Джудит Макнот
Нежна победа (7)

Седма глава

На следващата сутрин Кати отиде на работа с твърдото намерение да изглежда щастлива и доволна, но тъмните сенки под очите й и пресилената й усмивка свидетелстваха за прекараната безсънна нощ.

— Здравей, Кати — поздрави я секретарката. — Добре ли прекара през четиридневната почивка?

— Много — отвърна тя и пое купчината бележки, които секретарката й подаде. — Благодаря ти, Дона.

— Искаш ли малко кафе? — предложи Дона. — Изглеждаш така, сякаш изобщо не си лягала от петък насам. Или — със закачлива усмивка добави — може би трябваше да кажа, че приличаш на човек, който не е спал, макар че може би е бил в леглото?

Тя се насили да се усмихне на добродушния намек и отвърна:

— Бих изпила едно кафе.

Като прехвърляше бележките, тръгна към кабинета си. Седна зад малкото бюро и се огледа. Да разполагаш със собствен кабинет, макар и малък, беше доказателство за мястото, което заемаш в „Текникъл Динамикс“, и Кати винаги беше изпитвала гордост от този безспорен знак за нейния професионален успех. Днес обаче дори този факт й изглеждаше без особено значение. Как беше станало така, че в петък изобщо не беше подозирала за съществуването на Рамон, а днес сърцето й мъчително се свиваше при мисълта, че може би никога няма да го види отново? По-точно, измъчваше се тялото й, не сърцето, поправи се тя.

Дона се приближи, постави чаша кафе върху бюрото и съобщи:

— Госпожица Джонсън иска да отидете в кабинета й в девет и петнадесет.

Вирджиния Джонсън, прекият началник на Кати, беше впечатляваща, способна и привлекателна жена на около четиридесетгодишна възраст, която никога не се беше омъжвала и която се беше издигнала до поста директор на личен състав. От всички направили кариера жени, които познаваше, Кати най-силно се възхищаваше от Вирджиния.

За разлика от малкия функционално обзаведен кабинет на Кати, този на Вирджиния беше просторен, с изискана френска мебелировка. Подът беше покрит с мек тревисто зелен килим. Кати знаеше, че шефката й я подготвя за своя наследница и най-вероятния следващ обитател на обширния и удобен кабинет.

— Добре ли изкара празниците? — попита с усмивка Вирджиния, когато тя влезе.

— Чудесно — отвърна Кати и се настани на стола срещу бюрото на началничката си. — Въпреки това днес не се чувствам особено добре. Малко ми е трудно да се върна отново към рутинната работа.

— В такъв случай имам новини, които ми се струва, че ще разпалят ентусиазма ти. — Многозначително помълча, после подаде някакъв формуляр, който се стори на Кати странно познат. — Молбата ти за повишение е одобрена.

— Това е прекрасно. Благодаря ти, Вирджиния — отвърна безстрастно, като едва погледна към формуляра, гарантиращ й осемнадесет процентно повишение на заплатата. — Само за това ли ме повика или има и нещо друго?

— Кати! — възкликна тя с нервен смях. — Трябваше да се боря със зъби и нокти, за да го постигна!

— Зная — отвърна Кати, като се стараеше да не изглежда неблагодарна. — Ти винаги си се отнасяла чудесно с мен, а идеята за по-висока заплата наистина ми се нрави.

— Заслужаваш всичко това и ако беше мъж, отдавна да си го постигнала. Точно това казах и на вицепрезидента на компанията.

Кати неспокойно се размърда на стола си.

— Има ли още нещо? Чакат ме за едно интервю.

— Не, казах ти всичко.

Младата жена се изправи и тръгна към вратата. Понечи да излезе, но загриженият глас на Вирджиния я спря:

— Какво става с теб, Кати? Има ли нещо, което би искала да ми кажеш?

Кати се поколеба. Наистина имаше нужда да сподели с някого вълненията си, а Вирджиния Джонсън беше разумна жена — всъщност жената, на която тя искаше да прилича. Прекоси просторното помещение и се спря пред широките прозорци.

— Някога мислила ли си да се откажеш от кариерата си, за да се омъжиш?

Кати рязко се извърна и установи, че шефката й я наблюдава с огромен интерес, напрегнато сбърчила чело.

— Кати, можем ли да бъдем откровени една с друга? Конкретен човек ли имаш предвид или се опитваш да си осигуриш съществуване в сянка за в бъдеще?

— Моят живот със сигурност ще бъде съществуване в сянка с Рамон — засмя се горчиво тя. Чувстваше се потисната и напрегната. Прокара нервно ръка по стегнатата си в кок коса и обясни: — Запознах се с този човек едва преди няколко дни. Иска да се омъжа за него и да напусна Мисури. Той не е от нашия щат.

— Кога точно се запознахте? — поиска да разбере Вирджиния.

— В петък вечерта — Кати силно се изчерви.

Вирджиния гърлено се засмя:

— Преди малко наистина се разтревожих, но сега мисля, че разбирам. Преди четири дни си се запознала с прекрасен мъж, различен от всички, които някога си срещала. Не можеш да понесеш мисълта, че ще го загубиш. Правилно ли съм схванала? Той е невероятно красив, разбира се. И чаровен. И е успял да те развълнува така, както никой друг досега. Така е, нали?

— Почти — призна с неудобство младата жена.

— Имам чудесно лекарство за подобни случаи: препоръчвам ти да не го изпускаш от очи, освен ако не е абсолютно наложително да свършиш някоя друга работа. Храни се заедно с този невероятен мъж, споделяй постелята му, поживейте заедно. Правете абсолютно всичко заедно.

