Джудит Макнот
Нежна победа (3)

Трета глава

Звънецът на будилника я изтръгна от неспокойния сън. Погледна към него: беше осем часът. Защо ли го беше навила да звъни в събота сутрин? Натисна копчето и звъненето спря.

Когато отново отвори очи, стрелките вече сочеха девет. Кати примигна срещу ярката слънчева светлина, проникваща през щорите в спалнята й. О, не! След час Рамон щеше да е тук. Скочи от леглото и се втурна към банята. Сърцето й лудо биеше. Измина цяла вечност, докато изсуши буйната си коса. Беше толкова нервна, че изпускаше всичко, което вземеше в ръка. Да имаше чаша силно кафе! Отвори чекмеджето на скрина и извади тъмносини къси панталонки и блуза, обточена с бяло около врата. Опъна косата си назад, върза я с разноцветно копринено шалче. Нахвърли набързо няколко дрехи и бельо в спортния си сак и излезе от апартамента.

Беше девет и тридесет и пет. Майското утро я посрещна със синьото си спокойствие. Наемателите на другите апартаменти спяха. Повечето от тях бяха свободни мъже и жени и прекарваха петъчната вечер по партита и гуляи.

Кати премести сака в другата си ръка и забърза към колата. Докато вървеше, се опитваше да открие ключовете в дълбоката брезентова торба, преметната през рамото й.

— По дяволите! — изруга на глас тя, остави сака си до колата и още по-упорито зарови в чантата. Нервно поглеждаше към шосето. Беше почти сигурна, че от долу ей сега ще се зададе очуканият товарен камион и ще удари спирачки пред нейния вход.

— Къде съм ги забутала — продължи да си говори сама. Толкова беше напрегната, че когато нечия ръка хвана нейната, от устата й се откъсна ужасен писък.

— У мен са — каза плътен глас в ухото й.

Кати рязко се обърна. Страните й горяха от гняв и уплаха.

— Как смеете да ме шпионирате! — извика.

— Чаках ви — поправи я Рамон.

— Лъжец! — изсъска тя и сви юмруци. — Пристигнали сте половин час по-рано. Или може би не познавате часовника?

— Ето ключовете ви. Снощи по инерция съм ги прибрал в джоба си. — Той й подаде ключовете и една красива червена роза с изящна дълга дръжка.

Кати взе ключовете, избягвайки да докосне цветето.

— Вземете розата — промълви Рамон; ръката му продължаваше да стои протегната към нея, — за вас е.

— Вървете по дяволите! — вбесено изруга момичето. — Оставете ме на мира! Това тук не ви е Пуерто Рико! Не желая цветята ви! — Той търпеливо я слушаше, без да отдръпне ръката си. — Казах ви, че не го искам! — рязко се наведе да вземе сака си и неволно бутна розата.

При вида на красивото цвете, полегнало върху прашния асфалт, яростта й изчезна. Изпита чувство за вина, примесено с неудобство. Вдигна очи към Рамон — гордият израз на лицето му си оставаше сдържан; по него не се четеше нито гняв, нито укор, само дълбоко съжаление.

Не издържа на погледа му и отмести очи встрани. Чувството й за вина се изостри и прерасна в срам, когато осъзна, че не е оценила добрите му намерения. Освен че й беше донесъл цвете, за да й достави удоволствие, мургавият испанец се беше облякъл много старателно. Бялата риза и изтърканите джинси от предишната вечер бяха заменени с черни спортни панталони и черна трикотажна фланелка с къс ръкав. Лицето му беше гладко избръснато и от него се носеше тръпчив аромат на одеколон.

Рамон беше дошъл тук воден от намерението да я зарадва и да я впечатли, а тя… Погледът й отново се отмести към червената роза и очите й внезапно се насълзиха.

— Рамон, аз много… ужасно съжалявам — разкаяно изрече тя и вдигна цветето от земята. — Благодаря ти за прекрасната роза. И ако… ако все още държиш, ще те придружа до зоопарка, както ти обещах. — Спря за миг, за да си поеме дъх, и продължи: — Само искам да разбереш, че не желая да приемеш… сериозно това и да решиш да ме… да започнеш…

Смутено млъкна. В очите на Рамон блеснаха весели искрици.

— Предложих ти само цвете и разходка в зоопарка, а не женитба.

Кати неволно се усмихна.

— Прав си.

— Ще тръгваме ли?

— Нека първо да върна сака в апартамента. — Тя посегна към багажа, но Рамон я изпревари.

— Аз ще го нося.

Щом влязоха вътре, Кати взе сака и тръгна с него към спалнята, но въпросът на кавалера й я спря:

— От мен ли се канеше да избягаш?

— Не точно. След миналата вечер изведнъж ми се прииска да се махна от тук.

— Какво смяташе да правиш?

Тя унило се усмихна.

— Това, което правят повечето независими самонадеяни американки, когато се сблъскат с непреодолими трудности — щях да изтичам у дома при мама и татко.

