето му и нищо не отвърна.

— Страх е да зная, че нямам право да те желая, а в същото време да съм наясно, че не мога да се спра. Страх е да очаквам с ужас мига, в който ще застанеш пред малката къщица, в която ще трябва да живееш, и внезапно ще решиш, че не ме искаш достатъчно, за да останеш там.

— Не мисли за такива неща — помоли го, а пръстите й погалиха косата над слепоочието му. — Моля те, недей!

— Страх е да лежа нощем буден и да се терзая от мисълта, че може да си се отказала да се омъжиш за мен; да се питам как ще понеса тази огромна болка. — Нежно докосна ъгълчето на окото й, където напираше сълза. — Страхувам се да не те изгубя, а това ме прави невъзпитан и лош, та се налага впоследствие да те моля за извинение. Всичко е само от страх.

Преливаща от нежност, тя обхвана с длани страните му и го погледна право в очите.

— През целия си живот не съм срещала друг мъж, който да е имал достатъчно смелост да си признае, че се страхува — прошепна.

— Кати… — Името й сякаш излезе от самото му сърце. Безумната настойчивост на устните и ръцете му я водеха към върха, натам, накъдето го водеше и тя. В този миг на вратата се позвъни.

— Не отваряй! — умолително изрече тя, когато Рамон се надигна и седна на дивана. — Който и да е, ще си отиде.

Той се усмихна и приглади с ръка разрошената си коса.

— Не, няма. Съвсем забравих да ти кажа, че родителите ти ще дойдат да ни помогнат за багажа. После всички заедно ще вечеряме.

Кати се изправи бързо, събра дрехите си и хукна към банята.

— Побързай и ги пусни да влязат, иначе ще се досетят какво сме правили! — извика тя, като видя, че Рамон не помръдва от мястото си.

— Кати — усмихна се той, — ако ги пусна в стаята толкова бързо, колкото ми нареждаш, те с очите си ще видят какво сме правили.

— Какво? — Спря се като закована на прага на стаята и объркано се огледа. Накрая погледът й се спря върху Рамон.

— О! — възкликна и се изчерви като ученичка. Започна несръчно да оправя дрехите си, като непрекъснато си повтаряше, че държанието й е направо абсурдно. Беше двадесет и три годишна, вече се беше омъжвала и й предстоеше да сключи нов брак с Рамон. Без съмнение родителите й предполагаха, че двамата много пъти са спали заедно. В края на краищата те бяха разумни хора със съвременни разбирания. Много разумни и много съвременни — освен когато ставаше дума за собствените им деца.

Четири минути след позвъняването Кати излезе от стаята си, обута в светлокафяви панталони и кремава блузка от жарсе. Косата й, прилежно сресана, се спускаше по раменете. Успя да поздрави майка си с напълно естествен тон, но лицето й все още не беше загубило руменината си, а очите й възбудено блестяха. Тръпката на желанието не я беше напуснала.

Рамон беше в кухнята. Приготвяше питиета за четиримата и се смееше на нещо заедно с баща й. От пламенната му чувственост не беше останала и следа.

— Аз ще отнеса чашите във всекидневната — предложи услугите си Райън Конъли и взе две от чашите. Когато се обърна, едва не се сблъска с Кати, която се беше спряла на прага и с удивление наблюдаваше годеника си. — Скъпа, ти просто сияеш! — възкликна баща й и гордо я целуна по челото. — Рамон трябва да е много добър с теб.

Тя безпомощно се усмихна, а руменината по страните й се сгъсти. Изчака, докато господин Конъли влезе във всекидневната, и се обърна към Рамон, който в момента слагаше лед в другите две чаши. На устните му играеше закачлива усмивка. Без да я погледне, каза:

— Изчервяваш се, querida. И наистина си лъчезарна.

— Благодаря — отвърна поласкана Кати. — Аз изглеждам така, сякаш току-що съм се любила, а ти — сякаш допреди миг си чел вестник! Как можеш да бъдеш толкова спокоен?

Понечи да вземе напитката, която Рамон вече беше приготвил, но той остави чашата върху кухненския плот, сграбчи я в прегръдките си и я целуна жадно и дълго.

— Никак не съм спокоен, Кати — прошепна. — Умирам от страст по тебе!

— Кати? — Гласът на майка й, долетял откъм всекидневната, я накара рязко да се отдръпне. — Вие двамата ще дойдете ли скоро при нас, или да ви изчакаме в задния двор?

— Идваме — отвърна бързо дъщеря й, усмихнато погледна към Рамон и тихо каза: — Навремето четох един роман, в който се разправяше как всеки път, когато главната героиня и приятелят й започвали да се любят, телефонът иззвънявал, или на вратата се почуквало, или се случвало нещо, което да им попречи.

Рамон развеселено се усмихна:

— Това няма да се случи на нас. Няма да го допусна.