Тя удивено я гледаше:

— Да не искаш да кажеш, че според теб нещата биха могли да потръгнат? Съветваш ме да се омъжа за него ли?

— Категорично не! Предлагам ти да се излекуваш, не да се разболееш! Това, което ти предписвам, е да поемаш по часовник огромни дози от въпросния господинчо — все едно вземаш антибиотик. Лекарството е много ефикасно, а единственият страничен ефект е лишаването на страдащия от илюзиите му. Повярвай ми, зная това от собствен опит. Живей с него, ако искаш, но се откажи от мисълта, че е възможно да се влюбиш само за четири дни, да се омъжиш и да живееш с него доволно и честито до края на дните си. Което ме навежда на въпроса, защо хората казват, че някой е хлътнал по някого? Защо сравняват любовта с пропадане? Ако това чувство е толкова прекрасно, защо не се сравнява с извисяване, с летеж? Защо не се сравнява с изкачване на планина например? — Вирджиния спря по средата на монолога си и погледна към Кати, която звънко се смееше. — Така, доволна съм, че отново си весела. — Широко се усмихна и посочи вратата. — Хайде, върви да интервюираш кандидата за работа. Трябва да си заслужиш повишението на заплатата.

Двадесет минути по-късно, докато наблюдаваше как младият кандидат излиза от кабинета й с кисела физиономия, тя си помисли, че секретарката й би могла да проведе това интервю по-добре от нея. Беше задала на младежа общи, неясни въпроси, а после беше изслушала отговорите без всякакъв интерес. Най-конфузният момент беше, когато накрая се изправи, подаде ръка на кандидата и със съжаление в гласа му съобщи, че не е сигурна дали ще може да бъде назначен като инженер в компанията.

Мъжът навъсено беше отвърнал:

— Кандидатствам за финансов ревизор, а не за инженер.

— Няма значение — смутено отвърна тя. — Същото се отнася и за назначаването ви във финансов отдел.

Все още под влиянието на тази неприятна случка Кати вдигна слушалката и набра номера на Карън.

— Как върви вестникарският бизнес? — попита приятелката си, когато секретарката я свърза с Карън.

— Прекрасно, Кати. А при вас как е? Какво става в могъщата компания „Текникъл Динамикс“? — подразни я незлобливо тя.

— Ужасно! Току-що почти заявих на един кандидат, че няма никакъв шанс да бъде назначен на работа при нас.

— И какво лошо има в това?

Кати въздъхна и рече:

— Хората, които отговарят за новите назначения, би трябвало да притежават повече финес. Обикновено се казва, че в момента нямаме свободни места за специалисти с техния опит и знания. На практика е същото, но звучи по-добре и не засяга ничии чувства — после добави: — Чуй сега, обаждам ти се, за да разбера какви са плановете ти за днес. Повдига ми се при мисълта да прекарам сама тази вечер — „в мисли за Рамон“, добави наум.

— Отивам с малка компания в кръчмата „Пърпъл Ботъл“. Искаш ли да се срещнем там? Трябва да те предупредя, че е забранено да се ходи по двойки. Затова пък имат хубава музика и добра певица.

След разговора с Карън настроението й се повиши. Работният ден мина в разрешаване на обичайните проблеми и включване в неизменните дискусии. Изслуша многословното и цветисто оплакване на един инспектор от някакъв архивар, после — оплакванията на същия този архивар от въпросния инспектор. Пренебрегна съвета на инспектора архиваря да бъде уволнен и само го прехвърли в друг отдел. После прегледа няколко молби за работа и реши да предложи за назначение на архиварското място една кандидатка, която я беше впечатлила с невероятната си настойчивост и самоувереност по време на интервюто. Уреди жената да се срещне и да разговаря с инспектора.

Успокои разгневена счетоводителка, която заплашваше, че ще подаде оплакване срещу компанията, защото се чувствала дискриминирана: бяха я пропуснали в списъка за повишенията.

Денят неусетно отмина. Когато работното време изтече, Кати се облегна уморено на стола и си представи, че целият й живот щеше да премине в дни като този. Това се наричаше „изграждане на кариера“. Вирджиния Джонсън изцяло се беше посветила на своята кариера. Беше вкарала живота си в рамките на безконечното отегчително повторение.

Отново я завладя чувството на празнота, което я преследваше от няколко месеца насам. Опита се да го пропъди и посегна да заключи бюрото си.

Прекара отвратително в „Пърпъл Ботъл“. Седеше в кръчмата, преструваше се, че слуша музиката, гледаше как непознати мъже и жени правят опити да се сближат. Чувстваше се неудобно под настойчивите погледи на тримата мъже, седнали на най-близката маса отдясно: преценяваха плюсовете и минусите й, опитваха се да си представят как е в леглото и пресмятаха наум дали си струва труда да я ухажват. Кати определено смяташе, че всички жени, които имат намерение да се разведат, преди това трябва да прекарат поне една вечер в подобен бар за запознанства. След такова унизително преживяване много от тях биха се втурнали обратно при съпрузите си.

Тръгна си в девет и половина, само час след като беше отишла в бара. В колата, на път за вкъщи мислите за Рамон отново я обсебиха. Нейният живот беше тук и той не можеше да се вмести в него, тъй като разбиранията му бяха прекалено различни и чужди на нейните. Тя не можеше да ги сподели.

Легна си в десет и половина и след няколко часа потъна в дълбок неспокоен сън.