Няколко минути по-късно двамата излязоха от апартамента. Докато вървяха към паркинга, Кати посочи към скъпия фотоапарат в ръката си и обясни:

— Това е фотоапарат.

— Знам — кимна Рамон и иронично добави: — Имаме ги дори в Пуерто Рико.

Тя се засмя и поклати укорително глава:

— Никога няма да разбера колко „отвратителна“ американка съм!

— Ти си красива американка — възрази кротко той, спря пред лъскав буик регал, отвори предната врата и помогна на Кати да се настани.

Тя се засрами от облекчението, което я обзе, когато разбра, че ще пътуват с кола. Да се носи по магистралата, друсана от раздрънкан товарен камион, не беше вълнуващо преживяване за нея.

— Камионът ти пак ли се е повредил?

— Помислих си, че сигурно ще предпочетеш да пътуваш с кола вместо с камион, затова взех тази на заем от един приятел.

— Можехме да ползваме и моята — отбеляза Кати.

От погледа, който той й хвърли, й стана ясно, че щом е поканил някоя жена на разходка, в неговите задължения влиза и осигуряването на транспорта.

Кати посегна към радиото и крадешком погледна към спътника си. Със загорелите си мускулести ръце Рамон приличаше на професионален тенисист.

 

 

Прекараха страхотен ден. Зоопаркът беше препълнен с посетители. Двамата вървяха по широките асфалтирани алеи. Хранеха мечките с купените от Рамон фъстъци; смяха се, когато един тукан така стремително се спусна към тях, че изплаши Кати до смърт и я накара да закрие лицето си с ръце.

Тя придружи Рамон в терариума, потискайки отвращението си към всички пълзящи твари. Стараеше се да гледа навсякъде другаде, но не и към змиите.

— Виж това — прошепна й той и посочи с глава огромен стъклен аквариум.

— Няма нужда да гледам — преглътна с мъка тя. — Знам, че вътре има някакъв клон, а от него със сигурност виси някое влечуго.

Дланите й се изпотиха. Имаше чувството, че усеща плъзгането на лигаво змийско тяло по кожата си.

— Какво има? — погледна я загрижено Рамон. Лицето й беше бяло като платно. — Не обичаш ли змиите?

— Не много — облиза пресъхналите си устни Кати.

Той поклати глава, хвана красивата си спътничка за ръката и я изведе навън.

Кати дълбоко пое въздух и се отпусна върху близката пейка.

— Сигурна съм, че всички тези пейки около терариума са сложени специално за хора като мен; иначе щяхме да изпопадаме като мухи на земята.

Рамон се усмихна и трапчинката на брадичката му стана по-дълбока.

— Змиите са изключително полезни създания: унищожават плъховете, разни вредни насекоми…

— Моля те! — Потръпна от погнуса и вдигна ръка, за да го прекъсне. — Не ми описвай менюто им.

Развеселен, той настоя:

— Все пак фактите са си факти: всички влечуги са полезни и изключително необходими за запазването на равновесието в природата.

— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — На мен например не ми е известно змиите да правят нещо, което да не може да се върши и от някои други, значително по-малко отблъскващи животинки.

Деликатният й нос се беше сбърчил от отвращение. Рамон замислено се усмихна и потъна в искрящата синева на очите й.

— Нито пък аз — призна той.

Продължиха разходката си. Кати не беше прекарвала по-спокоен и забавен ден от този. Рамон беше много галантен — подаваше й ръка, когато се спускаха по някой склон или по стълбище, предугаждаше и най-малкото й желание.

Когато стигнаха до клетките на маймуните, фазаните и други интересни, но не толкова редки животни, Кати беше преполовила втората лента.

Тя взе шепа пуканки от пакетчето в ръката на Рамон, облакъти се на дървената ограда и започна да храни плуващите наблизо патици. Тъмносините й панталонки се опънаха силно и очертаха съблазнителните извивки на бедрата й. Спътникът й се наслаждаваше на прелестната гледка.

По едно време тя хвърли поглед през рамо и попита:

— Искаш ли да имаш снимка и с този изглед?

Устните му закачливо трепнаха:

— С кой изглед?

— С този от езерото — отвърна объркано Кати. Не виждаше причина за веселото му настроение. — Лентата скоро ще свърши. Ще ти подаря и двата филма, за да имаш прекрасен спомен от разходката си в зоопарка на Сент Луис.

Той изненадано я погледна:

— За мен ли са снимките?

— Разбира се — кимна тя и отново напълни шепата си с пуканки.

— Ако знаех, че е така, щях да искам да снимаме нещо повече от мечки и жирафи — усмихна се Рамон.

Кати вдигна вежди.

— Змии, сигурно? Ако е така, ще ти обясня как се работи с фотоапарата, после ще те почакам, докато отскочиш до терариума да снимаш любимците си.

— Не позна — направи кисела гримаса той и й подаде ръка. — Нямах предвид змиите.

На връщане спряха пред малък супермаркет и тя слезе, за да купи кафе. Неочаквано я обзе желанието да покани Рамон на малка следобедна закуска, затова добави към кафето шунка, бутилка червено вино и парче сирене.

Рамон я изпрати до вратата и с колебание прие поканата й да влезе. След по-малко от час стана и обясни:

— Трябва да вървя. Имам малко работа тази вечер.

Кати с усмивка се надигна от мястото си и посегна към фотоапарата.

— Останала е още една поза. Застани там, а аз ще те снимам. После ще извадя лентата и ще ти я дам заедно с другата.

— По-добре я запази. Ще се снимаме утре, когато отидем на пикник.

Младата жена се зачуди дали да приеме новата покана за среща с него. За пръв път от месеци насам се чувстваше безгрижна, с леко сърце…

— Не, няма да дойда. Но много ти благодаря.

Рамон беше висок, привлекателен, мъжествен, но силното му излъчване по-скоро я отблъскваше, отколкото я привличаше. Въпреки че между него и другия нямаше нищо общо…

— Защо ме поглеждаш, а после бързо отместваш поглед встрани, сякаш ти се ще да не ме гледаш? — попита неочаквано той.

— Аз… Аз не правя така — заекна Кати и смело срещна погледа му.

— Напротив, правиш го.

Понечи да го излъже, но разбра, че е безсмислено.

— Напомняш ми за един човек, който вече не е между живите. Той беше висок и мургав също като теб.

— Изглежда смъртта му ти е причинила огромна скръб?

— Смъртта му ми донесе огромно облекчение — отвърна твърдо тя. — Преди да умре, много пъти ме е обземало желанието да го убия.

— Какъв тъмен греховен живот за млада и красива жена като теб! — засмя се Рамон.

Чувството й за хумор не я напускаше дори в моментите, когато я обсебваха неприятни спомени. И сега тя жизнерадостно се усмихна и отвърна:

— По-добре тъмен и греховен, отколкото скучен и досаден.

— Но ти си отегчена! — възкликна Рамон. — Разбрах го в мига, в който те видях в онзи бар. — Ръката му натисна бравата. — Ще мина да те взема за пикника утре към обяд. Аз осигурявам храната.

Забелязал колебанието, изписано на лицето й, великодушно добави:

— А ти можеш да се въоръжиш с една лекция по въпроса за невероятната ми грубост да настоявам, вместо да те помоля възпитано да излезеш с мен.

 

 

Същата вечер Кати осъзна колко е прав Рамон. Беше поканена на шумно парти в дома на един познат, но си тръгна рано, защото се почувства отегчена. Дали досадата, която изпитваше, не беше причина за нарастващата й нервност, за необяснимото недоволство, което я изпълваше напоследък? Не. Животът й в никакъв случай не можеше да се нарече отегчителен. Дори имаше моменти, които бяха наситени със събития.

Сви се на дивана във всекидневната и разсеяно прокара дългия си маникюр по корицата на романа, отпуснат в скута й. Сините й очи гледаха мрачно и тъжно. Щом не беше отегчена, какво тогава ставаше с нея през последните месеци? Все по-често се улавяше, че си задава този въпрос. Отговорът винаги й убягваше. Само да можеше да разбере какво й липсва, щеше да се постарае да запълни празнината…

В живота й нищо не липсваше, твърдо си рече тя. Имаше достатъчно причини, за да се чувства щастлива и доволна: беше едва на двадесет и три години, а вече имаше диплом от престижен колеж и прекрасна, изпълнена с предизвикателство работа — при това високоплатена. Но дори и без добрата заплата парите, отпускани от баща й, й бяха достатъчно. Разполагаше с чудесен апартамент, а гардеробите й бяха пълни със скъпи дрехи. Мъжете я харесваха, имаше много приятели, а социалните й контакти бяха толкова активни, колкото на нея самата й се искаше. Родителите й я обичаха и й помагаха. На практика имаше… всичко!

Какво още би могла да желае, за да бъде щастлива?

— Мъж — би отбелязала мъдро Карън, ако можеше да я чуе в момента. Но приятелката й винаги казваше точно това.

Кати се усмихна. „Мъжът“ определено не беше разрешението на проблема й. Не липсата на мъжка компания пораждаше в душата й това чувство за празнота.

Презираше всичко, което дори съвсем слабо напомняше за самосъжаление, затова тръсна сърдито глава.

Нямаше никаква причина да бъде нещастна. Никаква! Тя беше много щастлива! Жените по целия свят мечтаеха за кариера, бореха се за свобода и независимост, копнееха за финансова сигурност. А тя — Кати Конъли — разполагаше с всичко това, и то на двадесет и три годишна възраст.

— Имам си всичко! — решително изрече и отвори книгата. Думите подскачаха пред очите й, а нещо дълбоко в нея ритмично нашепваше: „Не е достатъчно. Онова, което имаш, нищо не означава“.